КАКВО НЕ МИ ДОСТИГА, ЗА ДА СЕ СПАСЯ?

„И ето един млад човек се приближи и Му рече: „Учителю благ, какво добро да извърша, за да получа вечен живот?“ А Той му отговори: „Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ освен един Бог. Ако пък искаш да влезеш във вечния живот, спазвай заповедите.“ Попита Го: „Кои?“ А Иисус му рече: „Не убивай. Не прелюбодействай. Не кради. Не свидетелствай лъжливо, почитай баща си и майка си и обичай ближния си като себе си.“ Младият мъж Му каза: „Всичко това съм спазвал от младини. Какво не ми достига?“ Иисус му отговори: „Ако искаш да си съвършен, иди, продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“ Когато младежът чу тези думи, отиде си натъжен, защото имаше много имот.“ (Мт.19:16-22)

Днес честваме най-големия български светец - Йоан Рилски Чудотворец. Някой може да се зачуди защо свързваме нашия велик небесен покровител с евангелския откъс за богатия младеж, който евангелист Матей ни представя като нерешителен да следва Христос. Ние не знаем дали впоследствие младежът се е обърнал, но виждаме, че до срещата му със Спасителя, между него и момъкът от Дупнишкото село Скрино има доста сходство. И двамата израсли в добри семейства, притежавали сериозни имоти и земни блага. За св. Йоан има дори хипотеза, че е от рода на цар Петър, но дори да не е така, при всички положения той не е бил беден. Напротив, след смъртта на родителите си, когато бил на 25 г., той получил добро наследство. 

Когато идва при Иисус със своите въпроси, героят на ев. Матей бил на сходна възраст. Въпреки, че е определен като „младеж“, той имал известен житейски опит, защото твърди, че „от младини съм спазил всичко“. Това говори за морал, за преодоляване на някои изкушения, свързани с така трудните за всеки богаташ заповеди „не кради“ и „не лъжи“. Отгоре на всичко, младежът бил и с духовни интереси – сам потърсил Спасителя, интересувайки се от вечния живот. Бил и алтруист – не чакал пасивно, а питал какво добро да направи. Прекрасен младеж, как да не го обикнеш? Св. ев. Марк точно това казва: „Иисус, като го погледна, възлюби го …“ (Мк.10:21), защото Бог обича всички, които Го търсят.

    

Но тук свършват приликите. Св. Йоан Рилски раздал своята част от наследеното на бедни и болни хора и станал отшелник в планината, а евангелския младеж потърсил друг път - пожелал да стане двоен милионер, да спечели и земното и небесното богатство. Помните ли тази шеговита песничка „Как да стана честен милионер“? Това, разбира се, е невъзможно, а словосъчетанието - оксиморон. Нашият герой обаче търси вариант за това. Той представя пред Иисус чистото си досие: Всички заповеди съм опазил, какво не ми достига?

    

Не е ли парадокслно това питане? Ако си опазил всички заповеди, защо нямаш мир в душата и усещаш, че нещо не ти достига? И какво повече иска Бог от човека, та нали в 10-те Божии заповеди се заключава любовта към Бог и към ближния!

    

Преди да чуем „какво му рече Иисус“, да помислим какво ние бихме му казали? Вероятно нещо от рода на: Успокой се (иди на психолог), де да бяха всички хора като тебе, ти със сигурност имаш резервация за небето.

Но, ето какво му каза Иисус: “иди, продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“

Каква изненада, няма резервация на негово име! Ще похлопа на райските двери и ап. Петър ще му каже: „Има нещо записано, но не е платено, не си за тук.“ Тъга за младежа и шок за учениците, които чуха разговора: „А те твърде много се чудеха и говореха помежду си: а кой тогава може да се спаси?“ (Мат.19:25)

„Кой може да се спаси?“ - това е най-древния въпрос, появил се веднага след падението и изгонването на прародителите от Едемската градина. Бог поставил стража от херувими с огнени мечове, които затворили пътя към рая. Как горко въздишал Адам четем в дохристиянския апокриф „Адамов плач“: „Не ми са мили високите планини, ни полята, ни горите, ни пеенето на птици; нищо не ми е мило. Огромна мъка мъчи душата ми: аз оскърбих Бога. И ако Господ отново ме вземе в рая, и там ще скърбя и ще плача: защо оскърбих любимия Бог?”

Ние, Адамовите чеда, днес не плачем така. Може би защото не се раждаме в рая, но в пустинята, "на изток от рая". Не проливаме сълзи, но някак дълбоко и неосъзнато тъгуваме. И богатство, и слава, и деца, и здраве да имаме, пак тъгуваме по нещо далечно и отдавана изгубено, по някакъв неясен спомен, необяснимо тъгуваме ...

Този спомен за рая е много избледнял у нас, но колкото и да избледнява, никога няма да изчезне напълно. Все нещо ще го събужда: слънчев лъч и утринен ветрец, красив залез или планински ручей, който подскачайки по скалите, сякаш ромоли „благодаря, благодаря, благодаря ти, Боже“. Иван Вазов пише стихотворението "Ракитница" в малко село в Олтения, където обичал да се оттегля, далеч от политическите бури и градския шум. Ето началото и края на стихотворението:

"От градский шум и прах избягнах,

далеч избягах от светът,

колата с грижите разпрегнах,

отшелник съм в тоз горски кът.

.......................................

Вървя ли в дол или в пътечка

с любов се взирам в храст и в цвят,

в мушица, в мравка, в буболечка,

и в техния живот и свят.

И във небесний свод – чертога

на слънцето – и виждам аз

навред: в свод, в цвят, в гадинка, в храст

Духът – десницата на Бога."

Братя и сестри, чудно е Божието творение, нека му се наслаждаваме, но да помним, че то е от Бога и трябва да ни води към Бога; творението сочи към Твореца. Истинското изкуство също винаги идва от Бога и ни въздига към Него, прави ни да виждаме навред „Духът – десницата на Бога“. Един мъдър човек е казал: „Всяка музика е спомен за нашето отечество.“ За Едем, за нашето изгубено отечество!

Земното богатство на търсещия спасение млад човек също беше дар от Бога, но не за да се привързва към него, а за да обикне Дарителя. Може ли някой да сравни неописуемите небесни богатства с описаните в нотариални актове земни имоти? Несравними са, защото "както казва Писанието: Нито око е виждало, нито ухо е чувало, нито човешки ум си е представял това, което Бог е подготвил за онези, които го обичат." (1Кор.2:9) Небето не е за тези, които искат "око да види, ръка да пипне", а за тези, които вярват в Писанието! То е за тези, които обичат Бога, а не за такива, които искат да станат "двойни милионери"!

Само по себе си, богатството не е нещо лошо. Дори думата "Бог" в българския език произлиза от "богат" и предава идеята за изобилие и сила. Едно от имената на Бога в Стария Завет е "Ел-Шадай", което в гръцката Септуагинта често се превежда като "Пантократор" - Вседържител, Всемогъщ. Авраам, Исаак, Яков, Йов бяха богати със земни блага, но Бог постоянно ги поставяше пред дилемата "земното или небесното, богатството или Богатия". Целият им живот бе осмислен от откриването, че Бог е най-богатият не само с тварни богатства, но Той преизобилва в милост, любов, слава....

Богатият евангелски младеж бе пред същата дилема: да поеме ли по трудния път на богопознанието, в който искреният боготърсач познава и себе си или да остане окован в материалното. Ето - сякаш го предизвиква Господ - ти твърдиш, че си изпълнил всички заповеди и дори си обикнал ближния си както себе си? Нека тогава проверим дали си схванал дълбочината на Божия закон и смисълът на самото спасение?! 

Спасението е да бъдеш с Иисуса, да си в единение с Него и да Го следваш навсякъде, както Той сам разкрива: "... ела и върви след Мене.“ Това е смисълът на истинската религия! За много наши съвременници религията е само сбор от норми, които регулират реда в обществото. А всъщност думата религия идва от латински „re" - отново и „ligare“ - свързвам, и означава "повторно свързване" – възстановяване на връзката между човека и Бога. Целта на истинската религия е връзката с Бога, а не морала, дори когато той е облечен в християнски дрехи. Връзка динамична, тесен път - това е което не ти достига!

Ако спасението е път на все по-тясно единение с Бога, то Божиите заповеди можем да оприличим на знаците и табелите по този път, които указват посоката и предупреждават за опасности. Заповедите трябва да създават връзка със Заповедодателя, а не да я подменят. Подмяна има, когато човек не вниква в тяхната дълбочина и ги изпълнява само формално.

Моралистът изпълнява заповедта само външно и затова сърцето му никога не е опитвало това общение, стоплящата прохлада на Светия Дух, за която узнаваме от книгата Битие. Най-ценното, което изгуби прародителят Адам не бе рая, а блаженото общение с Бога "в дневната прохлада". Затова и плачът му бе толкова горчив! Моралистът никога няма да заплаче като Адам. Как такъв човек ще заплаче за загубата на нещо, което никога не е опитвал - благодатта, общението с Бога?!

Най-опасното при външното заповедоизпълнение е самодоволството. Богатият младеж бе уверен, че е изпълнил всички Божии заповеди, но разговорът с Иисус породи в него едно здравословно съмнение. Предизвика го да погледне навътре, в душата си: дали (поне) една заповед - първата, не е изпълнил само външно и формално? „Да нямаш други богове, освен Мене!“ - най-важната заповед! Тя определя висшето място на Бога в ценностната система на християнина и създава предпоставка за хармоничен живот. Както казва Блажени Августин „Ако Бог е на първо място, всичко останало е на своето място“.

Ако искаш да се свържеш с Бога, трябва да се отвържеш от всичко друго. Затова Господ бе толкова взискателен към богатият младеж: „продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“ Този толкова симпатичен младеж наистина беше станал „честен милионер“, но неговото богатство бе само земно; в небесната банка нямаше нищо, защото сърцето му бе вързано. Богатството бе заело първото място в неговия живот. Затова и неможеше, като търговецът от притчата, да продаде всичко и да купи скъпоценния Бисер. (Мат.13:45-46) Богатство, слава, изкуство, деца, спорт, храна … Тези неща сами по себе си са добри - Божии дарове, но когато сърцата ни са вързани за тях, тогава няма Бисер. Има само външен морал - смокиново листо, за да се прикрием от хората.  А без истинска връзка с Бога, винаги нещо няма да ни достига; и спасението, и радостта от него все ще ни се изплъзват.

Протойерей Димитрий Смирнов казва: „Грешник – това не е задължително онзи, който върши лоши постъпки. Човек може да не извърши нито една лоша постъпка, да не изрече през целия си живот нито една зла дума, дори никога да не допусне лоша мисъл в ума си – и въпреки това да бъде страшен грешник, по-лош от всеки убиец, злодей, крадец или насилник. Грешник е човекът, който живее своя собствен живот, отделен от Бога. А когато човек се отдели от Бога, това се проявява по различни начини: един пребивава в гордостта си и се наслаждава на себе си, друг изучава Лермонтов, трети събира марки, четвърти пие водка – няма значение. Да събираш марки е същото безумие, както да пиеш водка, да се тровиш с наркотици, да ходиш по ресторанти или да играеш карти цяла нощ. В това няма принципна разлика, както няма принципна разлика в какво е болен човек – от туберкулоза или от рак в четвърти стадий. Какво значение има от какво ще умреш. Всеки живот, отделен от Бога – това е смърт. Затова, ако нашият живот се откъсва от Бога, значи ние пребиваваме в зоната на смъртта, мъртви сме. Затова трябва животът постоянно да се оживява, трябва постоянно да идваме в храма, да се причастяваме, да полагаме усилие върху себе си, да се каем за греховете си. Да се каеш – значи да се поправяш.“

Братя и сестри, 

Само със сълзи ние можем да купим скъпоценния Бисер, защото да се каеш, означава да скърбиш за разпиляното небесно съкровище и да плачеш като Адам: „защо оскърбих любимия Бог?“. Да се каеш, означава да намразиш суетата, и не само през уикенда, а всеки ден да бягаш от нея. Св. Йоан Рилски е велик пример за равноангелски живот. Не можем всички да станем монаси и заживеем равноангелски, но нека поне съкровището ни да не е на земята, както се оказа с богатия евангелски младеж. Завържем ли се за земното, чака ни подземното. Затова нека духовно да преодоляваме гравитацията на този свят и да търсим възможности, като поета, в тишината на Божието творение да намираме и тишината на сърцето:

"От градский шум и прах избягнах,

далеч избягах от светът,

колата с грижите разпрегнах,

отшелник съм в тоз горски кът."

Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Свети пророк Илия" - Долни Дъбник

19.10.2025 г.

ДУШАТА НА ЗАКОНА

НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ЗАКОННИКА

   

  В Патерика има такъв разказ: В пустинята се подвизавал старец, който се прочул със своето благочестие и стремеж към святост. Много се молил, спял малко и се хранел само един път дневно – след залез слънце и оскъдно – малко трева, потопена в съд с вода. Няколко млади монаси изпратили вест, че ще го навестят, и в уречения ден и час отишли при него. Но каква била тяхната изненада, когато той ги приел с усмивка и ги поканил да вечерят, като им предложил печена риба и по чаша вино. Те се смутили и открито му заявили, че не са очаквали това. А той се усмихнал и им казал: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“.

    Този малък откъс от наследството на светите отци е изпълнен с назидание, мъдрост и поука за всички православни, които се подвизават и се опитват да се спасят. Защото аскетиката във всичко лично, от най-малкия до най-големия детайл, има за цел да ни доведе не до нещо друго, а до Любовта. Просветената, благодатна, Божествена любов, която е другото име на Бога. Ние се очистваме във въздържание и молитва с цел да се уподобим на Него и да станем обиталище на Любовта.

    В древния Израил имало една категория хора, наричана книжници и по-рядко законници. Книжниците били хора начетени, преписвали свещените книги, броили дори думите, които преписват, въобще били специалисти в казусите и в юридическата област. Казано по днешному – специалисти по каноните. Но те изпуснали главното, целта и душата на закона – любовта.

    С един техен представител се срещаме в днешното евангелие. Коя заповед – пита той – е най-важна?

    Някой (може и да са същите законници) е преброил, че в Стария завет има 613 заповеди, касаещи всички сфери на човешкия живот. Отделно в юдейското предание с времето се натрупали множество тълкувания, често оформяни като правила. Как да не се загуби човек в тази джунгла, как да открие в нея тесният път на спасението?

    В такива въпроси бил потънал и този законник. Той, четем, искал да провокира Спасителя (вероятно пратен от своите събратя), но една част от него била искрено объркана: кое е основното за човешкото спасение. 

    А обективна причина за такова объркване няма никаква.

  Причината за объркванията е в самите ние. Всичко е толкова ясно - ако човек има правилния водач, тогава и в най-гъстата джунгла ще открие верния път. Но кой е този водач? Повърхностните хора въобще не смятат, че имат нужда от такъв. Мъдрите хора са тези, които поглеждат навътре, в душата си, и търсят светлина. Конфуций е такъв мъдрец и според него водачът е справедливостта. Той казва: "Единствената монета, която върви навсякъде е справедливостта". Но Христос дава друг отговор, който не би трябвало да изненадва никого, защото е вложен във всеки човек по сътворение. Но за да достигне до него, човек трябва да погледне много навътре в себе си, понякога да изрине тинята от дъното на своето сърце, за да види очевидното. Любовта! Любов към Бога и любов към ближния! Любовта ще ни води, когато пред нас са конкрените хора и конкретните казуси. На любовта се крепи целия закон и пророческите писания. 

    Думата „крепи“ е точна, но по-буквално може да се преведе от гръцки като „виси“. Сякаш Бог се е протегнал от висотата на Своето обиталище и е повел разговор с падналото човечество. На Синайската планина Той лично е изписал върху камък Своята воля за човека. Какво ще стане, ако срежем нишката на любовта, на която висят тези заповеди? Всички те  рухват надолу. Превръщат се в самоцел и престават да ни водят към небето.

    Вижте как започва Декалога (букв. 10 слова): „Тогава Бог изрече (към Моисея) всички тия думи, като каза“ (Изх.20:1). Десетте Божии заповеди дори не са наречени заповеди, а думи, слова. Налице е едно разграничение между тези десет водещи принципа и всички останали 603 заповеди. Декалогът е своеобразна духовна Конституция, а всички останали заповеди и правила са тяхно приложение в Израилската действителност, различни казуси за различни случаи. Можем да сравним Декалога с гръбнака, а останалите и натрупани с времето заповеди и правила - на останалите кости от костната система. Те се крепят на гръбнака, а не той на тях. Но дори това да наред, все още нямаме истински живот, а само скелет. За да има живот е необходима душа! И душата е любовта! Любовта е тази нишка, на която висят самите 10 Синайски слова. Любов към Бога, отразена в първия скрижал с 4 заповеди и любов към ближния – втория скрижал с останалите 6! Душата на Закона е Любовта!

    Големият проблем на всички фарисеи и книжници от всички времена е, че не желаят да насочат очите си навътре, към сърцето, а се фокусират винаги и само към външните неща. Внимават, на първо място за здравето на костите, на второ - за гръбнака, и едва накрая - на душата. Стремят се да изпълнят правилата и каноните, без да осъзнават каква е тяхната цел. Разбира се, и любовта трябва да се отлее в подходяща форма, но винаги е по-опасно човек да остане в плен само на външното, да замени целта със средството за нейното постигане. А когато се фокусира и върху другите хора, а не върху себе си, тогава положението става катастрофално.

    Класическият пример за това е фарисейското пазене на дни, изобличено от Христа: „съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:27)

    Преподобни Серафим Саровски наставлява журналиста Мотовилов така: „Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел. Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.“

     Постът, молитвата, бдението и всички добри дела, са много важни неща и неслучайно Църквата ги е оградила с много правила и канони. Но, при цялата си важност, те остават само средства за постигането на целта – придобиване на Светия Дух. А придобиването на Духа е именно придобиване на любовта. Ако перифразираме св. ап. Павел: „не човек е за поста, а постът е за човека“.

    Акцентът в духовния живот на православния човек трябва да бъде сложен във вътрешния елемент – онова невидимото, което изпълва, вдъхновява и създава усещането за пребиваване с Бога и в Бога, което е най-чистото свидетелство за това, че пътуваме в правилната и спасителна посока.

    Външният елемент е наистина необходим ориентир, и църковните канони и правила съвсем не трябва да считаме за нещо второстепенно. Но те могат да бъдат схванати само през призмата на любовта. Дори когато канонът изисква нечие наказание (например, за свещенослужител, съмолитстващ с еретици), то не е защото Църквата е закостеняла и ограничена, а от любов към нарушителя, за да бъде доведен той до спасително покаяние, за да бъдат и другите вярващи предпазени от падение (ерес). Епитимиите, и дори отлъчването, са прояви на любов. 

    Истинските подвижници никога не са противопоставяли външното на вътрешното, но добре са знаели кое крепи всичко – любовта! Виждаме ги как ни гледат от иконите - сериозни, но не показни, изпълнени с радост, но не душевна и земна, а духовна, чиста и сияеща. Едновременно строги постници и вестители на завета на любовта. 

   Един надпис в зала Гевандхаус, Лайпциг гласи: "Най-истинската радост идва чрез сериозността". За да имаме истинската духовна радост на светите подвижници, ние не трябва да пренебрегваме средствата за "припечелване" на Светия Дух. Трябва да гледаме сериозно на тях, но нито за минута да не изпускаме от очи целта на нашето подвизаване. Самоцелният пост е самоунищожение. Не правим нищо друго, освен да си доказваме, че можем да се подвизаваме и в крайна сметка започваме да се гордеем, че сме достойни в Неговите очи. Резултатът от такъв пост не е радост за нас, а е радост за бесовете, чиято цел е да ни видят без любов, като бездушни изсушени скелети. За нас е почти постоянна нервност и раздразнителност.

    Как да не цитираме чудесната 58 глава от книгата на св. пророк Исаия, като ярко потвърждение на Христовите думи, че освен "целия Закон", също и "Пророците" се крепят на заповедта за любовта: „Защо постим, а Ти не виждаш? Смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ - така викали към Бога изнервените постници-юдеи, а Бог им отговарял: "Ето през време на вашия пост се отдавате на удоволствия, а изисквате от всичките си работници да работят. Ето вие постите с кавги и караници и за да поразявате със злосторнически юмрук. Сега не постите, за да бъде чут вашият глас във висините. Такъв ли е постът, който Аз избрах – ден, в който човек се самоизмъчва, навежда главата си като тръстика и се облича с вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, приятен на Господа? Не е ли това постът, който избрах: да разкъсаш оковите на несправедливостта, да свалиш въжето на ярема, да пуснеш на свобода угнетените и да счупиш всеки ярем; не е ли да отчупиш от хляба си на гладния и да заведеш вкъщи бездомни сиромаси; когато видиш гол, да го облечеш, и да не се криеш от твоя ближен?“

    Това е богоугодният пост - когато постещият не е фиксиран върху външните неща, а върху душата на Божия закон - любовта! Вижте как Сам Бог обвързва в едно любовта към Него и към нашия ближен! Св. Йоан - апостолът на любовта, го казва директно: "Възлюбени, заповедта, която ви пиша, не е нова, а стара заповед, която имахте отначало. Старата заповед е словото, което чухте отначало... Който казва, че е в светлината, а мрази брат си, той още е в тъмнината. Който обича брат си, пребъдва в светлината и в него няма съблазън."  (1Йн.2:7, 9-10)

    Така е разбирал поста споменатия в началото старец-пустинник, който пред своите гости бил усмихнат, не „навеждал главата си като тръстика“ и макар, че сам се хранел с трева, но за тях „отчупил от хляба си“.

    Постът е не само смиряване пред Бога, а и дейна любов към ближния, милост и снизхождение към чуждата немощ. Затова и един от боговидците на съвременното православие на ХХ в., св. Серафим Роуз, който е водил строг подвижнически живот, е изрекъл: “Постът не е усмирителна риза, която да наденем на някого“.

    Нека днес се опитаме да наведем горделивите си глави пред мъдрите наставления на светите отци и да изправим криволичещите пътеки на нашето стихийно битие. Ще успеем да вкараме Божествен ред в живота си само ако осъзнаем ясно, че душата на всички наши християнски дела трябва да бъде любовта към Бога и към ближния. Винаги да помним простото наставление на благочестивия старец-пустинник: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

04.02.2024 г.