КАК КРЪСТЪТ НИ НОСИ ПОБЕДАТА

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН) 

   

 Много християни сърдечно почитат Христовия Кръст, но се затрудняват да си отговорят как той на практика може да им помогне да се избавят от робството на греха. Как да приложат великата Христова победа (обективният факт) в своя живот и сами да бъдат победители (субективната страна). Субективната страна на Изкуплението стъпва върху обективната, затова първо ще се спрем на основата, т. нар.

    1. Обективна страна: Историческото събитие на Изкуплението.

    На Кръста се състоя решителната победа над греха, смъртта и дявола като сили, поробващи човечеството. На Голгота бе ключовото сражение, след него краят на войната, т.е. Армагедон е въпрос на време. Дяволската тактика е да крие и изопачава новината за Кръста и Възкресението, за да привлече хората на своя страна.  

    1.1. Изкупление на дълга. Човекът, чрез грехопадението, се оказа в огромен дълг към Бога. Законът на справедливостта изискваше този дълг да бъде платен. Но грехът не е само простъпка, а разрив в отношенията, рана в природата на човека. Да го плати можеше само безгрешен човек, с неповредена природа. Христос, бидейки и истински Бог, и истински Човек, доброволно принесе Себе Си в жертва като непорочен Агнец. Със Своята смърт Той плати този дълг, като удовлетвори не Бога-Отец (все едно Отец е жесток съдия), а самата справедливост на битието, законът на живота и смъртта, който казва, че праведният ще живее, а грешникът ще умре, защото „заплатата на греха е смърт“. Иисус пое следствието от нашия грях — смъртта — и премина през нея, за да унищожи нейната сила отвътре. Кръстът стана олтарът на Божият Агнец, на който Той  „със смърт смъртта победи“.

    1.2. Победа над дявола. Светите отци (например св. Григорий Богослов) често използват образа на "Божията уловка". Дяволът, виждайки Иисус, уподобил се във всичко на нас (включително и в нашите човешки немощи) реши, че може да погълне и Него със смъртта. Но Христос не се уподоби на нас в греха. Устоя на всички изкушения и запази в себе Си единението на двете естества – божествено и човешко. Затова и смъртта не можа да Го задържи. Умря като човек, но божественото естество оживотвори човешкото и Той възкръсна. Дяволът, опитвайки се да погълне Христа, "се задави" с Неговото Божество и самият бе победен отвътре чрез несправедливата употреба на собственото си главно оръжие — смъртта. 

     Това е обективната страна на Изкуплението, а нейната връзка със субективната страна ще Ви представя с една алегория. Представете си, че дяволът е могъщ тиранин, който държи в робство целия народ (човечеството). Царят (Христос) идва, влиза в решителна битка (Голгота) и го побеждава. Обективната победа е удържана. След това Царят обявява на целия народ: "Тиранът е победен! Излезте от своите тъмници, вие сте свободни!" (проповедта на Църквата). Всеки човек трябва да повярва на Царя, да излезе от затвора (чрез св. Кръщение) и да започне да живее като свободен човек. Но хората имат все още вериги по ръцете (страстите). Царят им дава инструменти, за да махнат тези вериги (пост, молитва, тайнства). Онзи, който използва тези  инструменти, отмахва остатъците от робството и живее като победител. Това може да наречем

    2. Субективна страна: Личното усвояване на плодовете на Кръста.

   Обективната победа, удържана от Христос, става лична победа за всеки човек, когато той се съединява с Него. Пътищата към това основно са два, но не изключващи се един друг, а неразривно свързани:

    2.1. Чрез св. тайнства:

    - Св. Кръщение и Св. Миропомазване. Това е съучастие в Голготската смърт на Христос. Св. ап. Павел казва: "ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот." (Рим.6:4). В Кръщението получаваме очистване, а в Миропомазването - Светия Дух, Който ни дава сили да се борим с греха.

    - Тайнството Изповед (Покаяние). Наречено още „второ кръщение“. Чрез покаяние ние отново и отново получаваме опрощение на греховете и изцеление. Но с това получаваме и ново "изпълване с Духа", защото Духът е свет и търси чистотата. А с Духът идва и силата!

   - Тайнството Евхаристия (Причастие). Причастявайки се с Тялото и Кръвта  Христови, ние не символично, а действително се съединяваме с Господа. Получаваме изцеление на нашата повредена природа, Неговият живот в себе си, а следователно и силата на Неговата победа.

    2.2. Чрез аскетичен подвиг:

    Христос казва: "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва" (Марк 8:34). Тук Кръстът става символ на ежедневната борба. Тази борба е много повече от това само да вярваш, че като си кръстен, вече си ново създание. Апостолските думи "Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ." (Рим.6:11) не трябва да се вадят от контекста, както правят протестантите. Те се задоволяват само с една гола вяра и пренебрегват аскезата като "човешки дела".  "Считай себе си за мъртъв", т.е. вярвай, че си умрял за греха, и ще бъдеш мъртъв за греха - това е илюзия, която води до прелест. Води до това да се мислиш за светец, докато страстите бушуват в душата ти. Нека не гледаме навътре, самонавиват се протестантите, важното е, че Бог ни е оправдал. А мирът и добрите дела ще дойдат неизбежно като следствие от вярата, защото Светия Дух винаги побеждава нашата леност и порочност. Православният човек трябва да го смущават тези думи "неизбежно" и "винаги", те говорят за пренебрегване на свободната воля.

    Наскоро протестантите честваха 500 години от Реформацията. Споменаха много имена на богослови, учени, социални дейци и реформатори, но нито едно име на светец, засвидетелстван от Бога! Всичките им успехи са все свързани с този свят, а обожени, небесни човеци при тях липсват. Оказва се, че победата на Светия Дух над греховността при тях съвсем не е гарантирана, а направо липсва. Това е горчивата истина за протестантството - има много активизъм, много мисионерски и социални дела, но няма светци!

   В Протестантството има искрени боготърсачи, които не се задоволяват да редят богословски пъзели, а търсят жива вода. Но в пустинята единственият оазис е Православната църква, другото са халюцинации и имитации. Преди 100-ина години т. нар. евангелисти-петдесетници, изнамерили сякаш начин да "отпушат" действието на Светия Дух - т. нар. духовно кръщение с говорене на езици. Един техен пастор обяснява: "Всички вярващи в Кръстната жертва, но неговорещи езици, имат Светия Дух, но приличат на хора, които се влачат немощни и уморени по дълъг път. А какво е Кръщението в Светия Дух? Това е като да те вземе Духът на автостоп."

   Каква чудна халюцинация! Веднъж само да седна в колата на Светия Дух... ако има и климатик - оазис! Да, но за плътта. Това, освен, че е опасно заиграване с духовния свят, е християнство само с проповядван исторически кръст, но без приложен кръст! Пореден опит за short cut, за бързо решение на проблемите. Но стопаджиите много рискуват, защото шофьорът често не е този, за когото го мислят, а преките пътища винаги водят надолу! 

    Пътят нагоре е труден и тесен. Това е пътят на аскезата! Молитва, пост, трезвение... Това е кръст, който доброволно си налагаме. И тук също има кръв, макар и символична. "Дай кръв и приеми Дух" - казват отците, имайки предвид,  че кръвта е символ на живота, на крайното усилие, на жертвата, която трябва да правим.

    Обикновено свързваме християнската аскеза с пустинни отци (анахорети) от 3 век като св. Антоний Велики и св. Павел Тивейски, но всъщност целият Нов завет е пропит с аскетични напътствия, ако и самата дума аскеза да се среща само веднъж, и то в по-различен смисъл. Ето, дори и разяснението на св. ап. Павел на кръщението, който протестантите повърхностно тълкуват, в дълбочината си говори за аскеза. "И тъй, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да му се не покорявате в телесните похоти; и не предоставяйте членовете си на греха за оръдия на неправдата, а предоставете себе си Богу като оживели от мъртвите, и членовете си - Богу, за оръдия на правдата." (Рим.6:12-13) 

    Св. ап. Павел не се съмнява в това, което е станало с християните в тайнството на св. Кръщение: "Ние, които сме умрели за греха" (Но аз много се съмнявам дали нещо става при "водното кръщение" на протестантите). Това е факт и не е необходимо да вярва човек в него, за да стане "мъртъв за греха" (както твърдят протестантите). Въпросът е дали това означава освободен от присъствието на греха? Не, защото по-нататък казва „Да не царува грехът“, т.е. старият цар - грехът, е детрониран, но все още присъства. Новият Цар е Христос, но не налага Своята воля над хората, а иска те доброволно да Го изберат, като свалят оковите. Това вече изисква усилие, т.е. аскеза.

   Каква е голямата битка? Това е битката за използване на инструментите, с които хората могат да махнат веригите на страстите - поста, молитвата, тайнствата! Дяволът може само да залъгва хората, че веригите на ръцете им (страстите) всъщност не са окови, а сребърни гривни. 

    Къде е тази голяма битка? „В смъртното ви тяло“ – грехът зачева в ума, но тялото е областта, където той се утвърждава. Тялото е добро и създадено за храм Божий, но проблемът е „в телесните похоти“. Това са стремежите и желанията, с които душата се устремява към предмети, способни да задоволят нейното его, както казва преп. Йосиф Ватопедски "Човешкото егото е престолът на дявола".  

   "И тъй, умъртвете земните членове, сиреч пороците" (Кол.3:5). Освен към егото, страстите са насочени към земното. Православната аскеза има за цел не само омаломощване на "земните членове", но и превръщането им в "небесни членове", т.е. трансформиране на душевните сили, обръщането им към Бога и ближния, и към небето.

       

Братя и сестри,

    Виждате, че кръстната жертва на Христос не е само историческо събитие, чието действие е приключило преди 2000 години. Нейната изкупителна сила е вечна и присъства в Църквата. Чрез Кръста обективно бяха поразени нашите врагове - греха, дявола и смъртта, но и бе дадена благодатта, която човек може да усвои чрез живота в Църквата, така, че тази обективна победа да стане негова субективна, лична реалност.

    Христос ни даде оръжие на спасение - Кръстът. Това оръжие е много странно, то е съблазън за мнозина, защото не пролива чужда кръв, а на кръстоносеца. И въпреки, че символичното проливане на кръв е не по-малко болезнено от реалното, Кръстът ни носи покой и радост, защото сам Бог ни дава силата да го носим. 

    Затова, нека днес възпеем Кръста не само като спомен за минало събитие, а и като настоящо оръжие, което използваме тук и сега, и ни носи спасение во веки веков. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

14.09.2025 г.

ЗЛАТНИЯ ЖЕРТВЕНИК

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ И ЖИВОТВОРЯЩ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

    Днес Църквата се покланя пред Светия и Животворящ Кръст Господен.  Кръстът е мястото, където се принесе в жертва Самият наш Господ, той е Неговият жертвеник. Някои хора прибързано обявяват жертвоприношението за нещо ретроградно, мислейки, че единственият мотив за принасяне на жертвата е страхът от наказание. И при езичеството това наистина силно доминира. Но в библейските истории намираме друг доминиращ мотив – любовта. Защото любовта винаги е даваща. Дава до степен да усети дискомфорт и болка,.

       Чрез св. пр. Мойсей Бог установява жертвена система с предимно изкупително и умилостивително значение. В тази система всесъжението изразяваше пълно посвещение, а хлебният принос беше благодарствен. Всеизгарянето казваше: Всичко, което съм е Господне, а хлебният принос – всичко, което имам е Господне. Мирният принос беше израз на хвалението, което Господ заслужава да приеме. 

Директно умилостивителен и изкупителен характер имаха жертвите за грях (неволни простъпки) и за престъпление (волни простъпки). Изкупление е дума от стопанския живот на хората и означава „даване на откуп“. Схващането било, че  чрез изповедта и полагането на ръце, греховете се пренасяли върху невинното, без петно и недостатък животно. Неговата кръв и смърт били в откуп, като замяна за кръвта и смъртта на съгрешилия човек. Тъй нареченият „козел отпущения“ имал предназначението да вземе върху себе си изповяданите върху него грехове на народа и да ги отнесе в пустинята (Лев.16).

Старозаветните жертви са ярък израз на неподкупната Божия правда. Съгрешил ли си, трябва да се очистиш чрез кръвна жертва, защото „без проливане на кръв прошка не бива“. (Евр.9:22)

         И тук строгата Божия правда е съчетана, действа заедно с Божията любов, която щади съгрешилите и нарежда вместо кръвта на грешниците, да се пролива кръвта на животни.

Но защо старозаветните вярващи не почитали олтара, на който се принасяли тези жертви така, както ние, християните Кръста? Защото в Стария Завет всичко било само предобраз на идващата Голгота, където Христос принася Себе Си в жертва пред съда на Божията правда за съгрешилите човеци, за да могат те да се ползват от благата на Божията любов. Старозаветните жертви давали само външна, юридическа праведност. Те не могли да очистят човека вътрешно и да го избавят от страданията на съвестта. Старозаветният жертвеник бил несъвършен, защото всеки нов грях изисквал нова жертва. Затова юдеите очаквали с нетърпение изпълнението на пророчествата за Месия, Който сам ще се превърне в съвъшено жертвено Агне. С поразителна яснота св. пр. Исаия пророкува за това: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, - и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни.“ (Ис.53:3-6)

Голготският Кръст се превърна в олтар, в жертвеник, на който бе положена великата и последна кръвна жертва – Господ Иисус Христос. Този жертвеник беше обагрен и осветен с безценната кръв на Христос. Възкресението Христово стана печат за приемането от Бога на тази жертва, и чрез този печат Кръстът от място на унижение се превърна в място на победа. Именно затова ние днес величаем Господния Кръст и заедно със св. ап. Павел изповядваме: „а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света.“ (Гал.6:14)

С кръстна Си жертва „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни“ (Римл.5:8) И ако Божията любов е неоспорима в делото на изкуплението, то през последния един век дори сред православни християни се повдигат спорове за мястото на Божията правда. На някои православни се струва, че юридическият акцент е привнесен от Запад. С други думи, питат те: не може ли Бог да прости виновните, просто да ги амнистира без да Му се принася никаква жертва, която да удовлетвори Неговата правда? Щом ние, хората прощаваме без да искаме откуп, защо Бог да не може да стори същото.

Но юридизмът съвсем не е западен, той е библейски. Друг е въпросът, че не изчерпва общирната тема за спасението. В същото това послание към Римляните ние четем: „Когото Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, та да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса.“ (Римл.3:25-26)

Бог е едновременно и любяш и справедлив. Тези, които поставят под въпрос необходимосттта от изкупителна жертва не разбират, че когато човек прощава на другия, без да изисква от него да му се даде нещо в откуп, той „си затваря очите“ за правовата страна на нещата, а именно, че престъплението изисква наказание. Така ние човеците прощаваме, ущърбвайки правдата. Но ние не можем да мислим за Божеството с човешки стандарти!

Също така не са прави тези, които смятат, че необходимостта от удовлетворение на Божията правда означава, че прави Бога несвободен, принуден от някаква външна причина да изисква откуп. Той е напълно свободен, но да бъде Праведен това е Негова вътрешна необходимост, и тя не е е по-различна от необходимостта да бъде Любов. Бог не може да бъде друг, освен едновременно Любов и Правда. Затова твърдим, че Божията правда и Божията любов действат винаги заедно. И точно в това е величието на делото на изкуплението, което псалмистът възпява: „Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат; истината ще изникне из земята, и правдата ще надникне от небесата“. (Пс.84:11-12)

Св. Теофан Затворник отбелязва в едно свое слово на Велики Петък причината за страданията на Господ Иисус Христос. Той влага следните думи в устата на Спасителя, като да са изречени от Него: „Аз имах спор, съд и борба заради вас, Мои люде... спор и борба с безпределната Божия правда. Аз молех... милост за падналите човешки синове пред безкрайното Божие милосърдие. Но пред Божия престол застана вечната Правда и каза: помилвай, но справедливо!...Триединният Бог бе потвърдил тази присъда и Аз, бидейки един от Св. Троица, казах: ето идвам да изпълня, Боже, Твоята воля. Аз слязох на земята, приех човешко естество... Всичко в това тяло сега е Мое – Мои са раните, Моя е кръвта, Моя е смъртта. И ето смърт на човек с безкрайна цена. Защото Моята смърт е смърт на Бог! Така изискваната жертва е принесена. Радвайте се, човешки синове! Аз победих... Моите рани са за вас източници на Божиите милости, и Моята смърт – извор на живот...”

„Помилвай, но справедливо!“, тоест покажи милост, но без да пренебрегнеш правдата. И понеже Бог не може по човешки „да затвори очи“, затова даде Сина Си в жертва за нашите грехове, за да се удовлетвори Божията правда. Кръстът се превърна в гръмоотвод, който привлече целия Божий гняв. Без този гръмоотвод ние, човеците, трябваше да понесем този смъртоносен удар заради греховете си. Но Христос зае нашето място, така да се каже „изгоря“ на Голготския гръмоотвод!     Тази богооставеност, която трябваше ние да понесем като грешници, Той пое върху Себе Си. В пророческия за кръстните мъки на Месия псалом 21:7 се казва: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа.“ Спасителят се озова доброволно на мястото, където щеше да се излее Божия гняв заради грешника. Чуваме Го в този псалом как стене: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?“ Но че Той не от Свое име, а от името на грешното човечество, за което страда, изговаря споменатите думи се вижда от следната съпоставка. Навсякъде в евангелията, където Христос от Свое име се обръща към Бога, Той, винаги казва: „Отче“.

За изгонените на изток от рая грешници обръщението не може да бъде „Отче“, а единствено „Боже“, и точно това обръщение използва Христос на кръста. От тук съдим, че на кръста Иисус заема мястото на грешника, отъждествява се с него, разбира се, без Самият Той да се превръща в такъв. Ако се бе превърнал в грешник, нямаше да последва Възкресение. Но знаем какво стана с вратите адови - бяха разбити, или както четем в Акатиста на Възкресение: "Христос възкръсна и портите адови се уплашиха".

Братя и сестри,

Всичко, което имаме ние, е плод на изкуплението в Христа. На Голгота Той стана пълна и вседостатъчна жертва за нас. Той стана всеизгаряне, хлебен принос, мирен принос, жертва за грях и жертва за престъпление. Ние не просто се очистваме чрез Христовата жертва, чрез нея благодарим, хвалим, посвещаваме се, имаме общение. В Христа, чрез Христа, за Христа! Дори молитвите ни към светиите пак са „в Христа“. Светиите се застъпват за нас, но те не са изкупители. Единствен Христос е и Застъпник, и Изкупител. Молитвите на светиите биват чувани „в Христа“ и минават през Неговата изкупителна жертва, за да получат своя отговор. Затова нека живеем Христоцентрично, за да можем да казваме като св. пр. и цар Давид: „Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя.“ (Пс.15:8)

В едно от откровенията си на о-в Патмос св. ап. и ев. Йоан Богослов вижда: „Тогава дойде друг Ангел със златна кадилница и застана пред жертвеника; и му се даде много тамян, та с молитвите на всички светии да го тури на златния жертвеник, що беше пред престола.“ (Откр.8:3)

И ако символично кадилницата и тамянът са молитвите на вярващите, а Престолът е мястото на Отца, то златният Жертвеник, непосредствено до Престола е символ на Господа Иисуса Христа, и то Христа Разпнатия.

Как молитвата ни да стигне до Бога и да бъде приета? 

Ето как образно ни дава отговор на този въпрос видението на св. ап. и ев. Йоан. Ухаещият и издигащ се нагоре тамян са нашите молитви, но както знаем, за да бъдат приети от Отца, те трябва да бъдат „в името на Иисуса“. Старозаветният начин на молитва "В името на Авраама, Исаака и Якова" е заменен с молитва в името на Отца, и Сина и Светия Дух. Защото Божият Син дойде в плът и стана наш Изкупител!

Във видението тази новозаветна истина е представена с това, че ангелът поставя златната кадилница с молитвите  върху златния Жертвеник. Забележете, не на Престола, а на златния Жертвеник, символ на Христос. Истинската молитва е само тази, отправена чрез Иисус Христос, Който се принесе като изкупителна и умилостивителна жертва на Светата Троица. Ангелът от видението е посредник, той взема нашите молитви (тамянът) за да ги придвижи към Бога-Отца. Защото всяка молитва, дори към Богородица, светиите или ангелите не може да заобиколи Кръстната Жертва в пътя си към Бога. Всички Божии благословения получаваме само заради изкупителната жертва на Христа, по молитвеното застъпничество на небесните ходатаи (Пресвета Богородица, ангелите и всички светии) и земните ходатаи (тези, които сме помолили дап се молят за нас). 

Като сме прозрели смисъла на тази велика Жертва, нека в молитвите си смирено да коленичим мислено в подножието на Кръста. Да съзнаваме, че всичко, което получаваме е поради Жертвата на Христа, Който е Принасяният и Принасящият.  

Имайки тази вяра, нашата молитва ще бъде като зрънце тамян, което поставено на златния Жертвеник, ще се издигне и ще благоухание пред Божия престол. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

14.09.2019 г.