ВЯРА, КОЯТО ДЕЙСТВА ЧРЕЗ ЛЮБОВ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    

    Днес чухме трогателната история за възкресението на сина на Наинската вдовица. На тази клета жена, изгубила преди време мъжа си, сега се отнемало и единственото и чедо, единствената светлинка в нейния живот…

    Тя е там, неутешима, в сърцето на траурното шествие, което спира край градските стени пресрещнато от друго шествие – това на Пророка от Галилея. Може би Той ще и каже мъдри пророчески думи, които ще я утешат? Не, тук не се срещат шествията на глупостта и мъдростта, срещат се шествията на смъртта и на Живота. Какви мъдри думи може да кажеш на тази толкова самотна и отчаяна жена, които да я утешат? Няма такива! Но пък Пророкът от Галилея е не само пророк, а самият Господар на Живота и затова даде единствената утеха - смили се над нея и възкреси умрелия и син.

    Раждането и смъртта са големи Божии тайни. Много покойници е имало в Израил по времето на Христа, но Евангелията разкриват само пет случая на възкресяване на мъртъвци от Господа. Пет случая за три години и половина обществено служение. Само пет случая, защото това най-велико чудо се случва само когато е единствения начин Бог да дари утеха. Това са тайни, които не можем да разберем, а само да погледнем през леко открехнатата от Бога врата. 

    Колко често и ние сме част от такива траурни шествия! Ще стиснем ръката на опечалените, ще поплачем, ще съчувстваме … Това е нормалната реакция, но има един процент изключение, когато не трябва да прекланяме унило глава пред смъртта, а да си спомним Христовите думи: "който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях". Има случаи когато любовта изисква да се одързостим в Христа и да кажем „Момче, на тебе говоря, стани!“.

    Това са случаи, когато любовта не може да приеме смъртта като възможен изход. Зная, че е стряскащо, дори скандално, да допускаме, че такива най-велики чудеса могат да станат чрез нас, грешните и разслабени деца на 21 век. Измъчва ме обаче факта, че ние напълно отхвърляме такава възможност, като така обявяваме за лъжа Христовите думи „който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях".

    Затова е по-редно да погледнем сериозно на Христовото обещание и да потърсим причините за неговото неизпълнение в нас, самите. Не защото се стремим към чудеса, но защото понякога любовта изисква чудо. 

    Вярата е и голямото условие, което Иисус поставя, за да вършим делата, които Той върши. Нека поразсъждаваме върху това условие с пример от съвременния живот, разказан от преподобни Паисий Светогорец.

    Старецът разказва следното: „Веднъж се запознах с един мъж, който беше много мил и чувствителен. Представяте ли си, той дори отказваше да нощува в манастира, защото не искаше да е в тежест на монасите. Бях домакин в скита Ивирон, когато излязох на балкона за малко по обяд и видях един мъж, който лежеше на камъните отвън. Чудех се какво ли прави там. Затова слязох при него да проверя.

- Какво правиш тук, благословени човече? Защо не дойдеш в манастира, където можем да проявим гостоприемството си към теб?

- Не, не, аз тук съм си добре, не се притеснявайте - отговори той.

Настоявах да дойде, но той отказваше. Каза:

- Цяла нощ отците са на служба. Изморени са, постят, на обед малко почиват и аз сега да отида да ги безпокоя? Не е правилно!

    Вижте как любомъдро разсъждаваше? Това е признак за психическо и духовно здраве, докато другите посетители идваха и очакваха да им се слугува и в себе си имаха най-вече недобри мисли - даже понякога ни нападаха с обвинения. Най-после го убедих и го заведох в манастира, където се опознахме по-добре и дори накрая станахме приятели.

    Сега слушайте какво беше сторил този мъж. Останал без родители съвсем рано. Израснал в сиропиталище. Когато пораснал, започнал да работи като хамалин на пристанището в Солун. Той се оженил и това му носело много щастие, тъй като намерил семейството, за което дълго мечтал. Неговите тъстове му били като родители. Той се преместил със семейството си близо до къщата им и много ги обичал. Представете си, след края на работния ден, той първо минавал през тях да ги поздрави и да види дали не се нуждаят от нещо и чак след това се прибирал в своя дом при съпругата си. Бил също така много благочестив. Повтарял си молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме". Пренасял товари и се молел. Притеснявал се, обаче, че тъстовете му били невярващи. Всъщност тъст му дори богохулствал, което много го натъжавало. Затова, той се молил на Бога, просейки от Него да не прибира родителите на жена му преди да се покаят. Дори ме помоли и аз да прося това от Бога.

    По едно време, обаче, неговият тъст толкова заболял, че се наложило да постъпи в болница. Там останал дни наред. Веднъж, както обикновено след работа, хамалинът се отбил направо в болницата, без да мине първо през дома си. Потърсил тъста си, но не го открил в стаята му. Претърсил навсякъде, питайки наоколо за него.

    „О, той почина. Свалиха го долу в моргата" му казали.

    Почувствал се сякаш гръм го бил ударил. „Защо, Господи, си го взел, след като той още не беше готов и дори не му се отдаде случай да се покае? Защо, мой Господи?"

    Той започнал горещо да се моли, с дълбока болка: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!" си мислел той и започнал усърдно да моли Бог за това.

    Отправил се към подземието, огледал моргата, само за да намери бащата на съпругата си скован и мъртъв. Стиснал ръката на тъста си и настойчиво казал: „Хайде, ставай! Да се прибираме!" Мъртвецът веднага се съживил; станал и последвал зет си.

    - Отец Паисий, това наистина ли се е случило? - попитали слисани слушателите, както и ние сега се питаме.

    - Да, това е абсолютната истина.

    - И този човек и до днес е жив?

    - Не, починал е. Поживял е още няколко години, покаял се, станал много по-любочестен човек, същинско агънце и Христос го прибрал при себе си в Рая.

    - Наистина ли такива неща се случват в наши дни? - попитал го пак с учудване слушател.

    - Виждаш ли? А той бил един обикновен хамалин. Но притежавал такава простота! И толкова дълбока вяра. Нима Христос не е казал: „който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях"? Защо тази история ти се струва така странна? Христос не е ли възкресявал мъртви? А Лазар? А сина на вдовицата? Дъщерята на Иаир? Апостолите не са ли възкресявали мъртви? Не сме ли чели за много чудеса в житията на светиите? Защо това трябва да ни се струва странно?“

    И така, какво означава да вярваш в Иисус в светлината на този пример?

    По отношение на Бога: непрестанна молитва, пост, труд, изнуряване на плътта, смирение и най-вече простота. На нас много ни липсва простотата на този хамалин, с която той разсъждавал: „Какво е за Бога да го върне към живота? Нищо!" Простота значи неразделеност, единство. Ние сме станали безмирни. В нас винаги се борят аргументи „за“ и „против“. Всичко в нас воюва – духът срещу плътта, мисъл срещу мисъл, чувство срещу чувство, желание срещу желание…

    По отношение на ближните: Да гледаш на другите като по-горни от тебе, да търсиш не своето удобство, а на другия, да не си егоистичен. Имал хамалинът щастлив брак, значи имал смирение, простителност. Защото може ли егоистът и гордият да живее в разбирателство? Трябва да не си осъдителен, дори когато другите са лоши и неблагочестиви. Вместо семейни войни, ние виждаме у този човек любов към нечестивия богохулен тъст. Какво изобличение за нас, които не можем да обикнем роднините си, камо ли враговете!

    Ето, че няма никакъв особен секрет в чудотворството на този най-обикновен християнин! Св. ап. Павел казва: „за последователите на Иисус Христос нито обрязването има сила, нито необрязването, а вярата, която действа чрез любов“. (Гал.5:6)

    С тези думи апостолът сякаш поставя нашата диагноза – липсва ни най-вече любов. Нашата вяра е недействена, защото е повече умствена, и по-малко сърдечна. Тя стига само за думи, които апостолът сравнява с „бездушно звънтяща мед или ечащ цимбал“. (1Кор.13:1)

    Липсва ни, братя и сестри, истинската любов, която не съди, а се смилява дори над враговете.

    Един монах заявявал с нескрито задоволство на стареца Силуан Атонски: „Бог ще накаже всички атеисти. Те ще горят във вечен огън“. Натъжен, старецът Силуан му отговорил: „Кажи ми, да предположим, че ти отидеш в рая и оттам погледнеш долу и видиш някой да гори в огъня на ада – ще бъдеш ли щастлив?“.

    „Не може да им се помогне. Това е било тяхна собствена грешка“, отговорил монахът. Старецът отвърнал със скръбно изражение: „Любовта не може да понесе това. Трябва да се молим за всички”.

    Така се смилил и този хамалин за нечестивия си и непокаян тъст, помолил се и ръката му се задвижила от великата сила на любовта. Протегнал ръка, стиснал студената ръка на починалия и го издърпал от царството на смъртта в царството на живота.

    Вяра, която действа чрез любов и любов, която прави вярата действена! Така се случват Божиите чудеса! Спряхме се на най-великото, но и най-рядкото чудо - възкресяване на мъртви. А колко много са тези, които се нуждаят от изцерение от тежка болест, от душевно освобождение! Убеден съм, че тези чудеса могат да се случат, по Божията милост и според Неговата воля, стига да търсим ревностно Дарителя, а не само Неговите дарове. Това е превъзходният път, очертан от св. ап. Павел в небесния химн на любовта, отправен към коринтяните - да се съединяваме с Бога чрез вярата и любовта. Да израстваме в тези добродетели и така да получим не само телесно изцерение, но и да имаме надежда за вечен живот. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

08.10.2023 г.

ПАСХА, КОЯТО НИ ОТВАРЯ РАЙСКИТЕ ВРАТИ

(ПАСХА)

„Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име,“    (Фил. 2:6-9)

    Чух една критика от протестант-евангелист към православните вярващи, която звучеше така: „Вие – казваше той – акцентирате върху поста и празниците, но по-важно е да се ограмотявате библейски. В Библията не пише за такива неща като Велик пост и Великден.“

    Днес, в навечерието на най-големия празник – Възкресение Христово, не подобава да анализираме обстойно протестантските заблуди, породени от субективното им и извратено тълкуване на Свещеното Писание. Ще вземем само повод от гореказаните думи, за да задълбочим разбирането си за истинското празнуване на този най-велик ден, за който пеем в тропара, че е „Пасха, която ни отваря райските врати“.

    За протестантите този най-велик ден се е случил и останал в миналото. Затова те разбират възпоменанието само като поглед назад, към онези събития в Израил от преди 2000 години. Те не схващат дълбокия смисъл на Петдесетница като идване на бъдещия век, на есхатона, Този есхатон пронизва историческото време, в което живеем. Затова, когато ние, православните, празнуваме Великден, ние не просто си спомняме за онзи исторически ден на Христовото възкресение, нито го преживяваме емоционално на психологическо ниво, но днес, в настоящето време участваме, ставаме причастни на него. Как да разбираме това твърдение?

    Според цитирания текст от посланието на св. ап. Павел към филипяните животът на Христос условно можем да разделим на две части: понизяване и въздигане, За понизяване е използвана гръцката дума „кенозис“, която означава Христовото себеопразване при Неговото въплъщаване. Кенозисът е себеотрицание, а не изпразване от божественост, нито замяна на божествеността за човешка природа. 

    Целият земен живот на Христос, още от Неговото зачатие преминава под сянката на Кръста. Периодът от Благовещение до Рождество е под тази сянка, въпреки че е скрит за човешките очи. Общественото служение на Иисус започва с 40 дни пост и завършва на Голгота. Когато на кръста казва „Свърши се“, Той всъщност обявява края на тази първа част – понизяването и началото на втората – въздигането. Въздигането също започва с един период, който е скрит за човешките очи – от Разпятие до Възкресение, но през него вече проникват първите лъчи от светлината на Христовото Възкресение. Христос слезна в ада не като победен, а като Победител и това е началото на Неговото въздигане. Възкресение, Възнесение, Петдесетница са другите стъпки нагоре, към небесния трон.

    Великият пост е периодът, в който ние се съединяваме с Христа, като съединяваме нашия кенозис с Христовия кенозис, за да бъдем едно и в Неговото Възкресение. Първо преминаваме през понизяването, през Кръста, съразпваме се с Христа, като умъртвяваме страстите в продължение на 40 дни. Великият пост е нарастващо съединение с Христа на Неговия кръст, за да се съединим с Него и в най-славния ден от въздигането Му – денят на Неговото Възкресение.

    Както казахме, Православието вижда преодоляването на историята чрез взаимно проникване, общо съществуване с есхатона, започнало на Петдесетница. Така ние стъпваме на учението на св. Максим Изповедник и разглеждаме Старият Завет като сянка, Новият Завет – като икона, а Есхатонът като напълно разкрита истина. Сега, ако можем така да се изразим, живеем в иконичен период. Период, в който есхатонът нахлува в историята и я преобразява.

    В анамнезиса (припомнянето) на Литургията свещеникът тихо чете: „И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие“. Това е особен вид припомняне. Ние си спомняме не само отминали събития, но и бъдещи – Второто пришествие, като вече станали. Така се заличават границите между минало, настояще и бъдеще, т.е. ние не сме участници в някаква чисто земна, възпоменателна литургията, ние сме участници в една космическа, извънвремева литургия. Ние действително се срещаме с Христос, както в събитията от Неговото понизяване, така и в тези от Неговото въздигане.

    Но ние, хората, добре знаем от опита ни в този време-пространствен континуум, в който живеем, че минало и бъдеще не съществуват, едното си е отишло, а другото още не е дошло. Във всеки времеви момент можем да бъдем само на едно място. Ние живеем в днес, има само „Днес“. Затова и свещените писатели на Новия Завет за да обозначат „пресечната точка“ на историческото и есхатологическото време, използват точно думата „Днес“. Това е едно вечно „Днес“. 

    Нашата литургия ни предлага тази възможност да влезем в този вечен ден – „Днес“. Ще приведа за това само по един пример от литургичните текстове, свързани с Великден.

    На Велики Петък

„Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите; 

с венец от тръни се увенчава Този, Който е Цар на ангелите; 

в лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци, с плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам; 

с гвоздеи се приковава Женихът църковен; с копие се пробожда Синът на Дева.“

    На Велика събота

„Днес гробът държи Този, Който в дланта Си държи творението.

Камък покрива Господа, Който е покрил с добродетел небесата.

Спи Животът и адът трепери, Адам се освобождава от оковите си.“

    На Великден

„Пасха свещена се показа нам днес;

Пасха нова и свята; Пасха тайнствена и всепочитана,

Пасхата на Христа Избавителя, Пасха непорочна,

Пасха велика, Пасха на верните,

Пасха, която ни отваря райските врати,

Пасха, която освещава всички верни.

Този е денят, който Господ сътвори: да се възрадваме и развеселим в него!

Пасха възхитителна! Пасха! Господня Пасха,

Пасха всечестна ни озари!

Пасха е! С радост един другиго да прегърнем!

О, Пасха - избавление от скръб!

Защото от гроба днес като от чертог блесна Христос и изпълни жените с радост, като им каза: Възвестете на апостолите!“

    За протестанта не съществува това иконично „Днес“. Той, в крайна сметка се оказва „заключен“ в историята. Затова не е учудващо, че протестантът не пости. Неговото „днес“ не е участие в празнуваното събитие, а чисто психологическо, само мислено спомняне на този отминал исторически акт. Протестантът не се съединява с Христа в Неговото понизяване, затова и надеждите му за съединение с Христа ва Неговото въздигане в крайна сметка ще си останат само илюзия.

    За протестанта е без значение кога е Великден. Ако днес аз поставя на входа на Евангелската църква съобщение: „След два дни ще се проведе Великденско богослужение“, това няма да промени нищо и няма да изненада никого. Великденското богослужение в протестантската църква се отличава от еженеделното само по силата на звука. Но там се е стигнало до такова положение, че на неделните служби струните на китарите се опъват толкава силно и барабаните се удрят толкова силно, че има опасност на Великден при дигане с един тон нагоре, да стане някоя авария - някоя струна да се скъса, някой инструмент да се повреди.

    Протестантското клише, че за тях всеки ден е Великден не означава нищо друго освен това, че за тях никой ден не е Великден. Защото Христос не слезна от небето на Голгота, а във Витлеем. И трябваше да извърви този път заради нас, за да можем ние да вървим по него. А като не пости, протестантът всъщност се отказва да извърви пътя от Витлеем до Голгота, който е пътя на кенозиса. Иска някакси като с парашут да кацне в неделната утрин на Възкресението.

    И така, протестантите посрещат Великден без постна подготовка. Тя не е им необходима по много проста причина. Когато чакаш някой гост наистина да дойде, ти се подготвяш за неговото идване: ще преметеш ще почистиш, ще приготвиш ястие. Но ако само ще си спомняш мислено за него, тези усилия са излишни. Ще си лежиш на леглото, ще си пълниш главата с прелюбопитни християнски четива и ще си мечтаеш за небето. После ще излезеш сред другите хора, ще се надуваш с плътския си ум и ще ги обръщащ в „библейската“ вяра. Но къде си самият ти, човече, достигна ли до истинския Великден, който е „днес“, а не само е бил преди 2000 години?

    Историята познава доста ревностни протестанти, дори цели течения, които са опитвали да се завърнат към поста и аскезата. Неуспешно! Защото не към някакви практики (били те и най-благочестиви) трябва да се върнат те, а към общността, в която обитава Този, Който дава благодатта за аскезата – Православната Христова Църква. Само в нея можем да станем „участници в божественото естество“, само в нея можем да празнуваме „Пасха, която ни отваря райските врати“.

Братя и сестри,

    Като членове на истинското Тяло Христово – Светата Православна Църква, ние можем истински да участваме в Пасхалната радост, само ако истински преминем през постния подвиг. Истинско безумие е да стоиш пред отворената райска врата и да не влезеш през нея! Това безумие вършат всички, които са кръстени членове на Православната Църква, но не живеят своята вяра. Стоят на врата и не влизат.

    Днес всички християни се радват и всички имат право да се радват. Но една е радостта на тези, които са се съединили с Христа в Неговите страдания, а друга е радостта на тези, които не са положили усилия или пък формално са постили, като са разлъчили това, което Бог е съчател, т.е. телесния и духовния пост. 

    Опасявам се, че радостта на тези, вторите, ще остане от типа на Цветница. Това е радост, но повече емоционална, отколкото духовна. Радост неизпитана, непреминала изпитанието на кръста. Наподобява радостта на юдеите на Цветница, като очакваха от Господа земно благоденствие и успехи. Радостно викаха „Осанна“, а след няколко дни се "препънаха" в Кръста и закрещяха „Разпни Го“. Пасхалната радост е истински духовна и светла, ако е осветена от предхождащия я пост. Военните имат една поговорка: "Повече пот в тренировките, по-малко кръв в боя". От опит знаем, че тя е много вярна, с едно важно уточнение - тренировката често прераства в истинско сражение. Ако се подвизаваме достойно във Великия пост, ще можем да посрещнем с радост и собствения си кръст с болестите, скърбите и подигравките за Христа. Както ни напомня и св. ап. Павел: "В борбата си срещу греха не сте се още съпротивили до кръв". (Евр.12:4)

    На Великден вратите на храма са широко отворени за всички. Тези врати могат да се превърнат за нас в райски, ако поне малко се потрудим, ако поне имаме добро сърдечно разположение. А който много се потруди, той ще намери широк достъп в Царството Божие. Който много понизи себе си, като самия Христос, Него Бог ще въздигне най-високо, най-близо до самия Христос! Амин!

свещеник Красимир Кръстев 

Църква Света Троица" - Плевен

23.04.2022 г.

СМЪРТТА И НЕЙНИТЕ СТРАШНИ ВЪПРОСИ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    Цяла седмица светът ни занимава с неговите теми – политика, спорт, забавления, цени и т.н., някои от които не са маловажни, но всички те касаят нашия суетен и кратък земен живот.

    Като противовес на това, Църквата в неделните дни поставя нашия поглед върху вечните въпроси. Тази неделя ние ще бръкнем в най-кървящата човешка рана, ще мислим върху въпроса за смъртта. Въпрос, от който ние постоянно бягаме, (особено когато сме млади и здрави), но който е по-важен от всичко останало, защото отговорът му определя курса на нашия живот.

   Известният философ А. Шопенхауер отбелязва: „Въпросът за смъртта е в основата на всяка философия“. Върховете на мъдростта са достигнали тези общества и хора, които не са се страхували да мислят по тази тема.

    Бог не случайно се е въплътил в онзи исторически момент, преди 2000 години. Тогава животът се е движил на по-бавни обороти, хората са били с по-съзерцателна нагласа и езическият свят чрез философи като Платон и Сократ достигнал до върха на своята мисъл. В древна Гърция агората (централния площад) било мястото за философски спорове, а в Израил това били градските порти. Разбира се, Израил имал предимството на Старозаветното Писание. 

    Това, на което искам да обърнем внимание днес е, че градските порти се асоциират с мъдростта. Много са местата (особено в Притчи), които говорят за това, да споменем само: „Мъдростта е недостъпна за глупеца; той не отваря уста при портите.“ (Пр.24:7).

    Днес евангелския текст (Лк.7:11-16) ни поставя точно там – при градските порти, където става една забележителна среща. Срещат се две шествия – траурното шествие, носещо бездиханен единствения син на една вдовица и шествието на Иисус и Неговите ученици. Две шествия – на смъртта и Живота! И срещата става точно пред очите на градските мъдреци и стареи. Можем да си представим въпросите, изникнали в техните умовете при плача на скърбящите. Това не са въпроси на атеисти. Евреите добре знаят, че смъртта се намира в ръцете на Бога: "Аз умъртвявам и оживявам, Аз поразявам и Аз изцелявам, и никой няма да се избави от ръцете Ми" (Втор. 32:39). Въпросите им са други, още по-страшни: Защо млад човек, защо едничкия син на вдовица, наскоро изгубила и мъжа си?

    Страшни и трудни въпроси, които и днес ни мъчат, защото постоянно умират млади хора! Смъртта е тайна. Открито ни е малко, леко е отместена завесата за някои неща. И дори това, което ни е открито в Писанието, не виждаме ясно, а: „сега гледаме смътно, като в огледало“. (1Кор.13:12) Какви са причините Бог да призовава човека в този или в онзи момент? Ще дойде ден, когато тези и подобни въпроси ще получат своя отговор. Но този ден не е днешния.  В Библията той е наречен Христовия ден, денят на Неговото Завръщане. А днес смирено трябва да подходим към въпроса за смъртта, като говорим малко и предпазливо.

    В Евангелието се казва: "Царството Божие прилича, както кога човек хвърли семе в земята, и спи, и става нощ и ден; а как пониква семето, той не знае. Защото земята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа; а кога узрее плодът, незабавно изпраща сърп, понеже е настанала жетва" (Марк. 4:26-29).

    Царството Божие се развива вътре в човека, в неговата душа. Когато човек дозрее за вечността, той се взема, покосен от сърпа на смъртта. При това скоростта на духовното съзряване много често е различна от външното, наблюдавано от човеците съзряване.

    Първо ще се спрем на праведните. Обърнете внимание как ги вижда нечестивия свят и как Бог: „А душите на праведните са в Божията ръка и изпитание няма да ги докосне. В очите на безразсъдните те минават за умрели, техният край се смята за гибел, раздялата от нас – за унищожение. Но те пребъдват в мир. Макар в очите на хората да изглежда, че са наказани, тяхната надежда е пълна с безсмъртие. И пострадали за кратко, те ще получат голямо благодеяние, защото Бог ги е подложил на изпитание и ги е сметнал за достойни за Себе Си. Той ги е изпробвал като злато в огнена пещ и ги е приел като съвършена жертва. В съдния ден те ще блеснат и ще пълзят като искри по стърнище. Ще съдят племена и ще властват над народи, и Господ ще царува над тях за вечни времена. Онези, които се уповават на Него, ще познаят истината; и които имат вяра, ще пребъдват в Него с любов, защото Неговата благодат и милост са за благочестивите, а закрилата – за избраниците Му." (Прем. 3:1-9).

    Основен Божий принцип е, че правдата трябва да бъде изпитана: „Той ги е изпитал като злато в горнило“. Тук ще Ви припомня тази проповед, в която уподобихме изпитването на вярата с пречистването на сребро. За да се очисти то от нечистите примеси, бижутерът го поставя в огън. Докога майсторът-бижутер държи среброто над пламъка? Докато не види в него своя образ! Така и Христос, подобно на бижутер, виждайки Своя образ изобразен в нас, ни счита за готови съдове на Божията благодат. Отмахва ни от огъня на изпитанията, които са в този свят и ни взима при Себе Си. А и сами ние искаме да се приберем при Него, защото този свят не може нищо да ни предложи.

    По-нататък Соломоновата премъдрост говори: „А праведният намира покой, дори да го застигне ранна смърт. Защото почтената старост не е в дълголетието и не се измерва с броя на годините. За хората мъдростта означава старост и мярка за старостта е неопетненият живот. Понравилият се на Бога беше обикнат от Него. И понеже живееше сред грешници, Бог го прибра. Той бе грабнат, за да не би злоба да отклони ума му или коварство да измами душата му, защото магията на злото помрачава доброто и вълненията на страстта развращават невинния ум. И макар животът му да беше кратък, по добродетелност той е навършил много години. Понеже душата му се понрави на Господа, затова се измъкна от безчестието. Хората видяха това, но не го разбраха, дори и на ум не им дойде, че има благодат и милост за избраниците Му и закрила – за вярващите в Него. Така покойният праведник ще съди живите нечестиви, а бързо достигналата съвършенство младост – дълголетната старост на неправедния.“ (Прем. Сол. 4:7-16).

    Соломон подчертава, че в хорските очи нещата изглеждат по един начин, а в Божиите очи – по друг. Хорските очи виждат нашия „външен човек“, а Божиите очи – душата. За хората ранната смърт е проклятие, но за Бога „почтената старост не е в дълголетието и не се измерва с броя на годините“. Бог гледа нашия духовен човек. Ако той е съзрял в святост, Бог го прибира. Зрелостта в очите на Бога, това е светостта, изпитаната правда. „И макар животът му да беше кратък, по добродетелност той е навършил много години.“, т.е. въпреки че външно е малолетен, един такъв човек в очите на Бога е дълголетник, зрял за вечния живот. Затова и го изважда от общността на нечестивите, т.е. взима го при Себе Си, „за да не би злоба да отклони ума му или коварство да измами душата му“. Така ранната смърт на праведника, според Соломон, не трябва да се счита за наказание, а за благодат и милост.

    Случва се и така, Бог да остави вече съзрелия праведник за известно време още на земята. Това се прави, за да може човекът, придобил такъв образ (на святост), да бъде живо свидетелство за вечността пред очите на хората. Сещаме се за такива случаи, напоследък най-често светогорски старци. Праведникът вече е съзрял; той вече живее във вечния живот, но Господ го съхранява тук, на земята, за да може чрез него да привлече още някого към Себе Си. Всичко това Господ върши според Своята суверенна воля.

    Същият принцип е в сила и с явните грешници. При тях също има узряване, но не в святост, а в греховност. Човекът безобразничи и Господ го взема, когато е съзрял, закоравил се е в злото, потвърдил е ясно и многократно, че избира злото. Но и тук има изключения. Например Фараонът, царят Египетски, бил стигнал до пределите на злото, но Господ го оставил на земята. Защо? За да яви над него Своята сила и слава; за да бъде името Божие страшно пред всички народи. Господ специално казва, че в Неговите очи фараонът е вече мъртъв човек, но бил оставен заради това, да се прояви цялото Божествено могъщество. Именно с това са свързани случаите, когато крайни беззаконници остават на земята. Господ тях ги оставя нарочно, за да покаже после Своята слава и да напомни на хората, че не трябва да се привързваме към земното. Земята не е Царството Божие, в смисъл, че не е онова място, в което хората ще живеят вечно.

    Освен праведниците и злите грешници, има и така наречените "средни хора", голямото мнозинство. Господ също прибира такъв човек по Своята воля, понеже знае: ще дойде време и човекът може да изпадне в някой тежък грях - тогава Той го прибира предварително, ако и да ни изглежда, че не е узрял, че не е напреднал в светост. Ние, човеците сме слепи за това как „магията на злото помрачава доброто“, но Бог вижда бъдещето на всеки и го взема в най-подходящия за него момент, подходящ, разбира се, за неговата вечна участ.

    Каква е причината за смъртта на едничкия син на Наинската вдовица? Може би Бог допусна тази смърт, за да изяви властта Си над смъртта и любовта Си към хората? 

    Не е необходимо да имаме точния отговор. Защото всички сложни въпроси, които се заплитат около тази смърт, Христос разрешава не чрез някаква Своя философия, а по един най-радикален начин – чрез разсичане, така както е разсечен митичния Гордиев възел. Христос просто възкреси този млад човек и връщайки го на майка му, изтри всички нейни сълзи. С възкресяването сина на Наинската вдовица Той ясно заяви: "Имам в ръцете си ключовете на ада и смъртта" (Откр. 1:18). 

    Забележете, Иисус прави това точно при градските порти, пред очите на тогавашните философи – градските мъдреци. Предизвиква ги, сякаш за да покаже – отговорът на най-страшния човешки проблем – смъртта, не е философски. Той е в една Личност, която победи смъртта. Със Своето собствено възкресение Христос напълно и окончателно затвори устата на всички платоници и всякакви философи и философстващи. Защото Неговата победа е и наша: „Всеки, който вярва в Мене, дори и да умре, ще оживее.“ (Йн.12:25)

    Колко си живял на тази земя – 17 години или 117 години? Сравни ги с вечността и ще видиш, че разликата между 17 и 117 се губи. Защото за 17 години човек може да спечели вечното блаженство, а за 117 – да заработи вечната мъка. А какво да кажем за починалите младенци (до 7 годишна възраст)? Тях Църквата направо счита за сподобили се с Царството Божие. Защо тогава ние така неистово скърбим за 17 годишният, а за 117 годишния смятаме, че си е поживял и старостта му е знак за Божието благоволение към него? Не е ли по-важен въпроса за качеството на живота (дали сме се съединили с Бога), отколкото за неговото количество?!

Братя и сестри,

    Апостолската заповед гласи: „недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум“. (Рим.12:2) Особено належащо е това обновление на нашите умове по въпроса за смъртта.

    Свети Йоан Лествичник имал едно просто, но гениално правило, което споделил със свой познат свещеник: "Ти никога не пропускай случай да напомняш, че човек (рано или късно) умира". В съвременното общество се е утвърдила обратната култура. Нейният девиз е: "Да не говорим за смъртта". По-старите помнят как навремето покойникът го качваха върху открита кола, която минаваше през цялото село, а оркестърът свиреше скръбни песни. А днес – бързо в катафалката, спускат се щорите така, че никой да не гледа починалия човек и бързо потеглят. Децата – по-надалече! Но по такъв начин те изкуствено се държат в „стерилна“ среда, вместо да бъдат възпитавани в истината и да мислят за вечността.

    Хората от този свят се боят да мислят за смъртта, зариват глави в пясъка, подобно на щрауси! Това не решава въпроса! Нормалният християнин е длъжен да се стреми, както казва цар Соломон, по-често да ходи „в къща, дето плачат за умрял, нежели да отиваш в къща, дето се пирува" (Екл. 7:2). Особено е полезно да се ходи на гробищата, а заупокойните молитви освен на починалите, носят полза и на живите, които ги принасят, защото им напомнят собствената кратковременност на тази земя.

    Християнският отговор на смъртта и нейните страшни въпроси не е философски, той е във факта на Възкресението! Съединени ли сме с Христа, смъртта няма да има власт над нас! Ние „чакаме възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“. Това е нашата надежда и утеха, когато скърбим на гробовете на нашите покойници. Смъртта не е точка, а запетая в повестта на нашия живот. Но най-важната част от тази повест пишем самите ние тук, в краткото и земно въведение.

    Затова, нека не се боим от смъртта, а от това, къде ще се намерим след нея? Часът на смъртта ни е в Божиите ръце, нека бъдем уверени, че Той ще ни вземе от този свят в най-доброто за нас време. Нашата отговорност е да дадем „добър отговор на страшния Христов съд“. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

10.10.2021 г.

ЖЕРТВАТА, ПРЕДЛАГАНА НА ЧОВЕЦИТЕ

(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    На Кръстовден ние имахме привилегията да се поклоним пред Честния и Животворящ Кръст Господен – този свят Жертвеник, на който Сам Господ от любов към грешното човечество принесе Себе Си на Бога като изкупителна жертва за удовлетворяване на Божията правда. Така Кръстът стана „гръмоотвод“, който отклони Божият гняв, справедливо насочен към нас - грешните.

    Но спасяващото нас, човеците, дело на Христос не завършва на Кръста. Защото жертвата на Христос не е просто смъртта на Господа, в резултат на която Бог вече „не се гневи” на човека, както единствено са склонни да утвърждават някои протестантски изповедания.

    Със смъртта Си Христос далеч не просто „умилостивява” Бога  и „изкупва” човеците. Със смъртта Си Христос извършва нещо много по-голямо и светоразтърсващо. Той умъртвява смъртта, и това узнаваме от следващото подир Кръста и погребението –. от Възкресението. Смъртта Му на Кръста е решителният акт, с който умъртвява смъртта, „заразила” човешкия род, но на Разпети Петък ние все още не пеем „смертию смерт поправ“. Пеем на Великден, защото само чрез възкресението победата се подпечатва, човешката история се възпълва и става възможно идването на новата ера, в която историята съжителства и се взаимно прониква с есхатона.

    Както казва един съвременен богослов: „Възкресението е съвършеният и съвършенстващ край на кръстната смърт. Възкресението не е някакво събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а онова, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус. Възкресението… е дълбинното божествено измерение на Кръста… Кръстът и Възкресението образуват в своята заедност едната Пасха Господня” и „даже би могло да се каже, че Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница съставляват една-единствена неделима мистерия”.

    Църквата винаги е знаела това. Старобългарският език е уникален със своята богословска аналитичност. Той не дава буквален, а богословски осмислен превод на думи като кръщение и възкресение. Кръщението не е просто умиване или потапяне, а единение с кръста на Христос. Въз-кръс[т]-ването пък изразява идеята за въздигане над и върху основата на Кръста, т.е. възкръсването на живота е вече скрито в Кръста, и „стъпва“ върху него. Затова можем да кажем, че смислово жертвата на Агнеца съвсем не приключва на Кръста.

    Това не са само теоретични постановки. Ако всичко се изчерпва с Кръста, то необходимо е само да вярваме като протестантите, че Бог вече не ни се гневи, не „вменява” греховете ни, защото в Неговия Божествен ум вече са помирени Божията правда и Божията любов. И тук идват въпросите: защо ни е необходимо Причастието, защо ни е дори Кръщението? Всичко е станало при повярването. По-оправдани, по-умити няма да станем. По-радикалните протестанти дори наричат тайнствата ритуали, в които само външно се демонстрира вътрешната промяна, която вече е станала, един вид „духовен театър“. Тайнствата, както излиза от това схващане, не носят нищо повече, защото Христос само символично присъства в тях. Така светостта за протестантите се оказва незадължителна, защото вече са спасени чрез оправданието, извършено от Христа и прието чрез мисленото съгласие на грешника с кръстната жертва. Всичко върви леко и лежерно по отношение на личното спасение. Спасението е гарантирано, ако прибавиш  и добри дела, това е бонус. Усилията естествено почват да се насочват към прозелитизъм, наричан от тях евангелизиране. Това, което протестантите трагично не разбират е, какво се случва с тялото и кръвта Христови на Голгота. За тях изглежда сякаш пролятата Кръв, след като е умилостивила Бога, просто е напоила Голготския хълм. В своето възвисяване на Кръста, на практика те го  отделят от следващите го свещени събития.

    Да, действително Жертвата на Христос бе принесена на Кръста, Тялото преломено, Кръвта пролята, но тази велика Жертва се завършва ... КЪДЕ? На Голгота? Не! А там, в самото НЕБЕ! 

    В Посланието към евреите четем: „Но Христос, като дойде Първосвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна, сиреч не от обикновена направа, нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление.“ (Евр.9:11-12)

    Лутер не признавал посланието към евреите (заедно с това на св. Яков) за канонично и бил фокусиран върху Кръста и вярата. Затова не успял да види, че в следствие на тази „неделима мистерия“ (Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница) Христовата кръв бе положена върху… Престола на Отца – в небето, в обиталището, в което смъртта няма достъп. А небето, както добре е изяснено след средновековните спорове с католиците за чистилището, е не пространствен, а есхатологичен феномен. То не просто „е” някъде при Бога, но то също възниква тук на земята, в мига, в който първото творение чрез възкръсналия от смъртта Христос идва при Бога. Това е духовното, възкресено Тяло на Христос.

    Жертвата на Христос включва смъртта, но не приключва със смъртта. И не приключва, защото смъртта на Богочовека е не просто нещо претърпявано, но и нещо активно, нещо извършващо – тя е умъртвяването на смъртта. Затова Христовата смърт на Разпети Петък налага Възкресението, Възнесението „отдясно на Отца”, на Престола на славата и Петдесетница.

    В своята завършеност Жертвата на Христос е тържеството на изцеления, освободения от смъртта живот. На Кръста – казано кратко – Христос отдава Тялото Си, Кръвта Си, за да ги положи обаче върху Престола на Отца, победили смъртта и следователно като вечно живи. Така на Престола е положено изцереното от смъртта, възкръсналото от нея човешко естество, което Синът е възнесъл. 

    Тайновидецът Йоан пише: „Погледнах, и ето, сред престола и четирите животни и сред старците стоеше Агнец, като заклан, със седем рога и седем очи, които са седемте духове Божии, разпратени по цялата земя.“ (Откр. 5:6)

    На Кръстовден видяхме Христос в образа на златния Жертвеник, поставен непосредствено до Престола. Само чрез този Жертвеник – Христовият Кръст, нашите молитви могат да стигнат до Престола на Отца. А днес виждаме закланият Агнец посред Престола! Какво откровение е за нас това! Защото Престолът горе и Престолът зад този иконостас са една и съща есхатологична реалност. Малко преди да се причасти, свещеникът тихо казва: „Раздробява се и разделя се Божия Агнец, Който е раздобляем и неразделим, всякога яден и никога неоскъдваем, но Който освещава причащаващите се.“ Божият Агнец е и сред Престола в небето, и на Престола зад този иконостас. Няма два Агнеца, истината е, че Престолът със заклания Агнец в небето е Престолът зад този иконостас и във всеки православен храм. Този Престол в небето е достъпен за всеки християнин, защото преди 2000 години Христос отвори пътя към него. Небесният престол е престолът, от който и ние днес се причастяваме. Защото жертвата освен на Бога, се предлага и на човеците като „хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света" (Иоан.6:51). Слава на Бога за великите Негови дарове, които ни дава в Светата Евхаристия!

Братя и сестри,

    Съществува мнение, че на миряните не трябва да се проповядват абстрактни неща, а само да се наставляват „прави това, не прави онова“. Не съм съгласен с това. Отдавна и много дълбоко съм повлиян от една мисъл на Антоан дьо Сент-Екзюпери: “Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.”

    Днес отделям по-малко място на практически напътствия, защото вярвам, че събуждайки у вас копнеж за безкрайното море на Христовата любов, вие сами бихме положили всички сили да се подвизавате и достойно да се причастите с Неговите Тяло и Кръв.

    Говорейки днес за това, че Христос е положил Тялото Си и Кръвта Си като жертва върху Престола на Отца, ние достигаме до една двуяка истина, ключова за нашия християнски живот.

    Първо, както на Кръстовден разкрихме, тази жертва беше нужна за да бъде удовлетворена Божията правда. Тя бе дадена на цялата Света Троица.

    Второ, което удивително как Лутер не е забелязал. Иисус дава тази жертва на своите ученици, като казва: „вземете, яжте: това е Моето тяло.“ (Мат.26:26). Тоест, Христос дава Себе Си не само на Отца, но и на вярващите. Болезнено фиксиран върху въпроса за оправданието само чрез вяра, което (оправдание) според него е изнесено времево пред освещението, Лутер не успява да види истинският смисъл и полза от Причастието. Той, повече като дан към поколенията богослови преди него, продължава да настоява, че в Причастието вярващите приемат истинското тяло и кръв Христови. Но следващите протестантски секти логично падат до там да гледат на Господната трапеза само като на спомен за онази вечеря, станала и останала в миналото. Една драматизация, в която ние единствено си спомняме, че „както ние днес разчупваме този безквасен хляб, така бе преломено на Кръста и безгрешното тяло на Христа“. Символика и нищо повече! Това е трагичното следствие от отделянето на Кръста от останалите велики събития от свещената история. В крайна сметка това е и следствието от отделянето на един богословски ум (пък бил той и гениален) от цялото църковно съзнание, от Св. Предание.

    Завършвам с думите на един наш философ, чиито богословски анализ ме насочваше в настоящата тема: "Димящата върху Престола Кръв и разпростряното върху него Тяло, от които смъртта излита и се утаява придобитият покой на изцеления живот, на вечния живот, представляват положения върху Престола дар за нас – угощението с плодовете от Дървото на Живота. Това, което получаваме, което приемаме в себе си в Светата Евхаристия е Божият дар, който Бог, понеже е Любов, е решил да ни поднесе в самата Си Жертва и със самата Си Жертва." Да пристъпваме към нея винаги „със страх Божи, вяра и любов“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

22.09.2019 г.