Скритото величие на Рилския светец

(Възвръщане честните мощи на преп. Йоан Рилски Чудотворец)

За най-великия български светец – преподобни Йоан Рилски Чудотворец – знаем, че е извършил много чудеса. Но ако се вгледаме по-внимателно в неговото житие, ще разберем: неговото величие не е в чудесата. Величието му е в това, че е постигнал целта на човешкия живот – да се съедини с Бога.

Чудесата не правят човека свят. Те са дар, който Бог понякога дава, а понякога – не. Светците не са търсили чудеса. Те са търсели Бога. Те не са се стремели „да правят велики неща“, а да станат други хора – хора с чисто сърце.

Такъв е бил и свети Йоан.

Още от младостта си той оставя света – раздава имота си, избира монашески живот и се оттегля в пустинята – първо на Витоша, а после на Рила. Живее в лишения, в пост и молитва, далеч от хората. Но не защото го дразнят. Не защото ги мрази. А за да бъде близо до Бога. Защото разбира, че може да даде на ближните само ако има какво да даде. И именно там, в скрития живот, той намира най-важното – живото общение с Бога. Намира благодат – и тя започва да прелива към другите.

И какво се случва? Хората сами започват да го търсят.

Не защото той ги привлича с обещания или някаква реклама, а защото Бог ги води при него. Болни и страдащи – светецът състрадавал с тях, носел тяхната болка в сърцето си и се молел, сякаш сам страда.

В житието му четем: „Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Като стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:
– Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря! Спътниците вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Замолили го да излекува болния.
– Деца мои – им казал той, – това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!
Те продължили по-усилено да молят светеца. Той се помолил горещо и обхванатия от нечист дух бил освободен.“

Братя и сестри, вижте това смирение. Светецът не казва: „Аз ще ви изцеля, моята молитва“, а казва „Само Бог може.“

Но вижте и още нещо – вторият необходим елемент за чудодейната вяра, за който св. ап. Павел пише: „Вярата действа чрез любов“. Любов – такава, че да почувстваш болката на другия като своя.

И именно в това смирение, съчетано със състрадание, Бог действа чрез него.

Ето тук е първият урок за нас: Бог действа не чрез силните, а чрез смирените и състрадателните.

Друг силен момент от живота му е срещата – макар и не лице в лице – с цар Петър.
Царят, който има власт, богатство и слава, търси отшелника. И когато му изпраща злато, свети Йоан го отказва. Не от презрение, а от духовно разбиране. Защото той добре знае: онова, което помага на един цар, може да погуби един монах. И пише писмо, което си заслужава да цитираме, според житието:
„Тези неща (злато) са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него.“ И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната; да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство. Валяй се под нозете на твоята Майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на Господстващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“ А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.“

Ето вторият урок: не богатството, което имаш или нямаш в този живот, те спасява, а отношението ти към него – какъв ставаш с него или без него.

Цар Петър има злато, но започва да пази в пазвата си друго по-ценно съкровище – думите на живота, написани за него от светец. И сам става светец. Пустинникът Йоан избира друг път, външно по-различен – бедността, тишината и скритостта. За да просияе и стане най-богатият българин на небето. Именно този негов избор става основа на нещо велико – Рилската обител, духовното сърце на България. Йоан не строи с пари. Той строи със святост. И Бог довършва в слава това, което човекът започва в смирение.

Ето как стигаме до най-важното за нас днес.
Ние често търсим:
• успех,
• признание,
• „резултати“ в духовния живот.
Дори във вярата започваме да търсим „чудеса“ – нещо извънредно, нещо силно, нещо, което да ни увери.

Но свети Йоан ни показва друг път:
• не търси чудото – търси Бога;
• не търси преживяването – търси покаянието;
• не търси да изглеждаш духовен – стани такъв в тайна.
Защото когато човек намери Бога, всичко останало идва на мястото си.

Затова и днес, когато почитаме паметта на свети Йоан Рилски, нека не само се възхищаваме от живота и чудесата му.
Нека се запитаме: Къде търся аз Бога?
• В шумното или в тихото?
• В показното или в скритото?
• В това да правя впечатление или в това да се променям?
Защото пътят на светеца не е недостижим. Той започва от едно просто нещо – от обръщането на сърцето към Бога.

И ако тръгнем по този път, макар и с малки стъпки, ще разберем защо Църквата казва: величието на свети Йоан не е в чудесата, а в това, че е станал Божий човек. Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Царският път към Светото Причастие

(Беседа)

Едва ли има друга тема в съвременния православен живот, която да поражда толкова спорове, колкото въпросът за честото причастяване. Той неизбежно се обвързва и с въпроса за поста, изповедта и цялостната подготовка за приемане на Светите Тайни.

Действително, съвременната църковна практика е изключително разнообразна. Като цяло в Руската, Грузинската, както и в много общини на Сръбската, Българската и Румънската православна църква вярващите пристъпват към Чашата по-рядко, и то почти винаги след задължителна изповед пред свещеник. Колкото до Гърция и Кипър – там хората по правило се причастяват редовно, без това неизменно да е свързано с предходна изповед, тъй като двете тайнства не се разглеждат като административно обвързани. На Света гора пък преобладава практиката на редовното евхаристийно участие, понякога повече от веднъж седмично. Това голямо разнообразие често обърква хората, които погрешно припознават единството на Църквата като външна еднаквост.

Ето защо, ако човек отвори православните сайтове или социалните мрежи, лесно ще остане с впечатлението, че Църквата е разделена на два непримирими лагера. Едните настояват, че всеки православен християнин трябва да се причастява на всяка Света Литургия. Другите предупреждават, че честото пристъпване води до опасно привикване към светинята, и настояват за изключително строга и продължителна подготовка. Любопитното е, че и двете страни говорят от името на Светото Предание.

Как тогава да се ориентира обикновеният енориаш?

Може би първата стъпка е да признаем, че самият въпрос е поставен неправилно. В центъра на православния живот никога не е стояло количественото питане: „Колко често трябва да се причастяваме?“. Там винаги е отеквал друг, много по-дълбок въпрос: „Как да живеем така, че достойно да пристъпваме към Христос?“

А между двете формулировки има огромна разлика.

Историята на проблема

Често можем да чуем твърдението, че първите християни са се причастявали винаги, когато са присъствали на Литургия, следователно така трябва да правим и днес. Това твърдение съдържа истина, но не цялата истина.

Действително, през първите векове Евхаристията е била центърът на живота на християнската общност. Литургията не е била просто богослужение, на което човек присъства като външен наблюдател, а събрание на Църквата около нейния Господ. Но тук трябва да си зададем въпроса: кои са били тези хора?

Това са били християни, които:са живели под постоянната заплаха от гонения и ежедневно са рискували живота си заради Христос;
са постили строго според църковния ритъм и са познавали в дълбочина Писанието;
са били не просто посетители в храма, а живи, органични членове на една неделима общност.

Следователно, не можем механично да отделим честото причастяване от целия този цялостен начин на живот.

По-късно, когато при св. Константин Велики християнството става официална религия, положението се променя. В Църквата влизат милиони хора с различна духовна зрелост. Появява се пастирска необходимост от практика, която да отчита новата реалност – много кръстени, но не всички достатъчно въцърковени.

Затова още през IV век виждаме различни обичаи. От една страна, св. Василий Велики свидетелства, че в неговата общност се причастяват четири пъти седмично: в неделя, сряда, петък и събота. На други места обаче практиката вече е различна – среща се причастие веднъж в месеца или дори по-рядко.

В монашеските общности нещата също варират. Монахът живее в непрекъснат ритъм на молитва, пост, послушание и ежедневно изповядване на помислите. Там по-честото причастяване е естествен плод на подвига. Но пък от житието на света Мария Египетска виждаме, че тя е постигнала дивна светост, приемайки Светите Тайни само два пъти в живота си.

Следователно, още в древността Църквата не познава една-единствена задължителна схема. Тя прилага различни практики според духовния живот на конкретната общност.

И тук достигаме до първия важен извод: Преданието на Църквата не е твърда, бездушна матрица. То не ни казва сляпо: „Причастявай се веднъж месечно“, нито: „Причастявай се всяка неделя“. То ни призовава към нещо много по-дълбоко: Живей така, че причастяването ти да бъде истинска, съдбовна среща с Христос.

Как се ражда спорът?

Интересно е, че векове наред този въпрос почти не поражда ожесточени конфликти. Истинските спорове започват едва през последните два века. Защо? Защото и двете страни започват да превръщат една иначе добра практика в универсално, административно правило.

Едните заявяват: „Всички трябва да се причастяват всяка неделя“. Другите отвръщат: „Всички трябва да се причастяват рядко и след изтощителна подготовка“. Изписани са томове в защита на всяка от двете тези. Но колкото и верни неща да се казват в тях (и в двете!), те сякаш пропускат целта. Защото по този начин въпросът престава да бъде духовен и се превръща в идеологически. А Църквата никога не е живяла чрез идеологии – тя винаги е дишала чрез пастирската мъдрост.

Думата, която трябва да заменим

В едно свое интервю Саратовският митрополит Лонгин казва нещо удивително просто и същевременно гениално: „Необходимо е да заменим само една дума. Вместо ‘трябва’, да кажем ‘може’.“

Колко дълбока е тази мисъл! Човек може да се причастява често, но не е длъжен под кодекса на закона. Човек може да има нужда от по-продължителна подготовка, но нейната мяра не е еднаква за всички.

Тази малка езикова замяна променя изцяло духовната перспектива. Думата „трябва“ твърде често ражда сляп страх, фарисейско сравнение с околните и в крайна сметка – осъждане. Докато думата „може“ отваря благодатно пространство за духовна свобода. Това не е свобода на слободията и произвола, а свобода Бог да ме води според моята лична духовна мяра.

Именно това е царският път на Православието. За него пише още свети апостол Павел: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно“ (1 Кор. 6:12). Това не е анархия, нито законничество – това е свободно, синовно послушание. Можеш да се причастяваш често, можеш да се причастяваш и по-рядко, и в двата случая целта е една: да се съединяваш с Бога така, че да се променяш спасително и да се богоуподобяваш.

Мястото на пастирското ръководство

Разбира се, думата „трябва“ има своето незаменимо място, но то трябва да бъде правилно определено. Модернистите искат съвсем да я изхвърлят, зилотите – да я поставят начело, а православната разсъдителност я поставя в контекста на послушанието.

Можеш да се причастяваш често, но трябва да имаш духовен отец, който вярно и постепенно да те води по този път. Това е ключът за тесните врата, зад които започва благодатният и безопасен друм на достойното причастие.

Защото в крайна сметка въпросът за честотата на причастяване не е догматичен или каноничен, а чисто пастирски. И точно тук изпъква ролята на свещеника, който е призван да бъде истински духовник – човек на Духа. Именно това е един от най-сериозните ни дефицити днес.

Положението в съвременната градска енория е сложно. Миряните живеят под огромния натиск на професионалния стрес, семейните ангажименти и динамиката на всекидневието. Затова енорийският свещеник трябва да подхожда пастирски и строго индивидуално към всяка отделна душа.

Църковните канони могат да се сравнят с болничните правилници и медицинските инструкции. Те не са мъртва буква, а благодатни напътствия – „законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса“ (Рим. 8:2). Каноните задават сигурната рамка, но в нея духовникът определя индивидуалната доза: мярата на поста, ритъма на изповедта и детайлите на подготовката.

Важното е болният да не се самолекува по субективно усмотрение. От една страна, апостол Павел изисква самоизпитване: „нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата“ (1 Кор. 11:28). От друга страна обаче, това себеизпитване не бива да се противопоставя на изповедта пред свещеника, защото е казано: „Всичките пътища на човека са чисти в неговите очи, но Господ претегля духовете“ (Пр. 16:2). Няма човек, който да не се нуждае от духовен лекар. Дори тези в отлично здраве имат нужда от периодични профилактични прегледи, за да се открият евентуални скрити и коварни болести.

Целта на Тайнството е нашето изцеление, а как точно ще се приема „лекарството на безсмъртието“, се решава индивидуално. Свети Йоан Златоуст пита в своята Проповед върху Посланието към евреите: „Кого да оправдаем? Тези, които се причастяват веднъж годишно, тези, които го правят често, или тези, които стъпват рядко? Нито едните, нито другите, нито третите, а онези, които се причастяват с чиста съвест, с чисто сърце, с непорочен живот. Нека такива винаги се приближават; а които не са такива – да не пристъпват нито веднъж в годината.“

В крайна сметка – рядко или често? Защото, ще рече някой, добре звучи съвета да търсим опитен духовник, който да ни поведе по пътя на честото причастяване, но факт е, че такива са рядкост (и това оскъдняване на старците е провидяно от отци като св. Игнатий Брянчанинов). Затова, братя и сестри, като няма добър духовник, по-разумно е да не подхождаме лекомислено към светинята, за да не се изгорим. Бог не действа магически, нека се смирим и наблегнем на подготовката, а не на честотата на Причастие. Чували сте как майката увещава детето: хайде, колкото повече си отвориш устата, толкова по-голям залък ще ти дам. Така и Бог ни увещава: колкото повече си отвориш сърцето, толкова повече благодат ще получиш в Тайнството. Това отваряне на сърцето е смисълът на подготовката за Причастие.

Ще завършим с мъдростта на стареца Никон Оптински, който дава за пример двама евангелски образи: „Закхей с радост приел в своя дом скъпия Гост – Господ, и постъпил добре. А стотникът, поради смирението си и съзнавайки своето недостойнство, не се решил да Го приеме под покрива си, и също постъпил добре. Техните постъпки, макар и противоположни, извират от еднакви подбуди. И затова те се явили пред Господа в равно достойнство. Същността е в това – достойно да се приготвиш за Великото Тайнство.“

протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" - Плевен

28.06.2026 г.

Основни литургични понятия в православния църковен живот

(Беседа)

В живота на Православна църква често употребяваме думи като „богослужение“, „литургия“, „тайнство“, „треба“, „служба“, „обред“, „чин“, „свещенодействие“, без винаги ясно да различаваме техния смисъл. Някои от тези понятия са богословски, други – богослужебни, трети – народно утвърдени. Добре е православният християнин да познава поне основното им значение.

Богослужение е общото понятие, с което изразяваме служението ни на Бога чрез молитва, песнопение, четене и свещенодействие. Център на целия богослужебен живот на Църквата е Тайнството Св. Евхаристия (Св. Причастие). Евхаристията (от гръцки: благодарение) е нашето безкръвно жертвоприношение или както го нарича св. Дионисий Ареопагит „Тайнство над тайнствата“. В него, под вид на хляб и вино, ние приемаме Тялото и Кръвта Христови, чрез които осъществяваме най-пълно (с душа и тяло) и действително общението си с Бога. Затова и богослужението, на което се извършва Св. Евхаристия – светата Литургия, логично се явява централно в целия богослужебен живот на Църквата.

Думата „литургия“ в превод от гръцки език означава общо дело, обществено служение. С течение на времето тя получила значение на обществено богослужение, по-специално­ на Тайнството Св. Евхаристия. За да се извърши литургия е желателно освен свещеника да присъства поне още един човек в църквата, чрез което да се символизира единството на цялото човечество, призовано да стане вселенска Църква. Всички останали свещенодействия черпят своя смисъл от евхаристийния живот на Църквата.

Според богослужебния Устав (Типик) в Православната църква ежедневните богослужения са девет. Освен светата Литургия това са:

Вечерня – Тъй като според древното времечисление денят започва от вечерта (Бит. 1:9), това е богослужението, което открива новия църковен ден и възпоменава както сътворението на света, така и очакването на спасението в Христос.
Повечерие (малко и велико) – вечерна молитвена служба (букв. „след вечернята“), чрез която вярващите предават себе си на Божията закрила преди нощния покой.
Полунощница – служба на духовно бодърстване, напомняща за нуждата от постоянна готовност за срещата с Господа (отслужва се около полунощ, предимно в манастирите).
Утреня – утринно богослужение на прослава и благодарение към Бога, изпълнено със светлината на Христовото Възкресение.
Първи час – служба, освещаваща началото на деня чрез молитва и призоваване на Божията помощ.
Трети час – служба, свързвана със слизането на Светия Дух над апостолите в деня на Петдесетница.
Шести час – служба, възпоменаваща страданията и разпятието на Господа по обяд.
Девети час – служба, възпоменаваща спасителната смърт на Иисус Христос на Кръста.
Към Часовете спадат и т.нар. Изобразителни – последование, което „изобразява“, т.е. представя отделни литургични елементи, без да бъдат самата Литургия.

Всяко свещено църковно действие, извършвано в литургичния живот на Православна църква се нарича Свещенодействие. Това включва тайнства, богослужения, благословения, освещавания, треби.

Установеният ред на извършване на службата, тоест, нейната структура: молитви, ектении, песнопения, действия, се нарича Чинопоследование  (чин).

Извършването на определен чин от духовенството в реалното богослужение се нарича Чинодействие.

На практика Свещенодействие и Чинодействие се припокриват, но при първия термин акцентът е върху свещения характер на действието, а при втория – върху самото извършване на чина.

Богослужебните свещенодействия се делят на Свети Тайнства и треби. Има нюанс при употребата на свят и свещен. „Свят“ означава преди всичко принадлежащ на Бога, изпълнен със святост  (Кръст, Евангелие, Тайнства, конкретен светец), докато „свещен“ подчертава по-скоро религиозното предназначение или сакралния характер  (храм, одежди, писание).

Всяко тайнство и всяка треба има две страни: видима или външна и невидима или вътрешна. Св. Тайнства са установени от Господа Иисуса Христа свещенодействия, в които, чрез видими знаци се дава невидима благодат Божия, която очиства от греховете, освещава човешката природа и я въвежда във вечен живот.
Видимата страна на тайнството са: веществото, което се употребява (например водата при Кръщението, хлябът и виното при Евхаристията, мирото при Миропомазването), думите, които се произнасят и главните действия. В православното разбиране външните материални елементи не са само символи, а видими знаци, чрез които човек реално участва в духовната страна на тайнството. Ние не противопоставяме видимо и невидимо, защото Бог действа чрез цялото човешко същество и чрез самото творение.
Невидимата страна е тайнственото възприемане на благодатните дарове на Светия Дух, които са различни за всяко тайнство.

В древната Църква, и на Изток и на Запад, всичко, отнасящо се до благодатния живот, откриващо Царството Божие, се е наричало „мистерион“ – тайна, тайнство. Стъпвайки на думите на св. ап. Павел: „Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за църквата“ (Еф. 5:32), светите отци развиват идеята за Църквата като всеобхватна Тайна, в славянските езици – Всетайна.

Спасението започва с това, че „Словото стана плът“ и отдаде Себе Си, Своето Тяло и Кръв. Но Христовото дело не се изчерпва единствено с даването им „за живота на света“, а достига своята пълнота в тяхното предаване на учениците — не само в преломяването на Тялото и проливането на Кръвта, но и в подаването им под вид на хляб и вино: „Вземете, яжте…“, „Пийте от нея всички…“. Именно в тези дадени и предадени Свети Дарове се разкрива сърцевината на Преданието. Думите — записани или незаписани, образите, жестовете и знаците — не са второстепенни или маловажни, но изпълняват служебна роля спрямо Даровете, чрез които се осъществява най-пълното духовно общение и се дарява живот.

Възнасяйки се на небето, Господ не остави организация или книга¹ (които се оформят исторически впоследствие), а остави общност от ученици и Дарове, чрез които те да се освещават и да се изграждат като Църква.

Новородената Църква откликва и извършва Евхаристията (Благодарението), но и Евхаристията изгражда Църквата, като съединява вярващите с Иисус Христос и помежду им в едно Тяло Христово. Акцентираме на това, за да подчертаем, че останалите Тайнства в цялото си величие имат служебно отношение към Евхаристията – те въвеждат, подготвят, укрепват или служат на този евхаристиен живот.

В църковния език за някои от тайнствата се използват по две наименования, като в някои случаи едното се поставя в скоби. Те не се противопоставят, а описват събитието от различни гледни точки. Например, при употреба на названието „Света Евхаристия“ фокусът е върху цялостното богослужение и акта на благодарност към Бога за Неговата жертва, а при „Свето Причастие“ – върху личното участие на вярващия, който приема Тялото и Кръвта Христови. Така е и при някои от останалите тайнства. Не е грешно двойното изписване на техните названия, но стремежът ни трябва да бъде към повече точност в терминологията. За да внесем яснота, при по-долното изброяване ще поставим на първо място по-пълното и по-точно в богословско отношение наименование, а в скоби – утвърдилото се сред вярващите. И така, освен венецът на тайнствата – Светата Евхаристия, останалите тайнства са:

Кръщение – въвежда човека в Църквата;
Миропомазание – запечатва го с дара на Светия Дух;
Покаяние – възстановява нарушеното общение (среща се „Изповед“ – фокусът е върху изповядването на греховете, което е част от тайнството);
Свещенство – служи за извършването на Тайнствата (среща се „Ръкоположение “ – фокусът е върху свещенодействието, чрез което тайнството се извършва);
Брак – освещава семейния живот в Църквата (среща се „Венчание“ – фокусът е върху венчаването като негово извършване);
Елеосвещение – укрепва човека в страдание и болест (среща се „Маслосвет“ – това е утвърдил се превод на гръцката дума).

Изброените тайнства са седем, но трябва да знаем, че строго фиксиране на техния брой у светите отци не се среща, както не се среща и строго диференциране на тайнствата от требите, за разлика от Запада, който разделя тайнствата (sacramenta) и тайнодействията (sacramentalia).

След XV век в православното богословие постепенно се утвърждава систематизирането на светите Тайнства като седем. Това число символично изразява пълнота, но не бива да се възприема като строго ограничаваща или изчерпваща рамка.

Думата „треба“ произлиза от старославянската дума за „потребност“, „нужда“. В тази връзка требите са установени от Църквата свещенодействия, чрез които се измолва Божията помощ при една или друга духовна и телесна потреба. Такива са примерно: водосвет, панихида, опело, петохлебие, молебен, освещаване на дом, икона, църковна утвар или превозно средство и др. Монашеското пострижение е особено свещенодействие и чинопоследование, чрез което човек приема монашески живот и обети. То не се причислява към седемте Тайнства, но има дълбоко духовно значение и в светоотеческата традиция понякога се нарича „второ кръщение“. Затова по отношение на него се избягва думата „треба“, а се използва „чин на монашеското пострижение“.

В по-широк богословски смисъл между светите Тайнства и требите не съществува абсолютно разделение, защото и едните, и другите принадлежат към свещенодействията на Църквата и участват в нейния тайнствен живот. В този смисъл някои Тайнства, като Брак или Елеосвещение, могат да бъдат смятани за треби, защото отговарят на частни духовни потребности, присъщи на определени житейски състояния и обстоятелства (не всички хора се женят или са болни). Въпреки това Тайнствата и требите не следва да се отъждествяват, тъй като Тайнствата имат особено място в живота на Църквата. Ако може да се посочи критерий за тяхното различаване, това не е просто степента на важност, а отношението им към всеобщата потребност от единение с Бога. По този критерий трябва отново да се върнем на определението на св. Дионисий Ареопагит за Св. Евхаристия като „Тайнство над тайнствата“.

Под думата „обред“ се разбира външната, символната страна на свещенодействието. Такива са примерно: поклон, кадене, помазване, процесия, запалване на свещи и т.н.  В Православието думата „ритуал“ се избягва поради нейното външно и формално звучене.

Наблюдава се често объркване между „обреди“ и „треби“, и за това има различни причини. Основната причина, разбира се, е ниското ниво на религиозна грамотност, но за объркването допринася и факта, че в ежедневната употреба хората виждат предимно външната страна на църковните действия — свещи, кадене, вода, молитви, шествия — и естествено започват да наричат всичко това „обреди“. Така например, често наричат опелото и панихидата „погребални обреди“, докато те са треби. Нека първо себе си просветим, за станем светлина за околните.

Православното богослужение не е сбор от външни ритуали, а живото молитвено предание на Църквата. Термините, които употребяваме, не са просто технически думи — те изразяват начина, по който Църквата разбира човека, благодатта, общността и присъствието на Бога в света.

 

Бележки:

1. Де факто това се получава при католиците с папството като институционален център на единството и при протестантите с тяхното идолизиране на Библията

 

Има ли българска светост?

(2 Неделя след Петдесетница – на всички български светии)

В Неделята на всички български светии нека поставим директно въпроса: Има ли българска светост?

Всички народи тръгват от Адам, т.е. общия произход предполага и общи проблеми. Адамовото падение е универсално, и четейки Библията и житията, ние откриваме своите слабости в хора, които са много далече от нас етнически. Откриваме и че нашите срещи с Бога са от същия характер като срещите на светците от други народи и времена. Колкото и да бродим из времето и пространството, дълбинните проблеми на човека не са се променили и истинските решения са винаги „в Христа“.

В Едем има един език и един етнос, в Царството Небесно – изкупени от всеки народ. Светците са хора, преодолели земните различия на раса, език, етнос. Новото творение не е само изпълнение, а надминаване на Едем – човечеството не само се връща там, откъдето е паднало, а достига предназначението, за което е било създадено. В Царството Небесно светиите ще общуват без пречките на езика. Но това не става чрез някаква магия, то идва по пътя на изцелението, изцеление, което става тук, по пътя между земята и небето. Петдестница е знамение за това – различни хора от различни народи (апостолът неслучайно изброява различни етнически групи в Деян.2), обединени в едно ново общество – Църквата. За да опишат сегашното „попътно“ състояние на Божието Царство богословите често използват израза „дошло и още не“.

Църквата изразява литургически тази истина, като в Първата Неделя след Петдесетница акцентира на общото ни небесно гражданство, а във Втората Неделя – на неговия исторически аспект, ситуацията в който ние сега се намираме като граждани на различни държави.

И ние с Вас, братя и сестри, сега „опитваме силите на бъдещия век“, но още не сме достигнали Небесното царство. Към него водят различни пътеки, и ние вървим по една от тях – „българската пътека“. Тези пътеки са като маршрутите, по които се изкачват алпинистите. Различни маршрути, но върхът е един и на него се събират всички победители. Катерят по различни склонове и като се качат на духовния Еверест, се прегръщат братски. Всички са победители и радостно коментират преодолените различни трудности по различните трасета. Тази образност може да приложим и към монашеството и света, към различните категории светци, но не и към различните вери. Спасителният Еверест е православен и всички маршрути към него са църковни!

И така, тази символика е напълно валидна за пътя, по който вървят православните християни в различен етнически контекст. „Маршрутът“ във всяка страна има своите особености. Така св. ап. Павел предупреждава своя съработник Тит за особеностите на възложеното му мисионерско поле: „Един от тях, техен прорицател, казал: „Критяните открай време са лъжци, зли зверове, лениви търбуси.“ Това свидетелство е вярно. Поради това изобличавай ги строго, за да бъдат твърди във вярата и да не обръщат внимание на юдейски измислици и на наредби от хора, които се отвръщат от истината.“ (Тит1:12-14)

Апостолът цитира думите на древногръцкия философ и прорицател Епименид от Крит (живял около 600 г. пр. Хр.). Оригиналният цитат на Епименид се ражда от скандален мит: критяните твърдели, че на техния остров се намира гробът на Зевс. За останалите гърци това било върховна лъжа, тъй като Зевс се смятал за безсмъртен бог. Епименид ги нарекъл „лъжци“ именно заради това „богохулство“.

Цитирайки Епименид, целта на ап. Павел не е да нанесе етническа обида, а да даде реалистична диагноза на културната среда, в която младият му ученик Тит трябва да изгради новата църква, да предупреди за склонноста на критяните към спекулации.

Така и ние днес следваме апостолския подход и използваме народопсихологията, за да открием бариерите, които пречат на българина да приеме Христос. За „страстите български“ може да се напише многотомник, но в една проповед може само да маркираме 1-2 неща. Наистина, има и при нас някои „критски“ заболявания (че сме създали всички древни цивилизации, че всички велики култури произлизат от нас и пр.), но бих обърнал внимание на друго.

Светците казват, че дяволът ни изкушава с нашите най-силни страни, като ни тласка в крайност. Безспорно, силна българска черта е гостоприемството, но дяволът често ни тласка към лошата крайност чуждопоклонничество. Ние не ценим своето и своите. Винаги чакаме някой отвън да ни каже истината.

А най-малко българинът очаква истината от родните институции, в това число църковната. Това е една многовековна незараснала рана в народната плът, която отвориха богомилите и я държат отворена дъновисти и всякакви от този род. Тя е в основата на разделението на нашето общество. Разделението е причина за падането ни на два пъти под чуждо владичество, а и днес виждаме колко дълбоко раздвоението е проникнало в българската душа. От поп Богомил насам дяволската стратегия е образът на българският свещеник да се очерня и окарикатурява: „на този ще градим образ на скъперник, на другия на пияница и плътоугодник, за третия пък ще намекнем, че нещо е психически лабилен…“ Защо не си запушим ушите и не оставим бесовете да си говорят сами? И като казвам това, моята грижа не е за образа на свещеника, а за първообраза, защото свещеникът е икона на Христос в събранието. Запушвайки ушите си за гласа на свещеника, човек се затваря и за Божието слово.

Казвам това, защото дочувам приказки, и то от църковни хора: „идвам на църква, но не им вярвам много на нашите попове.“ Защо са тези думи? Много рядко има претърпяна лична обида. Тук се долавят вековни наслоения, които резонират в душата на всеки поотделно и го правят податлив. Бесовете градят това с векове: чрез вицове и поговорки, през лъжливи разкази за предателя „поп Кръстю“ до съвременни пошлости като „отец Нафарфорий“. Това прави почвата на нашите сърца недобра и семето на Божието слово трудно пуска корен.

Чуждото владичество също ни е направило консервативни и подозрителни. Консервирането има и добра страна, защото запазва от развала, но когато се разпростре до всяка форма и детайл, вече се превръща в окови. В църковния живот това проличава в сляпото и фанатично придържане към буквата и формата. Само маркираме тази огромна тема, като напомняме апостолското предупреждение, че „…буквата убива, а духът животвори.“ (2Кор.3:6)

В резултат на всички наши народни грехове и вековни неволи, българинът е свикнал да живее в „режим на оцеляване“, без дръзновение. Това се пренася и в отношенията му с Бога. Да сравним с руснака.

Константин Леонтиев казва: „Руският човек може да бъде светец, но не може да бъде почтен. Почтеността е западноевропейски идеал. Руският идеал е светостта.“ Известният публицист и философ на 19 век визира крайностите в руската душа. Руснакът е способен на дълбока духовност и себеотрицание, но може да отиде и в краен нихилизъм и поквара. Бердяев е още по-радикален: „руснакът може да бъде или светец, или свиня“. Макар и преувеличено, но улавя руската народопсихология.

А при нас как е? Доста различно. Ние се боим от крайностите на покварата, но и от близостта до Христа. Най-често следваме Иисус, но от „средно разстояние“. Пресметливи и боязливи сме, и рядко раждаме „радикални“ светци като св. Йоан Рилски. Жертваме се, едва когато „ножа опре до кокала“.

Затова, нека днес погледнем така на нещата: ние сме православни християни, но български. Приели сме от своите родители някои силни черти и някои слаби. Възпитани сме в тази среда и не можем да избягаме от това. Това е наследена рана, която обаче всеки трябва лично да изцели у себе си. Разумният човек, знаейки болестите на родителите си, внимава върху своя начин на живот. Такива трябва да бъдем и по отношение на духовните болести. Призвани сме да ги преодолеем. Такъв пример ни дават всички български светци, които изцелиха в себе си „страстите български“.

Българската светост не е някаква особена, различна светост. Тя е същата светост, която виждаме у всички Божии угодници. Но тя се ражда тук – сред нашия език, нашата история, нашите слабости и нашите дарове. Затова задачата ни не е да доказваме колко велик е българският народ, а да станем достойни наследници на онези българи, които са се осветили чрез Христос. Защото в Небесното царство няма да ни питат от кой народ сме, а дали сме останали верни на Господа. Амин.

протойерей Красимир Кръстев