КАК КРЪСТЪТ НИ НОСИ ПОБЕДАТА

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН) 

   

 Много християни сърдечно почитат Христовия Кръст, но се затрудняват да си отговорят как той на практика може да им помогне да се избавят от робството на греха. Как да приложат великата Христова победа (обективният факт) в своя живот и сами да бъдат победители (субективната страна). Субективната страна на Изкуплението стъпва върху обективната, затова първо ще се спрем на основата, т. нар.

    1. Обективна страна: Историческото събитие на Изкуплението.

    На Кръста се състоя решителната победа над греха, смъртта и дявола като сили, поробващи човечеството. На Голгота бе ключовото сражение, след него краят на войната, т.е. Армагедон е въпрос на време. Дяволската тактика е да крие и изопачава новината за Кръста и Възкресението, за да привлече хората на своя страна.  

    1.1. Изкупление на дълга. Човекът, чрез грехопадението, се оказа в огромен дълг към Бога. Законът на справедливостта изискваше този дълг да бъде платен. Но грехът не е само простъпка, а разрив в отношенията, рана в природата на човека. Да го плати можеше само безгрешен човек, с неповредена природа. Христос, бидейки и истински Бог, и истински Човек, доброволно принесе Себе Си в жертва като непорочен Агнец. Със Своята смърт Той плати този дълг, като удовлетвори не Бога-Отец (все едно Отец е жесток съдия), а самата справедливост на битието, законът на живота и смъртта, който казва, че праведният ще живее, а грешникът ще умре, защото „заплатата на греха е смърт“. Иисус пое следствието от нашия грях — смъртта — и премина през нея, за да унищожи нейната сила отвътре. Кръстът стана олтарът на Божият Агнец, на който Той  „със смърт смъртта победи“.

    1.2. Победа над дявола. Светите отци (например св. Григорий Богослов) често използват образа на "Божията уловка". Дяволът, виждайки Иисус, уподобил се във всичко на нас (включително и в нашите човешки немощи) реши, че може да погълне и Него със смъртта. Но Христос не се уподоби на нас в греха. Устоя на всички изкушения и запази в себе Си единението на двете естества – божествено и човешко. Затова и смъртта не можа да Го задържи. Умря като човек, но божественото естество оживотвори човешкото и Той възкръсна. Дяволът, опитвайки се да погълне Христа, "се задави" с Неговото Божество и самият бе победен отвътре чрез несправедливата употреба на собственото си главно оръжие — смъртта. 

     Това е обективната страна на Изкуплението, а нейната връзка със субективната страна ще Ви представя с една алегория. Представете си, че дяволът е могъщ тиранин, който държи в робство целия народ (човечеството). Царят (Христос) идва, влиза в решителна битка (Голгота) и го побеждава. Обективната победа е удържана. След това Царят обявява на целия народ: "Тиранът е победен! Излезте от своите тъмници, вие сте свободни!" (проповедта на Църквата). Всеки човек трябва да повярва на Царя, да излезе от затвора (чрез св. Кръщение) и да започне да живее като свободен човек. Но хората имат все още вериги по ръцете (страстите). Царят им дава инструменти, за да махнат тези вериги (пост, молитва, тайнства). Онзи, който използва тези  инструменти, отмахва остатъците от робството и живее като победител. Това може да наречем

    2. Субективна страна: Личното усвояване на плодовете на Кръста.

   Обективната победа, удържана от Христос, става лична победа за всеки човек, когато той се съединява с Него. Пътищата към това основно са два, но не изключващи се един друг, а неразривно свързани:

    2.1. Чрез св. тайнства:

    - Св. Кръщение и Св. Миропомазване. Това е съучастие в Голготската смърт на Христос. Св. ап. Павел казва: "ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот." (Рим.6:4). В Кръщението получаваме очистване, а в Миропомазването - Светия Дух, Който ни дава сили да се борим с греха.

    - Тайнството Изповед (Покаяние). Наречено още „второ кръщение“. Чрез покаяние ние отново и отново получаваме опрощение на греховете и изцеление. Но с това получаваме и ново "изпълване с Духа", защото Духът е свет и търси чистотата. А с Духът идва и силата!

   - Тайнството Евхаристия (Причастие). Причастявайки се с Тялото и Кръвта  Христови, ние не символично, а действително се съединяваме с Господа. Получаваме изцеление на нашата повредена природа, Неговият живот в себе си, а следователно и силата на Неговата победа.

    2.2. Чрез аскетичен подвиг:

    Христос казва: "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва" (Марк 8:34). Тук Кръстът става символ на ежедневната борба. Тази борба е много повече от това само да вярваш, че като си кръстен, вече си ново създание. Апостолските думи "Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ." (Рим.6:11) не трябва да се вадят от контекста, както правят протестантите. Те се задоволяват само с една гола вяра и пренебрегват аскезата като "човешки дела".  "Считай себе си за мъртъв", т.е. вярвай, че си умрял за греха, и ще бъдеш мъртъв за греха - това е илюзия, която води до прелест. Води до това да се мислиш за светец, докато страстите бушуват в душата ти. Нека не гледаме навътре, самонавиват се протестантите, важното е, че Бог ни е оправдал. А мирът и добрите дела ще дойдат неизбежно като следствие от вярата, защото Светия Дух винаги побеждава нашата леност и порочност. Православният човек трябва да го смущават тези думи "неизбежно" и "винаги", те говорят за пренебрегване на свободната воля.

    Наскоро протестантите честваха 500 години от Реформацията. Споменаха много имена на богослови, учени, социални дейци и реформатори, но нито едно име на светец, засвидетелстван от Бога! Всичките им успехи са все свързани с този свят, а обожени, небесни човеци при тях липсват. Оказва се, че победата на Светия Дух над греховността при тях съвсем не е гарантирана, а направо липсва. Това е горчивата истина за протестантството - има много активизъм, много мисионерски и социални дела, но няма светци!

   В Протестантството има искрени боготърсачи, които не се задоволяват да редят богословски пъзели, а търсят жива вода. Но в пустинята единственият оазис е Православната църква, другото са халюцинации и имитации. Преди 100-ина години т. нар. евангелисти-петдесетници, изнамерили сякаш начин да "отпушат" действието на Светия Дух - т. нар. духовно кръщение с говорене на езици. Един техен пастор обяснява: "Всички вярващи в Кръстната жертва, но неговорещи езици, имат Светия Дух, но приличат на хора, които се влачат немощни и уморени по дълъг път. А какво е Кръщението в Светия Дух? Това е като да те вземе Духът на автостоп."

   Каква чудна халюцинация! Веднъж само да седна в колата на Светия Дух... ако има и климатик - оазис! Да, но за плътта. Това, освен, че е опасно заиграване с духовния свят, е християнство само с проповядван исторически кръст, но без приложен кръст! Пореден опит за short cut, за бързо решение на проблемите. Но стопаджиите много рискуват, защото шофьорът често не е този, за когото го мислят, а преките пътища винаги водят надолу! 

    Пътят нагоре е труден и тесен. Това е пътят на аскезата! Молитва, пост, трезвение... Това е кръст, който доброволно си налагаме. И тук също има кръв, макар и символична. "Дай кръв и приеми Дух" - казват отците, имайки предвид,  че кръвта е символ на живота, на крайното усилие, на жертвата, която трябва да правим.

    Обикновено свързваме християнската аскеза с пустинни отци (анахорети) от 3 век като св. Антоний Велики и св. Павел Тивейски, но всъщност целият Нов завет е пропит с аскетични напътствия, ако и самата дума аскеза да се среща само веднъж, и то в по-различен смисъл. Ето, дори и разяснението на св. ап. Павел на кръщението, който протестантите повърхностно тълкуват, в дълбочината си говори за аскеза. "И тъй, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да му се не покорявате в телесните похоти; и не предоставяйте членовете си на греха за оръдия на неправдата, а предоставете себе си Богу като оживели от мъртвите, и членовете си - Богу, за оръдия на правдата." (Рим.6:12-13) 

    Св. ап. Павел не се съмнява в това, което е станало с християните в тайнството на св. Кръщение: "Ние, които сме умрели за греха" (Но аз много се съмнявам дали нещо става при "водното кръщение" на протестантите). Това е факт и не е необходимо да вярва човек в него, за да стане "мъртъв за греха" (както твърдят протестантите). Въпросът е дали това означава освободен от присъствието на греха? Не, защото по-нататък казва „Да не царува грехът“, т.е. старият цар - грехът, е детрониран, но все още присъства. Новият Цар е Христос, но не налага Своята воля над хората, а иска те доброволно да Го изберат, като свалят оковите. Това вече изисква усилие, т.е. аскеза.

   Каква е голямата битка? Това е битката за използване на инструментите, с които хората могат да махнат веригите на страстите - поста, молитвата, тайнствата! Дяволът може само да залъгва хората, че веригите на ръцете им (страстите) всъщност не са окови, а сребърни гривни. 

    Къде е тази голяма битка? „В смъртното ви тяло“ – грехът зачева в ума, но тялото е областта, където той се утвърждава. Тялото е добро и създадено за храм Божий, но проблемът е „в телесните похоти“. Това са стремежите и желанията, с които душата се устремява към предмети, способни да задоволят нейното его, както казва преп. Йосиф Ватопедски "Човешкото егото е престолът на дявола".  

   "И тъй, умъртвете земните членове, сиреч пороците" (Кол.3:5). Освен към егото, страстите са насочени към земното. Православната аскеза има за цел не само омаломощване на "земните членове", но и превръщането им в "небесни членове", т.е. трансформиране на душевните сили, обръщането им към Бога и ближния, и към небето.

       

Братя и сестри,

    Виждате, че кръстната жертва на Христос не е само историческо събитие, чието действие е приключило преди 2000 години. Нейната изкупителна сила е вечна и присъства в Църквата. Чрез Кръста обективно бяха поразени нашите врагове - греха, дявола и смъртта, но и бе дадена благодатта, която човек може да усвои чрез живота в Църквата, така, че тази обективна победа да стане негова субективна, лична реалност.

    Христос ни даде оръжие на спасение - Кръстът. Това оръжие е много странно, то е съблазън за мнозина, защото не пролива чужда кръв, а на кръстоносеца. И въпреки, че символичното проливане на кръв е не по-малко болезнено от реалното, Кръстът ни носи покой и радост, защото сам Бог ни дава силата да го носим. 

    Затова, нека днес възпеем Кръста не само като спомен за минало събитие, а и като настоящо оръжие, което използваме тук и сега, и ни носи спасение во веки веков. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

14.09.2025 г.

ДУШАТА НА ЗАКОНА

НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ЗАКОННИКА

   

  В Патерика има такъв разказ: В пустинята се подвизавал старец, който се прочул със своето благочестие и стремеж към святост. Много се молил, спял малко и се хранел само един път дневно – след залез слънце и оскъдно – малко трева, потопена в съд с вода. Няколко млади монаси изпратили вест, че ще го навестят, и в уречения ден и час отишли при него. Но каква била тяхната изненада, когато той ги приел с усмивка и ги поканил да вечерят, като им предложил печена риба и по чаша вино. Те се смутили и открито му заявили, че не са очаквали това. А той се усмихнал и им казал: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“.

    Този малък откъс от наследството на светите отци е изпълнен с назидание, мъдрост и поука за всички православни, които се подвизават и се опитват да се спасят. Защото аскетиката във всичко лично, от най-малкия до най-големия детайл, има за цел да ни доведе не до нещо друго, а до Любовта. Просветената, благодатна, Божествена любов, която е другото име на Бога. Ние се очистваме във въздържание и молитва с цел да се уподобим на Него и да станем обиталище на Любовта.

    В древния Израил имало една категория хора, наричана книжници и по-рядко законници. Книжниците били хора начетени, преписвали свещените книги, броили дори думите, които преписват, въобще били специалисти в казусите и в юридическата област. Казано по днешному – специалисти по каноните. Но те изпуснали главното, целта и душата на закона – любовта.

    С един техен представител се срещаме в днешното евангелие. Коя заповед – пита той – е най-важна?

    Някой (може и да са същите законници) е преброил, че в Стария завет има 613 заповеди, касаещи всички сфери на човешкия живот. Отделно в юдейското предание с времето се натрупали множество тълкувания, често оформяни като правила. Как да не се загуби човек в тази джунгла, как да открие в нея тесният път на спасението?

    В такива въпроси бил потънал и този законник. Той, четем, искал да провокира Спасителя (вероятно пратен от своите събратя), но една част от него била искрено объркана: кое е основното за човешкото спасение. 

    А обективна причина за такова объркване няма никаква.

  Причината за объркванията е в самите ние. Всичко е толкова ясно - ако човек има правилния водач, тогава и в най-гъстата джунгла ще открие верния път. Но кой е този водач? Повърхностните хора въобще не смятат, че имат нужда от такъв. Мъдрите хора са тези, които поглеждат навътре, в душата си, и търсят светлина. Конфуций е такъв мъдрец и според него водачът е справедливостта. Той казва: "Единствената монета, която върви навсякъде е справедливостта". Но Христос дава друг отговор, който не би трябвало да изненадва никого, защото е вложен във всеки човек по сътворение. Но за да достигне до него, човек трябва да погледне много навътре в себе си, понякога да изрине тинята от дъното на своето сърце, за да види очевидното. Любовта! Любов към Бога и любов към ближния! Любовта ще ни води, когато пред нас са конкрените хора и конкретните казуси. На любовта се крепи целия закон и пророческите писания. 

    Думата „крепи“ е точна, но по-буквално може да се преведе от гръцки като „виси“. Сякаш Бог се е протегнал от висотата на Своето обиталище и е повел разговор с падналото човечество. На Синайската планина Той лично е изписал върху камък Своята воля за човека. Какво ще стане, ако срежем нишката на любовта, на която висят тези заповеди? Всички те  рухват надолу. Превръщат се в самоцел и престават да ни водят към небето.

    Вижте как започва Декалога (букв. 10 слова): „Тогава Бог изрече (към Моисея) всички тия думи, като каза“ (Изх.20:1). Десетте Божии заповеди дори не са наречени заповеди, а думи, слова. Налице е едно разграничение между тези десет водещи принципа и всички останали 603 заповеди. Декалогът е своеобразна духовна Конституция, а всички останали заповеди и правила са тяхно приложение в Израилската действителност, различни казуси за различни случаи. Можем да сравним Декалога с гръбнака, а останалите и натрупани с времето заповеди и правила - на останалите кости от костната система. Те се крепят на гръбнака, а не той на тях. Но дори това да наред, все още нямаме истински живот, а само скелет. За да има живот е необходима душа! И душата е любовта! Любовта е тази нишка, на която висят самите 10 Синайски слова. Любов към Бога, отразена в първия скрижал с 4 заповеди и любов към ближния – втория скрижал с останалите 6! Душата на Закона е Любовта!

    Големият проблем на всички фарисеи и книжници от всички времена е, че не желаят да насочат очите си навътре, към сърцето, а се фокусират винаги и само към външните неща. Внимават, на първо място за здравето на костите, на второ - за гръбнака, и едва накрая - на душата. Стремят се да изпълнят правилата и каноните, без да осъзнават каква е тяхната цел. Разбира се, и любовта трябва да се отлее в подходяща форма, но винаги е по-опасно човек да остане в плен само на външното, да замени целта със средството за нейното постигане. А когато се фокусира и върху другите хора, а не върху себе си, тогава положението става катастрофално.

    Класическият пример за това е фарисейското пазене на дни, изобличено от Христа: „съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:27)

    Преподобни Серафим Саровски наставлява журналиста Мотовилов така: „Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел. Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.“

     Постът, молитвата, бдението и всички добри дела, са много важни неща и неслучайно Църквата ги е оградила с много правила и канони. Но, при цялата си важност, те остават само средства за постигането на целта – придобиване на Светия Дух. А придобиването на Духа е именно придобиване на любовта. Ако перифразираме св. ап. Павел: „не човек е за поста, а постът е за човека“.

    Акцентът в духовния живот на православния човек трябва да бъде сложен във вътрешния елемент – онова невидимото, което изпълва, вдъхновява и създава усещането за пребиваване с Бога и в Бога, което е най-чистото свидетелство за това, че пътуваме в правилната и спасителна посока.

    Външният елемент е наистина необходим ориентир, и църковните канони и правила съвсем не трябва да считаме за нещо второстепенно. Но те могат да бъдат схванати само през призмата на любовта. Дори когато канонът изисква нечие наказание (например, за свещенослужител, съмолитстващ с еретици), то не е защото Църквата е закостеняла и ограничена, а от любов към нарушителя, за да бъде доведен той до спасително покаяние, за да бъдат и другите вярващи предпазени от падение (ерес). Епитимиите, и дори отлъчването, са прояви на любов. 

    Истинските подвижници никога не са противопоставяли външното на вътрешното, но добре са знаели кое крепи всичко – любовта! Виждаме ги как ни гледат от иконите - сериозни, но не показни, изпълнени с радост, но не душевна и земна, а духовна, чиста и сияеща. Едновременно строги постници и вестители на завета на любовта. 

   Един надпис в зала Гевандхаус, Лайпциг гласи: "Най-истинската радост идва чрез сериозността". За да имаме истинската духовна радост на светите подвижници, ние не трябва да пренебрегваме средствата за "припечелване" на Светия Дух. Трябва да гледаме сериозно на тях, но нито за минута да не изпускаме от очи целта на нашето подвизаване. Самоцелният пост е самоунищожение. Не правим нищо друго, освен да си доказваме, че можем да се подвизаваме и в крайна сметка започваме да се гордеем, че сме достойни в Неговите очи. Резултатът от такъв пост не е радост за нас, а е радост за бесовете, чиято цел е да ни видят без любов, като бездушни изсушени скелети. За нас е почти постоянна нервност и раздразнителност.

    Как да не цитираме чудесната 58 глава от книгата на св. пророк Исаия, като ярко потвърждение на Христовите думи, че освен "целия Закон", също и "Пророците" се крепят на заповедта за любовта: „Защо постим, а Ти не виждаш? Смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ - така викали към Бога изнервените постници-юдеи, а Бог им отговарял: "Ето през време на вашия пост се отдавате на удоволствия, а изисквате от всичките си работници да работят. Ето вие постите с кавги и караници и за да поразявате със злосторнически юмрук. Сега не постите, за да бъде чут вашият глас във висините. Такъв ли е постът, който Аз избрах – ден, в който човек се самоизмъчва, навежда главата си като тръстика и се облича с вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, приятен на Господа? Не е ли това постът, който избрах: да разкъсаш оковите на несправедливостта, да свалиш въжето на ярема, да пуснеш на свобода угнетените и да счупиш всеки ярем; не е ли да отчупиш от хляба си на гладния и да заведеш вкъщи бездомни сиромаси; когато видиш гол, да го облечеш, и да не се криеш от твоя ближен?“

    Това е богоугодният пост - когато постещият не е фиксиран върху външните неща, а върху душата на Божия закон - любовта! Вижте как Сам Бог обвързва в едно любовта към Него и към нашия ближен! Св. Йоан - апостолът на любовта, го казва директно: "Възлюбени, заповедта, която ви пиша, не е нова, а стара заповед, която имахте отначало. Старата заповед е словото, което чухте отначало... Който казва, че е в светлината, а мрази брат си, той още е в тъмнината. Който обича брат си, пребъдва в светлината и в него няма съблазън."  (1Йн.2:7, 9-10)

    Така е разбирал поста споменатия в началото старец-пустинник, който пред своите гости бил усмихнат, не „навеждал главата си като тръстика“ и макар, че сам се хранел с трева, но за тях „отчупил от хляба си“.

    Постът е не само смиряване пред Бога, а и дейна любов към ближния, милост и снизхождение към чуждата немощ. Затова и един от боговидците на съвременното православие на ХХ в., св. Серафим Роуз, който е водил строг подвижнически живот, е изрекъл: “Постът не е усмирителна риза, която да наденем на някого“.

    Нека днес се опитаме да наведем горделивите си глави пред мъдрите наставления на светите отци и да изправим криволичещите пътеки на нашето стихийно битие. Ще успеем да вкараме Божествен ред в живота си само ако осъзнаем ясно, че душата на всички наши християнски дела трябва да бъде любовта към Бога и към ближния. Винаги да помним простото наставление на благочестивия старец-пустинник: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

04.02.2024 г.

ДА ПОЛЕТИМ С КРИЛАТА НА МОЛИТВАТА И ПОСТА

    Евхаристийният канон, или анафората, е най-важната част на литургията. В началото му свещеникът издига ръце и призовава: „Да издигнем сърцата си нагоре.“ Това е ясно напомняне на вярващите, че евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето. Ние трябва да оставим всичко земно и душата ни да полети. В такива моменти си спомням прекрасните думи на св. Йоан Златоуст: „Който се моли и пости, той има две крила, по-леки от вятъра. Той е по-бърз от огъня. Само той може да побеждава демонските сили, защото няма по-силен от тоя, който искрено се моли и пости“.

    В този свят молитвен момент на анафората свещеникът наподобява птица, устремена към небето с двете си разперени крила. И това се отнася за цялата църква, защото свещеникът изобразява събранието на всички верни, които издигат сърцето си нагоре. Трябва да обикнем тези две крила. Те са ни дадени не за да се измъчваме, а за да полетим. Ние, хората, се раждаме без крила, но трябва да направим да ни поникнат. А това не е лесно. Знае го всеки, който се е опитвал да пости сериозно. Започваме вдъхновени от подвига на някой светец, но скоро плътта започва да мърмори, да иска вкусните храни, на които е свикнала. Започва да надига аргументи срещу наложените и ограничения. И ние сме на ръба да намразим поста, да си харесаме някое от многото оправдания, например: „В крайна сметка, по-важно е да си добър и състрадателен към хората, отколкото да се самоизмъчваш. Постът не ми е силна страна, Бог го знае и не ме осъжда.“

    Трябва да отхвърлим тези вражески мисли! Трудността да постим ни показва, че сме роби, че сме привързани за земното. Не можем да полетим към небето с тези тежести. Спасителят предупреждава: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно“ (Лк.21:34)

    Постът изисква да изтласкаме на втори план не само храната, но и грижите за дома, за облеклото, за работата. Защото постът е повече от диета. Преподобни Исаия Отшелник казва: „Душевният пост се състои в отхвърляне на грижите”.

    Постът е ограничаване на насладата, който получаваме от всички телесни сетива – вкус, слух, зрение, обоняние и допир. Ние получаваме тези наслади чрез заседяване по кафенета, телевизия, интернет, социални мрежи. Постът изисква изключване на всичко това.

    „Който ограничава поста само до въздържане от храна, той напълно го лишава от достойнство – поучава св. Йоан Златоуст – Не само устата трябва да пости, не, нека да постят и окото, и слухът, и ръцете, и цялото наше тяло… Постът е отстраняване от злото, обуздаване на езика, пресичане на гнева, укротяване на похотта, прекратяване на клеветите, лъжите и вероломствата.“

    Но постът е не само пасивност и ограничения, той е активност! „Ти постиш? – възкликва св. Йоан Златоуст – Нахрани гладните, напой жадните, посети болните, не забравяй затворените в тъмниците, пожали измъчените, утеши скърбящите и плачещите. Бъди милосърден, кротък, добър, тих, дълготърпелив, състрадателен, незлопаметен, благоговеен и улегнал, благочестив, за да приеме Бог, и твоя пост, и да ти дари в изобилие плодове на покаяние”.

    Каква висока летва! Но и какви изобилни плодове за тези, които се подвизават! Плодове не само за тялото, много повече за духа!

    Защото постът не е самоцелно ограничаване на тялото, а за да укрепне духа. Той е ограничаване на телесните сетива, за да укрепнат духовните сетива. Постът – това не е само гладуване, т.е. диета, това е време за служене на Бога с молитва и сърдечно съкрушение, за потапяне в покайния дух на църковните служби. Особено благодатно време, което прот. Ал. Шмеман нарича „светла тъга“.

    Целта на поста и на цялата християнска аскеза е положена не в този свят. Тя е закотвена във вечността. Св. мъченик Юстин Философ, живял през втори век, казва: „Ние подлагаме тялото на аскеза, защото то се подготвя, за да живее вечно и научава тропосите на вечността”. С думата „тропос“ философът-мъченик означава начин на съществуване. Тялото се подлага на аскеза не защото  е "затвор за душата", както твърдят платониците, а защото трябва да живее в подчинение на духа. Следователно то трябва да се научава на един начин на живот, който е свързан с вечността, в която ще цари хармония.

    За да разберем това, трябва да се върнем там, където изгубихме вечността – Едем.

    Като какво същество бе създаден човекът? Като същество зависимо, неавтономно. Човек се нуждае от въздух, вода, храна, за да живее телесно. Тях получава от творението. Но и от още нещо, изключително важно – молитвата, храната за духа. Без общение с Бога, без Божията благодат, духът замъртвява. Ето го човекът, поставен между Твореца и творението, зависим и от двете реалности, но длъжен да постави едната на първо място! 

    Затова в прекрасните условия на рая, Адам и Ева не били без аскетично изискване – трябвало да не ядат от плода за познаване доброто и злото.  Малка аскеза, но пренебрегването и значело много. С греха си Адам сякаш казва: „Аз мога да живея автономно, без Бога“. Чрез знанието аз ще бъда вечен. Ще владея творението без Твореца. Но това е пътят към смъртта. Само дървото на живота носи безсмъртие! Първите хора трябваше да се въздържат от дървото на знанието само докато се утвърдят в правдата. Една временна аскеза, чрез която да се богоуподобят и да им се даде достъп до дървото на живота. 

    Човекът е създаден и като йерархично същество. Докато нашите прародители бяха в общение с Бога, техният дух владееше над тялото. Насочени към Бога, душевните сили на първите хора бяха в хармония. Светите отци обозначават това състояние с думата „безстрастие“.

    Но измамен от завистливата змия, човекът се отдели от Извора на Живота и отпадна от благодатта. Тялото му от слуга се превърна в господар. Избуяха страстите.

    Страстите – това са изкривяванията на душевните сили - на разумната, на волевата и на желателната част от душата. Докато прегрешение е отделното морално падение, конкретно нарушение на Божия закон, то страст е едно вкоренено състояние на злина; тя е вътрешна нравствена болест. Под очистване от страстите, следователно, трябва да разбираме не тяхното изкореняване, а тяхното изправяне. Целта е човекът от хаотичен да стане отново хармоничен. А хармонията се състои в йерархичността: Бог - човешки дух - човешко тяло. Трябва духът да се свърже с Бога и да поеме контрол над тялото. Аскезата е основния начин за това. Как действа тя?

    В Св. Кръщение ние се съчетаваме с Христа и ставаме нови човеци. Но има една важна подробност – тялото си остава същото. А в тялото дреме скрит враг – плътта. В Библията думите "тяло" и "плът" понякога са синоними, но по-често (особено при ап. Павел) плътта е противяща се на Бога сила. Освен центростремителна, тя е и „гравитационна“ сила, която ни дърпа надолу, към земното и телесното.

    Как да победим плътта, този троянски кон в самите нас? Като въздействаме върху нейното седалище – тялото! Но, много важно, въздействаме без да го повреждаме, защото самото то е храм на Светия Дух. Дисциплинираме го.

    Св. ап. Павел казва: „но изнурявам тялото си и се отнасям с него като с роб, за да не би като проповядвам на другите, сам да отпадна.” (1Кор.9:27). Тоест полагам аскетични усилия, за да царувам над греха. Знаете, че на робите се давало много работа, малко сън и малко храна, колкото да не умрат. Така трябва да се отнасяме и с тялото, защото прехраним ли го, от излишъците се храни плътта. Вкусите ястия не са за робите, те са за господарите. Искаме ли духът да е господар, трябва да го храним обилно с духовна храна, а тялото - с оскъдна и непретенциозна материална храна. Запомнете, излишъците (като количество и качество) на храна за тялото подхранват боговраждебната сила, наречена плът. И плътта неусетно заяква, взима контрол над човека и той става плътски. В посланието си до филипяните ап. Павел скърби за такива хора „… чиито край е погибел, техният бог – коремът“. (Фп.3:19). Това са покръстени християни, но плътски. В тях самите е била нарушена йерархичността, като телесните нужди са станали господар, а духът – слуга. „Като се храниш обилно ставаш плътски човек, който няма дух, а е бездушна плът, но като постиш, привличаш към себе си Светия Дух и ставаш духовен” – пише св. прав. Йоан Кронщадски. Кратко и ясно, и до болка актуално в нашия преситен консуматорски век.

Братя и сестри,

    Отново сме в началото на Великия пост. Това е едно пътуване, един преход, който има ясна цел – Възкресение Христово! Няма друг път към Възкресение, освен през Голгота. Аскезата е нашата Голгота, обратният път към рая. Затова св. Василий Велики казва: ,,Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мен представяш тези оправдания, а на Бога.“

    Нека видим в този Велик пост велика възможност – да се развържем от връзките на греха и  преодолеем тежката "гравитация" на плътта. Само така ще полетим духовно, ще се съединим с възкръсналия Христос и ще участваме в неземната Пасхална радост!

    Еврейската Пасха е празникът, посветен на бягството на евреите от Египет и буквално означава преход. А Великден – християнската Пасха е преходът от смърт към живот. Със Своята собствена смърт Иисус Христос превърна смъртта в преход, в празник, в нова Пасха – преход в царството Божие. Само ако с аскеза се съединим с Христос в Неговата смърт, ще се съединим с радост и в Неговото възкресение.

    Затова нека разперим крилате на молитвата и поста, за да отговорим на свещеническия възглас „Да издигнем сърцата си нагоре“ с едно искрено „Издигнати са към Господа“. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Св. пророк Илия" - Д. Дъбник

04.03.2023 г.