ЖЕРТВАТА, ПРЕДЛАГАНА НА ЧОВЕЦИТЕ

(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    На Кръстовден ние имахме привилегията да се поклоним пред Честния и Животворящ Кръст Господен – този свят Жертвеник, на който Сам Господ от любов към грешното човечество принесе Себе Си на Бога като изкупителна жертва за удовлетворяване на Божията правда. Така Кръстът стана „гръмоотвод“, който отклони Божият гняв, справедливо насочен към нас - грешните.

    Но спасяващото нас, човеците, дело на Христос не завършва на Кръста. Защото жертвата на Христос не е просто смъртта на Господа, в резултат на която Бог вече „не се гневи” на човека, както единствено са склонни да утвърждават някои протестантски изповедания.

    Със смъртта Си Христос далеч не просто „умилостивява” Бога  и „изкупва” човеците. Със смъртта Си Христос извършва нещо много по-голямо и светоразтърсващо. Той умъртвява смъртта, и това узнаваме от следващото подир Кръста и погребението –. от Възкресението. Смъртта Му на Кръста е решителният акт, с който умъртвява смъртта, „заразила” човешкия род, но на Разпети Петък ние все още не пеем „смертию смерт поправ“. Пеем на Великден, защото само чрез възкресението победата се подпечатва, човешката история се възпълва и става възможно идването на новата ера, в която историята съжителства и се взаимно прониква с есхатона.

    Както казва един съвременен богослов: „Възкресението е съвършеният и съвършенстващ край на кръстната смърт. Възкресението не е някакво събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а онова, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус. Възкресението… е дълбинното божествено измерение на Кръста… Кръстът и Възкресението образуват в своята заедност едната Пасха Господня” и „даже би могло да се каже, че Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница съставляват една-единствена неделима мистерия”.

    Църквата винаги е знаела това. Старобългарският език е уникален със своята богословска аналитичност. Той не дава буквален, а богословски осмислен превод на думи като кръщение и възкресение. Кръщението не е просто умиване или потапяне, а единение с кръста на Христос. Въз-кръс[т]-ването пък изразява идеята за въздигане над и върху основата на Кръста, т.е. възкръсването на живота е вече скрито в Кръста, и „стъпва“ върху него. Затова можем да кажем, че смислово жертвата на Агнеца съвсем не приключва на Кръста.

    Това не са само теоретични постановки. Ако всичко се изчерпва с Кръста, то необходимо е само да вярваме като протестантите, че Бог вече не ни се гневи, не „вменява” греховете ни, защото в Неговия Божествен ум вече са помирени Божията правда и Божията любов. И тук идват въпросите: защо ни е необходимо Причастието, защо ни е дори Кръщението? Всичко е станало при повярването. По-оправдани, по-умити няма да станем. По-радикалните протестанти дори наричат тайнствата ритуали, в които само външно се демонстрира вътрешната промяна, която вече е станала, един вид „духовен театър“. Тайнствата, както излиза от това схващане, не носят нищо повече, защото Христос само символично присъства в тях. Така светостта за протестантите се оказва незадължителна, защото вече са спасени чрез оправданието, извършено от Христа и прието чрез мисленото съгласие на грешника с кръстната жертва. Всичко върви леко и лежерно по отношение на личното спасение. Спасението е гарантирано, ако прибавиш  и добри дела, това е бонус. Усилията естествено почват да се насочват към прозелитизъм, наричан от тях евангелизиране. Това, което протестантите трагично не разбират е, какво се случва с тялото и кръвта Христови на Голгота. За тях изглежда сякаш пролятата Кръв, след като е умилостивила Бога, просто е напоила Голготския хълм. В своето възвисяване на Кръста, на практика те го  отделят от следващите го свещени събития.

    Да, действително Жертвата на Христос бе принесена на Кръста, Тялото преломено, Кръвта пролята, но тази велика Жертва се завършва ... КЪДЕ? На Голгота? Не! А там, в самото НЕБЕ! 

    В Посланието към евреите четем: „Но Христос, като дойде Първосвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна, сиреч не от обикновена направа, нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление.“ (Евр.9:11-12)

    Лутер не признавал посланието към евреите (заедно с това на св. Яков) за канонично и бил фокусиран върху Кръста и вярата. Затова не успял да види, че в следствие на тази „неделима мистерия“ (Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница) Христовата кръв бе положена върху… Престола на Отца – в небето, в обиталището, в което смъртта няма достъп. А небето, както добре е изяснено след средновековните спорове с католиците за чистилището, е не пространствен, а есхатологичен феномен. То не просто „е” някъде при Бога, но то също възниква тук на земята, в мига, в който първото творение чрез възкръсналия от смъртта Христос идва при Бога. Това е духовното, възкресено Тяло на Христос.

    Жертвата на Христос включва смъртта, но не приключва със смъртта. И не приключва, защото смъртта на Богочовека е не просто нещо претърпявано, но и нещо активно, нещо извършващо – тя е умъртвяването на смъртта. Затова Христовата смърт на Разпети Петък налага Възкресението, Възнесението „отдясно на Отца”, на Престола на славата и Петдесетница.

    В своята завършеност Жертвата на Христос е тържеството на изцеления, освободения от смъртта живот. На Кръста – казано кратко – Христос отдава Тялото Си, Кръвта Си, за да ги положи обаче върху Престола на Отца, победили смъртта и следователно като вечно живи. Така на Престола е положено изцереното от смъртта, възкръсналото от нея човешко естество, което Синът е възнесъл. 

    Тайновидецът Йоан пише: „Погледнах, и ето, сред престола и четирите животни и сред старците стоеше Агнец, като заклан, със седем рога и седем очи, които са седемте духове Божии, разпратени по цялата земя.“ (Откр. 5:6)

    На Кръстовден видяхме Христос в образа на златния Жертвеник, поставен непосредствено до Престола. Само чрез този Жертвеник – Христовият Кръст, нашите молитви могат да стигнат до Престола на Отца. А днес виждаме закланият Агнец посред Престола! Какво откровение е за нас това! Защото Престолът горе и Престолът зад този иконостас са една и съща есхатологична реалност. Малко преди да се причасти, свещеникът тихо казва: „Раздробява се и разделя се Божия Агнец, Който е раздобляем и неразделим, всякога яден и никога неоскъдваем, но Който освещава причащаващите се.“ Божият Агнец е и сред Престола в небето, и на Престола зад този иконостас. Няма два Агнеца, истината е, че Престолът със заклания Агнец в небето е Престолът зад този иконостас и във всеки православен храм. Този Престол в небето е достъпен за всеки християнин, защото преди 2000 години Христос отвори пътя към него. Небесният престол е престолът, от който и ние днес се причастяваме. Защото жертвата освен на Бога, се предлага и на човеците като „хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света" (Иоан.6:51). Слава на Бога за великите Негови дарове, които ни дава в Светата Евхаристия!

Братя и сестри,

    Съществува мнение, че на миряните не трябва да се проповядват абстрактни неща, а само да се наставляват „прави това, не прави онова“. Не съм съгласен с това. Отдавна и много дълбоко съм повлиян от една мисъл на Антоан дьо Сент-Екзюпери: “Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.”

    Днес отделям по-малко място на практически напътствия, защото вярвам, че събуждайки у вас копнеж за безкрайното море на Христовата любов, вие сами бихме положили всички сили да се подвизавате и достойно да се причастите с Неговите Тяло и Кръв.

    Говорейки днес за това, че Христос е положил Тялото Си и Кръвта Си като жертва върху Престола на Отца, ние достигаме до една двуяка истина, ключова за нашия християнски живот.

    Първо, както на Кръстовден разкрихме, тази жертва беше нужна за да бъде удовлетворена Божията правда. Тя бе дадена на цялата Света Троица.

    Второ, което удивително как Лутер не е забелязал. Иисус дава тази жертва на своите ученици, като казва: „вземете, яжте: това е Моето тяло.“ (Мат.26:26). Тоест, Христос дава Себе Си не само на Отца, но и на вярващите. Болезнено фиксиран върху въпроса за оправданието само чрез вяра, което (оправдание) според него е изнесено времево пред освещението, Лутер не успява да види истинският смисъл и полза от Причастието. Той, повече като дан към поколенията богослови преди него, продължава да настоява, че в Причастието вярващите приемат истинското тяло и кръв Христови. Но следващите протестантски секти логично падат до там да гледат на Господната трапеза само като на спомен за онази вечеря, станала и останала в миналото. Една драматизация, в която ние единствено си спомняме, че „както ние днес разчупваме този безквасен хляб, така бе преломено на Кръста и безгрешното тяло на Христа“. Символика и нищо повече! Това е трагичното следствие от отделянето на Кръста от останалите велики събития от свещената история. В крайна сметка това е и следствието от отделянето на един богословски ум (пък бил той и гениален) от цялото църковно съзнание, от Св. Предание.

    Завършвам с думите на един наш философ, чиито богословски анализ ме насочваше в настоящата тема: "Димящата върху Престола Кръв и разпростряното върху него Тяло, от които смъртта излита и се утаява придобитият покой на изцеления живот, на вечния живот, представляват положения върху Престола дар за нас – угощението с плодовете от Дървото на Живота. Това, което получаваме, което приемаме в себе си в Светата Евхаристия е Божият дар, който Бог, понеже е Любов, е решил да ни поднесе в самата Си Жертва и със самата Си Жертва." Да пристъпваме към нея винаги „със страх Божи, вяра и любов“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

22.09.2019 г.