„Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст. Сетне страстта зачева и ражда грях, а грехът, като съзрее, ражда смърт.“
(Як.1:14-15)
В духовния живот на християнина, подобно на телесния, можем да наблюдаваме преминаване през различни духовни възрасти. Във всяка от тях, вярващият трябва да съзрява и изгражда определени качества и добродетели.
В началото, при нашето обръщане във вярата, ние се смиряваме в покаяние и вкусваме Господните думи „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. В това време на духовно детство ние действително имаме опитности на умиление и усещане за Божията близост, които задълго остават в паметта ни. Господ сякаш ни поставя в някаква детска кошарка, обсипва ни с ласки и ни учи да ходим.
В един момент обаче усещаме, че заграждението около нас го няма. Откриваме външни и вътрешни врагове, които искат да ограбят нашия мир и благодат. И което е по-лошото, често успяват - всяват всякакви съмнения и нечисти мисли в нас и разстройват духовния ни живот. Не трябва да униваме, тези кризи са белег, че влизаме в друг етап от нашето съзряване. Безгрижното детство свършва и идва време за възмъжаване. Идва време за казармата. Имам лоша новина за жените, казармата е и за тях, и въобще за всички, които искат да вървят по пътя на спасението.
Има нещо много важно и характерно за този път: вървейки по него и съзрявайки, ние не трябва да губим тези добри качества, които сме изградили в предходните времена. И така, напускаме детството, но без да изоставяме детското доверие, чистота и смирение. Пред нас е входа на духовната казарма, в която трябва да усвоим други качества.
Едно от тях е да станем изкусни воини в мисловната борба с изкушението. От успеха в тази борба зависи нашата победа или нашето поражение, нашият мир или вътрешен хаос. И Библията, и светоотеческите книги изискват всеки християнин да бъде духовно бодър, трезв, да е на стража като Христов воин. Така, както войникът-зенитчик бди на монитора за вражески ракети във въздуха, така и ние трябва да сме осторожни за появата на лукави помисли.
Затова днес ще се спрем на въпроса за борбата с вражеските помисли и раждането на греха. Светите отци ни посочват шест степени на мисловна борба:
1. Прилогът е някаква мисъл, която неволно ни идва на ум. Тя може да е от всякакъв източник. Но дори да е от бесовете, все още на тази степен няма грях, защото не е включена нашата воля. Чували сте тази поговорка: "Мислите са като птици, не можем да ги спрем да летят в главата ни, но можем да не им позволим да си свият гнездо". Тя е напълно вярна, затова е необходима духовна бдителност, или трезвение. Необходимо е също по-чувствителните души да не се вглеждат толкова в птиците, а по-страхливите – да не приемат прелитането за кацане. Колкото и да са грозни мислите, на този етап няма гнездо, следователно няма грях и не трябва да допускаме дявола да ни угнетява с фалшиво чувство за вина.
2. Светите отци наричат съчетание събеседването с появилия се прилог, тоест сякаш тайно наше слово към появилия се помисъл, вследствие на страст или безстрастие. Тук се проявява нашата воля, или приемаме помисъла или го отхвърляме.
В първия случай (приемаме, вследствие на страст), ако използваме речника на ап. Яков страстта зачева греха. Това е приемане на помисъла, произхождащ от врага, задържане на помисъла, съгласяване с него и доброволно позволяване да пребивава в нас.
Вторият случай (отхвърляме, вследствие на безстрастие) е богоугоден. При него изкушаваният трябва да отсече в началото лукавия помисъл и с всички сили се постарае да му противопостави противоположни - добри помисли
3. Отците наричат сложение сладостното съгласяване на душата с влезлия в нея помисъл или с предмета, който и се е представил. Това става когато, след като приеме внушаваните от врага помисли и образи, човекът окончателно реши в ума си, че трябва да бъде така, както му внушава вражеският помисъл.
4. Пленяването е постоянното настаняване на помисъла в нас - съединяване с него, което е гибелно за добрия ни богоугоден живот. Тази степен бележи пълното овладяване на цялото човешко сърце – разум, воля, чувства.
5. Греховна постъпка или самото извършване на греха е логично следствие от пленяването. Тук грехът вече става видим. Така, както бебето излиза от майчината утроба и става видимо за всички, така тук става раждане. „…страстта зачева и ражда грях“. Какъв парадоксален израз само! Раждането на нов живот е повод за голяма радост, а тук е обратното: ражда, но не нещо, което отива към живот, а към смърт! Растежът на бебето в майчината утроба е 9 месеца, но в духовно отношение това „бебе“, наречено грях, може да израсте и за 9 секунди. Движението от съчетаването към греховната постъпка започва от момента на най-финото движение на ума в тази посока и завършва с най-грубото – самото дело на греха.
6. „…а грехът като съзрее, ражда смърт“ е последната степен, при която греховните дела стават системни. Тогава говорим за страст. С тази дума отците наричат такава склонност, която се загнездва за дълго време в душата, чрез навиците става като че ли нейна природа, влиза сякаш в естеството и. Човек и се подчинява по своя воля, съзнателно, и тя постоянно го залива с внушавани от врага страстни помисли. Страстта укрепва от самоуслаждането и по този начин се превръща вече в навик. Това става – казва преп. Нил Сорски – когато врагът, като представя често някаква вещ, към която човек изпитва влечение, разпалва силна любов към нея, и човекът мислено бива победен от нея. Това се случва най-често, когато човек поради небрежност не е обръщал внимание на лошите си мисли и дори се е стараел да ги развива по своя воля.
Забележете, че ако човек не убие "бебето на греха" с покаяние, то ще порасне и ще убие него. Ще доведе до едно своеобразно последно "раждане" - влизането на грешника във вечната смърт. Както светите отци наричат смъртта на праведника "раждане за вечния живот", така аналогично можем да наречем смъртта на острастения човек "раждане за вечната смърт".
Братя и сестри,
Необходимо е всички непрестанно да бодърстваме и да се молим за избавяне от всяка страст. И още един парадоксален призив ще отправя към вас днес - ако страстта е заченала във вас ембриона на греха, направете спешно духовен аборт. Това става с покаяние и изповед! Нека не се поддаваме на дяволските лъжи и дори жилото на греха да е проникнало в мислите ни, да го извадим с Христовите лекарства - тайнствата. Защото колкото повече допускаме грехът да извърви пътя от съчетаването до страстта, толкова по-тежки и горчиви лекарства ще ни трябват за неговото изцерение. Толкова по-дълбоко трябва лекарят да забие скалпела, за да извади греховното жило и неговата отрова.
Цар Соломон пита риторично: "Може ли някой да тури огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?" (Пр.6:27). Какво правим ако попадне въгленче върху дрехата ни? Бързо го изтръскваме, защото ако прогори дрехата, ще мине към плътта. Пазвата на човека е символ на неговото сърце. Въгленът на вид е черен и е символ на греха. Допуснем ли го да се настани в нас, той ще изгори и замърси духовния ни живот.
Всяка пазва е направена така, че да може да се закопчава, т.е. да бъде защитена. От всеки лично зависи дали ще даде достъп на въглена до нея или не.
Трябва да се съпротивляваме на лукавите помисли с всички сили и отново да възжелаем онова блаженство на "чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. Да се борим за тази детска чистота, защото без нея няма път напред! Св. ап. Павел го казва ясно: „Братя, не бъдете деца по ум. Бъдете незлобиви като деца, но разсъждавайте като зрели хора“ (1Кор.14:20). Запазете сърцето си по детски чисто, като в същото време придобиете мъжествен ум, което ще рече ум борбен, самообладан и изкусен в духовната бран.
Достоевски казва: „Животът е непрекъсната битка, в която дяволът се бори с Бога, а място на сражението е човешкото сърце.“ Но борбата на Бога не е за власт, слава или нещо друго. Бог има всичко, Негови са "царството и силата, и славата", но се бори за нас, да ги имаме и ние с Него.
Затова трябва да бъдем съвоюващи с Бога, като се противим на дявола и побеждаваме всяко изкушение.
А разумната и изкусна борба се състои в това - казват светите отци - да отсичаме и да прогонваме от себе си лошия помисъл, тоест прилога, още в началото и непрестанно призоваваме Бога: "Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния. Господи, махни от мене лукавия помисъл и дай ми добра мисъл". Защото, който съумее да се противопостави на първия прилог на помисъла, той, така да се каже, с един удар ще пресече всичките му последващи действия.
Да не забравяме никога: Победни венци ще бъдат дадени само на онези, които са надвили врага. Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква „Света Троица“ – Плевен
13.08.2023 г.
