ДА ЦЕЛУВАМЕ НОВИТЕ МЕХОВЕ, КОИТО ДЪРЖАТ НОВОТО ВИНО

Днешното апостолско четиво ни връща към една тежка криза в апостолската църква – преминаването от юдаизъм към християнство и възникналите в тази връзка казуси. Въпросът бил принципно разрешен на Апостолския събор от 49 г. сл. Хр., а посланието към Галатяните е писано малко преди събора и е нещо като чернова на Павловите аргументи. Ние няма да се връщаме към решени съборно въпроси, но в посланието към галатяните има някои неща, които продължават да са предизвикателство за съвременните вярващи. Едно от тях е отношението на вътрешния духовен живот към външната деятелност на човека. Ще потърсим светлина от велик светител, светец, чиято мисия е била да синтезира светоотеческото учение – св. Теофан Затворник.

Но преди да му дадем думата, е наложително да влезем в контекста на църковните проблеми от онова време. Св. ап. Павел не противопоставя вярата и добрите дела. И двете са необходими за спасението, а когато казва, че „чрез дела по закона няма да се оправдае никой човек“, той има предвид обредната страна на закона. Блажени Теодорит пише: „Самата природа (на човека) учеше на всичко необходимо в закона. Такива са заповедите: „не прелюбодействай“, „не убивай“, „не кради“, „не лъжесвидетелствай против ближния си“, „почитай баща си и майка си“ и други подобни. А пък заповедите за съботата, за обрязването, за прокажените, за жертвите, за поръсванията бяха собственост на закона, понеже природата не учеше на тях. Затова апостолът нарича всичко това „дела по закона“.“

Основното настояване на юдействащите лъжеучители било приелите Христа да се обрежат. Галатяните тръгнали в тази посока, но се колебаели, не им стигало смелост за такова радикално отстъпление. Но частично отстъпление при тях имало. По-нататък апостолът го описва: „Почитате дни и месеци, времена и години. Загрижен съм за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви.“ (Гал.4:10-11)

„Почитате дни“ като съботата, „месеци“ като новомесечието, „времена“ – многодневните празници като Пасха и „години“ – като съботната година или петдесетгодишен юбилей. Галатяните били повярвали в Христос, извършили най-великото нещо - заменили закона с евангелието, но сега се колебаели в много по-малкото – да заменят дрехата на закона с евангелска дреха.

Господ поучава: „Никой не кърпи стара дреха с нов плат. Защото пришитата кръпка ще разкъса старата дреха и дупката ще стане още по-грозна. Също тъй не наливат ново вино в стари мехове. Инак меховете ще се спукат и виното ще изтече, и меховете ще се похабят. Ново вино наливат в нови мехове – тъй ще се запази и едното, и другото.“ (Мат.9:16-17)

Не е необходимо да си шивач или винопроизводител, за да схванеш: новото съдържание – това ферментиращо евангелско вино – изисква нов съд. Църквата ясно осъзнала това и облякла евангелието в евангелски дрехи, новото вино наляла в нови мехове, т.е. в нови обреди, празници, правила. Новото вино пак е вино, но е ново и по-добро. Така и новият съд не е коренно различен, (примерно стомни или амфори), пак е мех, но нов. Има приемство със Старозаветния обред, но в същото време е и нов. Това е християнският обред и празник!

В своето тълкуване на посланието на св. ап. Павел към галатяните, св. Теофан Затворник пише: „При това блажени Йероним пита: „Но нали и християните си имат дни, които почитат? И какво? И те ли попадат под този упрек?“ И отговаря: „При християните всичко е духовно и всичко се върши в дух на свобода.“ Към това ще добавим, че християните имат не само религиозно почитани дни, но и свои свещенодействия, свои свещени лица и свои богослужебни места. И всичко, което влиза тук, е определено с устав. Това не е ли обвързване, окови, робство? Всичко това е налице при християните, защото без външното е невъзможно да изразим благоговейните си отношения към Бога, независимо от това, дали някой отделен човек излива душата си пред Бога или мнозина се събират за тази цел на едно място – в храма. И св. ап. Павел отхвърляше всички външни юдейски постановления не защото в християнството вече не е нужно нищо външно, а защото юдейската външност вече не съответстваше на духа на новата вяра в Христа, поради което и трябваше да бъде отхвърлена. Св. Павел, както и всички апостоли, отхвърляше юдейското стихийно богослужение, навсякъде въвеждаше свое християнско – словесно, разумно, духовно служение. Предначертанието на целия ни външен чин е дадено от апостолите, подробностите бяха определени впоследствие; времето ги освети. И ето го Устава! ….. Като извършваме благоговейно уставните чинове, вярваме, че привличаме милостивия Божи поглед към нас, Божието благоволение към нас, но не защото сме извършили именно такъв чин, не в чина е силата, а в синовството, пълно с вяра и отдаденост на Бога възношение, при това, на ума и сърцето. Който би почнал да приписва особена сила на самите чинове само поради това, че са такива, с изключение на Божествените тайнства, той би почнал да юдейства. Някои желаят (има такива секти) да съблекат християнството от всякаква външност, и мислят да оправдаят това желание с учението на ап. Павел за ненужността на юдейския закон за християните. Те не са обърнали нужното внимание на това, че същият св. Павел, който отстраняваше всички юдейски чинове, навсякъде въвеждаше свои християнски чинове. На тях им се струва, че само да има нещо мъничко външно, и това вече е юдейство, и викат: „Юдейство, заслуга!“. А не искат да разберат, че юдейството не е в това, че има нещо външно, а в това, че външното се извършва по юдейски. Самите те си въобразяват, че уж са се разсъблекли от всичко външно и служат на Бога с дух, чисто по християнски. Същевременно, обръщайки се към Бога, заемат определена поза и отправят определена реч към Бога. Какво е това, ако не чин? Чин, само че самочинен. Такива мъдреци не могат да имат общи събрания, те не ги и считат за нужни и не могат да поберат представата за Божията Църква като едно тяло. За отбелязване е, че те никога не си прекръстват и челото. Не е ли очевидно, че духът, който ги учи и живее в тях, се бои от кръста, който съкруши цялата вражеска сила. Ние, които сме във времето и пространството, не можем да минем без външни чинове. И ангелите си имат свои чинове. И в бъдещия век ще има съответни чинове. И за всичко в тях си има съответно време, място и ред. Само в духа служението на Бога може и трябва да бъде непрекъснато, без да се ограничава от време, място или положение на тялото.“

Спомням си, преди много години една възрастна жена стана в такова самочинно протестантско събрание и каза: Сънувах песнарката и на нея надпис „Свети Дух“. Горката жена - всички в залата се разсмяха, защото за тях единственото божествено нещо е Библията, а всичко друго,  като литургии и обредност, е човешко дело. 

Да, наистина "горката жена", защото не бе разбрала коя е общността, в която Светият Дух вдъхновява. Не е тази, която издава песнарката. Но два пъти повече "горко" за „образованите“ нейни присмиватели, които смятат, че боговдъхновението е заключено само между кориците на Библията (и то само в оригинала, който не е запазен) и всичко друго са човешки творения (следователно всеки може да ги мачка като пластилин).

Братя и сестри,

Какво неоценимо богатство имаме ние в Христовата Църква – ново вино в нови мехове! Съзнаваме ли това? Или като видния модернист Андрей Кураев смятаме, че обредите и правилата са нещо относително и променливо, затова съветва православните „да вземат книгата с каноните, да я целунат и оставят на рафта”. Колко лукаво! Протестантите поне са искрени и направо са изхвърлили каноните, а модернистите като знаят, че това няма да се приеме в Православието, ни приканват да уважаваме каноните и обредността, но да не се ръководим много от тях, а да ги оставим за изследователите. Но ние, възлюбени, няма да оставим книгата с каноните на рафта! Не само ще я целуваме, но и ще прилагаме разумно и благоговейно всичко в нея. Защото ние не целуваме човешко творение, а меховете, които държат новото евангелско вино. Както казва преп. Серафим Саровски „За сърцето на християнина трябва да бъде скъпо всичко, което е приела и целунала Светата Църква!“ Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

02.11.2025 г.

ДУШАТА НА ЗАКОНА

НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ЗАКОННИКА

   

  В Патерика има такъв разказ: В пустинята се подвизавал старец, който се прочул със своето благочестие и стремеж към святост. Много се молил, спял малко и се хранел само един път дневно – след залез слънце и оскъдно – малко трева, потопена в съд с вода. Няколко млади монаси изпратили вест, че ще го навестят, и в уречения ден и час отишли при него. Но каква била тяхната изненада, когато той ги приел с усмивка и ги поканил да вечерят, като им предложил печена риба и по чаша вино. Те се смутили и открито му заявили, че не са очаквали това. А той се усмихнал и им казал: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“.

    Този малък откъс от наследството на светите отци е изпълнен с назидание, мъдрост и поука за всички православни, които се подвизават и се опитват да се спасят. Защото аскетиката във всичко лично, от най-малкия до най-големия детайл, има за цел да ни доведе не до нещо друго, а до Любовта. Просветената, благодатна, Божествена любов, която е другото име на Бога. Ние се очистваме във въздържание и молитва с цел да се уподобим на Него и да станем обиталище на Любовта.

    В древния Израил имало една категория хора, наричана книжници и по-рядко законници. Книжниците били хора начетени, преписвали свещените книги, броили дори думите, които преписват, въобще били специалисти в казусите и в юридическата област. Казано по днешному – специалисти по каноните. Но те изпуснали главното, целта и душата на закона – любовта.

    С един техен представител се срещаме в днешното евангелие. Коя заповед – пита той – е най-важна?

    Някой (може и да са същите законници) е преброил, че в Стария завет има 613 заповеди, касаещи всички сфери на човешкия живот. Отделно в юдейското предание с времето се натрупали множество тълкувания, често оформяни като правила. Как да не се загуби човек в тази джунгла, как да открие в нея тесният път на спасението?

    В такива въпроси бил потънал и този законник. Той, четем, искал да провокира Спасителя (вероятно пратен от своите събратя), но една част от него била искрено объркана: кое е основното за човешкото спасение. 

    А обективна причина за такова объркване няма никаква.

  Причината за объркванията е в самите ние. Всичко е толкова ясно - ако човек има правилния водач, тогава и в най-гъстата джунгла ще открие верния път. Но кой е този водач? Повърхностните хора въобще не смятат, че имат нужда от такъв. Мъдрите хора са тези, които поглеждат навътре, в душата си, и търсят светлина. Конфуций е такъв мъдрец и според него водачът е справедливостта. Той казва: "Единствената монета, която върви навсякъде е справедливостта". Но Христос дава друг отговор, който не би трябвало да изненадва никого, защото е вложен във всеки човек по сътворение. Но за да достигне до него, човек трябва да погледне много навътре в себе си, понякога да изрине тинята от дъното на своето сърце, за да види очевидното. Любовта! Любов към Бога и любов към ближния! Любовта ще ни води, когато пред нас са конкрените хора и конкретните казуси. На любовта се крепи целия закон и пророческите писания. 

    Думата „крепи“ е точна, но по-буквално може да се преведе от гръцки като „виси“. Сякаш Бог се е протегнал от висотата на Своето обиталище и е повел разговор с падналото човечество. На Синайската планина Той лично е изписал върху камък Своята воля за човека. Какво ще стане, ако срежем нишката на любовта, на която висят тези заповеди? Всички те  рухват надолу. Превръщат се в самоцел и престават да ни водят към небето.

    Вижте как започва Декалога (букв. 10 слова): „Тогава Бог изрече (към Моисея) всички тия думи, като каза“ (Изх.20:1). Десетте Божии заповеди дори не са наречени заповеди, а думи, слова. Налице е едно разграничение между тези десет водещи принципа и всички останали 603 заповеди. Декалогът е своеобразна духовна Конституция, а всички останали заповеди и правила са тяхно приложение в Израилската действителност, различни казуси за различни случаи. Можем да сравним Декалога с гръбнака, а останалите и натрупани с времето заповеди и правила - на останалите кости от костната система. Те се крепят на гръбнака, а не той на тях. Но дори това да наред, все още нямаме истински живот, а само скелет. За да има живот е необходима душа! И душата е любовта! Любовта е тази нишка, на която висят самите 10 Синайски слова. Любов към Бога, отразена в първия скрижал с 4 заповеди и любов към ближния – втория скрижал с останалите 6! Душата на Закона е Любовта!

    Големият проблем на всички фарисеи и книжници от всички времена е, че не желаят да насочат очите си навътре, към сърцето, а се фокусират винаги и само към външните неща. Внимават, на първо място за здравето на костите, на второ - за гръбнака, и едва накрая - на душата. Стремят се да изпълнят правилата и каноните, без да осъзнават каква е тяхната цел. Разбира се, и любовта трябва да се отлее в подходяща форма, но винаги е по-опасно човек да остане в плен само на външното, да замени целта със средството за нейното постигане. А когато се фокусира и върху другите хора, а не върху себе си, тогава положението става катастрофално.

    Класическият пример за това е фарисейското пазене на дни, изобличено от Христа: „съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:27)

    Преподобни Серафим Саровски наставлява журналиста Мотовилов така: „Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел. Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.“

     Постът, молитвата, бдението и всички добри дела, са много важни неща и неслучайно Църквата ги е оградила с много правила и канони. Но, при цялата си важност, те остават само средства за постигането на целта – придобиване на Светия Дух. А придобиването на Духа е именно придобиване на любовта. Ако перифразираме св. ап. Павел: „не човек е за поста, а постът е за човека“.

    Акцентът в духовния живот на православния човек трябва да бъде сложен във вътрешния елемент – онова невидимото, което изпълва, вдъхновява и създава усещането за пребиваване с Бога и в Бога, което е най-чистото свидетелство за това, че пътуваме в правилната и спасителна посока.

    Външният елемент е наистина необходим ориентир, и църковните канони и правила съвсем не трябва да считаме за нещо второстепенно. Но те могат да бъдат схванати само през призмата на любовта. Дори когато канонът изисква нечие наказание (например, за свещенослужител, съмолитстващ с еретици), то не е защото Църквата е закостеняла и ограничена, а от любов към нарушителя, за да бъде доведен той до спасително покаяние, за да бъдат и другите вярващи предпазени от падение (ерес). Епитимиите, и дори отлъчването, са прояви на любов. 

    Истинските подвижници никога не са противопоставяли външното на вътрешното, но добре са знаели кое крепи всичко – любовта! Виждаме ги как ни гледат от иконите - сериозни, но не показни, изпълнени с радост, но не душевна и земна, а духовна, чиста и сияеща. Едновременно строги постници и вестители на завета на любовта. 

   Един надпис в зала Гевандхаус, Лайпциг гласи: "Най-истинската радост идва чрез сериозността". За да имаме истинската духовна радост на светите подвижници, ние не трябва да пренебрегваме средствата за "припечелване" на Светия Дух. Трябва да гледаме сериозно на тях, но нито за минута да не изпускаме от очи целта на нашето подвизаване. Самоцелният пост е самоунищожение. Не правим нищо друго, освен да си доказваме, че можем да се подвизаваме и в крайна сметка започваме да се гордеем, че сме достойни в Неговите очи. Резултатът от такъв пост не е радост за нас, а е радост за бесовете, чиято цел е да ни видят без любов, като бездушни изсушени скелети. За нас е почти постоянна нервност и раздразнителност.

    Как да не цитираме чудесната 58 глава от книгата на св. пророк Исаия, като ярко потвърждение на Христовите думи, че освен "целия Закон", също и "Пророците" се крепят на заповедта за любовта: „Защо постим, а Ти не виждаш? Смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ - така викали към Бога изнервените постници-юдеи, а Бог им отговарял: "Ето през време на вашия пост се отдавате на удоволствия, а изисквате от всичките си работници да работят. Ето вие постите с кавги и караници и за да поразявате със злосторнически юмрук. Сега не постите, за да бъде чут вашият глас във висините. Такъв ли е постът, който Аз избрах – ден, в който човек се самоизмъчва, навежда главата си като тръстика и се облича с вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, приятен на Господа? Не е ли това постът, който избрах: да разкъсаш оковите на несправедливостта, да свалиш въжето на ярема, да пуснеш на свобода угнетените и да счупиш всеки ярем; не е ли да отчупиш от хляба си на гладния и да заведеш вкъщи бездомни сиромаси; когато видиш гол, да го облечеш, и да не се криеш от твоя ближен?“

    Това е богоугодният пост - когато постещият не е фиксиран върху външните неща, а върху душата на Божия закон - любовта! Вижте как Сам Бог обвързва в едно любовта към Него и към нашия ближен! Св. Йоан - апостолът на любовта, го казва директно: "Възлюбени, заповедта, която ви пиша, не е нова, а стара заповед, която имахте отначало. Старата заповед е словото, което чухте отначало... Който казва, че е в светлината, а мрази брат си, той още е в тъмнината. Който обича брат си, пребъдва в светлината и в него няма съблазън."  (1Йн.2:7, 9-10)

    Така е разбирал поста споменатия в началото старец-пустинник, който пред своите гости бил усмихнат, не „навеждал главата си като тръстика“ и макар, че сам се хранел с трева, но за тях „отчупил от хляба си“.

    Постът е не само смиряване пред Бога, а и дейна любов към ближния, милост и снизхождение към чуждата немощ. Затова и един от боговидците на съвременното православие на ХХ в., св. Серафим Роуз, който е водил строг подвижнически живот, е изрекъл: “Постът не е усмирителна риза, която да наденем на някого“.

    Нека днес се опитаме да наведем горделивите си глави пред мъдрите наставления на светите отци и да изправим криволичещите пътеки на нашето стихийно битие. Ще успеем да вкараме Божествен ред в живота си само ако осъзнаем ясно, че душата на всички наши християнски дела трябва да бъде любовта към Бога и към ближния. Винаги да помним простото наставление на благочестивия старец-пустинник: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

04.02.2024 г.