 |
(За тайнството Изповед преди Св. Причастие)
Днес
ще се спрем на един въпрос, който продължава да е актуален през последните години
– въпросът за задължителността на тайнството Изповед преди Свето Причастие.
Привеждали сме множество мнения,
откровения и тълкувания на църковни писатели и свети отци, от които е видно, че
обичайната практика през всички векове от историята на Църквата е винаги преди
Св. Причастие, християните да пристъпват към тайнството Изповед. За съжаление противниците на тази
здрава традиция изваждат отделни правила и канони от техния контекст и
разклащат убеждението на верните.
Истинският
въпрос не е (и никога не е бил) колко често, а как (с каква подготовка) да се
причастяваме. Защото е ясно, че християнинът се нуждае повече от всичко от това
лекарство за вечен живот, и трябва да се стреми към него. Но това не трябва да
става за сметка на занижаването на подготовката за Причастие, а тайнството
Изповед е важна част от тази подготовка.
Монашеският
максимализъм по отношение на Причастието (ежеседмично, и дори ежедневно
причастяване) е идеал, към който да се стремим, но той ще си остане непостижим
за християните в света. Трябва да отчитаме, че в монашеската общност дори формално
да няма тайнство Изповед преди всяко Причастие, ежедневно монахът споделя помислите
си пред своя наставник, а това вече е изповед.
Такъв
максимализъм се е наблюдавал и в апостолската църква, когато вярващите „всеки
ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с
весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ.“ (Деян.2:46-47а). Този
велик пример за единство и любов обаче е бил приложен само в Йерусалим, където
християните живеели
в комуни и духовният им живот бил на съвсем различно ниво от сегашния.
Уникална е била и
ситуацията в първите векове след Христа, когато в разгара на гоненията,
християните са излизали от къщи рано сутрин, събирали са се скришно в нечий
дом, и след кратка молитва и песен, ежедневно са се причастявали, преди да отидат
на работа. И тогава често е липсвала Изповед. Но тези ранни християни не са
знаели дали ще се приберат вечерта живи в къщи, или ще принесат себе си в
жертва Богу, наклеветени от съседи езичници.
Ние днес живеем в
среда, изпълнена с грях и суета, но без пряка заплаха за живота ни. По
изключение, Църквата и днес допуска до Причастие без специална подготовка и
дори без Изповед, но само хора, намиращи се в смъртна опасност.
Виждаме,
че отхвърлящите задължителната Изповед преди Причастие не отчитат историческия
контекст, в който се извършва тайнството Евхаристия. От изключенията те правят
правила. Заслепява ги тяхното
едностранчиво (подчертавам, не толкова грешно, колкото
едностранчиво) учение за
Църквата Христова, известно като „евхаристийна еклисиология“. Така например
протопр. Александър Шмеман смята, че в ранната Църква: „…самото Причастие се възприемало не
толкова като акт на лично благочестие и освещение, а преди всичко именно като акт,
произтичащ от самото членство в Църквата, и това членство я изпълнява и осъществява.“
Между Църква и Евхаристия Шмеман поставя пълно равенство. От тук той прави крайния
извод, че колкото членове има Църквата, толкова трябва да има и причастници. Не
се причастяват само оглашените и търпящите епитимия. А многото верни, които не
са се подготвили за причастие? Те набързо са обявени за индивидуалисти, а
постът и Изповедта са изрязани от подготовката, за да не пречи нищо на „спринта“
към Тялото и Кръвта Христови.
Шмеман утвърждава, че главната цел
на причастяването се явява общението между членовете на Църквата. За да избяга
от индивидуализма, той поставя акцента върху „винаги всички“ и „винаги заедно“,
т.е. единението „по хоризонтала“, а личното благочестие е на второ място.
Истината е обратната. Първо трябва
да възлюбим Бога, а след това ближния, както себе си. Освен това, общението на хората с Бога
естествено поражда и тяхното общение един с друг, т.е. второто се явява само
следствие. Спасителят
казва: „ако някой дохожда при Мене, и не
намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори
и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а
върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.“ (Лк.14:16-27) Бог е на
първо място, ближния на второ, а Аз-ът – на кръста. Звучи съвсем различно от
Шмеман.
Едностранчивото
учение на Афанасиев, Шмеман и други съвременни богослови, църковният народ
сполучливо нарече "Православие лайт“, т.е. леко Православие, без Изповед, с
минимална предпричастна подготовка.
Това
„неоправославие“ издига въпроси като: Кое освещава, Причастието или аскетичната
подготовка? Колко протестантски звучи! Лутер и Калвин са защитавали тезата, че
в човешкото спасение действа само една сила – Божията. Оттам – монергизъм. Но в
Православието няма „или“, а „и“. Защото грехът е преди всичко болест, и за нейното
изцеление е необходимо пациентът активно да съучаства на Лекаря. И още нещо
важно – една тежка болест рядко се лекува с едно лекарство, най-често са
необходими много лекарства. Така и изкореняването на греха изисква лично
покаяние и изповед пред Бога, пост, поклони, четене на Св. Писание, епитимии, тайнство
Изповед и накрая Причастие. Причастяването с Тялото и Кръвта Христови е
финалното действие, в което Бог е действащ, но на останалите етапи човекът е
съработник Божий, затова говорим за синергия на човека
и Бога в делото на спасението, и конкретно в Св. Причастие.
На първо място е подвигът на личното
благочестие на отделния човек, а единството на членовете на Църквата е резултат
от богообщението на всеки неин член.
Силно
доказателство намираме в Новия завет. Много често притчата за Лозата и пръчките
се разглежда отделно от събитието Тайна вечеря. Но Христос я дава, за да обясни
както новия живот, изпълващ християнина, така и синергията на човека и Бога в
това мистично единение.
„Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е
лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която
дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, що
съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе
си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в
Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и
Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако
някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и
събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят.“ (Йн.15:1-6)
Единението на човека с Бога в Св. Причастие
е дело на цялата Св. Троица: Отец е Лозарят; Синът е Лозата и Светият Дух –
лозовия сок. За да бъде изпълнена с живота на лозата, всяка лозова пръчка има
само една цел – да стои свързана с Лозата. Тя съвсем не се интересува да е
свързана с останалите пръчки. Те не могат да и доставят сок, но пък чрез Лозата
всички имат връзка и общение.
В самото начало, преди Лозарят да
почне резитбата, Той се вглежда внимателно в пръчките, които са на Лозата. Едни
от тях Той ще отреже и хвърли на купчината, където ще съхнат и накрая ще бъдат
хвърлени в огъня (ада), а
другите внимателно ще подреже и очисти (верните
християни), за да дават повече плод. И тук големият въпрос е: Как
лозарят подбира коя лоза да отреже? Не са ли всички те равноправни клонки на
лозата?
Зная какъв би бил отговорът на
Калвин: Бог суверенно си избира кого да спаси и кого да погуби, не
високоумствай, но се бой.
Друг е обаче верният отговор. За да
го разкрием, ще разграничим четири състояния на пръчките:
Първо. Всички пръчки са на Лозата. Христос
го казва: Вие всички сте чисти чрез
истината. Всички апостоли, включително Юда, бяха очистени чрез Христовото
учение. За нас това е визиране на Кръщението. Чрез Кръщението ние биваме очистени от греха, съчетаваме се с Христа и ставаме пръчки на Лозата.
Разбира се, на Тайната вечеря Иисус говори за Кръщението метафорично, защото
още не е установено самото тайнство. Всички са пръчки, дори и Юда.
Второ. Не всички дават добър плод, и
най-вече Юда. Защото не е достатъчно само еднократно да си прикрепен към Лозата,
т.е. не е достатъчно да си чул Христовото учение като Юда, или приложено към нас
– да си кръстен. Но „Всяка пръчка, която дава
плод, чисти я, за да дава повече плод.“ Забележете, че за да потече сока
на Лозата по пръчката и тя да даде много плод, е необходимо нещо да се случи.
Необходимо е тази пръчка да даде поне малко плод, да види Лозарят поне пъпка на
нея, т.е. необходима е личната аскеза, в която ние
насилваме себе си, за да влезем в Царството Божие чрез пости, поклони, молитви и противене
на плътта.
Христос вменява
отговорност на лозовите пръчки, като отправя към тях заповеди (да пребъдват) и предупреждения (ако не пребъдват). За да има грозде,
се изисква личното участие на лозовите пръчки. Чрез Кръщението всички са пръчки на Лозата, но тези, които насилват
себе си и търсят Бога, Той – Лозарят очиства.
Трето. Чистенето, или подрязването, причинява
болка на лозовата пръчка, но е ключово за многоплодието. Очистването започва с
нашето усилие и намира израз най-вече в тайнството Изповед, наречено още „второ
кръщение“. Трябва да различаваме греховете (мн. ч.) като факт
— те се
прощават в Изповедта, и грехът (ед.
ч.) като причина
— страстите, които пораждат греховете. Страстите се лекуват най-вече с
причастяването.
Четем как Спасителят „стана
от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля
вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с
който бе препасан. Дохожда, прочее, при
Симона Петра, а тоя Му казва: Господи, Ти ли ще ми миеш нозете? Иисус му
отговори и рече: което върша Аз, ти сега не знаеш, а отпосле ще разбереш. Петър
Му казва: няма да умиеш нозете ми вовеки. Иисус му отговори: ако те не умия,
нямаш дял с Мене. Симон Петър Му казва: Господи, не само нозете ми, но и ръцете
и главата. Иисус му казва: умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял
е чист; и вие сте чисти, ала не всички.“ (Йн.15:4-10)
Ето ги двете
тайнства на умиването, изразени метафорично: който се е умил целия (т.е. в Светото Кръщение),
има нужда само
нозете си да умие, (т.е. в тайнството Изповед). Тук става явен критерият, по който Бог
едните пръчки отсича, а другите подрязва, за да дават повече плод. Ако в кръщелния
купел ти си направен пръчка на Лозата – Христос, но след Кръщението не правиш повече
нищо за спасението си, ще бъдеш отрязан и твоята участ ще бъде във вечния огън.
Обаче, ако всеки ден търсиш Бога, каеш се за грехове си и се очистваш в
тайнството на Изповедта, то
Четвърто. Бог чрез тайнството на Св.
Евхаристия ще те напои с живителния сок на Лозата – благодатта на Св. Дух. Това
е и целта на човешкия живот – единение с Бога, което ни съединява и с нашите
ближни.
Поуките от
притчата за Лозата, Христос оделотвори на самата Тайна вечеря. Въпреки, че бяха
очистени чрез истината на Христовите слова в последните 3 години, плътските
спорове за първенство сред учениците показаха, че те не бяха готови за
Причастие. Затова Иисус препаса слугинската престилка и предизвика тяхното
покаяние. Допуснати бяха до Светата Трапеза едва след умиването на нозете,
което видяхме, е предобраз на тайнството Изповед.
Забелязва се, че не всички причастници
биват благословени еднакво от приемането на Тялото и Кръвта Христови. Защо? Защото
различно са се подготвили. Получаваме според това, което отдаваме. А някои вместо
благословение, са се разболели и починали от недостойно причастяване,
предупреждава апостолът. Това са тези, които небрежно и без подготовка са
пристъпили към Св. Причастие. Това са точно хора, които са кръстени, но продължават да робуват на страстите си. После, притиснати от някоя неволя, са дочули, че Причастието „помага“, и са
„спринтирали“ към него, търсейки не вечното спасение, а земни облаги.
Когато днес модернистите предлагат Причастие
без Изповед, те отварят пътя към Светите Тайни точно за такива формални
християни – кръстени, но неочистили се чрез пост и Изповед. Ако за една малка
монашеска общност е допустимо дори всеки ден Причастие без тайнство Изповед, то
в условията на света тайнството Изповед се явява задължително преди Причастие.
Затова нека не „спринтираме“ към неделния ден, но да пребъдваме ежедневно в Христа, да
смирим себе си в тайнството на Изповедта и тогава да пристъпваме към „Божествените, свети,
пречисти, безсмъртни, небесни и животворящи, страшни Христови Тайни“. Амин!
свещеник Красимир
Кръстев
църква „Света Троица“ – Плевен
02.02.2020 г.
