Покаяние и изповед

(Беседа)

Автор: протойерей Красимир Кръстев

В тайнството Св. Кръщение ние получаваме велики блага – прошение на греховете, освобождаване от вина и нов живот. Получаваме амнистия, но не и изцеление. Грехът е простен, но страстите и раните от греха очакват изцеление. Изцелението е процес, който трябва да започне още с излизането от купела. Изцелението не е момент, а път, който неизбежно включва падания и ставания. Всяко падане пък неизбежно означава оцапване на бялата дреха на правдата, която сме облекли при кръщението. Греховната кал е голяма, но слава Богу, Той ни е оставил силно лекарство, които да приложим – тайнството Покаяние (Изповед). Тайнство на очистването, за което пророк Исаия пише: „Елате и ще отсъдим – казва Господ – дори греховете ви да бяха като тъмночервено, като сняг ще побелеят; ако бяха като червено, ще станат бели като вълна.“ (Ис.1:18)

Думата покаяние произлиза от гръцката „метаноя“, което означава промяна на мисленето. Покаянието е проглеждане и назоваване на нещата с истинските им имена – тъмночервеното е тъмночервено, червеното е червено. Не трябва да се самооправдаваме, като опитваме сами да изсветлим тъмночервения си грях до червен; само Бог може и едното, и другото петно да направи съвършено бели. Прошката, получена в Кръщението е дар, но очистването в Покаянието изисква синергия – съработничество между Божията благодат и човешкото усилие. И това наше усилие се олицетворява от сълзите на покаянието – течността, с която Бог ни омива. За разлика от кръщелните води, покайните са „собствено производство“ – от нашите души и очи.

За тайнството Покаяние св. Йоан Лествичник казва: “Изворът на сълзите след Кръщението е повече от Кръщението, макар тия думи да изглеждат малко смели. Защото Кръщението ни очиства от предишните злини, а сълзите очистват греховете, извършени и след Кръщението. Като сме приели Кръщение в детска възраст, ние всички сме го осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не беше ни дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват.”

Днес ще подходим към въпроса за покаянието именно по този „воден“ път. Да размислим върху един Соломонов текст, който неслучайно се чете като задължителна паремия на големите Богородични празници и на Велики Четвъртък. В Притчи 9:1-6 се казва: „Премъдростта си създаде дом, издяла седемте му стълба, закла жертва, размеси виното, приготви трапезата си. Тя изпрати слугините си да призовават по най-високите места на града: „Който е неразумен, нека се обърне насам!“ И на безумните тя каза: „Елате, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила. Изоставете неразумността и ще живеете, и вървете по пътя на разума.“

Тук са показани като предобрази Църквата и нейните служители, съборите, жертвата – Христос. Изпълнението на тази жертвена трапеза виждаме на Велики Четвъртък и в целия последвал евхаристиен живот на Църквата. „Виното, което съм размесила“ ни насочва към практиката винаги да се смесва евхаристийното вино с вода: първо на проскомидията – със студена, а после и с топла вода – „теплота“. Добавянето на вода не е случайна подробност, а древно апостолско предание, което съчетава няколко значения:
• следва историческия начин, по който се е употребявало виното. В древността в Средиземноморието почти никога не се е пиело чисто вино. То обикновено се е разреждало с вода;
• напомня за кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро – образ на основните тайнства: Св. Евхаристия и Св. Кръщение;
• свидетелства за двете природи на Христос: виното – божествената, водата – човешката;
• изобразява единството между Христос и Неговата Църква: виното – Христос, водата – народа;
• чрез добавянето на „теплотата“ след освещаването изповядва, че Христос е живият и възкръснал Господ, защото топла вода указва живото Христово тяло, а също и символизира Светия Дух, Който дарява живот.

Тези значения не се изключват взаимно. В православната литургична традиция символиката често е многопластова: едно и също свещенодействие може едновременно да припомня историческо събитие, да изразява догматична истина и да разкрива духовната реалност.

Най-дълбокото богословско основание в гореизложените значения се вижда в думите на св. ап. Йоан: „Но един от войниците с копие прободе ребрата Му и веднага изтече кръв и вода.“ (Йоан 19:34) Светите отци виждат в това не просто исторически факт, а тайнствен образ на Църквата и на тайнствата. Кръвта и водата, изтекли от Христовото ребро, са образ на Евхаристията и Кръщението. А тъй като светите отци наричат покаянието „второ кръщение“, можем да видим в тази вода и напомняне, че към Светата Чаша се пристъпва не само като веднъж кръстени, но и като непрестанно очистващи се чрез сълзите на покаянието. Покаянието актуализира кръщението. Затова между покаянието и Причастието съществува неразривна духовна връзка: покаянието не се прибавя към Христовата Кръв, а подготвя човека да я приеме за живот, а не за осъждане. Тоест, само Божията благодат ни очиства, но не без нас, в такъв смисъл може да кажем, че е налице смесване.

Водата има голямо значение, защото преди да се налее виното, трябва да се измие съда. Какво става с висококачествено вино, ако се налее в мръсна чаша? Самото вино не губи вътрешните си качества, но човекът вече не може да ги усети. Проблемът не е във виното, а в съда, в който е налято. Светите отци често сравняват Божията благодат или Божието слово с чисто вино, а човешкото сърце – със съд. Ако съдът е замърсен от страсти, гордост или нечист живот, човек не може да възприеме в пълнота дара, който му се дава. Ето защо в православната традиция се поставя толкова силен акцент върху очистването на сърцето. Нашата традиция стъпва върху старозаветната юдейска, в която има много ритуални умивания. Но фарисеите и законоучителите съвсем забравили, че чрез външното Бог поучава за вътрешното. Затова Господ често ги изобличавал: „Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, първо очисти отвътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън.“ (Мат.23:25-26) Не важат ли тези думи и за нас, ако се фокусираме само върху телесния пост, а забравим неговата цел – очистването на душата и покаянието?!

А може ли човек не само да не усети качеството на виното, но и да се разболее от вино, замърсено от нечист съд? Разбирате символичния ми въпрос. Ако сърцето на причастника е този нечист съд, то ние се насочваме към предупреждението на св. Павел, че недостойно приемащия Тялото и Кръвта Христови, може да се разболее: „Така че който яде от този хляб и пие от чашата на Господа недостойно, той е виновен пред тялото и кръвта на Господа. Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани. “ (1 Кор. 11:27–31).

Така ние разширяваме притчата за виното, сипано в нечист съд. А какво е разширената притча? Алегория! Винаги трябва да се подхожда с голямо внимание към разширяването на образността. Алегорията е продължително иносказание, при което почти всеки елемент от разказа съответства на определена идея или реалност. Докато притчата също използва образен разказ, но обикновено има една основна духовна истина, към която води, без непременно всеки детайл да има самостоятелно символично значение.

В примера с виното е допустимо разширяване на образността. Виното съдържа алкохол и органични киселини, които възпрепятстват развитието на много микроорганизми. Затова качественото вино само по себе си е неблагоприятна среда за бактериален растеж, но това не означава, че може да неутрализира всякакво замърсяване. Ако виното е било замърсено с прах, просто няма да се усети вкуса, ако обаче е замърсено с опасни микроорганизми – човек ще пострада.

Можем да сравним смъртните грехове с опасните микроорганизми, а несмъртните – с прах. Така, че примерът със замърсеното вино се превръща от притча в алегория. Но по тези жизненоважни въпроси трябва да подхождаме със страх Божий. Защото никой не трябва да се самоуспокоява, че понеже не е сторил смъртни грехове, неговите пропуски са само някакъв дребен греховен прах. Такова тълкуване е прекалено разширително.

Но водата присъства не само върху трапезата. Още по-недвусмислена е една друга нейна употреба на Тайната вечеря – за умиване преди трапезата. Ключов е разговорът между Христос и св. апостол Петър: „Който се е окъпал, няма нужда, освен нозете да умие, защото е цял чист.“ (Йоан 13:10)

Светите отци обикновено тълкуват това така:
• „Окъпал се е“ – това е Кръщението, което веднъж завинаги възражда човека.
• „Да умие нозете си“ – това е непрестанното очистване от ежедневните грехове чрез покаяние.

Тук връзката на покаянието с Евхаристията е много силна, защото умиването на нозете става непосредствено преди Тайната вечеря. Последователността е показателна:
1. измиване;
2. наставление;
3. установяване на Евхаристията.

Затова много православни богослови виждат в това духовен образ: който желае да седне на Христовата трапеза, трябва да позволи на Христос да очисти „нозете“ му, т.е. да се покае. Наставлението пък се получава в литургията на оглашените, която завършва с проповед върху евангелския текст. След проповедта започва литургията на верните, завършваща с кулминацията на богообщението – Причастието. (В нашата практика има изкривяване – проповедта е след Причастието; за това виж „Каква трябва да бъде съвременната проповед“)

И така, покаянието е дълбокият смисъл на подготовката за най-великото тайнство на единението ни с Бога – Св. Евхаристия. Ако покаянието е истинско и свещеникът като духовен лекар го е констатирал на Изповедта, значи чашата е умита и няма пречка божественото вино да не бъде налято в нея.

Дотук ние разглеждахме тайнството Покаяние в неговата връзка с тайнството Евхаристия, но трябва да направим някои важни уточнения, касаещи самото покаяние.

Първо. На една предишна беседа (Основни литургични понятия) казахме, че тайнството Покаяние се среща и под името „Изповед“, което не е грешно, но при него фокусът е върху изповядването на греховете, което е само част от тайнството. Проблемът с това именуване е, че неусетно забравяме нещо много важно: изповядването на греховете е само върхът на айсберга, много по-голямата част е себеизпитването и покаянието, което принасяме пред Бога в скритата стаичка. Там е мястото, където трябва пролеем покайни сълзи, а не да се опитваме пред свещеника да ги предизвикаме. Всичко това е вредно психологизиране и натоварване. Разбира се, ние в никакъв случай не догматизираме, че покаянието е само преди изповедта, то може, и често става и при самото изповядване. Важното е да го има и да осъзнаем, че целият ни живот трябва да е изтъкан от покаяние. Защо разделяме покаянието на ежедневно и на светотайнско? Покаянието е едно, то трябва да бъде ежедневно, защото всеки ден грешим и всеки ден трябва да се каем. Когато вдигнем температура, чакаме ли да започне работното време на лекаря (в миналото, а и днес по селата той не е всеки ден на разположение), за предприемем мерки. Не! Взимаме аспирин, и в първия сгоден случай отиваме при лекаря да прецени хода на лечението. Така и покаянието трябва да бъде ежедневно и да завършва с Изповед пред свещеника. Изповедта увенчава покаянието и трябва да бъде честа, а преди Причастие – задължителна. Така че спокойно можем да кажем за Покаянието и Изповедта „това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“.

Второ. В покаянието скръбта по Бога се съединява с вярата в Бога. В своята чудесна книга „Забравеното лекарство“, архим. Серафим (Алексиев) сравнява спасителното покаяние на ап. Петър и безплодното разкаяние на Юда:

„От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко. Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: “Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси. Тялото му увисна на едно дърво, а душата му отиде в ада за вечни мъки.

Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи сълзи на искрено, живо, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св. ап. Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил.

По този начин св. Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси.“

Трето. В покаянието всички дялове на душата – ум, чувства и воля – променят своята грешна посока и дружно се насочват към Бога. Не само размисляне, не само плач, но и дело! Затова архим. Серафим призовава:

„Нека да подражаваме на св. ап. Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, брате или сестро, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън.

Но най-важната поука от поведението на каещия се апостол е следната: като остана сам, св. ап. Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре” (Пс. 50:19).

Тъгуването по повод на извършените от нас грехове е абсолютно необходимо, ако искаме да получим от Бога прошка. Та тъкмо в това се състои покаянието да пролееш сълзи, да изпиташ дълбока скръб поради своите падения. По свидетелството на св. Исаак Сирин, Бог приема нашата покайна скръб за подвиг.“

ТЕСНИЯТ ПЪТ НА ДУХОВНОТО ОЧИСТВАНЕ

   В Православието очистването от греха представлява духовно движение по следния маршрут: Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие. Кулминацията на това движение е единението с Бога в Св. Евхаристия. Ше сбъркаме обаче, ако не отчетем, че това е само половината истина, и то втората половина. Движението ни към Бога е възможно само защото първо Той стана човек и бе разпнат за нас. Чрез Светия Дух Той продължава да снизхожда към нас, да ни изкарва от духовната летаргия и ни води към мястото на срещата с Него. Кое е това място? Разбира се, там, където се проля очистващата Кръв – Голготския Кръст! Там, в светите тайнства, нашият път се среща с Божия. Св. Николай Кавасила казва: "Тайнствата - това е пътят, вратата, която Христос ни отвори. Преминавайки по този път и през тази врата, Той се връща при хората."

    За да има среща е нужно двустранно движение: не само Бог към нас, но и ние към Него. Въпросът е: вървим ли ние по верния път, утъпкан от нозете на светиите? Питам това, защото днес има много short cuts, т.е. преки пътища. 

    Един такъв пряк път предлага Изповед без покаяние - уста, откъсната от сърцето. Още св. Ефрем Сирин отбелязва: "Много са тези, които се изповядват, но малцина са тези, които се каят."

    Друг крив път е протестантския – покаяние без  тайнство Изповед. Отново short cut - индивид, откъснат от общността. Това е опит да се отстрани Църквата в лицето на свещеника-изповедник. Но всеки наш грях, освен, че накърнява връзката ни с Бога, смущава и Църквата, защото тя е Тяло Христово.

    В последните години, пак по тази индивидуалистична линия, в някои православни среди стана модерно причастяването без Изповед, само с покаяние. Но дали очистването е завършено без светотайнска Изповед и без свещеника като лекар?

    А най-наглия дяволски път предлага да се причастиш само защото си кръстен, без никаква подготовка с пост, покаяние и Изповед.

    Това са преките, но криви пътеки на лукавия, а верният път, който ни сочат светците е все същия, стар и тесен, по който стоят табелите „Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие“.

    Думата покаяние, на гр. ез. метаноя, означава промяна на ума, светогледа и начина на живот. В основата на нравствеността е любовта към Бога и ближния. Обичаме ли така, както Бог обича? – това е въпросът на въпросите. Колкото повече човек познава Бога, толкова повече проглежда за липсата на такава божествена, безусловна, жертвена любов (на гр. ез. агапе) в собственото си сърце. И все повече осъзнава, че тесният път, по който може до стигне крайната спирка – небето и богоуподобяването, е същото това старомодно, възхвалявано от отците „ПОКАЯНИЕ“.

    Ежедневно трябва да изпитваме всички свои дела, думи и помисли. В лична изповед да изповядваме пред Бога това, за което съвестта и ближния ни обвиняват. Нашият индивидуализъм обаче е неизтощим: а защо тогава да се изповядаме и пред свещеник в тайнството Изповед? Този въпрос издава юридически подход и е присъщ на западното мислене. Така протестанта си представя, едва ли не, че в момента, в който се изповяда тайно пред Бога, с греха му е приключено. Разбира се, ние, православните, въобще не се съмняваме в безграничната Божия любов към нас, и що се отнася до Бога, Той веднага ни прощава. Но има нещо по-дълбоко и то е в това, че грехът не е само нарушаване на заповед, той е болест, която трябва да се лекува, не само да се прости, а да се очисти. 

    Божият закон е като термометър – показва, че сме вдигнали температура, но не може да ни излекува. Личната изповед пред Бога, ако е искрена, носи прошка, но е само началото на лечението. Тя е като хапчето аспирин, което взимаме веднага щом констатираме високата температура. Необходимо е, но не е достатъчно. Затова ние, православните, не се самолекуваме. Самолечението, както на телесните, така и на духовните болести, освен недостатъчно, може да е и опасно.

    Пълноценното лечение става в лечебницата – Църквата. Затова ние, православните християни, след като в скришната ни стаичка сме признали греха си пред Бога, пристъпваме и към тайнството на Изповедта.

    Тук вече сме в лекарския кабинет. Свещеникът е младшия лекар, а Главният Лекар невидимо присъства с Духа си, а видимо с поставената в изповедалния кът икона. Тук особено проличава дали свещеникът е лекар-духовник или само шивач. Ако е чист и смирен, ще чуе гласа на Духа, ще почисти раната и ще даде правилното лекарство под вид на съвет или епитимия, и тогава ще я зашие. Ако е недуховен, ще хване иглата и ще зашие набързо раната, като прочете една разрешителна молитва.

    За такива небрежни „шивачи“ говори и преподобни Паисий Светогорец като казва, че поради липсата на добри изповедници днес психиатриите са пълни, а църквите празни. А добър не означава непременно образован. Схиархимандрит Амвросий (Тюроленков), казва: „Чувал съм от някои свещеници, които бяха грамотни, да казват така: „Какво е покаянието? Покаянието е да съзнаваме греховете си и да съжаляваме, че сме грешили”. Но това не е покаяние. Да се бием в гърдите, да си скубем косите - това все още не е покаянието. Покаянието е пълната ликвидация с греха, т. е. да се стремим, с Божията помощ, да не грешим повече. Най-главното е човек да не греши”.

    С колко простички думи приснопаметният Зографски игумен ни посочва целта – да не грешим повече! Тази цел не се постига с еднократно душевно гимнастическо упражнение – да се напрегнем и разплачем пред Бога и (евентуално) пред свещеника.

    Истинското покаяние обхваща не само чувствата, но и разума и волята.

    Братя попитали авва Сисой Велики: „Ако брат изпадне в грях, достатъчна ли е една година да се покае?"

    - Жестока е тази дума, отговорил старецът.

    - Шест месеца тогава? – попитали отново.

    - Много е, отговорил старецът.

    - 40 дни тогава?

    - Много е, отговорил старецът, вярвам в милостта на Човеколюбеца, че Той, покае ли се с душата си, след три дни ще получи покаянието си."

    Това твърдение на светеца, разбира се, не е богословски прецизно, но не е и невярно. Защото в Божият ум прошката може и да става в мига, в който признаем греха си, но кога ще усетим лекуващото действие на благодатта, това е друг въпрос. Може на мига, но може и по-късно. 

   Затова отговорът на авва Сисой не бил в западния юридически дух, т.е. че покаянието е в конкретен момент - когато признаеш греха си пред Бога (според протестантите) или когато изпълниш наказанието във вид на епитимия (както е при католиците, поне на практика). Светецът отговорил като мъдър лекар на човешката душа. Защото вярвал в милостта на Човеколюбеца, но и съзнавал, че очистването е процес, който започва с проглеждане, продължава със съжаление и решимост да не се пада в същата мерзост. След това минава през Изповед и кулминира с Причастие. Тоест, необходимо е време (три дни - казва авва Сисой), за да обхване покаянието и трите дяла на душата! Затова е добра и мъдра нашата традиция за най-малко три дни постна подготовка за Св. Причастие!

    Ето, св. цар Давид беше изповядал греха си пред Натан и пророкът му бе обявил прошката. Защо тогава царят продължава да се терзае: "Измий ме напълно от моята вина и ме очисти от моя грях! Защото аз съзнавам своята вина и моят грях е винаги пред мене" и да се моли: „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ (Пс.50:4-5,14)? Защото му бе простено, но душата му оставаше омърсена и наранена! 

    Не можем да дефинираме душата в математически формули и да и определим точен срок на изцерение. Рани различни, в зависимост от конкретния пациент и болест, ефектът от лечението може да се усети в различен момент. Може и веднага, но знаем, че дори при леко телесно порязване, раната „хваща ръбове“ на втория-третия ден. Често лекарят не бърза да зарадва пациента веднага след манипулацията, а му казва „Пий тези горчиви лекарства и ела след седмица на контролен преглед“. Така е и с греховните рани! В Православието епитимиите са духовно-назидателни мерки, налагани от свещеника като средства за покаяние, а не като наказание. Те са тези лекарства, които имат за цел да формират в грешника нова, по-различна и твърда реакция на изкушението. Целта е изцерение на болното място, за да може човек да даде решителен отпор на изкушението! След като ни нарани, бесът няма да се оттегли доброволно. Той не иска раната да заздравява и в рамките на няколко дни ще атакува пак на слабото ни място или около него. Бих казал, че всички ние понасяме ежедневни драскотини от изкушенията, затова тридневният пост преди да се помаже раната с Евхаристийния балсам е необходим за всички, за да може раните да бъдат подготвени за най-силното лекарство - Св. Причастие. При Изповедта, свещеникът трябва да прецени дали е необходимо продължаване на подготовката за Причастие. Само при достойно причастяване  ние отиваме към ликвидация на греха.

   От гореказаното виждаме, че не само лекарят е важен за доброто лечение на болестта; пациентът носи голяма отговорност. Той трябва не само да изпълнява лекарските предписания, но и точно да покаже раната, дори тя да е на деликатно и неприлично място.

   От старогръцки, думата, която най-често стои зад библейската „изповед“, е exomologéomai. Основното и значение е признавам. Етимологията и е следната: ἐх - „от“, „навън“; homologéō - „съгласявам се, признавам“.

    На старобългарски глаголът е „изповѣдати“, чиято етимология е много сходна: „из-“ – представка със значение на извън, открито, навън; „повѣдати“ – означава „казвам, говоря“, сродно с думата „повест“. 

    Всичко това ни насочва към извода, че отношението „покаяние – изповед“ показва едно движение навън, от сърцето към устата, едно желание да изхвърлим отровата от нас.

    Към тайнството Изповед може да се пристъпи по всяко време, без постът преди него да е задължителен. За покайна нагласа на душата, Църквата препоръчва към това тайнство да се подходи с предварителна молитва.

    И въпреки, че тайнството Изповед не е обвързано със задължително пристъпване след това към тайнството Евхаристия, то тайнството Евхаристия е обвързано с предварително минаване през тайнството Изповед. Тук трябва да излезем от човешката логика и да дадем място на свещеника като лекар. Както добрият лекар няма да изпише силно лекарство без поне да изслуша пациента, така и добрият свещеник не трябва да причастява без Изповед. С какво внимание и предварителна диета ние пристъпваме към хирургическа операция; колко повече трябва да пристъпваме със страх Божий към операцията по очистване от тумора на греха чрез Тялото и Кръвта Христови! Свещеникът трябва винаги да помни, че Св. Трапеза е не само място за духовно хранене, но и духовна операционна маса. Затова е длъжен да възпре неподготвения с духовен и телесен пост, и ако трябва да му наложи епитимия.

    Всички хора се нуждаят от базова аскетична подготовка, за да пристъпят достойно към Св. Причастие. Всъщност постът в сряда и петък е една Божествена епитимия, наложена на всички от нашия велик Лекар и Първосвещеник, поради всеобщата греховност, за задълбочаване на покаянието.

   

 Братя и сестри, 

„Тясна е вратата и стеснен е пътят, които водят към живота, и малцина ги намират.“ (Мат.7:13). Не само вратата, но и пътят е тесен, и това е пътя на духовното очистване. Само вървейки по него ще можем да седнем достойно на Господната трапеза. И понеже Христос е „пътят, истината и живота“, то и Св. Причастие освен, че е крайната цел – Живота, е и пътя, по който вървейки, се очистваме чрез  истината. Само така, приемайки достойно Бога в себе, ще се утвърдим като вечни човеци и ще можем да запеем със св. цар Давид „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

15.06.2025 г.

МОЛИТВАТА НА ПРАВЕДНИКА

(ИЛИНДЕН)

„Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите. Голяма сила има усърдната молитва на праведника. Илия беше човек също като нас. Той отправи молитва да няма дъжд и не валя дъжд на земята три години и шест месеца. После пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята принесе своя плод.“ (Як.5:16-18)

    Когато разглеждаме въпроса за молитвата, трябва с особено внимание да се вслушваме в тези, които сам Бог с чудесни отговори е потвърдил като велики молитвеници. Най-яркият старозаветен човек на молитвата е св. пророк Илия. За него свидетелства един от най-големите новозаветни молитвеници - св. ап. Яков. Преданието разказва за брата Господен по плът, че от дългите часове, в които предстоял в молитва, коленете му станал груби като на камила. Св. ап. Яков получил прозвището Праведния и сам той, в своето съборно послание, лаконично, с една дума, ни разкрива тайната на чудотворната молитва – праведността!

    Що е праведност? Голяма тема, не можем дори да я отворим с една проповед. Но можем поне леко да я открехнем.

    Бог е праведен и праведността е едно от Неговите свойства. Божия правда е способността на Бога да поддържа вселената в хармония и ред. А хармонията и редът се базират на Божия закон. За да функционира Божието творение, този закон трябва да се спазва, нарушителите му да бъдат наказвани, а изпълнителите – възнаграждавани, като същевременно и двете групи бъдат насочвани към вечното благо.

    Кой човек тогава е праведен? Отговорът ще е стриктно библейски: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога всички се отвърнаха от Бога, до един станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим.3:10-12)

    Тъжна констатация! Всички, повече или по-малко, попадаме в групата на нарушителите и никой не е достоен да получи отговор на молитвата си. Но виждаме, че Бог отговаря на молитвите, не само на св. пророк Илия и на светците, но и на безброй други молитви. Непрекъснато и ежедневно Той дава от Своите блага на обикновени хора, които Му се молят. Безспорно, това е поради безграничната Му милост. Но дилемата остава - Божията праведност не допуска Той да "затвори очи" за неправдата и да отговаря на молитви на грешници. "А знаем, че Бог не слуша грешници, но слуша този, който Го почита и изпълнява Неговата воля." (Йн.9:31). Какава е тогава тази правда, кояго отваря небесните прозорци за някои хора? 

    Протестантите казват: Причината Бог да дава е в това, че чрез вяра ние сме станали праведни, не действително праведни, но праведни в Неговите очи. Божията правда, казват те, се приема от грешния човек в един еднократен акт на вяра. Бог ни вменява Своята правда и дори когато продължаваме да грешим, Бог ни вижда праведни; да се наричаме повече грешници е неуместно. Няма тайнства (а само символи и ритуали), няма нужда от добри дела (те ще си дойдат неминуемо), няма нужда от аскеза (човешки усилия, водещи до себеправедност). Молитвата е изместена от "говорене на езици", което по думите на един сектантски пастор е "като да те вземе Духът на автостоп". Какъв магичен начин за бягство от истинска молитвена среща с Бога?! 

    Ние, като православни, не можем да се съгласим с всичко това. Ние изповядваме, че при Св. Кръщение се умиваме от греховете, но това е само началото на нашето духовно изцерение. Както казва св. Николай Кавасила тайнствата са вратата и пътят по които Христос се връща в нас. Възцаряването на Христос в нашите души и живот – това е най-важното!

    Православието акцентира на лечебната страна на спасението, а не на юридическата. Но тъй като ап. Павел определено използва и юридически понятия, които изискват обяснение, нека онагледим въпроса с един пример.

    Образно казано, ние се раждаме в затвор, не влизаме по-късно, а се раждаме в него, т.е. „в грях“. При Св. Кръщение ние биваме освободени от този затвор. Кръщението, погледнато от друг аспект, е и оправдание. Затова е необходимо съдебно решение. Не, че Бог го дължи на някой, но цялото творение трябва да познае и признае правилността на Неговите решения. Затова, поради жертвата на Христос, Бог, чрез устата на свещеника провъзгласява на новопокръстения: "Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си, с името на Господа нашего Иисуса Христа и Духа на Бога нашего." Излизай от затвора и живей свободен от греха! И ние излизаме от купела и тръгваме в нов живот. Там, отвън, ни чака бащиния дом и Небесния Отец, който желае да удовлетвори всяка наша нужда. Протестантите спират дотук. Вече сме спасени и оправдани, казват те, и с тази праведност, заставаме пред Бога за молитва и смачкваме всяко чувство за вина у себе си.

    Да, ако излизайки от затвора, веднага ни застигне внезапна смърт, ще бъдем спасени. Такава смърт застигна разбойника, разпънат отдясно на Христа. Изповяда Спасителя и веднага умря. Нямаше време нито за добри, нито за лоши дела.

    Но това е изключителен случай. При всички останали хора не е така. Още с излизането от храма ние се сблъскваме с изкушенията. Защото сме освободени, но не и вътрешно променени. Нашите страсти не се изцерени и ние започваме бързо да нарушаваме Божиите заповеди.

    Образно казано, падайки в грях, ние сами издигаме разрушената от Бога стена. Грешейки, омърсяваме бялата кръщелна дреха и обличаме пак затворническата риза. Връщаме се доброволно в затвора, от който сме били освободени. А от затвора, колкото и да викаме, трудно гласът ни ще стигне до бащиния дом.

    Какво да се прави тогава? Веднъж вече сме били оправдани и втори съдебен процес няма да има. (До смъртта ни, когато ще е т.н. частен съд, а последен ще е всеобщият съд.) Канонът забранява повторно кръщение. 

    Добрата новина е: както сами сме влезли в затвора, така можем и сами да го напуснем, без ново съдебно решение. Ключът за килията е в нас. Този ключ се нарича покаяние и ни е даден при кръщението. Затова свещениците често наставляват новопокръстения: ето, сега вече имаш достъп до всички тайнства на Църквата. За тайнството на Изповедта говори и контекста на разглеждания въпрос за силата на молитвата. Предходният стих гласи: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите“.

    Светите отци наричат тайнството Изповед „второ кръщение“, защото без нов съдебен процес и ново оправдание, ние получаваме същия ефект - излизаме отново на свобода.

    Сто пъти да паднеш на ден, сто пъти извади ключа на покаянието и излез на свобода. Там, на свобода, ти си при Бога и Той слуша твоя глас. Стената вече я няма. Сълзите на покаянието са я разрушили и отново усещаш Божията благодат и присъствие. В теб се заражда надежда и дързост да просиш от Бога.

    Св. ап. Йоан казва: „Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (1Йн.3:21-22)

    Праведността е нещо, което извира от сърцето и се изявява в спазване на Божиите заповеди и добри дела. „Дечица, нека никой не ви заблуждава! Който върши правда, праведен е, както и Той е праведен“ (1Йн.3:7) Колкото и с ума си, по протестантски маниер, да се насилва някой да се счита за облечен в Божията правда, сърцето не може да бъде излъгано. В сърцето на съгрешаващия няма място за смелост и вяра. Грешникът трябва да бъде развързан от греховете си. Но ако си протестант и нямаш тайнства и законно свещенство, кой тогава ще те развърже? И как вярата ще слезе от ума в неочистеното сърце? Как молитва от неочистено сърце ще свали огън и дъжд от небето? Трудни въпроси за протестанта.

    И така, първата и най-важна стъпка е да излезем от затвора на греха и да си върнем дръзновението на детето, което моли своя любящ баща.

    Излезли от затвора на порока, ние трябва да насочим всичките си сили към нашето духовно излекуване. Никой не се е родил светец. Правдата е път, в който има много падания и ставания. Винаги трябва да помним, че „Илия беше човек също като нас“. Той беше замесен от същата мая, човешкото му естество бе повредено, също като нашето. От житието му знаем, че имаше периоди на сривове и униние. Виждаме, че този, който с молитва отваряше и затваряше небето над Израил, който изби Вааловите пророци, се уплаши за живота си „…седна под една хвойна и искаше да умре, казвайки: „Достатъчно е! Сега, Господи, вземи живота ми, защото не съм по-добър от предците си.“ (3Царе 19:4)

    Това е човешката слабост. „Защо - пита блаж. Теодорит - Илия, имайки такава сила, се уплаши от една Иезавел?" И отговаря: "Защото, освен пророк беше и човек. От друга страна, и страхът бе дело на Божият промисъл. За да не може величието на чудотворството да заплени мисленето му, благодатта даде място на природата в него да се появи боязън, а пророкът чрез това да познае собствената си немощ".

    Пророкът не оправдаваше слабостта си, а строго я осъждаше. За разлика от съвременните „праведни“ протестанти, той считаше себе си за човек недостоен, за каквито винаги, през всички епохи, са считали себе си Божиите светии. И св. Илия, както всички светии, беше строг аскет, който се бореше за вътрешна чистота. С една дума – праведник!

    В заключение, стигаме до извода, че протестантското разбиране за правдата като нещо външно, като някаква дреха, която в мига на повярването сме наметнали, е статично и едностранчиво. Освен юридическо оправдание, правдата е и вътрешно състояние, което може и трябва да расте. В този смисъл, то е сходно с освещението. Приведеният пример показва, че освободеният затворник трябва и вътрешно да се освободи. Защото може да излезеш от затвора, но затворът да не излезе от теб.

    Западното богословие, като цяло, не прави разлика между „Божия правда“ и „правда от Бога“. Като атрибут на Бога, Божията правда наистина е съвършена и не подлежи на растеж или смаляване. Казахме, че получаваме това съвършено оправдание при Св. Кръщение. Правдата от Бога обаче е тази благодат, която расте в нас, когато чрез аскетичен и светотайнствен живот се очистваме от греха и изпълваме със Светия Дух. Когато тази правда расте в нас, тогава ще расте и нашата увереност в молитва. Нашият молитвен глас ще идва не от ума, а дълбоко от сърцето. Няма да звучи като отчаян вопъл на затворник, процеждащ се през прозореца на затворническата килия, а като радостния и смирен шепот на блудния син, завърнал се в родния дом и усещащ любящата прегръдка на своя Баща. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2024 г.

ИСТИНСКОТО ДЪЛБОКО ПОКАЯНИЕ

 

(Неделя 15 след Неделя подир Въздвижение)

    Евангелската история за неочакваната радикална промяна на митаря Закхей задава темата на нашите неделни разсъждения – истинското, дълбоко покаяние. От онова, което преизпълва сърцето, говорят устата – казва Спасителят. Ще рече, от сърце, пълно с покаяние, устата изваждат покайна изповед. Така тайнството Изповед се явява логичен завършек на покаянието. Често обаче ние се фокусираме върху нея, а пренебрегваме по-важната част, която невидимо се извършва в сърцето – покаянието. И нерядко става така, че устата говорят, а сърцето мълчи. Това е още едно „разкъсване“ в човешката личност, което ще опитваме да церим, като ползваме чудесната статия „Науката на покаянието“ на архимандрит Тихон (Агриков).

    Животът на православния християнин, най-общо казано, протича в цикъла „подготовка за причастие – причастие“. Този цикъл може да е по-дълъг, както са четирите големи годишни поста, а може и по-кратък, каквато е седмицата. Шест дни задълбочаваме в покаяние и завършваме подготовката с изповед пред свещеника. Ако сме били добросъвестни, достойно и ще се причастим в неделния ден.

    Истинското покаяние наричаме още дълбоко, защото засяга всички пластове на човешката личност: разума – промяна на мисленето, чувствата – съжаление за стореното и волята – решимост да не допускаме отново греха.

    1. Областта на разума

    Първото действие на достойната изповед е изпитването на сърцето. Обикновено неопитните в духовния живот не виждат нито множеството си грехове, нито тяхната гнусота. „Нищо особено не съм направил, съгрешил съм както всички други – само с малки грехове, не съм крал, не съм убивал“ – така обикновено говорят. А самоувереността, безчувствеността, раздразнението, човекоугодието, слабата вяра, недостатъчната любов, малодушието, ропотът, унинието – нима това са малки грехове? Нима някой може да каже, че достатъчно силно вярва в Бога, че любовта му е съвършена, че обича всеки човек като брат в Христа, че е достигнал кротост, смирение, пълно безгневие? С какво друго да си обясним нашата самоувереност на изповед, ако не с окаменялото ни безчувствие, с хладната мъртвост на сърцето, с душевната смърт, която приближава и телесната? Защо светите отци, оставяйки ни покайни молитви, са се считали за първи измежду грешниците и с искрена убеденост са викали към Сладчайшия Иисус: „Никой не е съгрешавал на земята така, както съгреших аз, окаяния и блуден“.

    А ние, само за кратко да останем без наказание от Бога (болест, материална или друга криза), вече сме убедени, че при нас всичко е благополучно и сърцата ни почват да се надигат. Но св. Антоний Велики казва: „Не е велико дело да твориш чудеса, не е велико дело да виждаш ангели; велико дело е да виждаш собствените си грехове."

    Вниквайки в душата си, е нужно да се постараем да различим основните грехове от производните. Например, разсеяността на молитва, невниманието в храма, нежеланието да четем Свещеното Писание. Не произтичат ли тези грехове от маловерие и слаба любов към Бога или от леност и нерадение? Хубаво е, че забелязваме в себе си своеволие, непослушание, самооправдание, нетърпение на упреци, упорство, но още по-важно е да открием връзката им със самолюбието, високоумието и гордостта. Ако забележим в себе си прекалена загриженост за нашата външност, за обстановката у дома и прочие, не е ли това признак на тщеславие? Ако прекалено присърце приемаме житейските неудачи, тежко понасяме разлъката с близки, безутешно скърбим за починалите, то не показва ли това неверие в Божия Промисъл?

    При изпитване на сърцето е необходимо да не изпадаме в прекалена мнителност и дребнава подозрителност към всяко негово движение; поемайки по този път може да загубим чувството да различаваме важно от неважно, оплитайки се в дреболии. В този случай светите отци съветват временно да оставим изпитването на душата си и да преминем към проста духовна диета, при която с молитва и добри дела да опростим и проясним душата си.

    2. Областта на чувствата

    Подготовката за Изповед се заключава не само в това да си спомним или даже да запишем своите грехове, а в това да осъзнаем вината си, да доведем покайното си чувство до сърдечно съкрушение. Бог не е безлична сила. Той е личност, нашите грехове Го наскърбяват и ако е възможно трябва да пролеем покайни сълзи. Сълзите на изповед са важни, но в никакъв случай не трябва да психологизираме изповедта и да ги търсим съзнателно. Всичко трябва да бъде естествено. На изповед не бива да се срамуваме от сълзите, които оросяват нашето лице. Те смекчават окаменението на сърцето и отстраняват главната пречка за покаянието – нашата самост. Гордите и самолюбивите не плачат. Не могат да плачат и тези, които не прощават на ближния, които таят в сърцето си злост и обида, обвинявайки другите и оправдавайки себе си.

    Признак на искрено покаяние е чувството на лекота, чистота, неизяснима радост и дълбок мир.

    3. Областта на волята

    Покаянието няма да бъде пълно и дълбоко, ако каещият се не вземе твърдото решение да не се връща повече към изповядания грях. Тази твърда решимост обаче не означава да се заричаме и заклеваме, а смирено да се надяваме на Бога, съзнавайки немощта си.

    Един селянин навикнал да краде вечер с каруцата от полето. Отишъл на изповед и признал: Отче, откраднах пет купи сено …, абе, я по-добре ги считай шест, че и тая вечер ще ходя по полето. Това не е истинско покаяние. Истинското покаяние означава отвращение от стореното и пренасочване на усилията в обратната посока.

    Един проповедник обяснил покаянието на каубой от Дивия Запад така: покаяние, това е да спреш да завързваш коня си пред кръчмата и да започнеш да го връзваш пред църквата. Може да ви се стори доста груба тази метафора, но смятам, че подходът на проповедника е правилен. Чувствата остават на трето място, златния медал се полага на волята. Волята на каещия се грешник трябва да бъде радикално преориентирана. Ако истински е намразил греха, той ще заобикаля всичко, свързано с него. Не само ще скърби, но ще бяга от греха, ще му се противи.

    Истинското покаяние изисква също възстановяване на нанесените щети (когато е възможно), по примера на митаря Закхей, който върна четирикратно на тези, които бе ограбил.

    Светите отци учат да не очакваме въпроси от духовника, но сами да изповядаме своите грехове, без да се срамуваме, без да скриваме или умаляваме тяхната тежест. Необходимо е да говорим точно, без да прикриваме конкретния грях зад общи фрази като например „Съгреших против седмата заповед“. Особено трудно на изповед е да избегнем съблазънта на самооправданието, опитите да обясним на духовника „смекчаващите обстоятелства“, посочвайки други хора, „съдействали“ за извършване на греха.

    Понякога се стига дотам, че изповядващите се неволно се въвличат в осъждане на други хора, извинявайки себе си и обвинявайки ближния. Това е лъжовно покаяние, лукаво, противно на Бога.

    Бягане от отговорност е и изтъкването слабостта на плътта като извинителна причина. Един християнин бил спрян от пътна полиция за шофиране с превишена скорост.

    - Господин полицай, какво да направя, старото ми естество се надигна, то е виновно за нарушението – заоправдавал се той.

    - Тогава – отсякъл строго полицая – аз ще наложа двойна глоба, една на старото ти естество, за това, че те е подвело и една на новото ти естество – за това, че се е съгласило със старото.

    Не Ви ли напомня тази шеговита история за двойната глоба съвсем нешеговитото предупреждение на свещеника при изповед: Ако ли нещо утаиш от мене, двоен грях ще имаш? Подобно самооправдание е един от начините за утаяване на греха. Всичко това е признак на самолюбие, на отсъствие на дълбоко покаяние.

    Възможно е с времето усилената строгост към себе си, обостреният страх от греха да създадат илюзия, че греховете ни са се умножили и усилили, и душевното ни състояние вместо да се подобри, се е влошило. Но Господ, по Своя дивен Промисъл, често закрива очите ни за нашите успехи (в духовно отношение), за да ни защити от най-злия враг – тщеславието и гордостта.

    Има упорити грехове, които приличат на дебел дънер. Изповядваме ги, причастяваме се, но грехът пак ни застига и падаме. Нека не се отчайваме, дебелите дънери не падат с един удар на брадвата. Трябват много удари и много пот, казано по православному трябва аскеза. И да помним какво казва преп. Йоан Лествичник: „Не се ужасявай, дори и всеки ден да падаш, не отстъпвай от Божия път, но стой на него мъжествено и без съмнение Ангелът, който те пази, ще зачете твоето търпение.“

    Накрая, искам да обърна внимание, че в последно време се наблюдава залитане в посока към често причастяване, но без дълбоко покаяние.

    Спрете и се замислете! Формалното прочитане на предпричастните молитви и формалната изповед не ни носят полза. Без истинско покаяние няма истинско причастие с Христа! Такъв велик светител като еп. Теофан Затворник в едно доста по-спокойно и по-духовно време е считал за нормално благочестивия християнин да се причастява веднъж или два пъти в месеца. Нека не се увличаме по модерни учения, призоваващи към ежеседмично причастяване, без да отчитат, че съвременния човек живее в условия, различни от тези в апостолските времена, различни и от монашеските условия. Живее в последните и ужасни „Ноеви“ дни. Динамика, стрес, социална експлоатация и разпад на обществения морал – условия, в които за човек е много трудно да утихне пред Бога, да изпита сърцето си и дълбоко да се покае. Затова не бързайте да обвинявате свещениците в закостенялост, когато Ви възпират от твърде често причастяване. Така те Ви помагат по-добре да изпълните заповяданото от св. ап. Павел: „Но нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие не както подобава, той яде и пие от своето осъждане, понеже не разпознава тялото на Господа. Затова сред вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бяхме изпитвали себе си, нямаше да бъдем осъждани.“ (1Кор.11:28-31)

    Тялото и Кръвта Христови са най-могъщото лекарство за нашите грехове, но за да разпознаем лекарството, първо трябва да разпознаем болестта и да я дадем на Лекаря на душите и телата ни. Амин. 

 Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

29.01.2023 г.

ПЛОД – ОЧИСТВАНЕ – МНОГОПЛОДИЕ

(За тайнството Изповед преди Св. Причастие)

 

   Днес ще се спрем на един въпрос, който продължава да е актуален през последните години – въпросът за задължителността на тайнството Изповед преди Свето Причастие. 

   Привеждали сме множество мнения, откровения и тълкувания на църковни писатели и свети отци, от които е видно, че обичайната практика през всички векове от историята на Църквата е винаги преди Св. Причастие, християните да пристъпват към тайнството  Изповед. За съжаление противниците на тази здрава традиция изваждат отделни правила и канони от техния контекст и разклащат убеждението на верните. 

      Истинският въпрос не е (и никога не е бил) колко често, а как (с каква подготовка) да се причастяваме. Защото е ясно, че християнинът се нуждае повече от всичко от това лекарство за вечен живот, и трябва да се стреми към него. Но това не трябва да става за сметка на занижаването на подготовката за Причастие, а тайнството Изповед е важна част от тази подготовка.  

Монашеският максимализъм по отношение на Причастието (ежеседмично, и дори ежедневно причастяване) е идеал, към който да се стремим, но той ще си остане непостижим за християните в света. Трябва да отчитаме, че в монашеската общност дори формално да няма тайнство Изповед преди всяко Причастие, ежедневно монахът споделя помислите си пред своя наставник, а това вече е изповед.

Такъв максимализъм се е наблюдавал и в апостолската църква, когато вярващите „всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ.“ (Деян.2:46-47а). Този велик пример за единство и любов обаче е бил приложен само в Йерусалим, където християните живеели в комуни и духовният им живот бил на съвсем различно ниво от сегашния.

Уникална е била и ситуацията в първите векове след Христа, когато в разгара на гоненията, християните са излизали от къщи рано сутрин, събирали са се скришно в нечий дом, и след кратка молитва и песен, ежедневно са се причастявали, преди да отидат на работа. И тогава често е липсвала Изповед. Но тези ранни християни не са знаели дали ще се приберат вечерта живи в къщи, или ще принесат себе си в жертва Богу, наклеветени от съседи езичници.

Ние днес живеем в среда, изпълнена с грях и суета, но без пряка заплаха за живота ни. По изключение, Църквата и днес допуска до Причастие без специална подготовка и дори без Изповед, но само хора, намиращи се в смъртна опасност. 

Виждаме, че отхвърлящите задължителната Изповед преди Причастие не отчитат историческия контекст, в който се извършва тайнството Евхаристия. От изключенията те правят правила. Заслепява ги  тяхното едностранчиво (подчертавам, не толкова грешно, колкото едностранчиво) учение за Църквата Христова, известно като „евхаристийна еклисиология“. Така например протопр. Александър Шмеман смята, че в ранната Църква: „…самото Причастие се възприемало не толкова като акт на лично благочестие и освещение, а преди всичко именно като акт, произтичащ от самото членство в Църквата, и това членство я изпълнява и осъществява.“ Между Църква и Евхаристия Шмеман поставя пълно равенство. От тук той прави крайния извод, че колкото членове има Църквата, толкова трябва да има и причастници. Не се причастяват само оглашените и търпящите епитимия. А многото верни, които не са се подготвили за причастие? Те набързо са обявени за индивидуалисти, а постът и Изповедта са изрязани от подготовката, за да не пречи нищо на „спринта“ към Тялото и Кръвта Христови.

Шмеман утвърждава, че главната цел на причастяването се явява общението между членовете на Църквата. За да избяга от индивидуализма, той поставя акцента върху „винаги всички“ и „винаги заедно“, т.е. единението „по хоризонтала“, а личното благочестие е на второ място.

Истината е обратната. Първо трябва да възлюбим Бога, а след това ближния, както себе си.  Освен това, общението на хората с Бога естествено поражда и тяхното общение един с друг, т.е. второто се явява само следствие. Спасителят казва: „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.“ (Лк.14:16-27) Бог е на първо място, ближния на второ, а Аз-ът – на кръста. Звучи съвсем различно от Шмеман.

Едностранчивото учение на Афанасиев, Шмеман и други съвременни богослови, църковният народ сполучливо нарече "Православие лайт“, т.е. леко Православие, без Изповед, с минимална предпричастна подготовка.

Това „неоправославие“ издига въпроси като: Кое освещава, Причастието или аскетичната подготовка? Колко протестантски звучи! Лутер и Калвин са защитавали тезата, че в човешкото спасение действа само една сила – Божията. Оттам – монергизъм. Но в Православието няма „или“, а „и“. Защото грехът е преди всичко болест, и за нейното изцеление е необходимо пациентът активно да съучаства на Лекаря. И още нещо важно – една тежка болест рядко се лекува с едно лекарство, най-често са необходими много лекарства. Така и изкореняването на греха изисква лично покаяние и изповед пред Бога, пост, поклони, четене на Св. Писание, епитимии, тайнство Изповед и накрая Причастие. Причастяването с Тялото и Кръвта Христови е финалното действие, в което Бог е действащ, но на останалите етапи човекът е съработник Божий, затова говорим за  синергия на човека и Бога в делото на спасението, и конкретно в Св. Причастие.

На първо място е подвигът на личното благочестие на отделния човек, а единството на членовете на Църквата е резултат от богообщението на всеки неин член.

        Силно доказателство намираме в Новия завет. Много често притчата за Лозата и пръчките се разглежда отделно от събитието Тайна вечеря. Но Христос я дава, за да обясни както новия живот, изпълващ християнина, така и синергията на човека и Бога в това мистично единение.

„Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят.“ (Йн.15:1-6)

Единението на човека с Бога в Св. Причастие е дело на цялата Св. Троица: Отец е Лозарят; Синът е Лозата и Светият Дух – лозовия сок. За да бъде изпълнена с живота на лозата, всяка лозова пръчка има само една цел – да стои свързана с Лозата. Тя съвсем не се интересува да е свързана с останалите пръчки. Те не могат да и доставят сок, но пък чрез Лозата всички имат връзка и общение.

В самото начало, преди Лозарят да почне резитбата, Той се вглежда внимателно в пръчките, които са на Лозата. Едни от тях Той ще отреже и хвърли на купчината, където ще съхнат и накрая ще бъдат хвърлени в огъня (ада), а другите внимателно ще подреже и очисти (верните християни), за да дават повече плод. И тук големият въпрос е: Как лозарят подбира коя лоза да отреже? Не са ли всички те равноправни клонки на лозата?

Зная какъв би бил отговорът на Калвин: Бог суверенно си избира кого да спаси и кого да погуби, не високоумствай, но се бой.

Друг е обаче верният отговор. За да го разкрием, ще разграничим четири състояния на пръчките:

Първо. Всички пръчки са на Лозата. Христос го казва: Вие всички сте чисти чрез истината. Всички апостоли, включително Юда, бяха очистени чрез Христовото учение. За нас това е визиране на Кръщението. Чрез Кръщението ние биваме очистени от греха,  съчетаваме се с Христа и ставаме пръчки на Лозата. Разбира се, на Тайната вечеря Иисус говори за Кръщението метафорично, защото още не е установено самото тайнство. Всички са пръчки, дори и Юда.

Второ. Не всички дават добър плод, и най-вече Юда. Защото не е достатъчно само еднократно да си прикрепен към Лозата, т.е. не е достатъчно да си чул Христовото учение като Юда, или приложено към нас – да си кръстен. Но „Всяка пръчка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.“ Забележете, че за да потече сока на Лозата по пръчката и тя да даде много плод, е необходимо нещо да се случи. Необходимо е тази пръчка да даде поне малко плод, да види Лозарят поне пъпка на нея, т.е. необходима е личната аскеза, в която ние насилваме себе си, за да влезем в Царството Божие чрез пости, поклони, молитви и противене на плътта.

Христос вменява отговорност на лозовите пръчки, като отправя към тях заповеди (да пребъдват) и предупреждения (ако не пребъдват). За да има грозде, се изисква личното участие на лозовите пръчки. Чрез Кръщението всички са пръчки на Лозата, но тези, които насилват себе си и търсят Бога, Той – Лозарят очиства.

Трето. Чистенето, или подрязването, причинява болка на лозовата пръчка, но е ключово за многоплодието. Очистването започва с нашето усилие и намира израз най-вече в тайнството Изповед, наречено още „второ кръщение“. Трябва да различаваме греховете (мн. ч.) като факт — те се прощават в Изповедта, и  грехът (ед. ч.) като причина — страстите, които пораждат греховете. Страстите се лекуват най-вече с причастяването.  

Четем как Спасителят „стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с който бе препасан.  Дохожда, прочее, при Симона Петра, а тоя Му казва: Господи, Ти ли ще ми миеш нозете? Иисус му отговори и рече: което върша Аз, ти сега не знаеш, а отпосле ще разбереш. Петър Му казва: няма да умиеш нозете ми вовеки. Иисус му отговори: ако те не умия, нямаш дял с Мене. Симон Петър Му казва: Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата. Иисус му казва: умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял е чист; и вие сте чисти, ала не всички.“ (Йн.15:4-10)

Ето ги двете тайнства на умиването, изразени метафорично: който се е умил целия (т.е. в Светото Кръщение), има нужда само нозете си да умие, (т.е. в тайнството Изповед). Тук става явен критерият, по който Бог едните пръчки отсича, а другите подрязва, за да дават повече плод. Ако в кръщелния купел ти си направен пръчка на Лозата – Христос, но след Кръщението не правиш повече нищо за спасението си, ще бъдеш отрязан и твоята участ ще бъде във вечния огън. Обаче, ако всеки ден търсиш Бога, каеш се за грехове си и се очистваш в тайнството на Изповедта, то

Четвърто. Бог чрез тайнството на Св. Евхаристия ще те напои с живителния сок на Лозата – благодатта на Св. Дух. Това е и целта на човешкия живот – единение с Бога, което ни съединява и с нашите ближни.

Поуките от притчата за Лозата, Христос оделотвори на самата Тайна вечеря. Въпреки, че бяха очистени чрез истината на Христовите слова в последните 3 години, плътските спорове за първенство сред учениците показаха, че те не бяха готови за Причастие. Затова Иисус препаса слугинската престилка и предизвика тяхното покаяние. Допуснати бяха до Светата Трапеза едва след умиването на нозете, което видяхме, е предобраз на тайнството Изповед.

Забелязва се, че не всички причастници биват благословени еднакво от приемането на Тялото и Кръвта Христови. Защо? Защото различно са се подготвили. Получаваме според това, което отдаваме. А някои вместо благословение, са се разболели и починали от недостойно причастяване, предупреждава апостолът. Това са тези, които небрежно и без подготовка са пристъпили към Св. Причастие. Това са точно хора, които са кръстени, но продължават да робуват на страстите си. После, притиснати от някоя неволя, са дочули, че Причастието „помага“, и са „спринтирали“ към него, търсейки не вечното спасение, а земни облаги.

Когато днес модернистите предлагат Причастие без Изповед, те отварят пътя към Светите Тайни точно за такива формални християни – кръстени, но неочистили се чрез пост и Изповед. Ако за една малка монашеска общност е допустимо дори всеки ден Причастие без тайнство Изповед, то в условията на света тайнството Изповед се явява задължително преди Причастие.

Затова нека не „спринтираме“ към неделния ден, но да пребъдваме ежедневно в Христа, да смирим себе си в тайнството на Изповедта и тогава да пристъпваме към „Божествените, свети, пречисти, безсмъртни, небесни и животворящи, страшни Христови Тайни“. Амин!                                                                        

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ – Плевен

02.02.2020 г.