В УЧИЛИЩЕТО НА ХРИСТОС

   Истинското християнство е духовно училище, следване на Христос. Като всяко учене, и то изисква план, методика и цел. Евангелските блаженства, Лествицата и други творби са своеобразни стъпала, учебни класове за целия живот на християнина. 

    Но въпреки, че има елементи на катехизаторство, които изискват кабинетно обучение, християнското ученичество сериозно се отличава от това, което наблюдаваме в светското училище. В него методът е основно литургичен, а целта е възпитанието на човека не само за този земен живот (в което светското училище почти капитулира), а много повече за вечността, т.е. богоуподобяване. И ако светското училище е само един сегмент от живота, то училището на Христос обема всички сфери на живота. Истинският християнин е ученик не само в храма и не само в неделя. За него няма ваканция, но пък и цялото следване на Христа е благо и леко (Мт.11:30).

    Евангелията ни разкриват Учителят, следван навсякъде от Своите ученици. "И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове" (Мк.3:14-15). Учениците трябваше да видят как техният Учител се отнася към различни хора, към творението, как действа в различни житейски обстоятелства. Постепенно дойде и тяхното служение - да проповядват, и накрая - да изцеряват и изгонват бесове. Това са етапи от християнското ученичество - своеобразни степени, както в светското образование - начално, основно, средно и висше. Но основа на всичко е общението, връзката с живия Бог, изразени с това "да бъдат с Него"! Някои от учениците станаха апостоли, някои благовестители, други учители... Различни служения, но всички имаха за основа общението с Христос!

    В Православното предание учителят наричаме наставник, старец, а ученикът - духовно чадо. И въпреки, че избягваме понятието "ученичество" поради дразнещия схоластичен (школски) привкус, самото ученичество като процес няма алтернатива. Щом си християнин, ти трябва да растеш, а растежът става чрез следване на Христос. Но следването на Богочовека винаги е опосредствено чрез учители-човеци! "Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа". (1Кор.11:1). Всъщност, това е Преданието - верига от ученичество, стигаща до Иисус и онези 12 души, които Той удостои да бъдат единствените Негови преки ученици! След Възнесението, за израстването в Христа вече е необходим посредник. До края на 19 век това е безспорно. Св. Игнатий (Брянчанинов) твърди, че в последните дни истинското старчество ще е рядкост, а вярващите ще се ръководят повече от книгите. Това е вярно, но не отменя ролята на духовния наставник, преди всичко в процеса на прохождане на християнина във вярата. Затова в наши дни със сигурност се явява прелест прибързаното отхвърляне на наставничеството. Първият, за който се сещаме, че е призован от Бога за наставник, е кръстника. Но у нас неговата роля на практика се е ограничила до вдигане на тостове за здравето на кръщелника. След продължително ядене на рошкови далече от бащиния дом, все пак кръстеният блуден син се завръща при Бога. В местната църква е нормално да намери наставници в лицето на свещеници, богослови, дякони, иподякони, четци, певци и пр. зрели хора, хора с духовен авторитет.  Така е по книгите, но у нас това, което е по книгите, не расте по нивите, включително на Божията нива.

    От разговори с моя син с известна изненада установих, че голяма част от житейските мъдрости и предпочитания той е приел не от родителите и учителите си, а от сестра си. И основната причина е, че с нея те делят една детска стая, повече си общуват, а и разликата във възрастта е само 3 години.

   По същият начин стоят нещата и в голямото семейство - Църквата. Клирикът, колкото и да се опитва да е достъпен, не може да обхване много хора (Дори Иисус трябваше да избере 12 души). Проповедта от амвона също не може да отговори на всички въпроси. Хората, посещаващи храма, общуват най-много със свещопродавачите. Голяма част от съветите и впечатленията за Православието външните хора добиват точно от тях и, разбира се, от старите вярващи. Затова мирянинът, който е от години в Църквата, като по-стар брат (сестра) в духовното семейство (за добро или лошо), се явява учител на новия във вярата, неофита. Често това е човекът, който му е благовестил и/или го е довел в храма. 

     Колко голяма е отговорността на стария във вярата християнин! Отговорност не само да покаже къде се поставя свещта за живи и къде за умрели, и кога се прави корбан. Отговорност да покаже със слово и пример нещата, които са в основата на християнската азбука. Не да мъдрува по сложни богословски въпроси, а да покаже въплътени А, Б - то на вярата: как да се молим, да постим, да преодоляваме изкушенията. Това е началното образование. Да научиш някого да пише буквите и да чете е по силите на всеки грамотен човек, а за по-нагоре се изисква професионален учител. Така и в духовния живот говорим за учителство в широкия смисъл на думата а след това за учителство на духовник и на мъдър духоносен старец, което е голяма рядкост. А за всички, които поемат това бреме на гърба си, и клирици и миряни, е важно предупреждението на св. Яков, брата Господен: "Братя мои! недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим," (Як.3:1). 

   Напомняме това, защото при съвременното изобилие на информация сме изкушавани да се занимаваме със сложни богословски въпроси, като несъзнателно тласкаме и неофитите в тази посока. Обаче често се оказва, че самите ние не сме усвоили началата на духовната азбука, не сме завършили началните класове. Четем и мъдруваме за антихриста и белега на звяра, или дори за велики догмати, но не сме се научили "да бъдем с Него". Животът ни е хаос, а искаме хората да станат Христови ученици, като подражават на нас... 

    Както казват светогорските отци "Главното не е в това, какви сме ние, когато четем духовна книга, а в това — какви сме, когато я затворим". Ще си позволя да допълня, важно е не само какви сме, когато затворим книгата, но още преди да я отворим да потърсим свещеническо благословение дал е подходящата за нас! (Много рядко са искали от мен благословение за духовната храна, а почти винаги питат за материалната.)

    В миналото някои старци са забранявали на неофитите през първите три години да четат догматически книги и дори книгите на Стария Завет и Апокалипсиса. Целта им била духовните младенци да укрепнат в молитва и пост. 

    Свети Варсануфий Велики казва на новоначалния: "Не бих искал да се занимаваш с тези книги, защото те възнасят ума нагоре, но по-добре се поучавай от словата на старците, които смиряват ума долу. Казвам това не за да унижавам догматическите книги, а защото храната бива различна".

    Духовният живот в нашата БПЦ е разстроен. Малко са истинските учители, на които да подражаваме. Днес няма старци, но ... няма и неофити. Днес старецът е Интернет, а на третия месец неофитът вече смята себе си за учител. Това е трагично, защото без опитен наставник хаосът бързо настъпва в неукрепналата душа на ученика. Умът, като най-неспокоен и любопитен елемент, започва неусетно и надменно да заобикаля аскетичните теми, смятайки ги за духовно мляко. Умът на такъв неофит полита или към сложните догмати, или към любопитните конспиративни теми, антихриста и пр. Вместо дървото на живота, започва да търси дървото на знанието. Както казва преп. Паисий Светогорец: "Христос хлопа на сърцето, а дяволът - на разума." 

    Такъв самоук и непослушен ученик пропуска, че богопознанието е опитно, а не разсъдъчно. Скоро започва да "преяжда", да "затлъстява" със знания, което в комбинация с неочистените страсти разрушава духовното здраве. Идва ден, когато животът му се срутва, съвсем по библейски, според Христовата притча за къщата, построена на пясък (Мат.7).

     В Христовото училище учителят трябва да преподава със слово и дело, учейки духовните си чеда как да се справят с изкушенията и страстите. Какво от това, че можеш да говориш за омоусис, ипостас и перихоресис, докато си тръскаш цигарата в пепелника?! С такива "сухи" знания можеш да станеш мастит професор в някоя богословска школа, но не и в Христовото училище. В него изпитите не са теоретични. В него знанието се изпитва чрез практиката и нагоре продължават тези, които прилагат знанието в живота си. Споменатите гръцки термини са важни, но са за тези, които са издържали успешно изпитите и са допуснати в по-горните класове.

    Обуздаването на страстите е задължително изискване към учителите в Христовото училище, независимо дали те са клирици или миряни. По думите на св. Василий Велики: "Обуздаването на страстите води до спокойствие и тишина на душата... Страстите са вълни; ако се държиш над тях, ще бъдеш надежден кормчия на живота."

    Колко тъжна картина е Христов служител, който иска да е кормчия на другите, а сам е потънал. Преп. Исихий Иерусалимски казва: "Умът се ослепява от следните три страсти: сребролюбие, тщеславие и сластолюбие. Мъдростта и вярата, съвъзпитатели на нашето естество, не от нещо друго, а от тях са притъпени."

    Когато нелекуваните, но добре прикрити страсти, се съчетаят с властова позиция в клира, се стига до уродливото явление "младостарчество", за което сега не е времето да говорим. 

   Плътската нечистота (чревоугодие, пиянство, пушене) поне е видима и алармира, че човекът е още в началните класове на Христовото училище. Но ако година след година повтаря първи клас, такъв плътоугодник според св. Йоан Кронщадски загрубява духовно и става нечувствителен за Божия глас. Както за да стане медицински лекар, човек се нуждае от здраво зрение и слух, така и за да стане духовен лекар, му е необходима чувствителност за диагностициране и лечение на Божия народ. "Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си." (Мат.7:5) Никой не би искал сляп лекар да лекува най-скъпоценното му сетиво. Затова всеки здравомислещ човек е нормално да внимава на кого доверява скъпоценната си душа. Посрещнаха Главния Лекар с поговорката "Лекарю, излекувай себе си" (Лк.4:23), странно ли тогава, че и младшите лекари ще бъдат така посрещнати?! 

    

Братя и сестри,

    Казахме вече, че всеки, който не е неофит, в широкия смисъл на думата се явява учител. Не само към клирици, а към всички остарели в църквата, но неузрели духовно християни се обръща с критика св. ап. Павел:

    "Защото, макар и да бяхте длъжни според времето да бъдете учители, вие пак имате нужда да ви учат, кои са първите начала на Божието слово, и дойдохте до такова състояние, че се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. Всякой, който се храни с мляко, не е опитен в словото на правдата, защото е младенец; а твърдата храна е за съвършени, които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло. Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство, без да полагаме пак основа на покаяние от мъртви дела и на вяра в Бога, на учение за кръщения, за възлагане ръце, за възкресяване мъртви и за вечен съд. И това ще направим, ако Бог позволи." (Евр.5:12-6:3)

    Да израсне до учител (в уточнения вече широк смисъл на думата) е задължение на всеки, който върви след Христа. Не за друго, а защото това е зрелостта, съвършенството. Сам Спасителят е задал такава цел - богоуподобяване: "Доста е за ученика да бъде като учителя си и за слугата да бъде като господаря си..." (Мат.10:25). 

    В прочетения текст св. ап. Павел изброява на евреите някои теми от програмата на началните класове. Забележете, все неща, свързани с очистването от греха, които, ако не бъдат усвоени, правят човека негоден както за Божието Царство, така и за църковно служение. Това е категорично заявено на апостолския ученик Тимотей: "В голяма къща има не само златни и сребърни съдове, а и дървени и глинени; и едни са за почетна употреба, а други за долна. И тъй, ако някой се очисти от тия, той ще бъде почетен съд, осветен, приспособен за употреба на Господаря и приготвен за всяко добро дело." (2Тим.2:20-21)

   Чистият живот отваря врата за употребата на дадените ни от Бога дарби - своеобразен следващ етап в училището на Христос. Пастири, учители, благовестители, певци, иконописци, социални работници - всеки човек има някаква дарба и трябва да я развива и използва за Божия слава. Но само след като започне да царува над страстите си и това стане видно за свещениците! От тях, свещениците, той трябва да потърси благословение да се обучи при някой благочестив християнин, който вече е показал добър плод в служението, към което самият израстващ се стреми и има предразположеност. 

    Църквата не е клерикална общност, в която  свещениците служат, а миряните само консумират. Свещеникът е треньор, но на терена се състезават неговите възпитаници. Той е офицер, но е повече в щаба, а на фронтовата линия са войниците. Впрочем, има толкова много родове войски и най-различни войнишки служби. Например, преподобни Паисий Светогорец е възприемал себе си като Божий войник, Божий "свързочник", и е отказал да стане свещеник...

    Длъжни сме да положим здрава основа и да градим върху нея сградата на нашия духовен живот. Затова, нека наваксаме пропуснатото поради леност и "санираме" пукнатините, причинени от греховете ни! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

31.12.2023 г.

ПАК И ПАК … ЗА КРИЗАТА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

  В едно свое писмо св. Николай (Велимирович) пише на разтревожен свещеник: „Питаш ме, човече Божий, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя.“

    Подобно на този свещеник и ние днес разтревожено питаме: Какво става с Русия и Украйна, с Израел и Палестина, и въобще с този полудял свят? Питаме, но сякаш не търсим отговор толкова от Бога, колкото от света! Слушаме новините, но трудно отсяваме зърното от плявата, защото те често са поднесени тенденциозно и манипулативно. Ето само малък пример от тази седмица. Британският „Гардиън“ в една фраза нарече израелските заложници „жени и деца“, а палестинските – „жени и лица под 18-годишна възраст“. Ясно е, че думата „деца“ предизвиква много повече емпатия, отколкото „лица под 18-годишна възраст“. Такива са игрите с чувствата на хората…

    Но дори когато коментарите са искрени или идват от хора, закичени с тежки титли, те не са задължително духовно проникновени. Защото в духовно отношение мнозина днешни коментатори приличат на ниневийците, „които не умеят да различават дясната си ръка от лявата“ (Йона 4:11).

   И когато християните бъдат повлияни от ловки манипулатори и светски анализатори, те загубват не само мира си, но и ума си. Стават жертви на информационната война. Забравят, че светските анализатори съвсем не оценяват събитията според Божието Слово, а издигат като върховни критерии понятия, свързани със земното, като „правата на човека“, „толерантност“, „върховенство на закона“ и пр. Всички тези понятия са свързани с външната форма, защото едно е правото, друго е справедливостта, и те не винаги се припокриват.

    Ако с някаква машина на времето върнем един такъв светски християнин-анализатор в дните на Иисус Навин, питам се, как ли би оценил той завземането на Ханаанската земя от израилтяните? Като анексия?! Или изтребването на цели народи от Израил /филистимци, аморейци, моавци и др./ – като геноцид?! Помрачението на такива "християни" стига до там, да твърдят, че старозаветният Бог е различен от новазаветния.

    В резултат на светските анализи днес светските християни се изпълват с омраза и осъдителност, и дори надигат глас срещу някакво въображаемо от тях „мълчание на Църквата“.

    Но още първият ред от отговора на светителя Николай (Велимирович) ги изобличава: „Кой съм аз, та искаш да узнаеш от мен такава велика тайна? Св. Григорий Богослов е казал: "Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието."

    Причините за глобалните бедствия са велика тайна, имаща малко общо с конспиративните теории. Но тези съвременни християни дързостно се поставят редом със св. Григорий. Уверени са, че вникват в духовното повече от св. Николай (Велимирович). Вместо да се смирят и да се молят за всички страдащи, те се хвърлят в „клавиатурни войни“, сипейки огън и жупел върху тези, които привиждат като виновни.

    Нека не изземват ролята на Съдията, а по-добре да се вслушат в думите на сръбския светител: „Думата "криза" (krisis) е гръцка и означава "съд". В Свещеното Писание тя се употребява многократно. Така например Псалмопевецът казва: „Затова нечестивците не ще устоят на съда“ (Пс.1:5). На друго място той говори: „Милост и съд ще възпявам; Тебе, Господи, ще пея“ (Пс.100:1). Сам Спасителят казва, че „Отец ... целия съд предаде на Сина“ (Йоан 5:22) и малко по-нататък продължава: „Сега е съд над този свят“ (Йоан 12:31). И св. ап. Петър пише: „Защото време е да почне съдът от Божия дом“ (1Петр.4:17).

    Замени думата "съд" с "криза" и чети: Затова нечестивите не ще устоят при криза. Милост и криза ще възпявам. Господ изпраща криза на всекиго. Сега е криза над този свят. Време е да почне кризата от Божия дом."

    Да се върнем на старозаветните „анексии“ и „геноциди“. Какво казва Господ за ханаанските народи? Мярката на техните беззакония вече е изпълнена. Нечестието им достигна крайни размери, затова идва Божият съд върху тях чрез мечовете на израилтяните. Ваал, Астарта, Дагон, Молох няма да ги спасят.

    „До неотдавна – пише св. Николай (Велимирович) европейските народи употребяваха вместо "криза" думата "съд", когато ги постигаше някакво нещастие. Сега старата дума е заменена с нова; разбираемата - с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: "съд Божий!". Щом идваше война или мор, пак - "съд Божий!". Случеше ли се наводнение, земетресение, или скакалци нападнеха нивите - все "съд Божий!". Това означава криза от засушаване, криза от наводнение, от война, мор и т.н. И сегашните финансови и икономически несгоди народът разбира като съд Божий, но не ги нарича съд, а криза, та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Когато се употребяваше разбираемата дума съд, беше известна и причината за настъпилата беда. Известен беше и Съдията, Който е допуснал тази беда, и най-сетне известна беше целта, с която тя е допусната. А откакто започна да се употребява думата криза, никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя. Тази е единствената разлика между днешната криза и кризата, причинена от засуха, от наводнения, от войни, глад, нападения на скакалци и други бедствия.

    Питаш ме за причината на сегашната криза или по-право казано на сегашния съд Божий. Тя винаги е била една и съща: човешкото богоотстъпничество. Именно грехът на богоотстъпничеството е породил тази криза и Бог я е допуснал, та хората да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него...

    Дълго ли ще продължи кризата? Докато не се промени духът на хората; докато гордите виновници за тази криза не се преклонят пред Всемогъщия; докато хората не се досетят да преведат неразбираемата дума "криза" на своя език и не възкликнат с въздишка на покаяние: "съд Божий!"

    

Братя и сестри,

    В никое телевизионно студио не съм чул думата "съд Божий". Не се и учудвам, защото „този свят лежи в лукавия“. Лошото е, че и християните рядко я използват. Влизат в коловоза на светския анализ и политическото говорене. А точно това желае врагът на човешкото спасение - да не се разкрива истината за духовната война. Дяволът не желае да говорим за съд Божий, а за криза. Защото разкрие ли се причината за страданието – богоотстъпничеството, ще се разкрие и пътят към изцерението – покаянието. Затова дяволът иска да се фокусираме само върху "външните" събития. За тях той има изобилен арсенал от лъжи и манипулации, които да разделят християните. Има свои служители, мразещи Бога и Църквата. Лукавата му тактика винаги е била „Разделяй и владей“ и каква по-голяма радост за него от разделянето на Църквата!

    Тази година отбелязваме тъжна годишнина – 100 години откакто патриарха-масон Мелетий (Метаксакис) предизвика разцепление чрез несъборното решение за въвеждане на новия календар. В тази пукнатина на църковната сграда дяволът се опитва да вклини крайния икуменизъм, а сега и Руско-Украинския конфликт. Целта му е да раздели Божия дом. Нека не ставаме дяволски съработници в разделението, а всячески да търсим мира и заздравяването на Божията Църква.

    Съвременните медии твърде често служат, съзнателно или несъзнателно, на бащата на лъжата. А най-тъжното е, че в някои православни медии се срещат материали, подтикващи към омраза на цели етноси и към недоверие в отделни поместни църкви и техни йерарси. И все повече ще става така. Това отстъпление е предречено. Затова нека не се осланяме на своя разум за преценка, да не слушаме и „богословите с цигара в ръка“ (по израза на йером. Серафим Роуз), а само тези, които са очистили сърцето си. Бог ги е засвидетелствал и постоянно ги засвидетелства чрез чудеса и знаци. Да помним и предупреждението на св. Гавриил (Ургебадзе), че антихристът ще измами тези, чиято вяра е само в ума. Но тези, които вярват в сърцето си, ще го разпознаят.

    Все по-трудно става различаването на истинската и фалшивата новина. Да ограничим телевизията и Интернет, защото разумът е ненадежден помощник. По-добре да се фокусираме върху молитвата и да очистваме сърцето си. Не е задължително да имаме своя позиция по въпроси, по които Църквата няма съгласие. Смирено нека да признаем, че нямаме яснота и да замълчим. Съдбите, както на отделни хора, така и на цели народи, са велика Божия тайна и на малцина е дадено да проникнат в нея. Така ще изпълним съвета на св. Григорий Богослов: "Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието."

    Църквата обаче, в своята съборност, е длъжна да каже своята дума за разтърсващите света събития. А ние, нейните чада, сме длъжни да преклоним ума си пред тази дума. Една общоцърковна позиция има за цел не толкова да покаже по-виновната страна, колкото да предпази Тялото Христово, да посочи болестта и предизвика изцерение. Няма място за триумфиращи, когато има толкова страдание, защото ако и да има по-виновна страна в един конфликт, със сигурност няма невинна страна.

    А, че никой на този свят не е невинен, ни напомня Достоевски в „Братя Карамазови“. Старецът Зосима, наставникът на младия Алексей, на младини имал брат, починал рано, едва на 17 години. Бил по-голям и се казвал Маркел. Бил богохулник, карал се на майка си, когато се опитвала да запали кандилото в стаята му. Но се разболял от туберкулоза и взел да линее. Дошли Великите пости, а Маркел не спирал да богохулства. Напразно майка му се мъчила да го накара да попости малко и да се причасти, така че ако не получи изцеление на тялото си тук, в този свят, поне да помогне на душата си в другия. Маркел бил непоправим богохулник и сякаш колкото повече се приближавал към смъртта, толкова по-злобен ставал.

    Но в началото на Страстната седмица се случило чудо. Маркел се обърнал, изповядал Бога и сякаш намерил покой. Точно тогава казал онези думи, които после проповядвал брат му Зосима: „И ще ти кажа още, мамо, че всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички“. И допълва: „Не знам как да ти го обясня, но чувствам до болка, че е така. И как сме живели, сърдили сме се и нищо не сме знаели тогава!“

    Да ни даде Бог да „чувстваме и ние до болка, че е така“ и с тази болка усилено да се молим за всички страдащи, за просветление на църковните водачи, „за мира по целия свят, за благоуспяването на светите Божии църкви и за единението им“. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

03.12.2023 г.