(ДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)
В днешният евангелски разказ (Мат.17:14-23) четем за молението на нещастния баща и на апостолите за нещо което безусловно е добро – освобождаване от оковите на дявола на един млад човек. Но всички молители се провалиха! Къде беше проблемът? Та нали Бог обича всички Свои творения, и нали Сам Христос изпрати учениците си по селата да изцеряват болести и изгонват демони! А сега се получава неочаквана „засечка“. И съвсем нормално е те да започнат да търсят причината за своя неуспех. Дали пък в този случай освобождението от демоничната власт да не е Божията воля?
Отговорът е недвусмислен. Причината е в самите молители: „О, роде невярващ и развратен“, т.е. в тяхното неверие и развратеност.
Вярата е най-скъпоценното нещо. Тя е от сърцето, както казва апостолът: „Със сърце вярва човек и се оправдва“, а Соломон е категоричен: „Повече от всичко що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“
Може да оприличим конфузната ситуация с неуспешния екзорсизъм над момъка-лунатик със своеобразен цирк на сатаната.
На първия ред в този "цирк" се оказа бащата на момчето. Той идва при Спасителя изтерзан, объркан и изгубил надежда. Съчувстваме му, но преди да изгуби надежда, той беше изгубил нещо друго – чистата вяра в единия Бог. Нарушил беше първата заповед. И това съвсем не е пресилено. С уста ежедневно беше изричал „Слушай Израилю, Господ, нашият Бог е един Бог, и да нямаш други богове освен Него,“ но на практика вярата му, както ще видим, се оказа поразена от червея на суеверието. Защо мислим така? Той нарича сина си „лунатик“, т.е. смята го за попаднал под влияние на небесните светила. Бащата неусетно бе станал дуалист, защото бе приел, че планетите имат сила над човешкото поведение. Станал бе зрител в зловещ цирк на сатаната, защото не бе прозрял, че става дума за бяс, който се активизира в дните на новолуние, за да доведе хората до фалшивата идея, че Луната има влияние над техния живот. Това е същото, ако днес някой пита свещеника „Отче, какво да правя, синът ми няма късмет“. Какъв извод ще си направи свещеника за чистотата и дълбочината на такава бащина вяра? Нима суеверието в късмета може да се съвмести с чистата вяра в Бога - Промислител?
Отчаяният баща от днешното неделно евангелие явно беше забравил описаното в Битие 1 глава, случило се в четвъртия ден на Сътворението. Бог създаде небесни светила, а не небесни сили. В Ханаан и в целия древен свят се почитало Слънцето. В Египет – това са боговете Ра, Амон-Ра, Атон; в Ханаан пък има град Бет-Шемеш /Дом на Слънцето/. Във вавилонския епос за сътворението Енума-Елиш (букв. „Когато там горе“), датиран около 2500 г. пр. Хр., в таблица 5, стихове 1 и 2 четем за бог Мардук: „Той устрои жилища на боговете велики, звезди-планети, по подобие на боговете той създаде“. Става дума за астрални подобия на боговете, които влияят на човеците – едно от най-древните суеверия, претърпяло множество трансформации и достигащо до нас като зодии и други подобни глупости. Но тези глупости са нещо много сериозно. Във Второзаконие четем: „Ако се намери сред тебе в някое от твоите жилища, що Господ, Бог твой, ти дава, мъж или жена, които да сторят зло пред Господа, твоя Бог, като престъпят завета Му, па тръгнат и почнат да служат на други богове, и се поклонят тям, или на слънцето, или на месечината, или на всичкото небесно войнство, каквото аз не съм заповядал, и ти бъде обадено, и ти чуеш, - то разузнай добре; и ако това е чиста истина, ако е сторена тая гнусота в Израиля, - изведи оня мъж, или оная жена, които са сторили това зло, при вратата си и ги пребий с камъни, да умрат.“ (Втор.17:2-5)
През 7 век пр. Хр. в северното царство цар Озия, а в южното царете Ахав и Манасия открито поощрявали принасянето на хлебни питки, кадиво и възлияние в чест на небесните светила. Почитането на небесните сили в Израил постепенно си извоювало статут на съвместно съжителство с юдейската вяра. Разбира се, по времето на Христа юдеите не дръзвали да принасят открито жертви, но постепенно и неусетно в сърцата на мнозина се настанил суеверният страх и те забравили истинското предназначение на небесните светила, за което Мойсей пише – просто да светят и да бъдат знаци, сочещи към Твореца, а не към наличие на съдба.
Днес често при свещеника идват хора и се оплакват, че нямат късмет, че такава им е съдбата, че не се разбират с някой, който е от друга зодия и пр. И това са хора кръстени, които смятат себе си за православни! Скоро посетих Кръстова гора. Наред с добрите неща, направи ми впечатление масовата продажба по сергиите на някакви кристали, зодиакални камъни и пр. с които богомолците влизат в храма и докосват иконите. Вероятно с безумната идея за някакво „зареждане“. И това се върши от хора, които не съзнават дълбокото развращение на вярата си. Това не е православие, а истинска гнусота, за която пише във Второзаконие. Това е прикрит дуализъм, защото в мисленето на такъв човек тайно до Св. Троица се е настанило друго божество със същата сила, независимо дали ще го наречем съдба, късмет, енергия, природа, луна, слънце или нещо друго. Това е бяс, който е се активизира точно в дните на новолуние, за да доведе хората до фалшивата идея, че Луната има влияние над техния живот. Да, целият този цирк има логична цел – на Луната трябва да се отдаде поклонение. Ако сега някой човек подшушне на тези суеверни „православни“: иди, покади на статуята на бога на луната, и синът ти ще оздравее, струва ми се, тези наши интелигентни съвременници не биха се поколебали. Това е гнусотата и развращението!
Но тук изненадващо в цирка, който сатаната беше устроил с обладания момък, не на първи, някъде на по-заден ред, изненадващо се наредиха и учениците Христови - апостолите. Изненадващо и неволно, някои ще кажат – поради съмнение, други - поради липса на молитва и пост. Само отчасти е така, защото молитва е имало, но не и резултат от нея. Молитвата и постът – това е (ако можем така да се изразим) „технологията“, и Христос я добавя като важна, но забележете, не като най-важна, а някак накрая. А ние днес изтъкваме "технологията" най-отпред: колко пъти се поръси със светена вода, колко поклона направи, и пр.
Но Христос изтъква друго на преден план – вярата! "О, роде невярващ..." Може би вярата на апостолите е била малка. Напълно е вярно, че вярата може да расте, но не такъв е бил проблемът в случая. Проблемът не е бил в количеството, а в качеството на вярата!
Иисус дава за пример синаповото зърно – най-малкото зрънце да е, но да е здраво. Защото и най-малкото зрънце, ако е здраво, може да роди плод, а и най-голямото зърно, ако е болно, няма да даде плод.
И така, можем да заключим, че ако вярата на отчаяния баща беше замърсена от суеверие, то по вярата на апостолите имаше друга болест, един паразит – страхът. Да, причина за тяхната колеблива вяра беше точно страхът! Цирковете с хвърлянето в огън и вода на нещастния младеж явно бяха изплашили сърцата на учениците Христови. Чрез този "цирк" дяволът беше създал в своите зрители илюзорната представа, че е има някакава власт. И трябва да признаем, че и до днес той използва тази тактика. След като е разконспириран, той започва да плаши, защото във всяко сърце се спотайва малко или повече страх. Ние изповядваме „Вярвам в един Бог Отец Вседържител“, но вярваме ли, че Той действително държи всичко, че нищо не е извън неговия контрол?! Или и ние сме неволни участници в цирка на сатаната?! Някои християни неволно ръкопляскат на сатаната, като му приписват постоянна намеса в техния живот. Няма изречение, в което да не го споменат - дявола това, дявола онова. Бог остава някаква далечна пасивна сила. Такива хора изглежда виждат само, че дявола е „князът на този свят“, но са забравили, че „ние не сме от този свят“, и че „Бог ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син“. (Кол.1:13)
На свещениците ежедневно се задават най-причудливи въпроси, свързани с битовата и обредната страна на християнството от рода на: какво казва канона за великденската баница и пр. Този фолклор избуява особено при погребения и празници. Човек остава с впечатление, че не само не е отменен Старият Завет, но и към неговите обреди са прибавени още стотици, за което пише и апостолът: „И тъй, ако вие с Христа умряхте за стихиите световни, то защо като живеещи в света допускате да ви налагат постановления: "не се докосвай, не вкусвай, не пипай" всичко това се отнася за преходни неща, които се изхабяват от употреба и са човешки заповеди и учения. Тези неща наистина имат вид на мъдрост, изразена в привидно благочестие, в лъжесмирение и изтощаване на тялото. Но те нямат никаква стойност и служат само за удовлетворяване на плътта.“ (Кол.2:20-23)
Тук, разбира се, не става дума за пост или църковни предписания, а за светските учения – стихиите световни. Не подхващай това, не докосвай онова, и винаги без логическа и библейска обосновка. Ако разровим ще видим, че в дъното на всички тези традицийки и бабешки суеверия е страхът. Споменаваме ги, само защото страхът е болест по вярата, която я прави безплодна. А всички тези ритуали и обреди носят фалшиво усещане за сигурност на тези, които ги практикуват. Нека помним предупреждението на св. ап. Павел: „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки. Не се увличайте от разни и чужди учения; защото добре е с благодат да се укрепява сърцето, а не с ястия, от които полза не получиха ония, които ги употребиха.“ (Евр. 13:8-9)
Братя и сестри,
Нека почистим вярата си от паразитите на суеверното развращение и съмнението. Постоянно да четем за великите Божии дела, както в евангелието, така и в житията на светиите. Очите ни ще прогледат и сърцата ни ще се изпълнят с вяра. Защото във всички тези събития виждаме абсолютната власт на Иисус Христос, както над видимото творение, така и над силите адови.
Молитвата и постът без всякаво съмнение са изключително важни, но трябва да бъдат основани на вяра и любов.
Нека обръщаме повече внимание на сърцето си, а не толкова на външните форми. Дори когато външните форми и традиции не са антихристиянски, дори когато са отдавна „въцърковени“, нашата вяра все пак не трябва да се изчерпва с тях. Те са повече декорация. Да внимаваме, да не се оприличим на хора, които са седнали на богата трапеза с най-вкусни ястия, но вместо тях, ядат салфетките.
Оставам накрая това, което е може би най-важно: да пазим сърцата си от раздвоение, защото само ако Христос е единствен на трона на нашите сърца, вярата ни ще бъде здрава и Той ще върши чудеса в нашия живот. Амин!
Свещеник Красимир Кръстев
Църква „Св. Троица“ – Плевен
16.08.2020 г.
