РАЖДАНЕТО НА ГРЕХА

„Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст. Сетне страстта зачева и ражда грях, а грехът, като съзрее, ражда смърт.“

(Як.1:14-15)

   Темата за изкушенията и изпитанията е винаги актуална и ежедневно приложима в нашата християнска обхода. Под изкушения разбираме препятствия, поставени ни от дявола, за да ни погуби, а под изпитания - такива трудности, които Бог изпраща за нашето утвърждаване и усъвършенстване в праведността. В Новия Завет е използвана една и съща дума (гр. - пейрасмòс) и това, смятам аз, не е случайно. Както за Йов остана скрито явяването на сатаната сред Божиите синове и разговора му с Бога, така и за нас е трудно да разберем точно духовните причини. Дали Бог изпраща изпитание или допуска да бъдем изкушени от дявола? Не знаем това, но апостолът е категоричен в едно, трябва да знаем, че "Бог не се изкушава от зло, а и Сам не изкушава никого" (Як.1:13) Независимо, че изкушението и изпитанието си приличат, нито Бог, нито  дяволът са отговорни за нашата реакция. Бог действа с добра цел, а дяволът - с лоша, но ключовата роля има човека. 

    Св. ап. Яков разкрива това с метафората за страстта, която ражда грях. Както всички знаем, за да има раждане, трябва да има зачеване, а до зачеване се стига само след съчетаване, т.е. полов акт. Няма зачеване, ако няма две страни - активна и пасивна. Но пасивността е относителна, добре знаем, че колкото и активен да е един мъж, крайното решение за тяхното съчетаване е у жената. В този смисъл може да кажем, че във всеки човек има такова "женско" начало, което може да се поддаде на "ухажването", да "зачене" и роди уродливо бебе, наречено грях. Това е страстта. Човек се ражда отделен от Бога и вследствие на тази отделеност душевните му сили са изкривени по рождение. Наричаме ги страсти. С годините те могат да се изкривят още повече или да се хармонизират. Това зависи от много фактори, но основни са възпитанието, житейската среда и, разбира се, личния избор. 

    Бременността е 9 месеца, но св. ап. Яков маркира само първия и последния ден от нея - зачеването и раждането. В своите творения светите отци са ни разкрили какво се случва в духовно отношение през периода на тази своеобразна бременност. Те ни посочват стадиите на развитие на греха. Стъпвайки основно върху словата на преп. Нил Сорски, може да разграничим следните седем стадии, като последните два са вече след раждането на греха:

    1. Прилогът е някаква небогоугодна мисъл, която ни идва на ум. Тя може да е от всякакъв източник. Но дори да е от бесовете, все още на тази степен няма грях, защото не е включена нашата воля. Няма зачеване. Чували сте тази поговорка: "Мислите са като птици, не можем да ги спрем да летят в главата ни, но можем да не им позволим да си свият гнездо". Тя е напълно вярна, затова е необходима духовна бдителност, или трезвение. Необходимо е също по-чувствителните души да не се вглеждат толкова в птиците, а по-страхливите – да не приемат прелитането за кацане. Колкото и да са грозни мислите, щом няма кацане, все още няма и грях, и не трябва да допускаме дявола да ни угнетява с фалшиво чувство за вина.

    2. Светите отци наричат съчетание събеседването с появилия се прилог, тоест сякаш тайно наше слово към появилия се помисъл. Тук се проявява нашата воля, тук е момента, в който човек трябва да отхвърли и отсече лукавия помисъл и да му противопостави противоположни - добри мисли. 

   Ако човек приеме "ухажването" на врага, вече е налице грях, макар да е все още само в мисловната сфера. Използвайки речника на св. ап. Яков, можем да кажем, че тук "страстта зачева", а зачеването е възможно само при съчетаването на две страни, което значи и съчетаване на две воли.  

    3. Отците наричат сложение сладостното съгласяване на душата с влезлия в нея помисъл или с предмета, който и се е представил. Това става когато, след като приеме внушаваните от врага помисли и образи, човекът окончателно реши в ума си, че трябва да бъде така, както му внушава вражеският помисъл.

    4. Пленяването е постоянното настаняване на помисъла в нас - съединяване с него, което е гибелно за добрия ни богоугоден живот. Тази степен бележи пълното овладяване на цялото човешко сърце – разум, воля, чувства.

    5. Греховна простъпка или самото извършване на греха е логично следствие от пленяването. Тук грехът вече става видим - дело или дума. Така, както бебето излиза от майчината утроба и става видимо за всички, така тук става раждане. „…страстта зачева и ражда грях“. Какъв парадоксален израз само! Раждането на нов живот е повод за голяма радост, а тук е обратното: ражда се, но не нещо, което отива към живот, а към смърт! Трябва да кажем, че растежът на бебето в майчината утроба е 9 месеца, но в духовно отношение това „бебе“, наречено грях, може да израсте и за секунди. 

   6. „…а грехът като съзрее“. Бебето не само се е родило, но е станало зрял човек. Съзряването е предпоследната степен, при която греховните дела стават системни. Тогава говорим за острастяване. Ако при раждането ни страстите са били леки изкривявания, подлежащи на обратно "огъване", тук вече има уродливо изкривяване и закоравяване. С думата страст отците наричат такава склонност, която се загнездва за дълго време в душата, чрез навиците става като че ли нейна природа, влиза сякаш в естеството и. Човек и се подчинява по своя воля, съзнателно, и тя постоянно го залива с внушавани от врага страстни помисли. Страстта укрепва от самоуслаждането и по този начин се превръща вече в навик. Това става – казва преп. Нил Сорски – когато врагът, като представя често някаква вещ, към която човек изпитва влечение, разпалва силна любов към нея, и човекът мислено бива победен от нея. Това се случва най-често, когато човек поради небрежност не е обръщал внимание на лошите си мисли и дори се е стараел да ги развива по своя воля.

   7. Последната степен - "... ражда смърт" е трагичното състояние, наречено духовна смърт. Забележете, че ако човек не убие "бебето на греха" с покаяние, то ще расте все повече и повече, ще се роди, ще съзрее и накрая и ще го убие духовно. Това е пълното закоравяване на грешника, нежелание и неспособност за покаяние. "Ако ние по своя воля грешим, след като постигнахме познанието на истината, не остава повече жертва за грехове, а само страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците на Бога." (Евр.10:26-27). Ако телесната смърт сполети човек, намиращ се в това състояние, пред душата му има само една врата, над която пише "вечна смърт". Това е едно своеобразно последно "раждане за смърт". Както светите отци наричат смъртта на праведника "раждане за вечния живот", така аналогично можем да наречем смъртта на острастения човек "раждане за вечната смърт".

Братя и сестри,

    "Блажен е човекът, който търпи изкушение, защото след като устои на изпитанието, ще получи венеца на живота, който Господ е обещал на ония, които Го обичат" (Як1:12). За да получим този венец е н необходимо преди всичко да не допускаме страстта да зачене в нас. Това става като омаломощваме плътта с молитва, пост и бдителност към всякакви мисли, идващи в нашия ум.  

    А ако страстта е заченала в нас ембриона на греха, нека не се колебаем и да направим спешно духовен аборт. Това става с покаяние и изповед! Нека не се поддаваме на дяволските лъжи и дори жилото на греха да е проникнало в мислите ни, да го извадим с Христовите лекарства - тайнствата. Защото колкото повече допускаме грехът да извърви пътя от съчетаването до страстта, толкова по-тежки и горчиви лекарства ще ни трябват за неговото изцерение. Толкова по-дълбоко трябва лекарят да забие скалпела, за да извади греховното жило и неговата отрова.

    Цар Соломон пита риторично: "Може ли някой да тури огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?" (Пр.6:27). Какво правим, ако попадне въгленче върху дрехата ни? Бързо го изтръскваме, защото ако прогори дрехата, ще мине към плътта. Пазвата на човека е символ на неговото сърце. Въгленът на вид е черен и е символ на греха. Допуснем ли го да проникне в ума, бързо ще слезе към сърцето и ще изгори и замърси духовния ни живот. Да опазим бялата дреха на светостта неопетнена можем само ако бързо, категорично и с молитва отхвърляме появилите се прилози. Всяко забавяне усилва огъня на изкушението. Тази битка е жестока и който се е борил в нея, знае добре това. 

    Всяка пазва е направена така, че да може да се закопчава, т.е. да бъде защитена. От всеки лично зависи дали ще даде достъп на въглена до нея или не. А когато човек сам поставя въглена (какъвто е намекът в Соломоновите думи), това е равносилно на  самозапалване.

     Бог е с нас, битката е Негова и Негови са "царството и силата, и славата", но ние сме съвоюващи с Бога. Ние сме тези, които трябва да се съпротивим на дявола!

    Светите отци казват, че разумната и изкусна борба се състои в това да отсичаме и да прогонваме от себе си лошия помисъл, тоест прилога, още в началото и непрестанно да призоваваме Бога: "Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния. Господи, махни от мене лукавия помисъл и дай ми добра мисъл". Защото, който съумее да се противопостави на първия прилог на помисъла, той, така да се каже, с един удар ще пресече всичките му последващи действия.

    Нека не забравяме никога: Победни венци ще бъдат дадени само на онези, които са надвили врага. Те са тези, които наистина обичат Бога. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

13.08.2023 г.