(ПАСХА)
„Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име,“ (Фил. 2:6-9)
Чух една критика от протестант-евангелист към православните вярващи, която звучеше така: „Вие – казваше той – акцентирате върху поста и празниците, но по-важно е да се ограмотявате библейски. В Библията не пише за такива неща като Велик пост и Великден.“
Днес, в навечерието на най-големия празник – Възкресение Христово, не подобава да анализираме обстойно протестантските заблуди, породени от субективното им и извратено тълкуване на Свещеното Писание. Ще вземем само повод от гореказаните думи, за да задълбочим разбирането си за истинското празнуване на този най-велик ден, за който пеем в тропара, че е „Пасха, която ни отваря райските врати“.
За протестантите този най-велик ден се е случил и останал в миналото. Затова те разбират възпоменанието само като поглед назад, към онези събития в Израил от преди 2000 години. Те не схващат дълбокия смисъл на Петдесетница като идване на бъдещия век, на есхатона, Този есхатон пронизва историческото време, в което живеем. Затова, когато ние, православните, празнуваме Великден, ние не просто си спомняме за онзи исторически ден на Христовото възкресение, нито го преживяваме емоционално на психологическо ниво, но днес, в настоящето време участваме, ставаме причастни на него. Как да разбираме това твърдение?
Според цитирания текст от посланието на св. ап. Павел към филипяните животът на Христос условно можем да разделим на две части: понизяване и въздигане, За понизяване е използвана гръцката дума „кенозис“, която означава Христовото себеопразване при Неговото въплъщаване. Кенозисът е себеотрицание, а не изпразване от божественост, нито замяна на божествеността за човешка природа.
Целият земен живот на Христос, още от Неговото зачатие преминава под сянката на Кръста. Периодът от Благовещение до Рождество е под тази сянка, въпреки че е скрит за човешките очи. Общественото служение на Иисус започва с 40 дни пост и завършва на Голгота. Когато на кръста казва „Свърши се“, Той всъщност обявява края на тази първа част – понизяването и началото на втората – въздигането. Въздигането също започва с един период, който е скрит за човешките очи – от Разпятие до Възкресение, но през него вече проникват първите лъчи от светлината на Христовото Възкресение. Христос слезна в ада не като победен, а като Победител и това е началото на Неговото въздигане. Възкресение, Възнесение, Петдесетница са другите стъпки нагоре, към небесния трон.
Великият пост е периодът, в който ние се съединяваме с Христа, като съединяваме нашия кенозис с Христовия кенозис, за да бъдем едно и в Неговото Възкресение. Първо преминаваме през понизяването, през Кръста, съразпваме се с Христа, като умъртвяваме страстите в продължение на 40 дни. Великият пост е нарастващо съединение с Христа на Неговия кръст, за да се съединим с Него и в най-славния ден от въздигането Му – денят на Неговото Възкресение.
Както казахме, Православието вижда преодоляването на историята чрез взаимно проникване, общо съществуване с есхатона, започнало на Петдесетница. Така ние стъпваме на учението на св. Максим Изповедник и разглеждаме Старият Завет като сянка, Новият Завет – като икона, а Есхатонът като напълно разкрита истина. Сега, ако можем така да се изразим, живеем в иконичен период. Период, в който есхатонът нахлува в историята и я преобразява.
В анамнезиса (припомнянето) на Литургията свещеникът тихо чете: „И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие“. Това е особен вид припомняне. Ние си спомняме не само отминали събития, но и бъдещи – Второто пришествие, като вече станали. Така се заличават границите между минало, настояще и бъдеще, т.е. ние не сме участници в някаква чисто земна, възпоменателна литургията, ние сме участници в една космическа, извънвремева литургия. Ние действително се срещаме с Христос, както в събитията от Неговото понизяване, така и в тези от Неговото въздигане.
Но ние, хората, добре знаем от опита ни в този време-пространствен континуум, в който живеем, че минало и бъдеще не съществуват, едното си е отишло, а другото още не е дошло. Във всеки времеви момент можем да бъдем само на едно място. Ние живеем в днес, има само „Днес“. Затова и свещените писатели на Новия Завет за да обозначат „пресечната точка“ на историческото и есхатологическото време, използват точно думата „Днес“. Това е едно вечно „Днес“.
Нашата литургия ни предлага тази възможност да влезем в този вечен ден – „Днес“. Ще приведа за това само по един пример от литургичните текстове, свързани с Великден.
На Велики Петък
„Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите;
с венец от тръни се увенчава Този, Който е Цар на ангелите;
в лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци, с плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам;
с гвоздеи се приковава Женихът църковен; с копие се пробожда Синът на Дева.“
На Велика събота
„Днес гробът държи Този, Който в дланта Си държи творението.
Камък покрива Господа, Който е покрил с добродетел небесата.
Спи Животът и адът трепери, Адам се освобождава от оковите си.“
На Великден
„Пасха свещена се показа нам днес;
Пасха нова и свята; Пасха тайнствена и всепочитана,
Пасхата на Христа Избавителя, Пасха непорочна,
Пасха велика, Пасха на верните,
Пасха, която ни отваря райските врати,
Пасха, която освещава всички верни.
Този е денят, който Господ сътвори: да се възрадваме и развеселим в него!
Пасха възхитителна! Пасха! Господня Пасха,
Пасха всечестна ни озари!
Пасха е! С радост един другиго да прегърнем!
О, Пасха - избавление от скръб!
Защото от гроба днес като от чертог блесна Христос и изпълни жените с радост, като им каза: Възвестете на апостолите!“
За протестанта не съществува това иконично „Днес“. Той, в крайна сметка се оказва „заключен“ в историята. Затова не е учудващо, че протестантът не пости. Неговото „днес“ не е участие в празнуваното събитие, а чисто психологическо, само мислено спомняне на този отминал исторически акт. Протестантът не се съединява с Христа в Неговото понизяване, затова и надеждите му за съединение с Христа ва Неговото въздигане в крайна сметка ще си останат само илюзия.
За протестанта е без значение кога е Великден. Ако днес аз поставя на входа на Евангелската църква съобщение: „След два дни ще се проведе Великденско богослужение“, това няма да промени нищо и няма да изненада никого. Великденското богослужение в протестантската църква се отличава от еженеделното само по силата на звука. Но там се е стигнало до такова положение, че на неделните служби струните на китарите се опъват толкава силно и барабаните се удрят толкова силно, че има опасност на Великден при дигане с един тон нагоре, да стане някоя авария - някоя струна да се скъса, някой инструмент да се повреди.
Протестантското клише, че за тях всеки ден е Великден не означава нищо друго освен това, че за тях никой ден не е Великден. Защото Христос не слезна от небето на Голгота, а във Витлеем. И трябваше да извърви този път заради нас, за да можем ние да вървим по него. А като не пости, протестантът всъщност се отказва да извърви пътя от Витлеем до Голгота, който е пътя на кенозиса. Иска някакси като с парашут да кацне в неделната утрин на Възкресението.
И така, протестантите посрещат Великден без постна подготовка. Тя не е им необходима по много проста причина. Когато чакаш някой гост наистина да дойде, ти се подготвяш за неговото идване: ще преметеш ще почистиш, ще приготвиш ястие. Но ако само ще си спомняш мислено за него, тези усилия са излишни. Ще си лежиш на леглото, ще си пълниш главата с прелюбопитни християнски четива и ще си мечтаеш за небето. После ще излезеш сред другите хора, ще се надуваш с плътския си ум и ще ги обръщащ в „библейската“ вяра. Но къде си самият ти, човече, достигна ли до истинския Великден, който е „днес“, а не само е бил преди 2000 години?
Историята познава доста ревностни протестанти, дори цели течения, които са опитвали да се завърнат към поста и аскезата. Неуспешно! Защото не към някакви практики (били те и най-благочестиви) трябва да се върнат те, а към общността, в която обитава Този, Който дава благодатта за аскезата – Православната Христова Църква. Само в нея можем да станем „участници в божественото естество“, само в нея можем да празнуваме „Пасха, която ни отваря райските врати“.
Братя и сестри,
Като членове на истинското Тяло Христово – Светата Православна Църква, ние можем истински да участваме в Пасхалната радост, само ако истински преминем през постния подвиг. Истинско безумие е да стоиш пред отворената райска врата и да не влезеш през нея! Това безумие вършат всички, които са кръстени членове на Православната Църква, но не живеят своята вяра. Стоят на врата и не влизат.
Днес всички християни се радват и всички имат право да се радват. Но една е радостта на тези, които са се съединили с Христа в Неговите страдания, а друга е радостта на тези, които не са положили усилия или пък формално са постили, като са разлъчили това, което Бог е съчател, т.е. телесния и духовния пост.
Опасявам се, че радостта на тези, вторите, ще остане от типа на Цветница. Това е радост, но повече емоционална, отколкото духовна. Радост неизпитана, непреминала изпитанието на кръста. Наподобява радостта на юдеите на Цветница, като очакваха от Господа земно благоденствие и успехи. Радостно викаха „Осанна“, а след няколко дни се "препънаха" в Кръста и закрещяха „Разпни Го“. Пасхалната радост е истински духовна и светла, ако е осветена от предхождащия я пост. Военните имат една поговорка: "Повече пот в тренировките, по-малко кръв в боя". От опит знаем, че тя е много вярна, с едно важно уточнение - тренировката често прераства в истинско сражение. Ако се подвизаваме достойно във Великия пост, ще можем да посрещнем с радост и собствения си кръст с болестите, скърбите и подигравките за Христа. Както ни напомня и св. ап. Павел: "В борбата си срещу греха не сте се още съпротивили до кръв". (Евр.12:4)
На Великден вратите на храма са широко отворени за всички. Тези врати могат да се превърнат за нас в райски, ако поне малко се потрудим, ако поне имаме добро сърдечно разположение. А който много се потруди, той ще намери широк достъп в Царството Божие. Който много понизи себе си, като самия Христос, Него Бог ще въздигне най-високо, най-близо до самия Христос! Амин!
свещеник Красимир Кръстев
Църква Света Троица" - Плевен
23.04.2022 г.
