(Томина неделя)
Днес, в светлия ден на Томина неделя, ние не просто си спомняме за съмнението на апостол Тома, а се вглеждаме по-дълбоко в неговото сърце — в неговото търсене и в неговото смирение.И колкото повече се вглеждаме, толкова по-ясно осъзнаваме, че колебанията и съмненията не помрачават светлината на този неделен ден. „Светъл“ съвсем не е клише, защото това е денят, в който вярващите се събират заедно в Христа. Всички заедно и всички коленичат при възгласа: „Христовата светлина просвещава всички“. Колко много символика има в това! Но във всеки смирено коленичил светлината има да преодолее различни прегради…
Всъщност всяка неделя е така, както е било в онази преди две хиляди години: различни хора, събрани около Спасителя, с различна степен на убеденост. Едни са чули за Възкръсналия и това им е било достатъчно; за други увереността идва, когато видят белезите от гвоздеите на ръцете Му; трети искат нещо повече — да турят пръста си в белега от гвоздеите; а четвърти — и ръката си в ребрата Му.
И Господ не се сърди никому, а кротко казва: „Ела, виж, сложи пръста си, ръката си“.
Господ не осъжда никого за търсенето, ние понякога осъждаме. Ние често наричаме и Тома „неверен“, но дали това е цялата истина? Да, той поиска доказателство. Да, той каза: „ако не видя… няма да повярвам“. Но има нещо много важно, което не бива да пропускаме: Тома беше с тях. Той не се отдели от апостолите. Не напусна общността. Не се затвори в себе си. Остана сред учениците, въпреки че не разбираше, въпреки че не можеше да приеме свидетелството им.
И именно там — сред братята, в общността, в събранието — Христос идва отново.
Това е дълбок урок за всички нас. Човек може да има въпроси. Може да има съмнения. Може умът му да не побира случващото се. Може да снове из целия „кораб“ — от единия борд до другия — с парещи въпроси. Но важното е да остане — в Църквата, в молитвата, в търсенето. Защото именно там се случва срещата.
Апостол Тома не беше безразличен. Неговото съмнение не беше от гордост, а от жажда за истина. Той не искаше да вярва лекомислено. В него имаше рацио — желание да разбере, да провери, да се увери. Но в същото време имаше и нещо друго — смирение. Защото, когато срещна Христос, той не настоя повече, не спореше, а изповяда: „Господ мой и Бог мой!“
Тук се срещат разумът и вярата.
Вярата не е отричане на разума. Бог не ни е създал без ум и не изисква от нас да го изключим. Но има граница, отвъд която разумът не може да премине сам. Там започва доверието. Там е нужно смирението, за да дойде мирът — изцелението на неспокойния ум.
Томина неделя ни вдъхва надежда – има спокойно пристанище и за нашия неспокоен ум. Както казва свети Григорий Велики: „Неверният ученик, като се докосна до раните, изцели нашето неверие.“ А свети Йоан Златоуст ни напомня: „Съмнението на Тома стана за нас причина за по-голяма увереност. Защото чрез неговото неверие ние по-твърдо се утвърждаваме във вярата.“
И ние днес стоим на същото място. Светът ни предлага безброй обяснения, но сърцето ни често остава неспокойно. Умът търси доказателства, а душата търси среща.
Нека не се страхуваме от въпросите си. Но нека и не бягаме от общността. Нека бъдем „с тях“ — с въпросите си, дори със съмненията си — но заедно, в Църквата, в молитвата. Защото Христос идва не при изолираните, а при събраните в Негово име. При коленичещите, макар и с натежали глави.
Има един стар филм — „Мястото на срещата да не се променя“. Това заглавие се беше врязало в ума на Тома. Вече две хиляди години мястото на срещата е едно и също — Светата Православна Църква.
И когато Господ дойде на срещата — дори тихо, дори неочаквано — тогава няма да са нужни много думи. Тогава и ние, като апостол Тома, ще можем да кажем от дълбините на сърцето си: „Господ мой и Бог мой!“. Амин.
протойерей Красимир Кръстев
Храм "Света Троица" - Плевен
