Докога ще куцате на две колена?

(Илинден)

Свети пророк Илия е един от най-великите старозаветни праведници и ревностен защитник на вярата в единия истинен Бог. Живял е през IX век преди Христа, по времето на израилския цар Ахав. Свещеното Писание го нарича „тесвитец, от жителите на Галаад“ (3 Цар. 17:1).

Името Илия означава: „Моят Бог е Господ“. В това име е събрана цялата му мисия – да покаже на народа, че Господ, а не идолите, е истинският Бог.

Свети пророк Илия е особено почитан у нас. От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия българите сме посветели храмове. Защо е така? Защо нямаме храмове, посветени на праотеца Авраам, боговидеца Моисей или псалмопевеца Давид?

Някои учени са изтъквали, че нашият народ е земеделски и за него е особено важно да почита този, който с молитва изпросва ценен дъжд за реколтата. Като прибавим факта, че трудната съдба на българина го е направила скептичен към красиви слова, можем да си обясним поговорката „Това, което го пише по книгите, не расте по нивите“. Българинът трудно дава доверие, иска да види изява на Божията сила, както навремето е видял в св. Йоан Рилски. Точно това намираме в житието на св. пророк Илия – дивни чудеса и изяви на Божията сила! Но има нещо, което често остава скрито – цената на духовната сила.

Божиите чудеса не са нещо механично и не идват с човешки трикове и схеми. Те са дар от Бога, Който действа свободно, както Му е угодно. Но човекът, който се стреми към Бога, очиства сърцето си, смирява се и се учи да живее в Неговата воля, става способен да приеме тази благодат.

Пророк Илия бил именно такъв човек – изпълнен с ревност за Божието име. Той не търсел собствена слава, а истината. Ежедневно пребъдвал в общение с Бога. Когато видял отстъплението на народа, идолопоклонството и неправдата, не се поколебал да изобличи цар Ахав и царица Иезавел. Смелост, която често ни липсва, все намираме „мъдри“ аргументи, все чакаме някой друг да свърши тази работа..

Кулминацията на неговото служение е събитието на планината Кармил.

Царят и народът били увлечени в поклонение на Ваал – езическо божество. Пророкът предложил изпитание: жреците на Ваал да принесат жертва и той също да принесе, и този Бог, Който отговори с огън от небето, да бъде признат за истинен.

Събрали се множество народ и жреците на Ваал. Те викали дълго, но нищо не се случило.

Тогава пророк Илия извикал към народа: „Докога ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог – вървете след Него; ако ли Ваал – вървете след него!“ (3 Цар. 18:21)

Какъв израз само! Прегъването на коляно е израз на поклонение, да куцаш на две колена значи да се кланяш на двама господари.

Тези думи са актуални и днес. Раздвоението на сърцето е една от най-големите духовни болести. Човек вярва, но не напълно; надява се на Бога, но и търси опора другаде. На въпрос в какво вярва, певицата Мадона отговаря: във всичко по малко. Колко характерно за съвременния човек! И колко трагично, защото той не може на нищо да се облегне!

Св. Яков предупреждава за тази постоянна опасност: „Но да моли с вяра и никак да не се съмнява, защото онзи, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и разлюлявана от вятъра. Нека такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, тъй като двуличният човек е непостоянен във всичките си начинания.“ (Як.1:6-8)

Така брата Господен започва своето послание с отрицателния пример, а го завършва с положителния – Илия, човек със същото естество като нас, но с нещо, което ние рядко притежаваме – неразделено сърце, отдадено само на единия истинен Бог!

И така, пророк Илия приготвил жертвеника, излял вода върху жертвата, така че да няма никакво съмнение или човешка хитрост. И се помолил от цялото си голямо неразделено сърце.

Господ отговорил – огън слязъл от небето и изгорил жертвата. Народът паднал на земята и признал: „Господ е Бог!“

Това събитие ни показва не просто чудо, а истина: Бог се открива на онези, които Го търсят с цялото си сърце. Това звучи някак клиширано, струва ни се че и ние така обичаме Бога. Но нека помислим какъв беше залога – на живот и смърт, който загуби облога, губи живота си. Готови ли сме ние на това, Ако не, значи сърцето ни не е напълно отдадено на Бога.

Животът на пророк Илия ни учи на няколко неща:
• че вярата изисква цялостност, а не раздвоение;
• че молитвата не е формалност, а живо общение с Бога;
• че ревността за Бога не е гняв, а любов към истината и към спасението на хората.

Но също така трябва да помним: не човекът „произвежда“ чудеса. Всичко е дар от Божията благодат.

Църквата ни призовава да гледаме на пророк Илия не просто като на недостижим пример, а като на свидетел за това какво може да направи Бог в живота на човека, ако той само избере непоколебимо Божия път.

Затова нека и ние се поучим:
– не да търсим чудеса, а да търсим Бога;
– не да осъждаме другите, а да започнем от себе си;
– не да бъдем хладни, а да се стремим към жива вяра.

И ако вървим по този път – нераздвоени, с покаяние, молитва и упование – Бог ще действа в живота ни. Ще видим чудесата на Неговата сила, ще се възрадваме и ще се спасим. Амин.

Автор: протойерей Красимир Кръстев

МОЛИТВАТА НА ПРАВЕДНИКА

(ИЛИНДЕН)

„Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите. Голяма сила има усърдната молитва на праведника. Илия беше човек също като нас. Той отправи молитва да няма дъжд и не валя дъжд на земята три години и шест месеца. После пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята принесе своя плод.“ (Як.5:16-18)

    Когато разглеждаме въпроса за молитвата, трябва с особено внимание да се вслушваме в тези, които сам Бог с чудесни отговори е потвърдил като велики молитвеници. Най-яркият старозаветен човек на молитвата е св. пророк Илия. За него свидетелства един от най-големите новозаветни молитвеници - св. ап. Яков. Преданието разказва за брата Господен по плът, че от дългите часове, в които предстоял в молитва, коленете му станал груби като на камила. Св. ап. Яков получил прозвището Праведния и сам той, в своето съборно послание, лаконично, с една дума, ни разкрива тайната на чудотворната молитва – праведността!

    Що е праведност? Голяма тема, не можем дори да я отворим с една проповед. Но можем поне леко да я открехнем.

    Бог е праведен и праведността е едно от Неговите свойства. Божия правда е способността на Бога да поддържа вселената в хармония и ред. А хармонията и редът се базират на Божия закон. За да функционира Божието творение, този закон трябва да се спазва, нарушителите му да бъдат наказвани, а изпълнителите – възнаграждавани, като същевременно и двете групи бъдат насочвани към вечното благо.

    Кой човек тогава е праведен? Отговорът ще е стриктно библейски: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога всички се отвърнаха от Бога, до един станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим.3:10-12)

    Тъжна констатация! Всички, повече или по-малко, попадаме в групата на нарушителите и никой не е достоен да получи отговор на молитвата си. Но виждаме, че Бог отговаря на молитвите, не само на св. пророк Илия и на светците, но и на безброй други молитви. Непрекъснато и ежедневно Той дава от Своите блага на обикновени хора, които Му се молят. Безспорно, това е поради безграничната Му милост. Но дилемата остава - Божията праведност не допуска Той да "затвори очи" за неправдата и да отговаря на молитви на грешници. "А знаем, че Бог не слуша грешници, но слуша този, който Го почита и изпълнява Неговата воля." (Йн.9:31). Какава е тогава тази правда, кояго отваря небесните прозорци за някои хора? 

    Протестантите казват: Причината Бог да дава е в това, че чрез вяра ние сме станали праведни, не действително праведни, но праведни в Неговите очи. Божията правда, казват те, се приема от грешния човек в един еднократен акт на вяра. Бог ни вменява Своята правда и дори когато продължаваме да грешим, Бог ни вижда праведни; да се наричаме повече грешници е неуместно. Няма тайнства (а само символи и ритуали), няма нужда от добри дела (те ще си дойдат неминуемо), няма нужда от аскеза (човешки усилия, водещи до себеправедност). Молитвата е изместена от "говорене на езици", което по думите на един сектантски пастор е "като да те вземе Духът на автостоп". Какъв магичен начин за бягство от истинска молитвена среща с Бога?! 

    Ние, като православни, не можем да се съгласим с всичко това. Ние изповядваме, че при Св. Кръщение се умиваме от греховете, но това е само началото на нашето духовно изцерение. Както казва св. Николай Кавасила тайнствата са вратата и пътят по които Христос се връща в нас. Възцаряването на Христос в нашите души и живот – това е най-важното!

    Православието акцентира на лечебната страна на спасението, а не на юридическата. Но тъй като ап. Павел определено използва и юридически понятия, които изискват обяснение, нека онагледим въпроса с един пример.

    Образно казано, ние се раждаме в затвор, не влизаме по-късно, а се раждаме в него, т.е. „в грях“. При Св. Кръщение ние биваме освободени от този затвор. Кръщението, погледнато от друг аспект, е и оправдание. Затова е необходимо съдебно решение. Не, че Бог го дължи на някой, но цялото творение трябва да познае и признае правилността на Неговите решения. Затова, поради жертвата на Христос, Бог, чрез устата на свещеника провъзгласява на новопокръстения: "Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си, с името на Господа нашего Иисуса Христа и Духа на Бога нашего." Излизай от затвора и живей свободен от греха! И ние излизаме от купела и тръгваме в нов живот. Там, отвън, ни чака бащиния дом и Небесния Отец, който желае да удовлетвори всяка наша нужда. Протестантите спират дотук. Вече сме спасени и оправдани, казват те, и с тази праведност, заставаме пред Бога за молитва и смачкваме всяко чувство за вина у себе си.

    Да, ако излизайки от затвора, веднага ни застигне внезапна смърт, ще бъдем спасени. Такава смърт застигна разбойника, разпънат отдясно на Христа. Изповяда Спасителя и веднага умря. Нямаше време нито за добри, нито за лоши дела.

    Но това е изключителен случай. При всички останали хора не е така. Още с излизането от храма ние се сблъскваме с изкушенията. Защото сме освободени, но не и вътрешно променени. Нашите страсти не се изцерени и ние започваме бързо да нарушаваме Божиите заповеди.

    Образно казано, падайки в грях, ние сами издигаме разрушената от Бога стена. Грешейки, омърсяваме бялата кръщелна дреха и обличаме пак затворническата риза. Връщаме се доброволно в затвора, от който сме били освободени. А от затвора, колкото и да викаме, трудно гласът ни ще стигне до бащиния дом.

    Какво да се прави тогава? Веднъж вече сме били оправдани и втори съдебен процес няма да има. (До смъртта ни, когато ще е т.н. частен съд, а последен ще е всеобщият съд.) Канонът забранява повторно кръщение. 

    Добрата новина е: както сами сме влезли в затвора, така можем и сами да го напуснем, без ново съдебно решение. Ключът за килията е в нас. Този ключ се нарича покаяние и ни е даден при кръщението. Затова свещениците често наставляват новопокръстения: ето, сега вече имаш достъп до всички тайнства на Църквата. За тайнството на Изповедта говори и контекста на разглеждания въпрос за силата на молитвата. Предходният стих гласи: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите“.

    Светите отци наричат тайнството Изповед „второ кръщение“, защото без нов съдебен процес и ново оправдание, ние получаваме същия ефект - излизаме отново на свобода.

    Сто пъти да паднеш на ден, сто пъти извади ключа на покаянието и излез на свобода. Там, на свобода, ти си при Бога и Той слуша твоя глас. Стената вече я няма. Сълзите на покаянието са я разрушили и отново усещаш Божията благодат и присъствие. В теб се заражда надежда и дързост да просиш от Бога.

    Св. ап. Йоан казва: „Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (1Йн.3:21-22)

    Праведността е нещо, което извира от сърцето и се изявява в спазване на Божиите заповеди и добри дела. „Дечица, нека никой не ви заблуждава! Който върши правда, праведен е, както и Той е праведен“ (1Йн.3:7) Колкото и с ума си, по протестантски маниер, да се насилва някой да се счита за облечен в Божията правда, сърцето не може да бъде излъгано. В сърцето на съгрешаващия няма място за смелост и вяра. Грешникът трябва да бъде развързан от греховете си. Но ако си протестант и нямаш тайнства и законно свещенство, кой тогава ще те развърже? И как вярата ще слезе от ума в неочистеното сърце? Как молитва от неочистено сърце ще свали огън и дъжд от небето? Трудни въпроси за протестанта.

    И така, първата и най-важна стъпка е да излезем от затвора на греха и да си върнем дръзновението на детето, което моли своя любящ баща.

    Излезли от затвора на порока, ние трябва да насочим всичките си сили към нашето духовно излекуване. Никой не се е родил светец. Правдата е път, в който има много падания и ставания. Винаги трябва да помним, че „Илия беше човек също като нас“. Той беше замесен от същата мая, човешкото му естество бе повредено, също като нашето. От житието му знаем, че имаше периоди на сривове и униние. Виждаме, че този, който с молитва отваряше и затваряше небето над Израил, който изби Вааловите пророци, се уплаши за живота си „…седна под една хвойна и искаше да умре, казвайки: „Достатъчно е! Сега, Господи, вземи живота ми, защото не съм по-добър от предците си.“ (3Царе 19:4)

    Това е човешката слабост. „Защо - пита блаж. Теодорит - Илия, имайки такава сила, се уплаши от една Иезавел?" И отговаря: "Защото, освен пророк беше и човек. От друга страна, и страхът бе дело на Божият промисъл. За да не може величието на чудотворството да заплени мисленето му, благодатта даде място на природата в него да се появи боязън, а пророкът чрез това да познае собствената си немощ".

    Пророкът не оправдаваше слабостта си, а строго я осъждаше. За разлика от съвременните „праведни“ протестанти, той считаше себе си за човек недостоен, за каквито винаги, през всички епохи, са считали себе си Божиите светии. И св. Илия, както всички светии, беше строг аскет, който се бореше за вътрешна чистота. С една дума – праведник!

    В заключение, стигаме до извода, че протестантското разбиране за правдата като нещо външно, като някаква дреха, която в мига на повярването сме наметнали, е статично и едностранчиво. Освен юридическо оправдание, правдата е и вътрешно състояние, което може и трябва да расте. В този смисъл, то е сходно с освещението. Приведеният пример показва, че освободеният затворник трябва и вътрешно да се освободи. Защото може да излезеш от затвора, но затворът да не излезе от теб.

    Западното богословие, като цяло, не прави разлика между „Божия правда“ и „правда от Бога“. Като атрибут на Бога, Божията правда наистина е съвършена и не подлежи на растеж или смаляване. Казахме, че получаваме това съвършено оправдание при Св. Кръщение. Правдата от Бога обаче е тази благодат, която расте в нас, когато чрез аскетичен и светотайнствен живот се очистваме от греха и изпълваме със Светия Дух. Когато тази правда расте в нас, тогава ще расте и нашата увереност в молитва. Нашият молитвен глас ще идва не от ума, а дълбоко от сърцето. Няма да звучи като отчаян вопъл на затворник, процеждащ се през прозореца на затворническата килия, а като радостния и смирен шепот на блудния син, завърнал се в родния дом и усещащ любящата прегръдка на своя Баща. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2024 г.

ОГНЕНИЯТ ПРОРОК

(ИЛИНДЕН)

    Свети пророк Илия е един от най-великите старозаветни праведници и могъщ изобличител на езичеството. Живял през IX век преди Христа по времето на цар Ахав. 

    Бил из потомството на Аарон, от гр. Тесвия, Галатия. Името Илия значи крепост и той наистана се показал твърдина на вярата.

  От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия са посветени безброй православни храмове. Защо е така? Защо нямаме храмове, посветени на праотеца Авраам, боговидеца Моисей или псалмопевеца Давид? Защо народът ни почита този пророк повече от всички други старозаветни личности?

    Етнолозите вероятно биха потърси отговора в това, че нашият народ е земеделски и за него е особено важно да почита този, който с молитва изпросва ценен дъжд за реколтата. Вероятно е така, но има място и фактът, че трудната съдба на българина го е направила скептичен към красиви слова. В своя консерватизъм той иска да види изява на Божията сила и да основе вярата си на истински чудеса. А точно това намираме в житието на св. пророк Илия. То е непрестанна поредица от велики Божии чудеса.

    Но това, което хората не виждат е цената на духовната сила, цена, която трябва да бъде платена. Божиите чудеса не идват без аскетично усилие от страна на човека. Човек трябва да съедини себе си с Бога, за да стане проводник на Неговата сила. Трябва да очисти душата си и да скърби за падението на народа така, както Бог скърби. Трябва да подчини своята воля на Божията, с една дума – да се съедини с Него във всичко. И колкото повече човек се съединява с Бог, толкова повече започва да вижда Божията любов към погиващите, любов стигаща до Божествена ревност! И сам започва да копнее за спасението на ближните, изпълва се с ревност за Бога.

    Такъв бил пророк Илия – изпълнен с огнена ревност за Божието име. Колко много ни липсва тя днес! Ние сме хладни християни. За нас важат с пълна сила думите на Христос от Откровение: „...зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те избълвам из устата Си.“  (Откр.3:15-16)

    Илия копнеел с цяло сърце за Бога. Велик постник, въздържан в храна, скромен в облекло и строг към себе си и другите, пророкът вдъхновено проповядвал волята Божия и нуждата от истинско служение и поклонение Богу като първо и необходимо условие за щастлив живот и земно благоденствие. Заради удивителната си святост и чистота в живота свети пророк Илия се възпява и прославя от светата Църква като "небесен човек" и "земен ангел".

    Неговата ревност и преданост към вярата в единия истинен Бог била толкова силна, че когато видял отстъплението от нея, идолопоклонничеството и безчестието в царския дом, той не се поколебал да изобличи с огнени слова недостойния израилски цар Ахав и жена му Иезавел. Ето накратко историята, която е кулминация на неговия живот.

    Цар Ахав и царица Иезавел поставили в Самария идола на езическото божество Ваал, приканяли народа да му се покланя и преследвали служителите на истинския Бог. Затова пророк Илия с молитва заключил небето и три години и половина не валяло дъжд. Гонен, пророкът предложил на Ахав Вааловите жреци да принесат жертва на планината Кармил и после той да принесе. На когото жертвата се запали с огън от небето, неговата вяра да се счита за истинска. 

    Царят се съгласил. Заклали жертви. Множество народ с жреците и пророците на Ваал – около 450 души – се събрали на планината Кармил. Илия дошъл и извикал към народа: "Още ли ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог, вървете след Него! Ако ли Ваал – вървете след него!" (3Царе18:21)

    Но народът мълчал. Народът бил раздвоен. Какъв израз само! Да куцаш на две колена, значи да си раздвоен в богопоклонението. Такива били израилтяните - хем вярвали в Бога, хем прибягвали и към Ваал – едно от имената на дявола. Нещо като при нас българите – хем сме православни, хем като сме в нужда тичаме при врачки, баячки, куршумолеячки, екстарсенси … Тук даже не отварям темата за непрестанното упование в Бога преди всяко начинание и нужда. Когато сме болни, когато имаме нужда от помощ, съвет или нещо друго, към Бога ли първо поглеждаме или към телефонния указател с приятели? За Бога се сещаме едва накрая, когато живота ни се срине. Така е, защото не сме схванали вярната пословица „Бог не е последната надежда, а единствената!“ Той е във всичко и всичко зависи от Него, както мъдро отбелязва Соломон: „Ако Господ не изгради дома, напразно ще се трудят строителите; ако Господ не пази града, напразно ще бди пазачът.“ (Пс.126:1)

    От зората на човечеството дяволът се опитва да внуши, че не на Бога, а на него трябва да се отдава почит, защото той владее природните сили. Когато откритото поклонение на дявола е неприемливо, той се задоволява и с това да насочи хората да обожествяват творението, да издигат идоли, само и само да ги отклони техния Създател. Заслепява умовете на хората, за да не размислят, че зад чудната хармония на вселената стои всесилен и премъдър Творец. За св. Василий Велики вселената представлява сякаш някакво училище, в което разумните души се учат да познават Бога. Да не познаеш Твореца, съзерцавайки света, това означава да не виждаш нищо посред ясен и светъл ден.

   Четете Библията и нейното продължение – житията на светиите! Това са книгите, които разкриват великите Божии дела и осветляват дявола като узурпатор и измамник.

    Това ни се разкрива и в грандиозното събитие на планината Кармил. Представете си картината – 450 жреци на Ваал викат и крещят, но всичко е напразно. Нищо не станало, никакъв огън не слезнал от небето.

    Сред настръхналото множество виждаме и самотната фигура на св. пр. Илия. Той направил жертвеник и около него окоп, заклал теле и го положил върху дървета. "Сега – казал той на народа – донесете вода и я излейте върху жертвата." Това направили три пъти и то така, че и целият окоп около жертвеника се напълнил с вода.

    Колко мъдро постъпил пророкът! Както знаем добре, мокрото дърво не може да пламне по естествен начин, трябва свръхестествена намеса. Така пророкът отрязал всякаква възможност за спекулации от рода на това, че е използвал слънчевата топлина за запалване на огъня или някакъв друг трик. Това винаги са били методите на шарлатаните, методи, немислими за Божий човек, какъвто бил св. Илия. 

    А методът на Илия бил молитвата, упованието само на Бога. Пророкът се помолил пламенно и върху жертвата паднал огън от небето, и я изгорил.

    Народът видял това и до земята се поклонил на Истинския Бог. Посрамените жреци на Ваал били избити. Обилен дъжд напоил земята.

    Това е Божията сила! Това се случва и до днес в живота на светиите – на всички тези, които се съединяват с Бога. Колко просто е всичко, съединиш ли се с Бога, Неговата сила започва да се изявява и чрез теб! Колко просто и същевременно неимоверно трудно. Трудно, защото изисква да се очистиш от проказата на греха, която дълбоко ни е поразила. Толкова трудно, че отнема цял един живот…

    Лесните чудеса винаги са от лукавия: плати таксата, сложи две бучки захар под възглавницата, на сутринта ги донеси и ще ти кажа бъдещето… Такива "пророци" и "чудотворци" днес много и всички са от типа на „Вааловите“.

    Има и друго уникално нещо при св. пр. Илия. Той е единствен избраник Божи, чийто живот не завършва като у другите човеци (дори и най-славните сред пророците) - със смърт, а продължава с небесно възнесение на огнена колесница. След като пророкувал 25 години, край р. Йордан бил грабнат на огнена колесница и жив отнесен на небето.

    Единствен Бог знае каква тайнствена мисия е предопределил за безсмъртника Илия. Тя ще се прояви в края на времената, точно преди появата на антихриста, както Сам Господ е предсказал: "Илия първом ще дойде и ще уреди всичко." (Мат. 17:11)

    Свети Илия – един пророк, чийто живот бил изпълнен с Божия огън! Нека и ние бъдем огън: с огнени думи, огнена вяра, огнена молитва, огнен живот. Само това подобава на християните в Долни Дъбник – да бъдат като своя небесен покровител. Само така ще имаме надеждата за огнено възнесение, подобно на това, с което пророкът напуснал този свят и влезнал в Царството Небесно. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2023 г.