МОЛИТВАТА НА ПРАВЕДНИКА

(ИЛИНДЕН)

„Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите. Голяма сила има усърдната молитва на праведника. Илия беше човек също като нас. Той отправи молитва да няма дъжд и не валя дъжд на земята три години и шест месеца. После пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята принесе своя плод.“ (Як.5:16-18)

    Когато разглеждаме въпроса за молитвата, трябва с особено внимание да се вслушваме в тези, които сам Бог с чудесни отговори е потвърдил като велики молитвеници. Най-яркият старозаветен човек на молитвата е св. пророк Илия. За него свидетелства един от най-големите новозаветни молитвеници - св. ап. Яков. Преданието разказва за брата Господен по плът, че от дългите часове, в които предстоял в молитва, коленете му станал груби като на камила. Св. ап. Яков получил прозвището Праведния и сам той, в своето съборно послание, лаконично, с една дума, ни разкрива тайната на чудотворната молитва – праведността!

    Що е праведност? Голяма тема, не можем дори да я отворим с една проповед. Но можем поне леко да я открехнем.

    Бог е праведен и праведността е едно от Неговите свойства. Божия правда е способността на Бога да поддържа вселената в хармония и ред. А хармонията и редът се базират на Божия закон. За да функционира Божието творение, този закон трябва да се спазва, нарушителите му да бъдат наказвани, а изпълнителите – възнаграждавани, като същевременно и двете групи бъдат насочвани към вечното благо.

    Кой човек тогава е праведен? Отговорът ще е стриктно библейски: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога всички се отвърнаха от Бога, до един станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим.3:10-12)

    Тъжна констатация! Всички, повече или по-малко, попадаме в групата на нарушителите и никой не е достоен да получи отговор на молитвата си. Но виждаме, че Бог отговаря на молитвите, не само на св. пророк Илия и на светците, но и на безброй други молитви. Непрекъснато и ежедневно Той дава от Своите блага на обикновени хора, които Му се молят. Безспорно, това е поради безграничната Му милост. Но дилемата остава - Божията праведност не допуска Той да "затвори очи" за неправдата и да отговаря на молитви на грешници. "А знаем, че Бог не слуша грешници, но слуша този, който Го почита и изпълнява Неговата воля." (Йн.9:31). Какава е тогава тази правда, кояго отваря небесните прозорци за някои хора? 

    Протестантите казват: Причината Бог да дава е в това, че чрез вяра ние сме станали праведни, не действително праведни, но праведни в Неговите очи. Божията правда, казват те, се приема от грешния човек в един еднократен акт на вяра. Бог ни вменява Своята правда и дори когато продължаваме да грешим, Бог ни вижда праведни; да се наричаме повече грешници е неуместно. Няма тайнства (а само символи и ритуали), няма нужда от добри дела (те ще си дойдат неминуемо), няма нужда от аскеза (човешки усилия, водещи до себеправедност). Молитвата е изместена от "говорене на езици", което по думите на един сектантски пастор е "като да те вземе Духът на автостоп". Какъв магичен начин за бягство от истинска молитвена среща с Бога?! 

    Ние, като православни, не можем да се съгласим с всичко това. Ние изповядваме, че при Св. Кръщение се умиваме от греховете, но това е само началото на нашето духовно изцерение. Както казва св. Николай Кавасила тайнствата са вратата и пътят по които Христос се връща в нас. Възцаряването на Христос в нашите души и живот – това е най-важното!

    Православието акцентира на лечебната страна на спасението, а не на юридическата. Но тъй като ап. Павел определено използва и юридически понятия, които изискват обяснение, нека онагледим въпроса с един пример.

    Образно казано, ние се раждаме в затвор, не влизаме по-късно, а се раждаме в него, т.е. „в грях“. При Св. Кръщение ние биваме освободени от този затвор. Кръщението, погледнато от друг аспект, е и оправдание. Затова е необходимо съдебно решение. Не, че Бог го дължи на някой, но цялото творение трябва да познае и признае правилността на Неговите решения. Затова, поради жертвата на Христос, Бог, чрез устата на свещеника провъзгласява на новопокръстения: "Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си, с името на Господа нашего Иисуса Христа и Духа на Бога нашего." Излизай от затвора и живей свободен от греха! И ние излизаме от купела и тръгваме в нов живот. Там, отвън, ни чака бащиния дом и Небесния Отец, който желае да удовлетвори всяка наша нужда. Протестантите спират дотук. Вече сме спасени и оправдани, казват те, и с тази праведност, заставаме пред Бога за молитва и смачкваме всяко чувство за вина у себе си.

    Да, ако излизайки от затвора, веднага ни застигне внезапна смърт, ще бъдем спасени. Такава смърт застигна разбойника, разпънат отдясно на Христа. Изповяда Спасителя и веднага умря. Нямаше време нито за добри, нито за лоши дела.

    Но това е изключителен случай. При всички останали хора не е така. Още с излизането от храма ние се сблъскваме с изкушенията. Защото сме освободени, но не и вътрешно променени. Нашите страсти не се изцерени и ние започваме бързо да нарушаваме Божиите заповеди.

    Образно казано, падайки в грях, ние сами издигаме разрушената от Бога стена. Грешейки, омърсяваме бялата кръщелна дреха и обличаме пак затворническата риза. Връщаме се доброволно в затвора, от който сме били освободени. А от затвора, колкото и да викаме, трудно гласът ни ще стигне до бащиния дом.

    Какво да се прави тогава? Веднъж вече сме били оправдани и втори съдебен процес няма да има. (До смъртта ни, когато ще е т.н. частен съд, а последен ще е всеобщият съд.) Канонът забранява повторно кръщение. 

    Добрата новина е: както сами сме влезли в затвора, така можем и сами да го напуснем, без ново съдебно решение. Ключът за килията е в нас. Този ключ се нарича покаяние и ни е даден при кръщението. Затова свещениците често наставляват новопокръстения: ето, сега вече имаш достъп до всички тайнства на Църквата. За тайнството на Изповедта говори и контекста на разглеждания въпрос за силата на молитвата. Предходният стих гласи: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите“.

    Светите отци наричат тайнството Изповед „второ кръщение“, защото без нов съдебен процес и ново оправдание, ние получаваме същия ефект - излизаме отново на свобода.

    Сто пъти да паднеш на ден, сто пъти извади ключа на покаянието и излез на свобода. Там, на свобода, ти си при Бога и Той слуша твоя глас. Стената вече я няма. Сълзите на покаянието са я разрушили и отново усещаш Божията благодат и присъствие. В теб се заражда надежда и дързост да просиш от Бога.

    Св. ап. Йоан казва: „Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (1Йн.3:21-22)

    Праведността е нещо, което извира от сърцето и се изявява в спазване на Божиите заповеди и добри дела. „Дечица, нека никой не ви заблуждава! Който върши правда, праведен е, както и Той е праведен“ (1Йн.3:7) Колкото и с ума си, по протестантски маниер, да се насилва някой да се счита за облечен в Божията правда, сърцето не може да бъде излъгано. В сърцето на съгрешаващия няма място за смелост и вяра. Грешникът трябва да бъде развързан от греховете си. Но ако си протестант и нямаш тайнства и законно свещенство, кой тогава ще те развърже? И как вярата ще слезе от ума в неочистеното сърце? Как молитва от неочистено сърце ще свали огън и дъжд от небето? Трудни въпроси за протестанта.

    И така, първата и най-важна стъпка е да излезем от затвора на греха и да си върнем дръзновението на детето, което моли своя любящ баща.

    Излезли от затвора на порока, ние трябва да насочим всичките си сили към нашето духовно излекуване. Никой не се е родил светец. Правдата е път, в който има много падания и ставания. Винаги трябва да помним, че „Илия беше човек също като нас“. Той беше замесен от същата мая, човешкото му естество бе повредено, също като нашето. От житието му знаем, че имаше периоди на сривове и униние. Виждаме, че този, който с молитва отваряше и затваряше небето над Израил, който изби Вааловите пророци, се уплаши за живота си „…седна под една хвойна и искаше да умре, казвайки: „Достатъчно е! Сега, Господи, вземи живота ми, защото не съм по-добър от предците си.“ (3Царе 19:4)

    Това е човешката слабост. „Защо - пита блаж. Теодорит - Илия, имайки такава сила, се уплаши от една Иезавел?" И отговаря: "Защото, освен пророк беше и човек. От друга страна, и страхът бе дело на Божият промисъл. За да не може величието на чудотворството да заплени мисленето му, благодатта даде място на природата в него да се появи боязън, а пророкът чрез това да познае собствената си немощ".

    Пророкът не оправдаваше слабостта си, а строго я осъждаше. За разлика от съвременните „праведни“ протестанти, той считаше себе си за човек недостоен, за каквито винаги, през всички епохи, са считали себе си Божиите светии. И св. Илия, както всички светии, беше строг аскет, който се бореше за вътрешна чистота. С една дума – праведник!

    В заключение, стигаме до извода, че протестантското разбиране за правдата като нещо външно, като някаква дреха, която в мига на повярването сме наметнали, е статично и едностранчиво. Освен юридическо оправдание, правдата е и вътрешно състояние, което може и трябва да расте. В този смисъл, то е сходно с освещението. Приведеният пример показва, че освободеният затворник трябва и вътрешно да се освободи. Защото може да излезеш от затвора, но затворът да не излезе от теб.

    Западното богословие, като цяло, не прави разлика между „Божия правда“ и „правда от Бога“. Като атрибут на Бога, Божията правда наистина е съвършена и не подлежи на растеж или смаляване. Казахме, че получаваме това съвършено оправдание при Св. Кръщение. Правдата от Бога обаче е тази благодат, която расте в нас, когато чрез аскетичен и светотайнствен живот се очистваме от греха и изпълваме със Светия Дух. Когато тази правда расте в нас, тогава ще расте и нашата увереност в молитва. Нашият молитвен глас ще идва не от ума, а дълбоко от сърцето. Няма да звучи като отчаян вопъл на затворник, процеждащ се през прозореца на затворническата килия, а като радостния и смирен шепот на блудния син, завърнал се в родния дом и усещащ любящата прегръдка на своя Баща. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2024 г.