ДА ПОЛЕТИМ С КРИЛАТА НА МОЛИТВАТА И ПОСТА

    Евхаристийният канон, или анафората, е най-важната част на литургията. В началото му свещеникът издига ръце и призовава: „Да издигнем сърцата си нагоре.“ Това е ясно напомняне на вярващите, че евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето. Ние трябва да оставим всичко земно и душата ни да полети. В такива моменти си спомням прекрасните думи на св. Йоан Златоуст: „Който се моли и пости, той има две крила, по-леки от вятъра. Той е по-бърз от огъня. Само той може да побеждава демонските сили, защото няма по-силен от тоя, който искрено се моли и пости“.

    В този свят молитвен момент на анафората свещеникът наподобява птица, устремена към небето с двете си разперени крила. И това се отнася за цялата църква, защото свещеникът изобразява събранието на всички верни, които издигат сърцето си нагоре. Трябва да обикнем тези две крила. Те са ни дадени не за да се измъчваме, а за да полетим. Ние, хората, се раждаме без крила, но трябва да направим да ни поникнат. А това не е лесно. Знае го всеки, който се е опитвал да пости сериозно. Започваме вдъхновени от подвига на някой светец, но скоро плътта започва да мърмори, да иска вкусните храни, на които е свикнала. Започва да надига аргументи срещу наложените и ограничения. И ние сме на ръба да намразим поста, да си харесаме някое от многото оправдания, например: „В крайна сметка, по-важно е да си добър и състрадателен към хората, отколкото да се самоизмъчваш. Постът не ми е силна страна, Бог го знае и не ме осъжда.“

    Трябва да отхвърлим тези вражески мисли! Трудността да постим ни показва, че сме роби, че сме привързани за земното. Не можем да полетим към небето с тези тежести. Спасителят предупреждава: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно“ (Лк.21:34)

    Постът изисква да изтласкаме на втори план не само храната, но и грижите за дома, за облеклото, за работата. Защото постът е повече от диета. Преподобни Исаия Отшелник казва: „Душевният пост се състои в отхвърляне на грижите”.

    Постът е ограничаване на насладата, който получаваме от всички телесни сетива – вкус, слух, зрение, обоняние и допир. Ние получаваме тези наслади чрез заседяване по кафенета, телевизия, интернет, социални мрежи. Постът изисква изключване на всичко това.

    „Който ограничава поста само до въздържане от храна, той напълно го лишава от достойнство – поучава св. Йоан Златоуст – Не само устата трябва да пости, не, нека да постят и окото, и слухът, и ръцете, и цялото наше тяло… Постът е отстраняване от злото, обуздаване на езика, пресичане на гнева, укротяване на похотта, прекратяване на клеветите, лъжите и вероломствата.“

    Но постът е не само пасивност и ограничения, той е активност! „Ти постиш? – възкликва св. Йоан Златоуст – Нахрани гладните, напой жадните, посети болните, не забравяй затворените в тъмниците, пожали измъчените, утеши скърбящите и плачещите. Бъди милосърден, кротък, добър, тих, дълготърпелив, състрадателен, незлопаметен, благоговеен и улегнал, благочестив, за да приеме Бог, и твоя пост, и да ти дари в изобилие плодове на покаяние”.

    Каква висока летва! Но и какви изобилни плодове за тези, които се подвизават! Плодове не само за тялото, много повече за духа!

    Защото постът не е самоцелно ограничаване на тялото, а за да укрепне духа. Той е ограничаване на телесните сетива, за да укрепнат духовните сетива. Постът – това не е само гладуване, т.е. диета, това е време за служене на Бога с молитва и сърдечно съкрушение, за потапяне в покайния дух на църковните служби. Особено благодатно време, което прот. Ал. Шмеман нарича „светла тъга“.

    Целта на поста и на цялата християнска аскеза е положена не в този свят. Тя е закотвена във вечността. Св. мъченик Юстин Философ, живял през втори век, казва: „Ние подлагаме тялото на аскеза, защото то се подготвя, за да живее вечно и научава тропосите на вечността”. С думата „тропос“ философът-мъченик означава начин на съществуване. Тялото се подлага на аскеза не защото  е "затвор за душата", както твърдят платониците, а защото трябва да живее в подчинение на духа. Следователно то трябва да се научава на един начин на живот, който е свързан с вечността, в която ще цари хармония.

    За да разберем това, трябва да се върнем там, където изгубихме вечността – Едем.

    Като какво същество бе създаден човекът? Като същество зависимо, неавтономно. Човек се нуждае от въздух, вода, храна, за да живее телесно. Тях получава от творението. Но и от още нещо, изключително важно – молитвата, храната за духа. Без общение с Бога, без Божията благодат, духът замъртвява. Ето го човекът, поставен между Твореца и творението, зависим и от двете реалности, но длъжен да постави едната на първо място! 

    Затова в прекрасните условия на рая, Адам и Ева не били без аскетично изискване – трябвало да не ядат от плода за познаване доброто и злото.  Малка аскеза, но пренебрегването и значело много. С греха си Адам сякаш казва: „Аз мога да живея автономно, без Бога“. Чрез знанието аз ще бъда вечен. Ще владея творението без Твореца. Но това е пътят към смъртта. Само дървото на живота носи безсмъртие! Първите хора трябваше да се въздържат от дървото на знанието само докато се утвърдят в правдата. Една временна аскеза, чрез която да се богоуподобят и да им се даде достъп до дървото на живота. 

    Човекът е създаден и като йерархично същество. Докато нашите прародители бяха в общение с Бога, техният дух владееше над тялото. Насочени към Бога, душевните сили на първите хора бяха в хармония. Светите отци обозначават това състояние с думата „безстрастие“.

    Но измамен от завистливата змия, човекът се отдели от Извора на Живота и отпадна от благодатта. Тялото му от слуга се превърна в господар. Избуяха страстите.

    Страстите – това са изкривяванията на душевните сили - на разумната, на волевата и на желателната част от душата. Докато прегрешение е отделното морално падение, конкретно нарушение на Божия закон, то страст е едно вкоренено състояние на злина; тя е вътрешна нравствена болест. Под очистване от страстите, следователно, трябва да разбираме не тяхното изкореняване, а тяхното изправяне. Целта е човекът от хаотичен да стане отново хармоничен. А хармонията се състои в йерархичността: Бог - човешки дух - човешко тяло. Трябва духът да се свърже с Бога и да поеме контрол над тялото. Аскезата е основния начин за това. Как действа тя?

    В Св. Кръщение ние се съчетаваме с Христа и ставаме нови човеци. Но има една важна подробност – тялото си остава същото. А в тялото дреме скрит враг – плътта. В Библията думите "тяло" и "плът" понякога са синоними, но по-често (особено при ап. Павел) плътта е противяща се на Бога сила. Освен центростремителна, тя е и „гравитационна“ сила, която ни дърпа надолу, към земното и телесното.

    Как да победим плътта, този троянски кон в самите нас? Като въздействаме върху нейното седалище – тялото! Но, много важно, въздействаме без да го повреждаме, защото самото то е храм на Светия Дух. Дисциплинираме го.

    Св. ап. Павел казва: „но изнурявам тялото си и се отнасям с него като с роб, за да не би като проповядвам на другите, сам да отпадна.” (1Кор.9:27). Тоест полагам аскетични усилия, за да царувам над греха. Знаете, че на робите се давало много работа, малко сън и малко храна, колкото да не умрат. Така трябва да се отнасяме и с тялото, защото прехраним ли го, от излишъците се храни плътта. Вкусите ястия не са за робите, те са за господарите. Искаме ли духът да е господар, трябва да го храним обилно с духовна храна, а тялото - с оскъдна и непретенциозна материална храна. Запомнете, излишъците (като количество и качество) на храна за тялото подхранват боговраждебната сила, наречена плът. И плътта неусетно заяква, взима контрол над човека и той става плътски. В посланието си до филипяните ап. Павел скърби за такива хора „… чиито край е погибел, техният бог – коремът“. (Фп.3:19). Това са покръстени християни, но плътски. В тях самите е била нарушена йерархичността, като телесните нужди са станали господар, а духът – слуга. „Като се храниш обилно ставаш плътски човек, който няма дух, а е бездушна плът, но като постиш, привличаш към себе си Светия Дух и ставаш духовен” – пише св. прав. Йоан Кронщадски. Кратко и ясно, и до болка актуално в нашия преситен консуматорски век.

Братя и сестри,

    Отново сме в началото на Великия пост. Това е едно пътуване, един преход, който има ясна цел – Възкресение Христово! Няма друг път към Възкресение, освен през Голгота. Аскезата е нашата Голгота, обратният път към рая. Затова св. Василий Велики казва: ,,Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мен представяш тези оправдания, а на Бога.“

    Нека видим в този Велик пост велика възможност – да се развържем от връзките на греха и  преодолеем тежката "гравитация" на плътта. Само така ще полетим духовно, ще се съединим с възкръсналия Христос и ще участваме в неземната Пасхална радост!

    Еврейската Пасха е празникът, посветен на бягството на евреите от Египет и буквално означава преход. А Великден – християнската Пасха е преходът от смърт към живот. Със Своята собствена смърт Иисус Христос превърна смъртта в преход, в празник, в нова Пасха – преход в царството Божие. Само ако с аскеза се съединим с Христос в Неговата смърт, ще се съединим с радост и в Неговото възкресение.

    Затова нека разперим крилате на молитвата и поста, за да отговорим на свещеническия възглас „Да издигнем сърцата си нагоре“ с едно искрено „Издигнати са към Господа“. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Св. пророк Илия" - Д. Дъбник

04.03.2023 г.

ПАСХА, КОЯТО НИ ОТВАРЯ РАЙСКИТЕ ВРАТИ

(ПАСХА)

„Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име,“    (Фил. 2:6-9)

    Чух една критика от протестант-евангелист към православните вярващи, която звучеше така: „Вие – казваше той – акцентирате върху поста и празниците, но по-важно е да се ограмотявате библейски. В Библията не пише за такива неща като Велик пост и Великден.“

    Днес, в навечерието на най-големия празник – Възкресение Христово, не подобава да анализираме обстойно протестантските заблуди, породени от субективното им и извратено тълкуване на Свещеното Писание. Ще вземем само повод от гореказаните думи, за да задълбочим разбирането си за истинското празнуване на този най-велик ден, за който пеем в тропара, че е „Пасха, която ни отваря райските врати“.

    За протестантите този най-велик ден се е случил и останал в миналото. Затова те разбират възпоменанието само като поглед назад, към онези събития в Израил от преди 2000 години. Те не схващат дълбокия смисъл на Петдесетница като идване на бъдещия век, на есхатона, Този есхатон пронизва историческото време, в което живеем. Затова, когато ние, православните, празнуваме Великден, ние не просто си спомняме за онзи исторически ден на Христовото възкресение, нито го преживяваме емоционално на психологическо ниво, но днес, в настоящето време участваме, ставаме причастни на него. Как да разбираме това твърдение?

    Според цитирания текст от посланието на св. ап. Павел към филипяните животът на Христос условно можем да разделим на две части: понизяване и въздигане, За понизяване е използвана гръцката дума „кенозис“, която означава Христовото себеопразване при Неговото въплъщаване. Кенозисът е себеотрицание, а не изпразване от божественост, нито замяна на божествеността за човешка природа. 

    Целият земен живот на Христос, още от Неговото зачатие преминава под сянката на Кръста. Периодът от Благовещение до Рождество е под тази сянка, въпреки че е скрит за човешките очи. Общественото служение на Иисус започва с 40 дни пост и завършва на Голгота. Когато на кръста казва „Свърши се“, Той всъщност обявява края на тази първа част – понизяването и началото на втората – въздигането. Въздигането също започва с един период, който е скрит за човешките очи – от Разпятие до Възкресение, но през него вече проникват първите лъчи от светлината на Христовото Възкресение. Христос слезна в ада не като победен, а като Победител и това е началото на Неговото въздигане. Възкресение, Възнесение, Петдесетница са другите стъпки нагоре, към небесния трон.

    Великият пост е периодът, в който ние се съединяваме с Христа, като съединяваме нашия кенозис с Христовия кенозис, за да бъдем едно и в Неговото Възкресение. Първо преминаваме през понизяването, през Кръста, съразпваме се с Христа, като умъртвяваме страстите в продължение на 40 дни. Великият пост е нарастващо съединение с Христа на Неговия кръст, за да се съединим с Него и в най-славния ден от въздигането Му – денят на Неговото Възкресение.

    Както казахме, Православието вижда преодоляването на историята чрез взаимно проникване, общо съществуване с есхатона, започнало на Петдесетница. Така ние стъпваме на учението на св. Максим Изповедник и разглеждаме Старият Завет като сянка, Новият Завет – като икона, а Есхатонът като напълно разкрита истина. Сега, ако можем така да се изразим, живеем в иконичен период. Период, в който есхатонът нахлува в историята и я преобразява.

    В анамнезиса (припомнянето) на Литургията свещеникът тихо чете: „И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие“. Това е особен вид припомняне. Ние си спомняме не само отминали събития, но и бъдещи – Второто пришествие, като вече станали. Така се заличават границите между минало, настояще и бъдеще, т.е. ние не сме участници в някаква чисто земна, възпоменателна литургията, ние сме участници в една космическа, извънвремева литургия. Ние действително се срещаме с Христос, както в събитията от Неговото понизяване, така и в тези от Неговото въздигане.

    Но ние, хората, добре знаем от опита ни в този време-пространствен континуум, в който живеем, че минало и бъдеще не съществуват, едното си е отишло, а другото още не е дошло. Във всеки времеви момент можем да бъдем само на едно място. Ние живеем в днес, има само „Днес“. Затова и свещените писатели на Новия Завет за да обозначат „пресечната точка“ на историческото и есхатологическото време, използват точно думата „Днес“. Това е едно вечно „Днес“. 

    Нашата литургия ни предлага тази възможност да влезем в този вечен ден – „Днес“. Ще приведа за това само по един пример от литургичните текстове, свързани с Великден.

    На Велики Петък

„Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите; 

с венец от тръни се увенчава Този, Който е Цар на ангелите; 

в лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци, с плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам; 

с гвоздеи се приковава Женихът църковен; с копие се пробожда Синът на Дева.“

    На Велика събота

„Днес гробът държи Този, Който в дланта Си държи творението.

Камък покрива Господа, Който е покрил с добродетел небесата.

Спи Животът и адът трепери, Адам се освобождава от оковите си.“

    На Великден

„Пасха свещена се показа нам днес;

Пасха нова и свята; Пасха тайнствена и всепочитана,

Пасхата на Христа Избавителя, Пасха непорочна,

Пасха велика, Пасха на верните,

Пасха, която ни отваря райските врати,

Пасха, която освещава всички верни.

Този е денят, който Господ сътвори: да се възрадваме и развеселим в него!

Пасха възхитителна! Пасха! Господня Пасха,

Пасха всечестна ни озари!

Пасха е! С радост един другиго да прегърнем!

О, Пасха - избавление от скръб!

Защото от гроба днес като от чертог блесна Христос и изпълни жените с радост, като им каза: Възвестете на апостолите!“

    За протестанта не съществува това иконично „Днес“. Той, в крайна сметка се оказва „заключен“ в историята. Затова не е учудващо, че протестантът не пости. Неговото „днес“ не е участие в празнуваното събитие, а чисто психологическо, само мислено спомняне на този отминал исторически акт. Протестантът не се съединява с Христа в Неговото понизяване, затова и надеждите му за съединение с Христа ва Неговото въздигане в крайна сметка ще си останат само илюзия.

    За протестанта е без значение кога е Великден. Ако днес аз поставя на входа на Евангелската църква съобщение: „След два дни ще се проведе Великденско богослужение“, това няма да промени нищо и няма да изненада никого. Великденското богослужение в протестантската църква се отличава от еженеделното само по силата на звука. Но там се е стигнало до такова положение, че на неделните служби струните на китарите се опъват толкава силно и барабаните се удрят толкова силно, че има опасност на Великден при дигане с един тон нагоре, да стане някоя авария - някоя струна да се скъса, някой инструмент да се повреди.

    Протестантското клише, че за тях всеки ден е Великден не означава нищо друго освен това, че за тях никой ден не е Великден. Защото Христос не слезна от небето на Голгота, а във Витлеем. И трябваше да извърви този път заради нас, за да можем ние да вървим по него. А като не пости, протестантът всъщност се отказва да извърви пътя от Витлеем до Голгота, който е пътя на кенозиса. Иска някакси като с парашут да кацне в неделната утрин на Възкресението.

    И така, протестантите посрещат Великден без постна подготовка. Тя не е им необходима по много проста причина. Когато чакаш някой гост наистина да дойде, ти се подготвяш за неговото идване: ще преметеш ще почистиш, ще приготвиш ястие. Но ако само ще си спомняш мислено за него, тези усилия са излишни. Ще си лежиш на леглото, ще си пълниш главата с прелюбопитни християнски четива и ще си мечтаеш за небето. После ще излезеш сред другите хора, ще се надуваш с плътския си ум и ще ги обръщащ в „библейската“ вяра. Но къде си самият ти, човече, достигна ли до истинския Великден, който е „днес“, а не само е бил преди 2000 години?

    Историята познава доста ревностни протестанти, дори цели течения, които са опитвали да се завърнат към поста и аскезата. Неуспешно! Защото не към някакви практики (били те и най-благочестиви) трябва да се върнат те, а към общността, в която обитава Този, Който дава благодатта за аскезата – Православната Христова Църква. Само в нея можем да станем „участници в божественото естество“, само в нея можем да празнуваме „Пасха, която ни отваря райските врати“.

Братя и сестри,

    Като членове на истинското Тяло Христово – Светата Православна Църква, ние можем истински да участваме в Пасхалната радост, само ако истински преминем през постния подвиг. Истинско безумие е да стоиш пред отворената райска врата и да не влезеш през нея! Това безумие вършат всички, които са кръстени членове на Православната Църква, но не живеят своята вяра. Стоят на врата и не влизат.

    Днес всички християни се радват и всички имат право да се радват. Но една е радостта на тези, които са се съединили с Христа в Неговите страдания, а друга е радостта на тези, които не са положили усилия или пък формално са постили, като са разлъчили това, което Бог е съчател, т.е. телесния и духовния пост. 

    Опасявам се, че радостта на тези, вторите, ще остане от типа на Цветница. Това е радост, но повече емоционална, отколкото духовна. Радост неизпитана, непреминала изпитанието на кръста. Наподобява радостта на юдеите на Цветница, като очакваха от Господа земно благоденствие и успехи. Радостно викаха „Осанна“, а след няколко дни се "препънаха" в Кръста и закрещяха „Разпни Го“. Пасхалната радост е истински духовна и светла, ако е осветена от предхождащия я пост. Военните имат една поговорка: "Повече пот в тренировките, по-малко кръв в боя". От опит знаем, че тя е много вярна, с едно важно уточнение - тренировката често прераства в истинско сражение. Ако се подвизаваме достойно във Великия пост, ще можем да посрещнем с радост и собствения си кръст с болестите, скърбите и подигравките за Христа. Както ни напомня и св. ап. Павел: "В борбата си срещу греха не сте се още съпротивили до кръв". (Евр.12:4)

    На Великден вратите на храма са широко отворени за всички. Тези врати могат да се превърнат за нас в райски, ако поне малко се потрудим, ако поне имаме добро сърдечно разположение. А който много се потруди, той ще намери широк достъп в Царството Божие. Който много понизи себе си, като самия Христос, Него Бог ще въздигне най-високо, най-близо до самия Христос! Амин!

свещеник Красимир Кръстев 

Църква Света Троица" - Плевен

23.04.2022 г.