(ШЕСТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)
Но ето, сега Той казва на Своите ученици: „Вие сте светлината“, защото във всеки
един християнин Той запалва нетленна светлина – Светият Божий Дух. В нашият
модерен век светлината изглежда една даденост, натискаш копчето и лампата
светва. Но по времето на Христа светлина се получава само чрез огън, а
за неговото горене трябват много грижи. Трябва материал, който да слагаме
постоянно и да го разгаряме всеки ден. Колко внимателни трябва да бъдем ние, за
да опазим пламъка в нас, защото има ли пламък, неизбежно ще има и светлина. Разгарянето
на светлината не може да се укрие. Божията ръка е тази, която ще издигне тази
светлина, тъй че да свети на всички и да указва пътя на спасението. Бог издига хора за светилници като дава знаци (чудеса, мироточене и пр.), а човеците признават тези знаци,
като канонизират такъв човек за носител на светлината. Църквата използва една
специална дума - светител.
Светителите не са просто кабинетни богослови, но хора,
за които Спасителят казва: „а който
изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.“
Който изпълни и
поучи – колко важно е това съчетание
на слово и дело в една личност! В западното християнство се издига авторитета
на кабинетния богослов, а на Изток – на молещият се богослов. През 4 век
Евагрий Понтийски казва: „Ако ти си богослов, ти ще се молиш истински, и ако се
молиш истинно, ти си богослов.“
Когато
говорим за светителство обикновено се сещаме за светите трима светители - св.
Василий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов, в чиято памет е учреден специален празник. Това не означава, че
другите св. отци, които са богословствали, не отговарят на критерия на тази
мисъл. Богословието също се явява дар на Св. Дух и не на всеки Бог е дал дара на богословието - да обличат в слово онова, което
опитно са преживели от срещата с Него. Тези светци-богослови опитно са
преживели такива сложни и "сухи" догматични истини като разликата
между Божията същност и Божиите енергии, те опитно са преживели нетварния
характер на тези енергии и дори троичността на Бога. Това преживяват
и много други светци, обаче не всички могат да "разкажат" за това на
Църквата. А само тези, на които Господ го е дал. Защото богословието е
способността да намериш слова, достойни, прилични за Бога. Каква трудна
задача, както се е уверил и сам ап. Павел при вземането му на третото небе: „… и чу неизказани думи, които човек не може
да изговори.“ (2Кор.12:4)
Освен с
теология (в тесният смисъл - слово за Бога), светителите са просияли със слово
и дело като изключителни пастири, проповедници, литургисти, социални деятели.
Тяхната светлина е, така да се каже, по-многоцветна. Епископът е този, който обладава пълнотата на благодатта. Затова Църквата е приела да
отличи като светители само ръкоположени в епископски сан.
Епископ означава надзорник, поставен над свещениците и
миряните. Веднъж един брат се учуди, че в Св. Писание сякаш има повече акцент
върху изискванията и функциите на епископа, отколкото стихове за троичността на
Бога. Няма да спорим, но това вече показва колко голяма е отговорността на тези,
които по силата на своето служение са издигнати по-високо в Тялото Христово.
Затваряйки скобата, нека обърнем внимание на степените
на издигане на светилото в днешния евангелски текст.
Първо – запалената светлина се издига поставя на
светилник, за да свети на тези, които са в дома. Това е алюзия с Божия дом –
Църквата. По трудните и сложни теми на живота в Църквата се чува и трябва
винаги да се чува преди всичко гласът на светителите. Когато говорим за
светителство, пред нас освен образите на светите трима светители изпъкват тези
на св. Атанасий Велики, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Палама, св. Димитрий
Ростовски, св. Тихон Задонски, св. Теофан Затворник, св. Игнатий Брянчанинов,
св. Филарет Московски. Светителско е делото и на св. Климент Охридски и на
патр. Евтимий Търновски. Наскоро Църквата канонизира като светители св. Серафим
Софийски и хирургът св. Лука Кримски. Богоугодното единство от слово и дело в
живота на тези велики мъже ние трябва да издигаме нависоко в Божия дом, а не
жлъчните наукоподобни творения на „богослови с цигара в ръка“.
Въпреки, че са хора на молитвата, ще е погрешно да смятаме, че светителите задължително са хора без образование и диплома. Има една латинска дума – илитерат, която значи безбуквеник, неграмотен човек, който мрази знанието. Когато се съчетаят неграмотността и равността налице е зилотизъм. След няколко прочетени брошури, зилотът вече гледа отгоре на всички „книжни плъхове“. Както добре казва един голям руски писател: "Знанието смирява великия, учудва обикновения и надува малкия човек".
Нито великите църковни богослови, нито светителите са
били илитерати. Характерно за тях е, че те са обикнали Бога не просто с цяла
душа, но и с целия си ум. Четете внимателно техните жития и ще видите, че те са
били съвършено обучени в светската мъдрост и знание; учителите на светските
ораторски школи са ревнували да ги имат не само за свои ученици, но и за свои
съработници. Те, обаче, са избрали Божията нива!
Има и по-висока степен на издигане на светилото – това
е градът, поставен на хълм. Градът е не просто една светлинка,
а множество събрани светлини. Тяхното светене е многократно по-силно. Градът,
за който говори Спасителят, не е нищо друго, освен самият Божий Град –
Църквата. Но това е и образ на вселенският събор, като визуализация на Църквата,
за която четем, че е съборна.
Днес ние честваме паметта на тези свети отци, които събрали своята светлина се превърнали в град, издигнат на високо. Това са първите 6 вселенски събори. Тяхната светлина осветява ярко както Божият дом – Църквата, така и нехристиянския свят. Плод на съборните отци е Никео-Цариградският символ на вярата, формулиран на първите два вселенски събора. Всички най-важни триадологични, христологични, сотериологични, еклисиолигични, литургични и други въпроси са били ясно осветлени от съборите, така, че корабът на спасението – Църквата, да избегне опасните рифове и доплува без крушение до спасителния бряг.
Църквата е съборна, не само в пространствен смисъл, но и във времето.
В пространствен смисъл тя е същата като учение и практика, както тук, така и в другият край на света. Както една пита, за да е наистина пита, не може в единия край да е хляб, а в другия да преминава примерно в торта, т.е. трябва навсякъде да има еднаква консистенция.
Така е и във времето. Църквата днес е същата като Църквата преди 5, преди 10 и преди 20 века. Когато погледна в хлебопекарната на 3-тата минута виждам едно, на 3-тия час вече виждам готов продукт, но знам, че става дума все за хляб. Погледнете също ваша снимка от детството и сега. Има сериозна разлика, и въпреки това е един и същ човек.
Съборът във вселенската църква, по думите на Георги Флоровски е благодатно събитие, дело на Светия Дух, който е суверен. Вселенски събори не се свикват според човешки план-график. Вселенският събор можем да оприличим на морски фар. Фаровете се поставят не през определен брой километри, а само на особено опасни места, където сушата опасно се врязва в морската шир и е опасно за корабоплаването. По Божий промисъл вече повече от хиляда години в Църквата не е свикван вселенски събор. Нейният път е осветяван от светлината на светителите. Чрез тяхната светлина и чрез фаровете на 7-те вселенски събора, корабът на Църквата успешно плава в морето на човешката история.
Нека не търсим нови учители, които да гъделичкат ушите ни, но да вникнем в живота и словата на тези, които Църквата е издигнала като светители и отци на вселенските събори. Така ще изпълним заръката на св. ап. Павел: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.“ (Евр.13:7-8)
