Любовта не приема смъртта

Автор: протойерей Красимир Кръстев

(3 Неделя след Неделя подир Въздвижение)

Днес светото Евангелие ни изправя пред една от най-трогателните и разтърсващи картини в новозаветната история — възкресяването на сина на Наинската вдовица.

Представете си тази клета жена. Тя вече е изпитала горчивината да изгуби своя съпруг, а днес от живота ѝ се отнема и последната опора, единственото чедо, единствената светлинка. Тя върви неутешима в сърцето на траурното шествие. И точно край градските стени това шествие на скръбта спира, пресрещнато от друго шествие — това на Пророка от Галилея.

Какво би могъл да каже един човек на тази толкова самотна и отчаяна майка? Какви мъдри думи биха могли да я утешат? Няма такива думи! На границата на града не просто се срещат две групи хора — там се сблъскват шествието на смъртта и шествието на Живота. Но пророкът от Галилея не е просто учител, Той е самият Господар на Живота. Затова Господ не започва с поучение за смъртта, не обяснява защо се е случило това нещастие, не предлага философско обяснение на страданието. Той вижда скръбта и се смилява. Неговата любов не е само съчувствие, а любов, която действа и побеждава смъртта чрез възкресяване сина на вдовицата.

Колко често и ние сме част от подобни траурни шествия. Стискаме ръката на опечалените, плачем с тях, съчувстваме им… Това е естествено и човешко. Но с времето нашата любов неусетно сякаш потъва в море от забрава и отчаяние. Нормално и необходимо за душевното ни здраве е да пуснем покойника, но не е нормално да спрем да се молим за него, не е нормално да скъсаме духовното въже, с което да го теглим към мястото на вечното блаженство.

А има и случаи, когато любовта не може да приеме смъртта като изход. Пред нас изпъкват Христовите думи: „Който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще извърши.“ (Иоан 14:12)

Знам, че звучи стряскащо, дори скандално за нас — грешните, разслабени духовни джуджета на XXI век — да допуснем, че такива чудеса могат да станат чрез нас. Но не е ли по-страшно това, че ние се примиряваме и обявяваме думите на Христа за неизпълними? Така е най-лесно, ако искаш да се отървеш от нещо неудобно, прищий го за първи век. Но разумно и духовно е да потърсим причината за липсата на чудеса не в Бога или света около нас, а в самите себе си. Не защото трябва да преследваме чудеса, а защото понякога любовта изисква чудо. Да, любовта не може да понесе друго и активира вяра в Бога на чудесата!

За да разберем какво означава тази действена вяра, нека си спомним една история, разказана от преподобни Паисий Светогорец.

Старецът разказва за един обикновен мъж — хамалин на пристанището в Солун. Човек, израснал в сиропиталище, преминал през суровия живот, но запазил невероятна духовна простота и чиста молитва. Той носел тежки товари и постоянно повтарял в сърцето си: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“

Този човек намерил щастие в семейството си, обичал съпругата си и нейните родители като свои. Но имал голяма болка — тъст му бил невярващ и дори богохулствал. Хамалинът непрестанно се молел Бог да не прибира тъста му, преди той да се покае.

Един ден след работа той отишъл в болницата да посети болния си тъст, но стаята била празна. Лекарите му казали: „Той почина, свалиха го в моргата.“

Сякаш гръм го ударил. С дълбока скръб и болка в сърцето си, той си казал: „Защо, Господи, си го взел, след като още не е готов? Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!“

Той слязъл в подземието, видял скованото и студено тяло на тъста си, хванал го за ръката и с настойчива, детска вяра казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!“ И мъртвецът оживял, станал и тръгнал след него! Поживял още няколко години, покаял се искрено, станал кротък като агънце и тогава Господ го прибрал в Рая.

Когато слушателите попитали св. Паисий с удивление как е възможно това в наши дни, той отговорил: „Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И толкова дълбока вяра. Нима Христос не е казал, че който вярва, ще върши Неговите дела? Защо това ти се струва странно?“

Какво притежаваше този обикновен човек, което на нас толкова ни липсва?

– По отношение на Бога — Простота и Вяра. Простотата означава неразделено сърце. В него нямаше борба на стотици аргументи „за“ и „против“. У нас всичко воюва — умът срещу сърцето, духът срещу плътта. Ние сме станали безмирни. А той просто вярваше като дете, че за Бога няма нищо невъзможно.

– По отношение на ближните — Смирение и Любов: Той не търсеше своето удобство, не осъждаше, не влизаше в семейни войни. Вместо да мрази богохулния си тъст, той го обичаше с жертвена любов и скърбеше за душата му.

Ето че няма никакъв таен секрет! Свети апостол Павел ясно ни казва: „В Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вярата, която действа чрез любов.“ (Гал. 5:6)

Ето я нашата основна диагноза, братя и сестри — липса на любов. Нашата вяра често е само умствена, теоретична. Тя стига за думи, но не и за дела, камо ли за чудеса.

Когато свети Силуан Атонски чул от един монах да казва със задоволство, че атеистите ще горят в ада, той със скръб го попитал: „Ако си в Рая и видиш някого да мъчи в ада, щастлив ли ще бъдеш?“ Монахът отговорил: „Ами сам си е виновен.“ Тогава св. Силуан казал: „Любовта не може да понесе това. Трябва да се молим за всички.“

Забележете, светецът не твърди, че всички ще се спасят. Той не спира след първото изречение и не прави извод за всеобщо спасение, а призовава да превърнем любовта си в молитва за спасението на всички.

Точно такава любов подтикна Солунския хамалин да хване студената ръка на починалия си тъст и да го издърпа от царството на смъртта. Но дори да сме „изпуснали“ някой наш роднина или приятел, стига да не е бил приживе атеист и богохулник, не е фатално късно да си кажем: „Любовта не може да понесе това. Трябва да се моля за него, защото ключовете на ада са в Христа.“

Не ни ли показва днешният евангелски текст точно това – че Христос може да изважда хора и от ада!

Братя и сестри,

Вяра, която действа чрез любов, и любов, която прави вярата действена — ето как се случват Божиите чудеса!

Днес се спряхме на най-голямото чудо — възкресяването на мъртви. Но около нас има толкова много хора, които са мъртви духовно, хора със счупени сърца, тежки болести и отчаяние. Всички те се нуждаят от нашата молитва и любов. Толкова молитви има в нашите молитвеници както за тях, така и за покойници! Просто трябва да използваме молитвеника по предназначение и с постоянство. Както казваме в Правилото за починал родител: „Дай ми през всички дни на моя живот дори до последното ми издихание да не преставам да поменувам починалия си баща (майка)“

Ето, такава непримиримост ни трябва, защото „любовта никога не отпада“. Амин!