КАТО СЕ ТЪРПИТЕ ЕДИН ДРУГИ С ЛЮБОВ

(ДЕСЕТА СЕДМИЦА СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

„И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов  и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас.  А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.” (Еф.4:1-7)

Тази неделя искам да обърна Вашето внимание на едно особено словосъчетание, което се среща 58 пъти в апостолските послания и което св. ап. Павел използва и в днешното апостолско четиво. Това са думите „един други”, или един на друг, които са превод на гръцката дума „allelon”. 

Да се изграждаме един  друг, да се окуражаваме един друг, да си прощаваме един на друг, да се приемаме един друг, да се обичаме един друг, да се молим един за друг, да служим един на друг. Това словосъчетание е толкова важно, че сякаш описва целия живот, който Бог очаква да види в Църквата. В днешния апостолски текст св. ап. Павел призовава „да се търпим един друг”.

Словосъчетанието един друг, фигурира и в края на всяка ектения: „Като поменем заедно с всички светии пресветата, пречиста, преблагословена, славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем.“

С това Бог чрез свещеническите уста призовава: Като имаме примера на Пресветата Богородица и светиите, нека отдадем себе си на Бога и на ближния, както е евангелската заповед.

И тук аз съм изкушен да отворя житията на светиите и да давам примери на братска любов, от което те преизобилват. Казвам „изкушен“, не защото примерите са нещо погрешно, напротив, но защото самият св. ап. Павел никога не избързва, а преди да даде практически напътствия, винаги поставя ясно вероучителната истина, върху която гради християнския „праксис“.

В нашия апостолски текст светипавловата  теза е: Чрез едната вяра в единия Господ вие се кръстихте в едно кръщение и съставлявате едно Тяло – Църквата. И понеже сте направени едно, дръжте се като едно, проявете смирение, кротост и великодушие да изтърпите тези ваши братя, които ви дразнят.

Това е смисълът на текста. Какъв реализъм у апостола! Той не призовава вярващите към усмивки, любезности и прегръдки. Апостолът е наясно, че любовта е повече от емоция. В един клуб по интереси (поетичен, музикален, шахматен или др.) не е необходимо особено претърпяване. Там хората са с едни интереси, от една прослойка, там не е и толкова трудно да има взаимна симпатия.

Но Църквата не е клуб по интереси! Тя е духовно семейство!

В плътското, биологично семейството ние не можем да избираме братята и сестрите си. Просто чакаме пред родилното отделение и приемаме нашето братче (сестриче) такова, каквото е. Беличко или по-черничко, с руси косички или с клепнали уши, ревливо или кротко. Каквото е, Ние винаги го приемаме с любов, радваме му се и го обичаме. С него сме братя или сестри, не защото сме го избирали, а защото имаме общ Баща. Така е в биологичното семейство, така е и в духовното – Църквата Христова. Огледайте се около вас, това сме духовното семейство тук, в град Плевен. Харесва ни, или не ни харесва, това сме ние. Трябва да се приемаме един друг така, както приемаме братята и сестрите си по плът. Знаем прекрасно техните недостатъци, но те са си нашите родни братя (сестри) и ние си ги обичаме. Така и Църквата е едно духовно семейство, в което трябва да цари нежност, споделяне и топлина.

Когато говори обаче за функционирането на Тялото Христово, св. ап. Павел отива по-далеч от аналогията със семейството. Той нарича Църквата Тяло на Христа. И нека уточним, той няма предвид, че вселенската църква е тяло, в което примерно Гръцката църква е един орган, Руската е друг, а българската - трети. Когато използва аналогията Църквата - Тяло Христово, ап. Павел говори за евхаристийното събрание, за православните вярващи в кое да е селище, които са събрани на едно място, за да служат св. божествена литургия. Местното евхаристийно събрание има цялата пълнота на Църквата като Тяло Христово. В него са образът на Христа – епископът (или служещият свещеник) и около него образът на апостолите – свещениците и образът на народа – миряните.

Сам св. ап. Павел обяснява прекрасно функционирането на Тялото Христово: „Защото и тялото не се състои от един член, а от много. Ако ногата каже: понеже не съм ръка, не принадлежа към тялото, нима затова тя не е от тялото? И ако ухото каже: понеже не съм око, не принадлежа към тялото, нима затова то не е от тялото? Ако цялото тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото бъде слух, де ще е обонянието? Но сега Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно. И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега - много членове, пък едно тяло. И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други. И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове.” (1Кор. 12:14-27)

Не е необходимо човек да има медицинско образование, за да схване Павловото поучение. Има някои части от тялото - очите, устата, ушите, ръцете, нозете, които са видими и го изразяват. Има и други части, скрити под кожата като мускулите и сухожилията, като костите и ставите, които остават невидими. А има и вътрешни органи, които се виждат само при операция или ехография, като сърцето, мозъка, дробовете, бъбреците.

Сред коринтяните имало незрялост, те давали превес на тези дарби, които изразявали външно Тялото Христово – дарбите за говорене на езици, за проповядване. Стремели се всеки да бъде такъв външен орган. Разбира се, в основата на това лежи гордостта и тщеславието. Затова и св. ап. Павел обръща внимание, че скритите, невидими на пръв поглед органи са много по-важни отколкото тези, които са предмет на външно наблюдение и които предизвикват хорското мнение.

Кое е по-важно, езикът или сърцето, окото или белият дроб? Ясно е, че без сърце и дробове въобще не може да се живее. Така и християнинът може да е мирянин, да е невидим за другите, но със своята верност да пребъдва като молитвен воин в скритата си стаичка и да бъде като сърце или дроб за местната църква. И само Главата на Тялото – Христос, да знае, че той е сърце или дроб!

Има и още нещо важно в тази аналогия, което ни приближава и към смисъла на днешното апостолско четиво. На всеки се е случвало да влезе прашинка в окото. Инстинктивно разтриваме с пръст, натискаме клепача за да причиним сълзене и прашинката излиза. Колко прост пример, а колко неща ни казва. Окото страда и му идват на помощ пръстите на ръката. Те задействат слъзните жлези и секрети и така с общи усилия врагът-прашинката е победена и изхвърлена от тялото. Или една бактериална инфекция: когато в организмът започне размножаване на „лоши” бактерии (патогени), тогава се задействат човешките имунни клетки, активират се автоматично „добри” бактерии и така организмът възстановява необходимия баланс. Искате ли още примери: отворете учебниците по медицина и ще видите не хиляди, а милиони примери. Един орган страда и всичко в тялото страда и се гърчи, Но когато един страда и всички други органи не чакат специална покана, а се стремят да му помогнат, да излекуват болното, за да бъде цялото тяло в хармония.

Бог създаде света да бъде Църква – да функционира като Тяло на Неговия Син, в любов и хармония. Уви, нашите прародители се провалиха. Затова чрез изкупителното дело на Иисус Христос Бог съгражда едно ново общество, в което между неговите членове трябва да цари такова любовно взаимодействие, каквото наблюдаваме в съвместното действие на всички членове на едно физическо тяло.

Болният грешник влиза в това ново общество със старите си рани – егоцентризъм, мнителност, скъперничество, клюкарство, осъдителност, обсебчивост и много други. Тези, които са по-напред в пътя на освещението, трябва да обгърнат духовно новородените с топлина и приемане, но и да бъдат реалисти – това не е лесно! Случва се новите във вярата да отвърнат на нашето добро със зло. Трябва търпение! Погледнете лекарите, те слагат предпазни маски, но не изоставят болните с гноящи и инфектирани рани. Така и в Божията лечебница - Църквата, апостолът приканва: „приемайте се един друг, както и Христос ви прие за слава Божия”. (Рим.15:7) Как ни е приел Христос? Той не е поискал първо да се очистим, а после да дойдем при Него. Напротив, приел ни е като болни и грешни хора и едва в процеса на следването на Христа, Той ни излекува.

Лечението е дълъг и често неприятен за околните процес. Помня от офицерските си години, как тялото на един колега под куртката беше цялото в ужасни рани от псориазис. Подаваха се над яката му и всички избягваха да сядат в автобуса около него. Но имаше един човек, който го търпеше - съпругата му. Всяка вечер тя с търпение го мажеше с мехлем. Така и ние трябва да се търпим „един други с любов”. Именно те, „проблемните хора” са лакмус за нашето смирение и любов, която дълго търпи и е милостива. А вероятно и ние не сме без проблем, и под нашата яка се подава някоя рана!

Както здравият телесен орган инстинктивно, без специална заповед се притича на помощ на болния, така нека и ние, християните, които сме по-здрави, се притичваме на помощ на страдащите и болните членове на Тялото Христово. Но трябва смирение, както съвегва аподтолът:„Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов”.(Гал.6:2)

Игуменът на Печорския манастир, известния св. Теодосий, още приживе бил обичан и уважаван от всички като Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж тръгнал по манастирска работа, замръкнал в княжеския дворец. Държал да се прибере в манастира въпреки настояването на княза да остане. Най-после князът заповядал да приготвят едноместна каляска и един от слугите да го закара, като води коня отред. Вървели известно време и слугата съблазнен от простото облекло на монаха, го помислил за някой най-обикновен калугер и му казал: „Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!“ Свети Теодосий безропотно се съгласил и слязъл да води коня, а слугата като господар се разположил в каляската и скоро заспал. Цяла нощ праведникът теглил каляската, а на сутринта всички, които го срещнали по пътя му се кланяли почтително, защото го познавали. Слугата, виждайки това, се зачудил, защо всички се покланят на монаха. Наближили манастира, а там цялото братство излязло да посрещне своя игумен и му се поклонило до земи. Слугата изпаднал в ужас и страх от видяното, защото очаквал наказание и отмъщение. Но св. Теодосий отишъл при него кротко, хванал го дружелюбно за ръката, завел го в кухнята и заповядал да го нахранят добре…

         Братя и сестри,

             Някой сигурно ще каже: чудесно, но аз нямам нерви да търпя. Апостолът не призовава към здрави нерви, а към „смиреномъдрие, кротост и великодушие”, с които да търпим. Забележете, и в двата горепосочени примери как смирението, т.е. поставянето на ближния по-високо от нас, води до търпение. Води до обличането на слугинска престилка по примера на Христос на Тайната Вечеря. 

         Ще завърша с една светоотеческа мисъл от книгата „Древен патерик”, която показва колко голяма полза за душата си придобиват тези, които обличат слугинската престилка: „Който налива в ръката си елей, за да помаже слабия, сам първо приема от мазнината на елея. Така и онзи, който се моли за брата, преди да принесе нему полза, сам получава полза от охотната проява на своята любов.“ Нека си претърпяваме и се молим, братя, един за друг, за да се излекуваме: защото апостолът ни убеждава, казвайки: „Молете се един за други, за да се изцерите” (Иаков 5:16). Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

08.12.2019 г.

ЖЕРТВАТА, ПРЕДЛАГАНА НА ЧОВЕЦИТЕ

(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    На Кръстовден ние имахме привилегията да се поклоним пред Честния и Животворящ Кръст Господен – този свят Жертвеник, на който Сам Господ от любов към грешното човечество принесе Себе Си на Бога като изкупителна жертва за удовлетворяване на Божията правда. Така Кръстът стана „гръмоотвод“, който отклони Божият гняв, справедливо насочен към нас - грешните.

    Но спасяващото нас, човеците, дело на Христос не завършва на Кръста. Защото жертвата на Христос не е просто смъртта на Господа, в резултат на която Бог вече „не се гневи” на човека, както единствено са склонни да утвърждават някои протестантски изповедания.

    Със смъртта Си Христос далеч не просто „умилостивява” Бога  и „изкупва” човеците. Със смъртта Си Христос извършва нещо много по-голямо и светоразтърсващо. Той умъртвява смъртта, и това узнаваме от следващото подир Кръста и погребението –. от Възкресението. Смъртта Му на Кръста е решителният акт, с който умъртвява смъртта, „заразила” човешкия род, но на Разпети Петък ние все още не пеем „смертию смерт поправ“. Пеем на Великден, защото само чрез възкресението победата се подпечатва, човешката история се възпълва и става възможно идването на новата ера, в която историята съжителства и се взаимно прониква с есхатона.

    Както казва един съвременен богослов: „Възкресението е съвършеният и съвършенстващ край на кръстната смърт. Възкресението не е някакво събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а онова, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус. Възкресението… е дълбинното божествено измерение на Кръста… Кръстът и Възкресението образуват в своята заедност едната Пасха Господня” и „даже би могло да се каже, че Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница съставляват една-единствена неделима мистерия”.

    Църквата винаги е знаела това. Старобългарският език е уникален със своята богословска аналитичност. Той не дава буквален, а богословски осмислен превод на думи като кръщение и възкресение. Кръщението не е просто умиване или потапяне, а единение с кръста на Христос. Въз-кръс[т]-ването пък изразява идеята за въздигане над и върху основата на Кръста, т.е. възкръсването на живота е вече скрито в Кръста, и „стъпва“ върху него. Затова можем да кажем, че смислово жертвата на Агнеца съвсем не приключва на Кръста.

    Това не са само теоретични постановки. Ако всичко се изчерпва с Кръста, то необходимо е само да вярваме като протестантите, че Бог вече не ни се гневи, не „вменява” греховете ни, защото в Неговия Божествен ум вече са помирени Божията правда и Божията любов. И тук идват въпросите: защо ни е необходимо Причастието, защо ни е дори Кръщението? Всичко е станало при повярването. По-оправдани, по-умити няма да станем. По-радикалните протестанти дори наричат тайнствата ритуали, в които само външно се демонстрира вътрешната промяна, която вече е станала, един вид „духовен театър“. Тайнствата, както излиза от това схващане, не носят нищо повече, защото Христос само символично присъства в тях. Така светостта за протестантите се оказва незадължителна, защото вече са спасени чрез оправданието, извършено от Христа и прието чрез мисленото съгласие на грешника с кръстната жертва. Всичко върви леко и лежерно по отношение на личното спасение. Спасението е гарантирано, ако прибавиш  и добри дела, това е бонус. Усилията естествено почват да се насочват към прозелитизъм, наричан от тях евангелизиране. Това, което протестантите трагично не разбират е, какво се случва с тялото и кръвта Христови на Голгота. За тях изглежда сякаш пролятата Кръв, след като е умилостивила Бога, просто е напоила Голготския хълм. В своето възвисяване на Кръста, на практика те го  отделят от следващите го свещени събития.

    Да, действително Жертвата на Христос бе принесена на Кръста, Тялото преломено, Кръвта пролята, но тази велика Жертва се завършва ... КЪДЕ? На Голгота? Не! А там, в самото НЕБЕ! 

    В Посланието към евреите четем: „Но Христос, като дойде Първосвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна, сиреч не от обикновена направа, нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление.“ (Евр.9:11-12)

    Лутер не признавал посланието към евреите (заедно с това на св. Яков) за канонично и бил фокусиран върху Кръста и вярата. Затова не успял да види, че в следствие на тази „неделима мистерия“ (Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница) Христовата кръв бе положена върху… Престола на Отца – в небето, в обиталището, в което смъртта няма достъп. А небето, както добре е изяснено след средновековните спорове с католиците за чистилището, е не пространствен, а есхатологичен феномен. То не просто „е” някъде при Бога, но то също възниква тук на земята, в мига, в който първото творение чрез възкръсналия от смъртта Христос идва при Бога. Това е духовното, възкресено Тяло на Христос.

    Жертвата на Христос включва смъртта, но не приключва със смъртта. И не приключва, защото смъртта на Богочовека е не просто нещо претърпявано, но и нещо активно, нещо извършващо – тя е умъртвяването на смъртта. Затова Христовата смърт на Разпети Петък налага Възкресението, Възнесението „отдясно на Отца”, на Престола на славата и Петдесетница.

    В своята завършеност Жертвата на Христос е тържеството на изцеления, освободения от смъртта живот. На Кръста – казано кратко – Христос отдава Тялото Си, Кръвта Си, за да ги положи обаче върху Престола на Отца, победили смъртта и следователно като вечно живи. Така на Престола е положено изцереното от смъртта, възкръсналото от нея човешко естество, което Синът е възнесъл. 

    Тайновидецът Йоан пише: „Погледнах, и ето, сред престола и четирите животни и сред старците стоеше Агнец, като заклан, със седем рога и седем очи, които са седемте духове Божии, разпратени по цялата земя.“ (Откр. 5:6)

    На Кръстовден видяхме Христос в образа на златния Жертвеник, поставен непосредствено до Престола. Само чрез този Жертвеник – Христовият Кръст, нашите молитви могат да стигнат до Престола на Отца. А днес виждаме закланият Агнец посред Престола! Какво откровение е за нас това! Защото Престолът горе и Престолът зад този иконостас са една и съща есхатологична реалност. Малко преди да се причасти, свещеникът тихо казва: „Раздробява се и разделя се Божия Агнец, Който е раздобляем и неразделим, всякога яден и никога неоскъдваем, но Който освещава причащаващите се.“ Божият Агнец е и сред Престола в небето, и на Престола зад този иконостас. Няма два Агнеца, истината е, че Престолът със заклания Агнец в небето е Престолът зад този иконостас и във всеки православен храм. Този Престол в небето е достъпен за всеки християнин, защото преди 2000 години Христос отвори пътя към него. Небесният престол е престолът, от който и ние днес се причастяваме. Защото жертвата освен на Бога, се предлага и на човеците като „хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света" (Иоан.6:51). Слава на Бога за великите Негови дарове, които ни дава в Светата Евхаристия!

Братя и сестри,

    Съществува мнение, че на миряните не трябва да се проповядват абстрактни неща, а само да се наставляват „прави това, не прави онова“. Не съм съгласен с това. Отдавна и много дълбоко съм повлиян от една мисъл на Антоан дьо Сент-Екзюпери: “Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.”

    Днес отделям по-малко място на практически напътствия, защото вярвам, че събуждайки у вас копнеж за безкрайното море на Христовата любов, вие сами бихме положили всички сили да се подвизавате и достойно да се причастите с Неговите Тяло и Кръв.

    Говорейки днес за това, че Христос е положил Тялото Си и Кръвта Си като жертва върху Престола на Отца, ние достигаме до една двуяка истина, ключова за нашия християнски живот.

    Първо, както на Кръстовден разкрихме, тази жертва беше нужна за да бъде удовлетворена Божията правда. Тя бе дадена на цялата Света Троица.

    Второ, което удивително как Лутер не е забелязал. Иисус дава тази жертва на своите ученици, като казва: „вземете, яжте: това е Моето тяло.“ (Мат.26:26). Тоест, Христос дава Себе Си не само на Отца, но и на вярващите. Болезнено фиксиран върху въпроса за оправданието само чрез вяра, което (оправдание) според него е изнесено времево пред освещението, Лутер не успява да види истинският смисъл и полза от Причастието. Той, повече като дан към поколенията богослови преди него, продължава да настоява, че в Причастието вярващите приемат истинското тяло и кръв Христови. Но следващите протестантски секти логично падат до там да гледат на Господната трапеза само като на спомен за онази вечеря, станала и останала в миналото. Една драматизация, в която ние единствено си спомняме, че „както ние днес разчупваме този безквасен хляб, така бе преломено на Кръста и безгрешното тяло на Христа“. Символика и нищо повече! Това е трагичното следствие от отделянето на Кръста от останалите велики събития от свещената история. В крайна сметка това е и следствието от отделянето на един богословски ум (пък бил той и гениален) от цялото църковно съзнание, от Св. Предание.

    Завършвам с думите на един наш философ, чиито богословски анализ ме насочваше в настоящата тема: "Димящата върху Престола Кръв и разпростряното върху него Тяло, от които смъртта излита и се утаява придобитият покой на изцеления живот, на вечния живот, представляват положения върху Престола дар за нас – угощението с плодовете от Дървото на Живота. Това, което получаваме, което приемаме в себе си в Светата Евхаристия е Божият дар, който Бог, понеже е Любов, е решил да ни поднесе в самата Си Жертва и със самата Си Жертва." Да пристъпваме към нея винаги „със страх Божи, вяра и любов“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

22.09.2019 г.

ЗЛАТНИЯ ЖЕРТВЕНИК

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ И ЖИВОТВОРЯЩ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

    Днес Църквата се покланя пред Светия и Животворящ Кръст Господен.  Кръстът е мястото, където се принесе в жертва Самият наш Господ, той е Неговият жертвеник. Някои хора прибързано обявяват жертвоприношението за нещо ретроградно, мислейки, че единственият мотив за принасяне на жертвата е страхът от наказание. И при езичеството това наистина силно доминира. Но в библейските истории намираме друг доминиращ мотив – любовта. Защото любовта винаги е даваща. Дава до степен да усети дискомфорт и болка,.

       Чрез св. пр. Мойсей Бог установява жертвена система с предимно изкупително и умилостивително значение. В тази система всесъжението изразяваше пълно посвещение, а хлебният принос беше благодарствен. Всеизгарянето казваше: Всичко, което съм е Господне, а хлебният принос – всичко, което имам е Господне. Мирният принос беше израз на хвалението, което Господ заслужава да приеме. 

Директно умилостивителен и изкупителен характер имаха жертвите за грях (неволни простъпки) и за престъпление (волни простъпки). Изкупление е дума от стопанския живот на хората и означава „даване на откуп“. Схващането било, че  чрез изповедта и полагането на ръце, греховете се пренасяли върху невинното, без петно и недостатък животно. Неговата кръв и смърт били в откуп, като замяна за кръвта и смъртта на съгрешилия човек. Тъй нареченият „козел отпущения“ имал предназначението да вземе върху себе си изповяданите върху него грехове на народа и да ги отнесе в пустинята (Лев.16).

Старозаветните жертви са ярък израз на неподкупната Божия правда. Съгрешил ли си, трябва да се очистиш чрез кръвна жертва, защото „без проливане на кръв прошка не бива“. (Евр.9:22)

         И тук строгата Божия правда е съчетана, действа заедно с Божията любов, която щади съгрешилите и нарежда вместо кръвта на грешниците, да се пролива кръвта на животни.

Но защо старозаветните вярващи не почитали олтара, на който се принасяли тези жертви така, както ние, християните Кръста? Защото в Стария Завет всичко било само предобраз на идващата Голгота, където Христос принася Себе Си в жертва пред съда на Божията правда за съгрешилите човеци, за да могат те да се ползват от благата на Божията любов. Старозаветните жертви давали само външна, юридическа праведност. Те не могли да очистят човека вътрешно и да го избавят от страданията на съвестта. Старозаветният жертвеник бил несъвършен, защото всеки нов грях изисквал нова жертва. Затова юдеите очаквали с нетърпение изпълнението на пророчествата за Месия, Който сам ще се превърне в съвъшено жертвено Агне. С поразителна яснота св. пр. Исаия пророкува за това: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, - и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни.“ (Ис.53:3-6)

Голготският Кръст се превърна в олтар, в жертвеник, на който бе положена великата и последна кръвна жертва – Господ Иисус Христос. Този жертвеник беше обагрен и осветен с безценната кръв на Христос. Възкресението Христово стана печат за приемането от Бога на тази жертва, и чрез този печат Кръстът от място на унижение се превърна в място на победа. Именно затова ние днес величаем Господния Кръст и заедно със св. ап. Павел изповядваме: „а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света.“ (Гал.6:14)

С кръстна Си жертва „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни“ (Римл.5:8) И ако Божията любов е неоспорима в делото на изкуплението, то през последния един век дори сред православни християни се повдигат спорове за мястото на Божията правда. На някои православни се струва, че юридическият акцент е привнесен от Запад. С други думи, питат те: не може ли Бог да прости виновните, просто да ги амнистира без да Му се принася никаква жертва, която да удовлетвори Неговата правда? Щом ние, хората прощаваме без да искаме откуп, защо Бог да не може да стори същото.

Но юридизмът съвсем не е западен, той е библейски. Друг е въпросът, че не изчерпва общирната тема за спасението. В същото това послание към Римляните ние четем: „Когото Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, та да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса.“ (Римл.3:25-26)

Бог е едновременно и любяш и справедлив. Тези, които поставят под въпрос необходимосттта от изкупителна жертва не разбират, че когато човек прощава на другия, без да изисква от него да му се даде нещо в откуп, той „си затваря очите“ за правовата страна на нещата, а именно, че престъплението изисква наказание. Така ние човеците прощаваме, ущърбвайки правдата. Но ние не можем да мислим за Божеството с човешки стандарти!

Също така не са прави тези, които смятат, че необходимостта от удовлетворение на Божията правда означава, че прави Бога несвободен, принуден от някаква външна причина да изисква откуп. Той е напълно свободен, но да бъде Праведен това е Негова вътрешна необходимост, и тя не е е по-различна от необходимостта да бъде Любов. Бог не може да бъде друг, освен едновременно Любов и Правда. Затова твърдим, че Божията правда и Божията любов действат винаги заедно. И точно в това е величието на делото на изкуплението, което псалмистът възпява: „Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат; истината ще изникне из земята, и правдата ще надникне от небесата“. (Пс.84:11-12)

Св. Теофан Затворник отбелязва в едно свое слово на Велики Петък причината за страданията на Господ Иисус Христос. Той влага следните думи в устата на Спасителя, като да са изречени от Него: „Аз имах спор, съд и борба заради вас, Мои люде... спор и борба с безпределната Божия правда. Аз молех... милост за падналите човешки синове пред безкрайното Божие милосърдие. Но пред Божия престол застана вечната Правда и каза: помилвай, но справедливо!...Триединният Бог бе потвърдил тази присъда и Аз, бидейки един от Св. Троица, казах: ето идвам да изпълня, Боже, Твоята воля. Аз слязох на земята, приех човешко естество... Всичко в това тяло сега е Мое – Мои са раните, Моя е кръвта, Моя е смъртта. И ето смърт на човек с безкрайна цена. Защото Моята смърт е смърт на Бог! Така изискваната жертва е принесена. Радвайте се, човешки синове! Аз победих... Моите рани са за вас източници на Божиите милости, и Моята смърт – извор на живот...”

„Помилвай, но справедливо!“, тоест покажи милост, но без да пренебрегнеш правдата. И понеже Бог не може по човешки „да затвори очи“, затова даде Сина Си в жертва за нашите грехове, за да се удовлетвори Божията правда. Кръстът се превърна в гръмоотвод, който привлече целия Божий гняв. Без този гръмоотвод ние, човеците, трябваше да понесем този смъртоносен удар заради греховете си. Но Христос зае нашето място, така да се каже „изгоря“ на Голготския гръмоотвод!     Тази богооставеност, която трябваше ние да понесем като грешници, Той пое върху Себе Си. В пророческия за кръстните мъки на Месия псалом 21:7 се казва: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа.“ Спасителят се озова доброволно на мястото, където щеше да се излее Божия гняв заради грешника. Чуваме Го в този псалом как стене: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?“ Но че Той не от Свое име, а от името на грешното човечество, за което страда, изговаря споменатите думи се вижда от следната съпоставка. Навсякъде в евангелията, където Христос от Свое име се обръща към Бога, Той, винаги казва: „Отче“.

За изгонените на изток от рая грешници обръщението не може да бъде „Отче“, а единствено „Боже“, и точно това обръщение използва Христос на кръста. От тук съдим, че на кръста Иисус заема мястото на грешника, отъждествява се с него, разбира се, без Самият Той да се превръща в такъв. Ако се бе превърнал в грешник, нямаше да последва Възкресение. Но знаем какво стана с вратите адови - бяха разбити, или както четем в Акатиста на Възкресение: "Христос възкръсна и портите адови се уплашиха".

Братя и сестри,

Всичко, което имаме ние, е плод на изкуплението в Христа. На Голгота Той стана пълна и вседостатъчна жертва за нас. Той стана всеизгаряне, хлебен принос, мирен принос, жертва за грях и жертва за престъпление. Ние не просто се очистваме чрез Христовата жертва, чрез нея благодарим, хвалим, посвещаваме се, имаме общение. В Христа, чрез Христа, за Христа! Дори молитвите ни към светиите пак са „в Христа“. Светиите се застъпват за нас, но те не са изкупители. Единствен Христос е и Застъпник, и Изкупител. Молитвите на светиите биват чувани „в Христа“ и минават през Неговата изкупителна жертва, за да получат своя отговор. Затова нека живеем Христоцентрично, за да можем да казваме като св. пр. и цар Давид: „Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя.“ (Пс.15:8)

В едно от откровенията си на о-в Патмос св. ап. и ев. Йоан Богослов вижда: „Тогава дойде друг Ангел със златна кадилница и застана пред жертвеника; и му се даде много тамян, та с молитвите на всички светии да го тури на златния жертвеник, що беше пред престола.“ (Откр.8:3)

И ако символично кадилницата и тамянът са молитвите на вярващите, а Престолът е мястото на Отца, то златният Жертвеник, непосредствено до Престола е символ на Господа Иисуса Христа, и то Христа Разпнатия.

Как молитвата ни да стигне до Бога и да бъде приета? 

Ето как образно ни дава отговор на този въпрос видението на св. ап. и ев. Йоан. Ухаещият и издигащ се нагоре тамян са нашите молитви, но както знаем, за да бъдат приети от Отца, те трябва да бъдат „в името на Иисуса“. Старозаветният начин на молитва "В името на Авраама, Исаака и Якова" е заменен с молитва в името на Отца, и Сина и Светия Дух. Защото Божият Син дойде в плът и стана наш Изкупител!

Във видението тази новозаветна истина е представена с това, че ангелът поставя златната кадилница с молитвите  върху златния Жертвеник. Забележете, не на Престола, а на златния Жертвеник, символ на Христос. Истинската молитва е само тази, отправена чрез Иисус Христос, Който се принесе като изкупителна и умилостивителна жертва на Светата Троица. Ангелът от видението е посредник, той взема нашите молитви (тамянът) за да ги придвижи към Бога-Отца. Защото всяка молитва, дори към Богородица, светиите или ангелите не може да заобиколи Кръстната Жертва в пътя си към Бога. Всички Божии благословения получаваме само заради изкупителната жертва на Христа, по молитвеното застъпничество на небесните ходатаи (Пресвета Богородица, ангелите и всички светии) и земните ходатаи (тези, които сме помолили дап се молят за нас). 

Като сме прозрели смисъла на тази велика Жертва, нека в молитвите си смирено да коленичим мислено в подножието на Кръста. Да съзнаваме, че всичко, което получаваме е поради Жертвата на Христа, Който е Принасяният и Принасящият.  

Имайки тази вяра, нашата молитва ще бъде като зрънце тамян, което поставено на златния Жертвеник, ще се издигне и ще благоухание пред Божия престол. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

14.09.2019 г.

ЦАРСКО И ЛИТУРГИЧНО СВЕЩЕНСТВО – ВЗАИМНО СЛУЖЕНИЕ

 (ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

В Първата неделя след Петдесетница честваме всички християни, които са завършили пътя си с победен венец, независимо дали мъченически, изповеднически, светителски, на преподобен или друг. Но днес искам да обърнем внимание на нас, които само сме започнали своя път във вярата. Така че това е и наш празник, защото всички сме призовани да бъдем светии, т.е. да завършим в святост. Св. ап. Павел така и се обръща към тънещите в грехове коринтяни – светии. Не защото са постигнали святост, а за да им припомни отново целта: „Бъдете свети, защото Аз съм свет“.

В Св. Кръщение всички християни са умити от греховете, а в тайнството на Св. Миропомазание са получили печата на дара на Св. Дух, т.е. били са помазани за всеобщо свещенство. А свещеникът, както знаем, е човек, който „се поставя, за да принася дарове и жертви“ на Бога. Така чрез общото свещенство Бог е промислил всеки започнал във вярата да може да се увенчае накрая с венеца на правдата.

Във времето на Стария Завет, Бог обеща на целия Израил, че ще Му бъдат царе и свещеници: „и тъй, ако слушате гласа Ми и пазите завета Ми, ще бъдете Мой избран народ измежду всички народи, защото цялата земя е Моя, и вие ще Ми бъдете царство от свещеници и народ свет; това са думите, които ще кажеш на Израилевите синове.“ (Изх.19:5-6)

Бог обещава свещенство на всички, но обещението е условно. Изисква се послушание, което израилтяните често пренебрегват. Затова в същото време Бог определя едно от племената – Левиевото за специално, храмово служение. Тук няма противоречие, защото свещеникът ежедневно бил ангажиран в храмовото служение и трябвало да бъде отделен от житейските грижи и суети.

Пътят на старозаветния човек към Бога минавал задължително през храма и през свещенството. Когато израилтянинът съгрешал, той е можел да отдели или да купи жертвено животно, дори да го заколи, но нищо повече. Не е могъл да го принесе лично на олтара, да попръска кръвта му. Трябвало е да изповяда греха си на свещеника, и последният да положи ръка на жертвата. После свещеникът влизал в светилището и покадявал. С една дума – пълна зависимост от свещеника в пътя към Бога.

До Христа в Светая Светих влизал веднъж в годината само Първосвещеникът, а свещениците ежедневно служели в светилището. При Христовата смърт храмовата завеса се раздрала, символ на това, че пътят към Светая Светих е отворен. Според тълкуването на Златоуст земното храмово отделение Светая Светих е образ на самото небе. Чрез Христос всички християни имаме дръзновение да влезем в небесното светилище. Всички, и царско и литургично свещенство, можем да общуваме свободно с Бога. Тук протестантите бързат да изхвърлят литургичното свещенство като ненужно, а православните модернисти прибързано критикуват иконостаса. Защо е необходима тази нова завеса - недоумяват те - щом всички вече имаме достъп до небето?

Но дори най-ранните писмени и археологически извори за християнството разкриват, че при събирането на вярващите винаги е имало свещенослужител и обособен по-свят ъгъл, по-свято място. Това е олтарът – мястото, където се разчупва хляба и се налива виното, където същите се въздигат и превръщат в Тяло и Кръв Христови.

Според ап. Павел ние, християните, също „Имаме жертвеник, от който нямат право да ядат ония, които служат на скинията“. Християнството скъсва с юдаизма. Кръвни жертви вече не са необходими. Ние влизаме и служим в самото небе, защото в Христа са съединени небето и земята. Но точката, в която се докосват небе и земя е точно там – светия олтар с неговия жертвеник и престол. Той е това по-свято, обособено място за нашия християнски култ. Христос се принесе на Голгота, но на всяка литургия ние излизаме от оковите на време-пространството и се включваме в тази първа Тайна Вечеря, извършена в сянката на Кръста. Това е, което не разбират протестантите. Затова нямат олтар, нямат и свещенство. Дори  може да видим как някои протестанти казват на този, който седи най-близо да масата с хляба и виното, да отвори бутилката, да разчупи и подаде на седящия до него от „святите символи“. Стигаме до корена на нещата. При тях няма претворяване, няма жертва, има само символ. Защо тогава е нужно свещеник? Има нужда от свещеник там, където присъства нещо свято, нещо отвъдно, огън, пояждащ греха. 

Свещеникът е това звено между окаляния свят и пречистия Бог! Могат ли случайни ръце, осквернени с грях, неумити и нечисти да посегнат към Светите Дарове? Където има свята жертва, там има нужда от жертвеник, от свещеници, от очистване, от специални молитви!

В Изх.19:20-22 четем: „И слезе Господ на Синай планина, навръх планината, и повика Господ Моисея навръх планината, и Моисей се качи. И рече Господ на Моисея: слез и поръчай на народа, да се не втурват към Господа да Го видят, за да не паднат мнозина от тях; а свещениците, които се приближават към Господа (Бога), трябва да осветят себе си, за да ги не порази Господ.“

Ако в Стария Завет имаше нужда от свещеници, колко повече в Новия, където на жертвеника се полага Самият Бог. Св. Евхаристия е именно Христовата жертва. В Евхаристията се извършва единението на Бога и човека. Църквата също е единение на Бога и човека. Тя е наречена Тяло на Христа. Затова можем да заявим смело, че между Евхаристия и Църква има знак за равенство.

Трябва да осветим себе си, пристъпвайки към Св. Причастие, защото не сме протестанти, които се „втурват към Господа да Го видят.“ И ако протестантите не са поразявани, то е защото в тяхната Господна Вечеря хлябът си остава хляб и виното вино.

Впрочем, както всичко друго, антиклерикализмът на протестантите е реакция на грешките на католиците, в случая на клерикализма. При католиците ръкоположението разделя на две Божия народ – свещеници и лаици. Първите могат да си служат сами литургия. На миряните не се дава даже цялото причастие, а само хлебен чипс без вино.

В Православието Божий народ /лаос/ е наречена цялата църква. Свещеничеството е част от лаоса, само едно от служенията в Църквата. Така е било и в Стария Завет. Левиевото племе е само едно от 12-те. Останалите 11 племена не са могли без него, но и Левиевото племе не е могло без материалната грижа на останалите племена. Разбира се, и служението на свещениците пропадало, ако нямало кой да донесе жертвени животни, хлебни приноси и т.н. Виждаме, че човек не се спасява сам. 

В Новия Завет е същото. Ръкоположението няма за цел да разделя Църквата, а да направи възможно отслужването на Евхаристията. Трябва да подчертаем, че на свещениците се дава специална благодат да отслужват тайнствата. Това казва св. ап. Павел на Тимотей, говорейки за ръкоположението му като за даване на дарба да служи: „Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане.“ (2Тим.1:6)

Западът (католически и протестантски) е в плен на индивидуализма. Затова той не успява да види това, което Бог показва ясно и чрез старозаветните, и чрез новозаветните разпоредби за специално свещенство. А именно, ние не се спасяваме изолирано от другия, ние се спасяваме чрез другия.

Св. ап. Павел нарича „храм на Светия Дух“ както цялата Църква (1Кор.3:16-17), така и всеки отделен вярващ (1Кор.6:19). Това е ясен знак, че има два вида свещенство: 1. Литургично – в цялата църква и 2. Царско – сам вярващият е свещеник в храма на своето тяло.

Царският свещеник също принася дарове и жертви на Бога. Те биват материални и духовни.

Материалните са просфорите, елея, свещите, виното, тамяна и всички други неща, имащи приложение в богослужението. Както и в Стария Завет, те се принасят не от свещениците. Това е участието на миряните в богослужението. За да стане една просфора, тя трябва да се замеси, да се опече и донесе в храма. Т.е. вярващият принася своя труд, дава от себе си нещо, което да бъде принесено на Бога. В ранната църква при четене на апостола, вярващите са подавали приготвените хлябове на свещеника пред северните врата на иконостаса. Преди да ги вземе, докато се чете апостолския текст, свещеникът ги прикадявал и тихо се помолвал за принесените дарове. Сега си обяснявате защо днес се прикадява точно при четене на апостола.

Следващото принасяне вече се извършва от свещеника: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.“

Ето как двете приношения са свързани неразривно като верига. Едното приношение се извършва от общото свещенство на миряните, а другото – от литургичното ръкоположено свещенство.

Но и двете, подчертаваме, не могат едно без друго. Затова свещеникът не служи литургията без да има мирянин в църквата. Не защото няма кой да отговори „Амин“ и „Господи, помилуй“, а по друга, еклисиологическа причина. Това е защото Църквата е единение на различните служения, както на различните полове, етноси и социални прослойки. Литургията не е частно, а общо дело, какъвто е произхода на думата. 

Духовният аспект на царското свещенство при миряните се изразява в молитвеното им съучастие в богослужението. Не случайно всички литургични молитви са в първо лице, множествено число.

В Римл.12:1-2 св. ап. Павел призовава всички вярващи, и ръкоположени и царско свещенство: „...да представите телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение, и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум ...“

Нашето духовно служение на Бога е преобразяването, богоуподобяването, а принос на Бога сме самите ние.  

Архим. Атанасий Митилинеос посочва 3 стиха, които говорят какви на   практика са духовните жертви, принасяни от царското свещенство.

1. жертва на покаяние: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш“. (Пс.50:19)

2. хвалебна жертва: „Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му.“ (Евр.13:15)

3. жертва на милост: „А благотворителността и щедростта не забравяйте, защото такива жертви са благоугодни Богу“. (Евр.13:16)

Братя и сестри,

Покаяние, хваление и милост - тези неща иска Бог от всички вярващи като царско свещенство. Заедно с материалните приноси – това са все жертви. Акцентирам на думата „жертва“. Не е жертва да дадеш от излишъка си. Жертва е, когато даваш да усетиш дискомфорт. Не е жертва да възнасяш хваление, когато си в настроение и всичко в живота ти е „по мед и масло“. Жертва е, когато в епицентъра на бурята издигнеш знамето на Христа. Затова и апостолът казва непрестанно, т.е. и в лоши и добри дни да принасяме Богу хвала, и ни казва как да стане – чрез Него, Иисуса Христа. Само така служението на царското свещенство и на литургичното ще бъдат захванати като брънки от верига и ще отслужваме заедно Св. Евхаристия. 

Богослужението в храма на душите ни е основата на общото ни богослужение, когато се събираме за света литургия. Преди да се подразни от неблагоговейното държание или неприлично облекло на другите в храма, нека всеки от нас, като царски свещеник, да обърне внимание дали в храма на собствената си душа не е допуснал суетни и хулни помисли. Душата е светилището на Бога. Нека я очистим и осветим, за да обитава в нея Пречистият и Пресветият! Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

23.06.2019 г.

ГОТОВНОСТ ДА БЛАГОВЕСТИМ МИРА

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПАСХА)

„…и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“

(Еф.6:15)

    Христовото учение включва някои тези, които за ограничения човешки ум изглеждат несъвместими и е трудно да съществуват едновременно. Богословите ги наричат антиномии и настояват, че те трябва да бъдат приети.

    Днес, разсъждавайки върху срещата на Спасителя със самарянката (Йн.4:5-42), ще срещнем една такава антиномия.

    От една страна трябва да очистим себе си, за да може Божията благодат да ни изпълва и да даваме плод. Св. Серафим Саровски акцентира на това с известните си думи: „Радост моя, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят.“  Животът ни трябва да бъде благоухание за Христа, т.е. безсловесно да привлича хора към Него. Както казва Франциск от Асизи: "Проповядвай евангелието по всяко време. Ако е необходимо, използвай и думи."

    От друга страна, трябва да признаем, че в духовния ни живот се редуват успехи и провали. Едва смогнали да се отърсим от поредното си падение и грехът отново запечатва устата ни. Чувстваме се недостойни. Какво да правим тогава? Трябва ли да мълчим до дълбока старост, когато (евентуално) ще надмогнем страстите? Има такива примери в църковната история, но те са свързани все с отшелнически жития. А днешният евангелски разказ ни говори за една жена, чието житие чувстваме близко с нашето. Жена с пет провалени брака, която отгоре на всичко продължава да живее, както днес казваме, „на семейни начала“ с друг мъж. Точно тя, самарянката, която според Преданието се нарича Фотина, се прояви като ревностен благовестител, призовавайки съгражданите си: „дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?“. Ето смущаващ пример, за това как новоповярвала жена, с неукротени още страсти, извърши делото на благовестител и не беше укорена за това от Христа. Напротив, четем, че мнозина самаряни повярваха. Библията предупреждава: „Не ставайте мнозина учители..“, и същевременно насърчава: „горко ми, ако не благовествам“, и облажава: „колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят мир, които благовестят доброто!" (Рим.10:15)

    Благовестителството, най-общо казано, е прогласяване вестта за Иисуса Христа, и то в духа на Никео-Константинополския Символ на вярата. Освен Символа, на всяка литургия се чете и откъс от Евангелието. В „Тълкуване на божествената литургия“ св. Николай Кавасила пише за Малкия Вход: „Издигането на Евангелието изобразява началото на общественото служение на нашия Господ Иисус Христос, когато Той започнал да се явява пред множество народ и да проповядва за Царството Небесно. Евангелието символизира Самия Христос. Следователно сега, когато Христос се явил, вече никой не обръща внимание на думите на пророците, затова песнопенията след Малкия вход са свързани с новия живот, донесен ни от Христа.“

    Ясно е, че от амвона се прогласява постоянно благата вест. Също така е ясно, че има хора, които имат специална дарба от Бога да благовестяват, както св. апостол Филип, един от седемте дякони в апостолската църква. Но това не изчерпва темата. В един по-широк смисъл, всеки християнин е призован да бъде благовестител. Мотото на днешната проповед е един стих от посланието на св. ап. Павел към ефесяните, в който апостолът заповядва: „и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“.

    Забележете, заповядва се на всички християни да вземат всеоръжието Божие, част от което са обувките на благовестието. Всички сме воини Христови, затова и благовестването е заповед към всички християни!

    В това послание апостолът визира обувките на римския войник, които представлявали сандали, прикрепени към краката с кожени каиши. Точният израз е „готовност да благовестите“. На мен това ми напомня казармата. Когато дежуряхме, уставът забраняваше да събуваме кубинките си. Така лягахме в леглата с обувките и при подаден сигнал, за секунди поемахме в указаните направления.

    Да бъдем в готовност да благовестваме е особено важно в инцидентните контакти с непознати хора. Такава беше срещата на Спасителя с тази непозната жена от Самария. Среща в която, ако благата вест не беше споделена, една душа щеше да изсъхва за жива вода. Но, по Божията милост, тази душа бе напоена, след когато чу и прие от най-прекрасните уста благата вест за Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе.“

    От беседата на нашия Господ със св. Фотина може да извлечем някои поуки за нас:

    1. Благовестителят обича хората.

    В началото на евангелския разказ четем: „А трябваше да мине Той през Самария“ На пръв поглед е логично от южната област Юдея да минеш през централната Самария, за да се озовеш в северната Галилея. Но хората по онова време не са следвали този път, ако и да е бил най-пряк. Вместо да минават през Самария, те се спускали от височините на Йерусалим до река Йордан, следвали нейните завои чак до Галилея. Причината за това се кореняла в миналото, когато при асирийското пленение, 10-те северни племена били отведени, а остатък от тях останал в земите и се смесил с други народи. Образувала се общност със смесен етнически характер – самаряните, които били презирани от „чистокръвните“ евреи. Те построили свой храм на хълма Гаризин, но по време на управлението на Антиох Епифан, когато юдеите били преследвани, самаряните препосветили храма си на Зевс, и не ходели на поклонение в Йерусалим. Затова през 128 г. пр. Хр. юдейският цар Йоан Хиркан от Макавеите, разрушил храма и отношенията между двете общности силно се влошили. Юдеите толкова презирали самаряните, че дори не говорели с тях.

    И сега виждаме, че Иисус отново изненадва учениците си, като държи да мине през враждебната Самария. За Добрият Пастир няма пренебрегнати етноси, освен ако самите те Го отхвърлят. Той остави 99-те овци и избра по-рисковият път, за да потърси една изгубена овца, изгубена в дивата и полуезическа Самария. Бидейки напълно човек, Той презря умората, слънцето, глада и жаждата, за да се фокусира върху една погинала душа. Питам се, можем ли и ние да бъдем добри благовестители, ако не сме се калили в пост? Няма ли гласът на плътта да притъпи духовните ни сетива за стенанието на погиналите души?! Засища ли ни духовната храна така, че да забравим за материалната, така, както беше при нашия Господ. Макар и телесно гладен, Иисус беше нахранен духовно и можеше да заяви: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.“ В това Той е ярък пример за нас, как благовестителят трябва да е готов да жертва почивка, спокойствие, сигурност, храна, здраве, заради ближния.

    Господ Иисус ни е пример и в това как водени от любов, да говорим безкомпромисно истината. Той не се поколеба да заяви категорично, че самаряните бъркат при поклонението, защото „спасението е от иудеите“. Същевременно ясно показа на самарянката, че тя живее в грях с човек, който не и е мъж. Каза и го насаме, без да я осъжда. А ние често правим точно обратното – осъждаме пред всички.

    2. Благовестителят не гледа на лице, а на сърце!

    Понякога ние си представяме благовестването като едно приятно парти, на което да се видим с фини, интелигентни и костюмирани хора, с които да поговорим на възвишени теми. Реалността е друга. Ние трябва, по примера на Христа, да насочваме стъпките си към отрудените и обременените. Трябва да обикнем простите и обикновени хора, без значение на техния произход или етнос. Да разрушаваме обществените табута, които се издигат срещу Божието слово, както Иисус разруши табуто мъж да говори насаме с жена, и то от "лош" етнос - самарянка. Ето, циганите днес се явяват такъв презиран етнос и факт е, че Православието не намира път към тях.

    Иисус общуваше свободно с бирници и блудници. Ако днес Той ходеше в плът сред нас, мисля, че щеше да бъде намиран най-често сред наркоманите, затворниците, болните. Защото в повечето случаи това са хора, които са преживели трагедия, паднали са тежко и стенат, както пее една наша рок-група: „Аз изгубих всичко докрай, остана моята душа, помогни да я спася“.

    Благовестителят трябва да е с отворени духовни очи и да вижда кога скърбите са смирили сърцето на събеседника и са го направили готово за семето на Божието слово: „Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят.“ Учениците на Христа смятаха, че самаряните са много далече от Бога, идолопоклонници, изопачили старозаветните книги! Смятаха, че те не са узрели за жетва. Но Иисус им каза: отворете очите си, нивите са вече бели за жетва. Защо? Защото е посято. Пророците от Стария Завет бяха тези сеячи и посятото от тях не е изгубено. Не са необходими „още 4 месеца“, защото продължителността на духовните сезони е различна от земеделските. Изглежда, учениците не бяха вникнали в мъдростта на Еклисиаст: „Който наблюдава вятъра, няма да сее, и който гледа на облаците, няма да жъне. Както не знаеш пътищата на вятъра, нито как се образуват кости в утробата на трудна жена, тъй не можеш да узнаеш и делата на Бога, Който върши всичко. Сутрин сей семето си и вечер не давай почивка на ръката си, защото не знаеш, едното ли, или другото повече ще успее, или едното и другото ще бъдат еднакво добри.“ (Екл.11:4-6)

    Бог работи в тайното на сърцето! Ние сме работници на Неговата нива. Сеячът от известната притча сееше щедро дори на каменисти и трънливи места, защото в крайна сметка, Бог е Този, Който прави нещо да израсте, дори външно да изглежда неблагонадеждно. Той има Свои начини, с които променя почвата! Може би скърбите и презрението, което получиха самаряните, доведоха до тяхното узряване. Неочакваната духовна жажда на самарянката за жива вода също показа на учениците защо трябва да са в готовност за благовестие – защото външната оценка лъже. Показва и на нас. И днес ние се изненадваме, виждайки в храма някои пропаднали хора, предварително „отписани“ от нас, а не намирайки в него такива, които винаги сме смятали за родени с „духовна“ нагласа. Било е посято семе и макар, че паднало на камениста почва, Бог работил в тайно и чрез чука на страданията разчупил камъка!

    3. Благовестителят има ясна цел – благовестието!

    Често благовестителския ни устрем е спиран от любопитен въпрос от рода на: „ако не може да се жени човек за сестра си, за кого се ожени Каин?“. Благовестителят трябва да развие усет кои въпроси са важни и кои не. Посоченият въпрос явно цели да бъде почесан интелектуалния сърбеж на питащия.

    Самарянката зададе два въпроса на Иисус: „как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ (ст.9) и „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме.“ (ст.20) Спасителят не отговори на първия въпрос, защото така се отклоняваше разговора от темата за спасението, а насочи вниманието на самарянката към Божия дар. Вторият въпрос обаче бе важен и Той не го остави без отговор. Такава чувствителност трябва и ние да имаме в благовестническите си разговори. Разговорите на християнска тема могат да се разливат като безбрежен океан, ние обаче трябва да имаме ясна цел – да издигнем и забием знамето на Кръста Христов!

    Нашето знаме е извезано на 1-я и 2-я вселенски събори. Нарича се Символ на вярата. Него трябва да проповядваме! Често войниците укрепват забитото знаме, като струпват в основата му камъни. Тези камъни можем да приемем за образ на аргументите, които подкрепят нашата вяра. Това е нещо правилно и добро. Има цяла богословска дисциплина, която се занимава с това и тя се казва апологетика. Молитвата на св. ап. Павел беше: „И моля се, щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко, за да различавате, що е по-добро, та да бъдете чисти и без препънка в деня Христов“. (Фил.1:9)

    Ранната Църква е полагала изключителни усилия да въведе с катехеза оглашените във вярата. Получените при катахезата знания са били фундамент не само за лично изграждане, но и е трябвало да бъдат благовестени. Днес ние, Христовите воини, трябва да се въоръжаваме с аргументи, да четем, дори целенасочено да запаметяваме, защото сме призовани да възлюбим Бога не само с цялото си сърце, но и с всичкия си ум. Трябва да струпваме аргументите за вярата като камъни, само нека внимаваме, да не се окаже, че накрая има само купчина камъни, а сме пропуснали да забием знамето на благата вест!

Братя и сестри,

    Започнахме с антиномията, че макар и да не е стихнала борбата със страстите в нас, ние сме приканени да обуем нозете си в готовност да благовестим мира на тези, които са около нас. Приоритет е придобиването на мирен дух, но трябва да живеем с отворени духовни очи и за хората около нас. Трябва да бъдат приети и приложени в живота ни едновременно и двете истини – ние сме недостойни за благовестители, но трябва да благовестваме.

    Грешни сме, недостойни сме да отворим устата си за великите Божии дела. Но Бог очаква точно това от нас - като виждаме собствената си нищета, да отидем и без да съдим другите, да благовестим мира.

    Към благовестването трябва да подхождаме като към причастието – със страх Божи, вяра и любов. Благовестието е скъпоценен бисер, достоен за устата на ангелите, но поверен на нас, които живеем в плът. Затова нека подхождаме към него внимателно и благоговейно, като към най-голяма скъпоценност - да го пазим от свинете, които искат да го стъпчат, но на всички останали да го раздаваме щедро и с любов. Нека не се отчайваме ако не виждаме видими резултати, а укрепим нозете си и се вслушаме в думите на св. ап Петър: "Свято почитайте Господ Бог в сърцата си и бъдете винаги готови с кротост и уважение да отговорите на всеки, който иска от вас обяснение за вашата надежда." (1Петр.3:15) Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.05.2019 г.

ВЯРАТА, КОЯТО ИДВА ОТ СЛОВОТО БОЖИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

В тази втора неделя след Пасха, чрез евангелския текст (Йн.20:19-31) на нашето внимание се поставя въпросът за вярата. В неделята на Възкресение всички апостоли без Тома видяха възкръсналия Христос. Рационалистичният ум на св. ап. Тома го заведе вън от събранието на апостолите, но неговата интелектуална честност надделя и в следващата неделя го виждаме да постаня пръст в раните на Спасителя.  

    Отношенията на човеците с Бога трябваше да преминат на нов етап – от виждане към вярване, и чрез ап. Тома бе преподаден урок за необходимостта от вяра без никакъв сетивен опит с обекта на вярата – възкръсналият Спасител. "Блажени са тези, които не са видели, а са повярвали.“ 

Месец след Томината неделя, Иисус се възнесе при Отца и от Него сякаш останаха само спомени. Тези спомени бяха записани от евангелистите, а ликът Му изрисуван от св. Лука. С няколко пергамента и изображения Църквата трябваше да устои на огнените изпитания. От светска гледна точка, слаби шансове за оцеляване, но имонно чрез писаното и рисувано Слово християнството съкруши  езичеството.

„И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга.“. Вероятно евангелистът е можел да ни каже и много други подробности за Неговия външен вид, за обноските Му. Апокрифите от това време споменават такива неща, но забележете, ев. Йоан сякаш си е наложил някаква информационна диета и премълчава такива „пикантерии“, които биха направили книгата му успешна. Той има пред себе си велика цел: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“.

Евангелията не са литература като останалата човешка литература. Чрез тях след Своето Възнесение „Сеячът сее семето си“. Семето е Божието слово. Има голяма разлика между Божието слово и всяко друго слово. Божието слово може да е записано от апостол или негов сподвижник, или пророк, но автор е Бог. Той е Този, Който им предава истината, затова наричаме тази боговдъхновена истина Св. Предание. Една част от Св. Предание, която е записана от апостолите или техни сподвижници, Църквата е определила като канон  (мярка) за богомислие и наричаме Св. Писание. Божието слово, останало извън канона,  е кристализирало в древни литургии, символи, песни и т.н. За да го отличаваме от каноничните Писание, сме приели да го наричаме Св. Предание. Но, по принцип Св. Писание се явява част от Св. Предание.  Св. Предание е предаденото на човеците слово Божие. А според думите на св. ап. Павел: „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие.“ (Римл.10:17)

За да има вяра и тя да расте, трябва първо да се сее семето на Божието слово, да се полива, да се плеви. В катехизиса четем: „От Свещеното или Апостолското предание Православната църква различава т. н. Църковно предание. Последното се е развивало на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и др., които не са задължителни за Църквата като цяло, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещеното Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай.“

Църковното Предание – това са второстепенни неща, които действат благотворно на душите ни, но не са боговдъхновени, не са семе, което да възраства и носи вяра. Те са за душата, не за духа. Те са украса на вярата.

Св. ап. Павел пише на своя ученик Тимотей: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело.“ (2Тим.4:16-17)

Само това слово, което е боговдъхновено (буквално - издишано от Бога), може да ни усъвършенства и ни представи такива пред Бога.

Когато говорим, ние изкарваме звука чрез въздушна струя. Всички човеци писали Библията, така са очистили себе си, че (ако можем така грубо да се изразим), са говорили не чрез своя въздушна струя, а чрез Божието дихание. Ап. Петър твърди: „….никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля.  Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.“ (2Петр.1:20-21)

Налице е синергия (съработничество) между човека и Бога и резултатът е: Божието слово, облечено в човешки думи. Думи, използвани от всеки писател или говорител според неговия речников запас и стил, но думи издишани от Духа. Сам Спасителят отличава евангелските думи от всички останали: „Думите, що ви говоря, са дух и живот.“ (Йн.6:63)

Защо навлизаме днес в тези вероучителни въпроси?

Защото вярата е фундамента на нашия живот, върху който градим надеждата и любовта. Печално е, когато определят православните християни като хора на иконите и литургиите, а протестантите като хора на вярата и Божието слово.

На първо място ние, православните, трябва да четем Новия Завет,

На второ място – Стария Завет. Разбира се, и двете да четем не еднолично като протестантите, а църковнолично. Тоест, текста с неговото църковно тълкувание и лично приложение.

На трето място – Деянията на апостолите и тяхното продължение – Житията на светиите.

На четвърто място – творенията на съборите, светите отци и на всички канонизирани светии.

На пето място – православна литература на неканонизирани за светци автори, препоръчана от духовния наставник.

На шесто място – укрепналият във вярата може да черпи и от „външната“ мъдрост. Свети Василий Велики пише: „Стойността на дървото се крие преди всичко в изобилните му плодове – то, обаче носи и друга украса: листа, които колебливо висят на клоните. Така е и с душата – нейният най-ценен плод е истината; за нея е приятно ако бъде и облечена със светска мъдрост, като листата, които дават покрив на плода и приличен вид на дървото.“ Тука е особено наложителна преценката и благословението на духовния наставник, защото, както продължава светителят: „нужно е да се оприличите във всичко на пчелите при изучаване разни книги – пчелите не на всички цветя еднакво кацат и от тези, на които останат, не всичко изнасят, а само това и толкова, колкото е необходимо за живота им: останалото не побутват!“

Ценното е плодът, листата са украшение. Това е още едно потвърждение от св. Василий Велики на това, което говорихме: Не всичко е семе, от което расте вяра. Св. ап. Павел заръчва на Тимотей: „Проповядвай словото!“. Опасявам се, че това, което ние четем и сами проповядваме, твърде често не е семе, а листа, листата на Църковното Предание и добрата светска мъдрост, които са предназначени за украса на плода. Това изкривяване се получава, когато от шестте вида литература, които посочихме, се насочваме предимно към светски автори и неканонизирани православни, някои от които богословстват с цигара в уста. Да внимаваме какво четем! Едно е благоуханието на светостта, друга е миризмата на тютюна.

Най-голямо благоговение трябва да имаме към това, което Църквата е канонизирала, приела и целунала.

Забележителна поука за отношението ни към Божиите заповеди ни дава мъдрият цар Соломон: „Синко, ако приемеш думите ми и спазиш в себе си заповедите ми, тъй че направиш ухото си внимателно към мъдростта, и приклониш сърцето си към размишление; ако призоваваш знанието и викаш към разума; ако го търсиш като сребро и го издирваш като съкровище, ще разумееш страха Господен и ще намериш познание за Бога.“ (Пр.2:1-3). Необходимо е:

1. внимателно ухо. „ето, излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.“. Изкълвано слово е това, което не е разбрано. „Защо при всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му: ето кого означава посеяното край пътя.“. Твърде често причината за неразбирането е липсата на внимание от слушателите. 

Големият композитор Бетовен, с напредването на възрастта все повече оглушавал. Колко трагично е това за един композитор! Но геният не се предавал. В музея му се пазят по-малки и по-големи фунии, които той поставял на глухите си уши, за да чуе поне малко тоновете. Към такова внимание спрямо Божиите думи ни призовава и Бог.

2. приклонено сърце към размишление. Приклонено означава смирено. Ние подчиняваме собственото си тълкуване на общоцърковното и винаги помним, че „Което е тайно, принадлежи на Господа, нашия Бог, а което е явно (т.е. разкрито в Писанието) - нам и на синовете ни довека, за да изпълняваме всички думи на тоя закон.“ (Втор.29:29)

3. призоваване знанието и мъдростта. Както преди хранене се молим, така нека винаги подхождаме с молитва и към духовната храна, защото тя е много по-важна за нас.

4. търсене "като сребро" и издирване "като съкровище". Трябва труд. Съкровищата не се намират на повърхността, трябва да дълбаем, за да ги достигнем.

Няколко години след кончината на праведния Паисий Величковски (+1794г.) строгостта на манастирския живот намаляла, като само един от учениците на св. Паисий, игуменът Софроний, продължил да води строг духовен живот. Една нощ, като мислел, че вече е време за утринното богослужение, той излязъл от манастирската порта и погледнал към външната врата. Там видял един човек черен на вид и с ужасно телосложение. Той бил облечен като офицер и викал с висок глас, очите му били кърваво червени и светели с огнен пламък. Устата му била като на маймуна и зъбите му стърчали. Около кръста си бил увил една огромна змия, чиято глава била увиснала надолу, а езикът и стърчал като меч. На главата си носел шапка, от която стърчали тела на отровни змии, които се увивали като коси около врата му.

След първоначалния ужас, игуменът Софроний попитал офицера какво търси в двора на манастира в такъв час.

Водачът на демонските сили му разкрил, че докато старецът Паисий бил жив, 60000 демона воювали безуспешно с него и 60 монаси, дошли с него от Св. Гора. Когато Паисий умира, откомандироват 10000 демона. Когато монасите започнали да се грижат повече за своите ниви, постройки и лозя, освободили още 10000. След няколко години някои от монасите променили устава на Паисий и на светските хора било разрешено да наемат стаи в манастира. Тогава демонската армия намаляла с още 10000. По-късно, когато били основани училища за малки момчета, още 10000 демона били прехвърлени на друг фронт, като оставили само 20000 да се „грижат“ за монасите.

Игуменът Софроний, чувайки тези неща, изстенал мислено и попитал черния:

- Защо още е необходимо да оставаш в манастира, след като както ти самият признаваш, че монасите са се отказали от своята борба? Каква работа имаш още тук?

И тогава, принуден от Божията сила, грозникът разкрил своята тайна:

- Истина е, че вече няма никой, който да се бори срещу нас, тъй като вашата любов е изстинала и вие сте се отдали на светски и земни дела. Но все още има едно нещо в този манастир, което ни тревожи и ни причинява грижи. Това са тези мръсни парцали, имам предвид книгите, дано пропаднат в дън-земя, които имате във вашата библиотека. Ние живеем в ужас и треперим да не би някой от по-младите монаси да ги вземе и да започне да ги чете. Когато започнат да четат тези проклети парцали, те научават за вашата духовна набожност и вашата древна вражда с нас и малките парвенюта започват да се гневят срещу нас. Те научават, че християните едно време – и светските съсловия и духовенството, са се молили неспирно, постигали са, изучавали са и са изповядвали мислите си, бдели са и са живели като чужденци и странници на този свят. И тогава бидейки глупаци, те започват да практикуват тази безсмислица. Освен това те се отнасят към всички писания сериозно. Те крещят и ни ругаят като диви животни; казвам ти, че дори един от тези разгорещени глупаци е достатъчен да ни прогони всички оттук. Те стават толкова безжалостни и безкомпромисни към нас, колкото вашият екзекутиран Водач (Спасителят). Ние сме постигнали мир и съгласие с вас. Но тези ваши наречени духовни книги са постоянен източник на вражда и несъгласие. Защо да не живеем в мир? Защо не четеш моите книги? Не са ли и те духовни? Защото и аз съм дух? Нали така? И аз също вдъхновявам хората да пишат книги. Но стига само един от тези мръсни парцали, които вие наричате пергаменти, да попадне в ръцете на някой несмислен глупак и целият се разгаря наново и ние трябва да бягаме и да започнем борба с вас отново.

Бедният игумен не можел повече да мълчи и запитал:

- Какво е най-силното ви оръжие срещу монасите в наше време.

И той му отвърнал:

- Най-голямата ни грижа в момента е да държим монасите и монахините далече от техните духовни занятия, особено им пречим да се молят и да четат тези опушени книги. Защо не прекарвате повече време в грижа за градините и лозята си, в ловене на риба и в учене на децата, защо не се отдадете на гостоприемство към всички тези добри хора, които идват през лятото заради чистия въздух и чистата вода? Монасите, които се отдават на такива занимания, биват уловени в нашите мрежи като мухи в паяжина. Докато всичките тези книги не се унищожат или не се разпаднат от старост, ние не ще имаме мир. Те са като стрели в тялото ни.

Едва изрекъл тези думи и клепалото забило за утринната служба, а  водачът на демонската армия изчезнал като дим.

Братя и сестри,

Защо дяволските усилия са насочени към сриване на духовните занимания и четенето на книги? Забелязахте тази последователност: Слово – Вяра – Дела. От семето на Божието слово идва вярата. Чрез вярата общуваме с Бога, очистваме се и черпим сила. Делата на любовта са красивия плод, който принасяме.

 От видението на игумен Софроний става ясно, че дяволът също вдъхновява хора за душевредни писания, вместо семе – плевел.

Нека да сеем за вярата си всеки ден, но да внимаваме какво сеем. Да знаем, че само Божието слово – в Св. Писание и Св. Предание храни духа, а религиозните традиции, включени в Църковното Предание и част от светската мъдрост могат да обогатят душата, но не да възродят духа. Не е фатално, ако ги пренебрегнем, но ще е фатално, ако оставим онези опушени стари книги в нашата църковна библиотека да се разпаднат.

Нека си наложим пост по отношение на вредната и суетната светска информация, и да увеличим четенето на Библията и светите отци. Божието дихание, което е в Неговото слово, ще възрасти вярата ни, та „като вярваме, да имаме живот в Неговото име.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев

05.05.2019 г.

Плевен