Има ли българска светост?

(2 Неделя след Петдесетница – на всички български светии)

В Неделята на всички български светии нека поставим директно въпроса: Има ли българска светост?

Всички народи тръгват от Адам, т.е. общия произход предполага и общи проблеми. Адамовото падение е универсално, и четейки Библията и житията, ние откриваме своите слабости в хора, които са много далече от нас етнически. Откриваме и че нашите срещи с Бога са от същия характер като срещите на светците от други народи и времена. Колкото и да бродим из времето и пространството, дълбинните проблеми на човека не са се променили и истинските решения са винаги „в Христа“.

В Едем има един език и един етнос, в Царството Небесно – изкупени от всеки народ. Светците са хора, преодолели земните различия на раса, език, етнос. Новото творение не е само изпълнение, а надминаване на Едем – човечеството не само се връща там, откъдето е паднало, а достига предназначението, за което е било създадено. В Царството Небесно светиите ще общуват без пречките на езика. Но това не става чрез някаква магия, то идва по пътя на изцелението, изцеление, което става тук, по пътя между земята и небето. Петдестница е знамение за това – различни хора от различни народи (апостолът неслучайно изброява различни етнически групи в Деян.2), обединени в едно ново общество – Църквата. За да опишат сегашното „попътно“ състояние на Божието Царство богословите често използват израза „дошло и още не“.

Църквата изразява литургически тази истина, като в Първата Неделя след Петдесетница акцентира на общото ни небесно гражданство, а във Втората Неделя – на неговия исторически аспект, ситуацията в който ние сега се намираме като граждани на различни държави.

И ние с Вас, братя и сестри, сега „опитваме силите на бъдещия век“, но още не сме достигнали Небесното царство. Към него водят различни пътеки, и ние вървим по една от тях – „българската пътека“. Тези пътеки са като маршрутите, по които се изкачват алпинистите. Различни маршрути, но върхът е един и на него се събират всички победители. Катерят по различни склонове и като се качат на духовния Еверест, се прегръщат братски. Всички са победители и радостно коментират преодолените различни трудности по различните трасета. Тази образност може да приложим и към монашеството и света, към различните категории светци, но не и към различните вери. Спасителният Еверест е православен и всички маршрути към него са църковни!

И така, тази символика е напълно валидна за пътя, по който вървят православните християни в различен етнически контекст. „Маршрутът“ във всяка страна има своите особености. Така св. ап. Павел предупреждава своя съработник Тит за особеностите на възложеното му мисионерско поле: „Един от тях, техен прорицател, казал: „Критяните открай време са лъжци, зли зверове, лениви търбуси.“ Това свидетелство е вярно. Поради това изобличавай ги строго, за да бъдат твърди във вярата и да не обръщат внимание на юдейски измислици и на наредби от хора, които се отвръщат от истината.“ (Тит1:12-14)

Апостолът цитира думите на древногръцкия философ и прорицател Епименид от Крит (живял около 600 г. пр. Хр.). Оригиналният цитат на Епименид се ражда от скандален мит: критяните твърдели, че на техния остров се намира гробът на Зевс. За останалите гърци това било върховна лъжа, тъй като Зевс се смятал за безсмъртен бог. Епименид ги нарекъл „лъжци“ именно заради това „богохулство“.

Цитирайки Епименид, целта на ап. Павел не е да нанесе етническа обида, а да даде реалистична диагноза на културната среда, в която младият му ученик Тит трябва да изгради новата църква, да предупреди за склонноста на критяните към спекулации.

Така и ние днес следваме апостолския подход и използваме народопсихологията, за да открием бариерите, които пречат на българина да приеме Христос. За „страстите български“ може да се напише многотомник, но в една проповед може само да маркираме 1-2 неща. Наистина, има и при нас някои „критски“ заболявания (че сме създали всички древни цивилизации, че всички велики култури произлизат от нас и пр.), но бих обърнал внимание на друго.

Светците казват, че дяволът ни изкушава с нашите най-силни страни, като ни тласка в крайност. Безспорно, силна българска черта е гостоприемството, но дяволът често ни тласка към лошата крайност чуждопоклонничество. Ние не ценим своето и своите. Винаги чакаме някой отвън да ни каже истината.

А най-малко българинът очаква истината от родните институции, в това число църковната. Това е една многовековна незараснала рана в народната плът, която отвориха богомилите и я държат отворена дъновисти и всякакви от този род. Тя е в основата на разделението на нашето общество. Разделението е причина за падането ни на два пъти под чуждо владичество, а и днес виждаме колко дълбоко раздвоението е проникнало в българската душа. От поп Богомил насам дяволската стратегия е образът на българският свещеник да се очерня и окарикатурява: „на този ще градим образ на скъперник, на другия на пияница и плътоугодник, за третия пък ще намекнем, че нещо е психически лабилен…“ Защо не си запушим ушите и не оставим бесовете да си говорят сами? И като казвам това, моята грижа не е за образа на свещеника, а за първообраза, защото свещеникът е икона на Христос в събранието. Запушвайки ушите си за гласа на свещеника, човек се затваря и за Божието слово.

Казвам това, защото дочувам приказки, и то от църковни хора: „идвам на църква, но не им вярвам много на нашите попове.“ Защо са тези думи? Много рядко има претърпяна лична обида. Тук се долавят вековни наслоения, които резонират в душата на всеки поотделно и го правят податлив. Бесовете градят това с векове: чрез вицове и поговорки, през лъжливи разкази за предателя „поп Кръстю“ до съвременни пошлости като „отец Нафарфорий“. Това прави почвата на нашите сърца недобра и семето на Божието слово трудно пуска корен.

Чуждото владичество също ни е направило консервативни и подозрителни. Консервирането има и добра страна, защото запазва от развала, но когато се разпростре до всяка форма и детайл, вече се превръща в окови. В църковния живот това проличава в сляпото и фанатично придържане към буквата и формата. Само маркираме тази огромна тема, като напомняме апостолското предупреждение, че „…буквата убива, а духът животвори.“ (2Кор.3:6)

В резултат на всички наши народни грехове и вековни неволи, българинът е свикнал да живее в „режим на оцеляване“, без дръзновение. Това се пренася и в отношенията му с Бога. Да сравним с руснака.

Константин Леонтиев казва: „Руският човек може да бъде светец, но не може да бъде почтен. Почтеността е западноевропейски идеал. Руският идеал е светостта.“ Известният публицист и философ на 19 век визира крайностите в руската душа. Руснакът е способен на дълбока духовност и себеотрицание, но може да отиде и в краен нихилизъм и поквара. Бердяев е още по-радикален: „руснакът може да бъде или светец, или свиня“. Макар и преувеличено, но улавя руската народопсихология.

А при нас как е? Доста различно. Ние се боим от крайностите на покварата, но и от близостта до Христа. Най-често следваме Иисус, но от „средно разстояние“. Пресметливи и боязливи сме, и рядко раждаме „радикални“ светци като св. Йоан Рилски. Жертваме се, едва когато „ножа опре до кокала“.

Затова, нека днес погледнем така на нещата: ние сме православни християни, но български. Приели сме от своите родители някои силни черти и някои слаби. Възпитани сме в тази среда и не можем да избягаме от това. Това е наследена рана, която обаче всеки трябва лично да изцели у себе си. Разумният човек, знаейки болестите на родителите си, внимава върху своя начин на живот. Такива трябва да бъдем и по отношение на духовните болести. Призвани сме да ги преодолеем. Такъв пример ни дават всички български светци, които изцелиха в себе си „страстите български“.

Българската светост не е някаква особена, различна светост. Тя е същата светост, която виждаме у всички Божии угодници. Но тя се ражда тук – сред нашия език, нашата история, нашите слабости и нашите дарове. Затова задачата ни не е да доказваме колко велик е българският народ, а да станем достойни наследници на онези българи, които са се осветили чрез Христос. Защото в Небесното царство няма да ни питат от кой народ сме, а дали сме останали верни на Господа. Амин.

протойерей Красимир Кръстев