Основни литургични понятия в православния църковен живот

(Беседа)

В живота на Православна църква често употребяваме думи като „богослужение“, „литургия“, „тайнство“, „треба“, „служба“, „обред“, „чин“, „свещенодействие“, без винаги ясно да различаваме техния смисъл. Някои от тези понятия са богословски, други – богослужебни, трети – народно утвърдени. Добре е православният християнин да познава поне основното им значение.

Богослужение е общото понятие, с което изразяваме служението ни на Бога чрез молитва, песнопение, четене и свещенодействие. Център на целия богослужебен живот на Църквата е Тайнството Св. Евхаристия (Св. Причастие). Евхаристията (от гръцки: благодарение) е нашето безкръвно жертвоприношение или както го нарича св. Дионисий Ареопагит „Тайнство над тайнствата“. В него, под вид на хляб и вино, ние приемаме Тялото и Кръвта Христови, чрез които осъществяваме най-пълно (с душа и тяло) и действително общението си с Бога. Затова и богослужението, на което се извършва Св. Евхаристия – светата Литургия, логично се явява централно в целия богослужебен живот на Църквата.

Думата „литургия“ в превод от гръцки език означава общо дело, обществено служение. С течение на времето тя получила значение на обществено богослужение, по-специално­ на Тайнството Св. Евхаристия. За да се извърши литургия е желателно освен свещеника да присъства поне още един човек в църквата, чрез което да се символизира единството на цялото човечество, призовано да стане вселенска Църква. Всички останали свещенодействия черпят своя смисъл от евхаристийния живот на Църквата.

Според богослужебния Устав (Типик) в Православната църква ежедневните богослужения са девет. Освен светата Литургия това са:

Вечерня – Тъй като според древното времечисление денят започва от вечерта (Бит. 1:9), това е богослужението, което открива новия църковен ден и възпоменава както сътворението на света, така и очакването на спасението в Христос.
Повечерие (малко и велико) – вечерна молитвена служба (букв. „след вечернята“), чрез която вярващите предават себе си на Божията закрила преди нощния покой.
Полунощница – служба на духовно бодърстване, напомняща за нуждата от постоянна готовност за срещата с Господа (отслужва се около полунощ, предимно в манастирите).
Утреня – утринно богослужение на прослава и благодарение към Бога, изпълнено със светлината на Христовото Възкресение.
Първи час – служба, освещаваща началото на деня чрез молитва и призоваване на Божията помощ.
Трети час – служба, свързвана със слизането на Светия Дух над апостолите в деня на Петдесетница.
Шести час – служба, възпоменаваща страданията и разпятието на Господа по обяд.
Девети час – служба, възпоменаваща спасителната смърт на Иисус Христос на Кръста.
Към Часовете спадат и т.нар. Изобразителни – последование, което „изобразява“, т.е. представя отделни литургични елементи, без да бъдат самата Литургия.

Всяко свещено църковно действие, извършвано в литургичния живот на Православна църква се нарича Свещенодействие. Това включва тайнства, богослужения, благословения, освещавания, треби.

Установеният ред на извършване на службата, тоест, нейната структура: молитви, ектении, песнопения, действия, се нарича Чинопоследование  (чин).

Извършването на определен чин от духовенството в реалното богослужение се нарича Чинодействие.

На практика Свещенодействие и Чинодействие се припокриват, но при първия термин акцентът е върху свещения характер на действието, а при втория – върху самото извършване на чина.

Богослужебните свещенодействия се делят на Свети Тайнства и треби. Има нюанс при употребата на свят и свещен. „Свят“ означава преди всичко принадлежащ на Бога, изпълнен със святост  (Кръст, Евангелие, Тайнства, конкретен светец), докато „свещен“ подчертава по-скоро религиозното предназначение или сакралния характер  (храм, одежди, писание).

Всяко тайнство и всяка треба има две страни: видима или външна и невидима или вътрешна. Св. Тайнства са установени от Господа Иисуса Христа свещенодействия, в които, чрез видими знаци се дава невидима благодат Божия, която очиства от греховете, освещава човешката природа и я въвежда във вечен живот.
Видимата страна на тайнството са: веществото, което се употребява (например водата при Кръщението, хлябът и виното при Евхаристията, мирото при Миропомазването), думите, които се произнасят и главните действия. В православното разбиране външните материални елементи не са само символи, а видими знаци, чрез които човек реално участва в духовната страна на тайнството. Ние не противопоставяме видимо и невидимо, защото Бог действа чрез цялото човешко същество и чрез самото творение.
Невидимата страна е тайнственото възприемане на благодатните дарове на Светия Дух, които са различни за всяко тайнство.

В древната Църква, и на Изток и на Запад, всичко, отнасящо се до благодатния живот, откриващо Царството Божие, се е наричало „мистерион“ – тайна, тайнство. Стъпвайки на думите на св. ап. Павел: „Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за църквата“ (Еф. 5:32), светите отци развиват идеята за Църквата като всеобхватна Тайна, в славянските езици – Всетайна.

Спасението започва с това, че „Словото стана плът“ и отдаде Себе Си, Своето Тяло и Кръв. Но Христовото дело не се изчерпва единствено с даването им „за живота на света“, а достига своята пълнота в тяхното предаване на учениците — не само в преломяването на Тялото и проливането на Кръвта, но и в подаването им под вид на хляб и вино: „Вземете, яжте…“, „Пийте от нея всички…“. Именно в тези дадени и предадени Свети Дарове се разкрива сърцевината на Преданието. Думите — записани или незаписани, образите, жестовете и знаците — не са второстепенни или маловажни, но изпълняват служебна роля спрямо Даровете, чрез които се осъществява най-пълното духовно общение и се дарява живот.

Възнасяйки се на небето, Господ не остави организация или книга¹ (които се оформят исторически впоследствие), а остави общност от ученици и Дарове, чрез които те да се освещават и да се изграждат като Църква.

Новородената Църква откликва и извършва Евхаристията (Благодарението), но и Евхаристията изгражда Църквата, като съединява вярващите с Иисус Христос и помежду им в едно Тяло Христово. Акцентираме на това, за да подчертаем, че останалите Тайнства в цялото си величие имат служебно отношение към Евхаристията – те въвеждат, подготвят, укрепват или служат на този евхаристиен живот.

В църковния език за някои от тайнствата се използват по две наименования, като в някои случаи едното се поставя в скоби. Те не се противопоставят, а описват събитието от различни гледни точки. Например, при употреба на названието „Света Евхаристия“ фокусът е върху цялостното богослужение и акта на благодарност към Бога за Неговата жертва, а при „Свето Причастие“ – върху личното участие на вярващия, който приема Тялото и Кръвта Христови. Така е и при някои от останалите тайнства. Не е грешно двойното изписване на техните названия, но стремежът ни трябва да бъде към повече точност в терминологията. За да внесем яснота, при по-долното изброяване ще поставим на първо място по-пълното и по-точно в богословско отношение наименование, а в скоби – утвърдилото се сред вярващите. И така, освен венецът на тайнствата – Светата Евхаристия, останалите тайнства са:

Кръщение – въвежда човека в Църквата;
Миропомазание – запечатва го с дара на Светия Дух;
Покаяние – възстановява нарушеното общение (среща се „Изповед“ – фокусът е върху изповядването на греховете, което е част от тайнството);
Свещенство – служи за извършването на Тайнствата (среща се „Ръкоположение “ – фокусът е върху свещенодействието, чрез което тайнството се извършва);
Брак – освещава семейния живот в Църквата (среща се „Венчание“ – фокусът е върху венчаването като негово извършване);
Елеосвещение – укрепва човека в страдание и болест (среща се „Маслосвет“ – това е утвърдил се превод на гръцката дума).

Изброените тайнства са седем, но трябва да знаем, че строго фиксиране на техния брой у светите отци не се среща, както не се среща и строго диференциране на тайнствата от требите, за разлика от Запада, който разделя тайнствата (sacramenta) и тайнодействията (sacramentalia).

След XV век в православното богословие постепенно се утвърждава систематизирането на светите Тайнства като седем. Това число символично изразява пълнота, но не бива да се възприема като строго ограничаваща или изчерпваща рамка.

Думата „треба“ произлиза от старославянската дума за „потребност“, „нужда“. В тази връзка требите са установени от Църквата свещенодействия, чрез които се измолва Божията помощ при една или друга духовна и телесна потреба. Такива са примерно: водосвет, панихида, опело, петохлебие, молебен, освещаване на дом, икона, църковна утвар или превозно средство и др. Монашеското пострижение е особено свещенодействие и чинопоследование, чрез което човек приема монашески живот и обети. То не се причислява към седемте Тайнства, но има дълбоко духовно значение и в светоотеческата традиция понякога се нарича „второ кръщение“. Затова по отношение на него се избягва думата „треба“, а се използва „чин на монашеското пострижение“.

В по-широк богословски смисъл между светите Тайнства и требите не съществува абсолютно разделение, защото и едните, и другите принадлежат към свещенодействията на Църквата и участват в нейния тайнствен живот. В този смисъл някои Тайнства, като Брак или Елеосвещение, могат да бъдат смятани за треби, защото отговарят на частни духовни потребности, присъщи на определени житейски състояния и обстоятелства (не всички хора се женят или са болни). Въпреки това Тайнствата и требите не следва да се отъждествяват, тъй като Тайнствата имат особено място в живота на Църквата. Ако може да се посочи критерий за тяхното различаване, това не е просто степента на важност, а отношението им към всеобщата потребност от единение с Бога. По този критерий трябва отново да се върнем на определението на св. Дионисий Ареопагит за Св. Евхаристия като „Тайнство над тайнствата“.

Под думата „обред“ се разбира външната, символната страна на свещенодействието. Такива са примерно: поклон, кадене, помазване, процесия, запалване на свещи и т.н.  В Православието думата „ритуал“ се избягва поради нейното външно и формално звучене.

Наблюдава се често объркване между „обреди“ и „треби“, и за това има различни причини. Основната причина, разбира се, е ниското ниво на религиозна грамотност, но за объркването допринася и факта, че в ежедневната употреба хората виждат предимно външната страна на църковните действия — свещи, кадене, вода, молитви, шествия — и естествено започват да наричат всичко това „обреди“. Така например, често наричат опелото и панихидата „погребални обреди“, докато те са треби. Нека първо себе си просветим, за станем светлина за околните.

Православното богослужение не е сбор от външни ритуали, а живото молитвено предание на Църквата. Термините, които употребяваме, не са просто технически думи — те изразяват начина, по който Църквата разбира човека, благодатта, общността и присъствието на Бога в света.

 

Бележки:

1. Де факто това се получава при католиците с папството като институционален център на единството и при протестантите с тяхното идолизиране на Библията