СЪМНЕНИЕТО – ГРАДИВНО И РУШИТЕЛНО

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - ТОМИНА)

   Въпросът за вярата и съмнението е кардинален за всеки човек. Преди всичко нека уточним, че съмнението не е антипод на вярата, такъв антипод е неверието. Съмнението е болест на вярата, то стои някъде между вярата и неверието или по-точно казано не стои, а се люшка между тях. Често прибързано го прикачваме към някой от тези полюси, какъвто е случая с апостол Тома, който влязъл в световната история с прозвището „Неверни”.

    Тома не бил сред другите ученици на Христос, когато Той им се явил след Своето Възкресение. От евангелския текст не ни е известно по какви причини апостолът е отсъствал. Възможно е да е бил дотолкова сломен от целият ужас на случващото се с Учителя, че напълно да се е изолирал и за известно време дори да е отказвал общуване с други хора. Хора като него, с критичен и аналитичен ум, по-бързо схващат дълбочината на проблема. Всички негови надежди и идеали сякаш останали зад огромния камък, закриващ входа на пещерата – гробът на Разпнатия. В своята самота апостолът се опитвал да осмисли последствията от този неочакван развой на събитията. И когато накрая се събрал отново с апостолите, на техния разказ за срещата с възкръсналия Учител, той искал непоклатимо доказателство, за да продължи напред: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.“ (Йн. 20:25)

    Тома вероятно се боял, че неговите приятели са видели не Христос, а халюцинация, призрак. Затова той настоявал: „Ако не видя“… В някакъв смисъл това било научно изискване за нагледност и доказуемост. Апостолът по-ясно от другите осъзнавал какво предстои – гонения и страдания, и се нуждаел от твърда основа за своята вяра. Можеш ли да издържиш на всичко, ако не си напълно убеден, ако рискуваш да се довериш на нещо, което може да е халюцинация?

    Както знаем, човешката душа има три сфери – разум, чувства и воля. Съмнението е колебание, което може да се настани във всяка от тях. То е раздвояване, несигурност в нещо.

    Добре знаем, че когато почнем да губим почва под краката си, започваме да проверяваме на какво сме стъпили, търсим проблема. И в духовната сфера е така, с тази разлика, че и когато не вървим напред, т.е. не напредваме в богопознанието, дяволът също започва да ни смущава с различни въпроси: Само Православието ли притежава истината? А другите? А прераждането? А светските герои и великите личности? А не сме ли творение на извънземен разум? И още много от този род, с които наукоподобните богоборчески медии постоянно ни облъчват. Незнанието поражда съмнение - болест на ленивия ум, паразит, залепил се за разумната част на душата.

    Лекарството за него ни дава ап. Павел: „Моля се вашата любов все повече и повече да се усилва чрез знание и преценка за всичко, за да различавате какво е добро.“ (Фп. 1:9-10) Гръцката дума за различаване тук е диаферо. А апостолската молитва е всички да изградят в себе си знание и преценка за всичко, което ги заобикаля в този свят. Вярата не е само един сегмент от нашия живот, трябва да осмислим всички факти, събития и процеси в нейната светлина. Това, което пропуснем, става дупка в щита на вярата, през която ще влезе съмнението.

    Паразитът на съмнението може да се прилепи и към чувствата. „Имаме много да говорим за това, но то е трудно да се обясни, понеже слушате разсеяно. Въпреки че имахте достатъчно време да станете учители, отново се нуждаете от някого, който да ви учи кои са първите начала на Божието учение, и стигнахте дотам, че да се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. А всеки, който се храни с мляко, е неспособен да разбере истината, защото още е дете, докато твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ (Евр. 5:11-14)

    Думата е сходна – диакрисис, и отново означава различаване, разделяне! Има такава специална дарба на Духа (1Кор.12:10), но тук копнежът на ап. Павел е отново всички християни да узреят за тази способност.

    Проблемът на юдеите, до които пише ап. Павел, бил както в разума, така и в чувствата. Но нека и днес Ви попитам: От колко години сте в Църквата? Десет, двадесет, тридесет? "Имахте достатъчно време да станете учители" – казва ап. Павел (отново визирайки не специално служение, а зрелостта), но "слушате разсеяно". Кой е този, който Ви разсейва? Или е плътта, или е дявола, но не е Бог.

    Когато на бебето пораснат зъбки, то не може да продължава с мляко. Нуждае се от твърда храна. Как Ви изглежда едно двадесетгодишно бебе, с набола брада, което посяга да суче?! Гротескно! Така и в духовно отношение, за да израснем, трябва да вървим напред и да не чакаме от амвона само мляко. Вместо да обвиняваме проповедника, че философства, по-скоро трябва да се замислим дали не сме станали лениви в слушане. Дали не сме спрели да израстваме в Христа? Дали не сме си казали: достатъчно ми е да знам „Отче наш“ и „Символа на вярата“, не ми се слушат отвлечени проповеднически приказки. Ако е така, значи каним съмнението в ума си.

    Чувствата на християнина също трябва да бъдат осветени и дисциплинирани. Както казва ап. Павел „твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ Така например, зрелият християнин от опит се е научил да разпознава кога изобличението е от Бога и кога дяволът му навява вина. Именно чувствата са любимо бойно поле за нашия враг. Там чувствителните души често губят битки. Най-много обаче губят тези, които трупат знание, но не го прилагат. Както зърното започва да гние в хамбарите ако не се реализира по предназначение, така и в тях започва един „гнилостен“ процес, в резултат на който стигат до там, че не могат да заявят с категоричност нищо. Каква е печалбата им от цялото това неприложено знание? Ако не се възгордеят, то ще се изпълнят със съмнения.

    От казаното дотук е видно, че съмнението е криза. Кризата означава съд за нас, за нашите заблуди и нерадение. Но както добре знаем, кризата означава и възможност. Пубертетът е една криза. Човек израства най-много в кризите. Затова ние трябва да погледнем по друг начин на съмнението. То е възможност да задълбочим вярата си. Целият наш живот е един диалог между вярата и съмнението. И често точно появата на съмнението ни подтиква, преодолявайки го, да вървим напред.

    Блажени Теофилакт Български в своето тълкувание на Евангелието от Йоан отбелязва за ап. Тома следното: „Виж, той не казал: аз не вярвам на очите си, а добавил: „ако не туря ръцете си”. На принципа на съмнението, апостолът искал да изпита фактът на вярата, тоест чудото. И когато неговите собствени очи видели възкръсналия Учител и той чул от Него: „дай пръста си тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“, вече в нищо не се съмнявал и възкликнал: „Господ мой и Бог мой“.

    Тези думи на апостола често се възприемат праволинейно, просто като признание. Но споменатият блажени Теофилакт посочва, че зад него се открива и нещо по-важно: Тома изповядал в Христа две природи. Казвайки: „Господ мой“, апостолът се обърнал към Него като към свой Господар и Учител, признавайки в Него Човека. Казвайки: „Бог мой“, Тома изповядал в Христа Неговата божествена природа. Така съмнението родило богословие. Затова ние не трябва да осъждаме съмняващите се, нито пък да сравняваме различните начини на преживяване на вярата.

    Ап. Петър бил по-праволинеен и емоционален, винаги изпреварвал другите, както станало с прозрението „Ти си Христос, Синът на живия Бог“. (Мат.16:16) Но пък изповедта на ап. Тома се оказала по-съвършена от изповедта на ап. Петър. Християнската история показва, че и арианите изповядвали, че Иисус е Син Божий, но се препънали в Неговата божественост. Монофизитите пък смятали, че човешката природа на Христа била погълната от Неговата Божественост.

    А ето, един съмняващ се апостол дава най-точния отговор за Христа – едновременно и Бог и Човек. И така става пример за доброто съмнение, което води напред и нагоре – към духовно израстване.

    Накрая да се запитаме: Как да бъдем и ние като Тома? Как да водим безопасно този опасен диалог между вярата и съмнението?

    Ключът е във волевата част на душата. Спомнете си, че когато Иисус заговори на множеството за необходимостта да ядат Неговата плът и пият Неговата кръв, мнозина (дори и от учениците) Го напуснаха. А тези, които останаха, нима разбираха в пълнота думите Му? Разбира се, че не!

    „А Иисус каза на дванадесетте: „Да не искате и вие да си отидете?“ Симон Петър Му отговори: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот. И ние сме повярвали и сме се убедили, че Ти си Христос, Синът на живия Бог.“ (Йн.6:67-69)

    Ап. Петър всъщност казва: Да, ние не разбираме как ще ядем плътта и пием кръвта Ти, но знаем, че само при Тебе е спасението. Затова ще останем при Тебе, дори да сме пълни със съмнения. Няма да отидем да търсим отговора при фарисеите или при книжниците, или при елинските философи, а само при Тебе.

    Това е волеви избор. Имам много въпроси, имам съмнения, но хвърлям котва в Христа, защото едно със сигурност знам: грехът е факт, а друг Спасител от него няма. Блажени Августин е написал: „Аз вярвам, за да разбирам, и разбирам, за да вярвам по-добре“. Това е духовният градеж, който е спасителен и за който пише ап. Павел: „...от вяра във вяра, както е писано: "праведният чрез вяра ще бъде жив". (Рим.1:17) 

     Ще Ви кажа нещо и от личен опит: имал съм много атаки от духа на съмнението, но той винаги е отстъпвал при тези думи: „При кого да отида? Само Господ има думи за вечен живот!“ Остър меч на Духа е заявлението на ап. Петър, показващо избора ни да останем при Христос! Пронизва врага, вълните вълните утихват, а въпросите скоро получават своя отговор.

    Но ще попита някой: А къде е Христос? Там, където е Неговото тяло - Църквата! Ап. Павел изповядва: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението.“ (Еф.4:5) Една е Православната вяра и тя се пази неповредена само в Неговата една църква - Православната. Там е пространството, в което диалогът на вярата и съмнението води до добър и спасителен резултат. Затова имаме ли съмнения, нека търсим Божият отговор в Църквата – при съборите, при светците. Не търсете в светските медии, питайте свещениците! Съмнението е пагубно, ако ни изведе извън кошарата. Там дебне духовния вълк.

    История на Томовото съмнение завършва с потвърждение на гореказаното. „След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, както и Тома заедно с тях“. (Йн.20:26) Да, Тома беше отново с тях, върна се в събранието на Христовите ученици, в кошарата на Божиите агънца. Нищо, че в ума му беше пълно с въпроси и съмнения. Той потърси отговорите на единственото правилно място – в Църквата. И Христос му се яви там – в пространството, където диалогът между вяра вярата и съмнението е безопасен и винаги води до спасение – в Църквата. Да обикнем и ние Църквата и да целунем нейните огради! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

ВЯРА, КОЯТО ГЛЕДА КЪМ ХРИСТА

(ДЕВЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Изобилна духовна храна ни дава и днешния евангелски текст (Мат.14:22-34). Ние ще се фокусираме само върху един въпрос, но въпрос твърде важен за нашия живот. Учениците Христови попаднаха в морска буря, а техният Учител отсъстваше. Точно когато най-много се нуждаеха от Него, Той се бе оттеглил за молитва. Но съмненията им в Божията грижа за тях скоро отпаднаха. Разпознаха Иисус да ходи по вълните към тях, като Господар на стихиите природни. Бог владее над творението, но човекът също е призован да бъде бог, разбира се, винаги уточняваме по благодат, а не по същност. И като такъв той също може да има власт над творението. Ако се съединени с Бога, той ще изпълни зададената му още в Едем цел – да владее, да „обладае“ земята и нейните стихии.

    Едва ли такива богословски мисли са минали през главата на св. ап. Петър в онази бурна нощ. Но факт е, че той, може би инстинктивно, но дръзна да напусне лодката и тръгне по водата.

    В началото всичко тръгна по правилата: ап. Петър не се довери лекомислено, потърси Божията воля и получи ясен отговор: „Дойди при мене“. После прояви смелост, която липсваше у другите, а и у мнозина днешни християни: прехвърли крак зад борда и тръгна с вяра по пенещите се вълни. Трябва задължително да отбележим тази смелост. Тя не е просто вродена особеност на неговия характер, това е желание да бъдеш там, където е Христос, да се съединиш с Него. Това е любов към Бога, любов, която те кара да поемеш отговорност, а не да стоиш на завет и да се снишаваш, докато отмине бурята.

    И точно когато изглеждаше, че ап. Петър се справя, се случи провалът, за Петрово и за наше общо назидание във вярата.

    Апостолът започна да потъва точно тогава, когато се вгледа в силния вятър и ужасните вълни. До този момент той се бе фокусирал върху Спасителя и Неговите думи. Само с периферното си зрение виждаше морските вълни. Но в един момент ситуацията се обърна. Във фокуса му попаднаха водните талази, а Този, Който имаше власт над тях се оказа в периферното му зрение. Великият, „големият“ Бог се беше смалил в неговото съзнание и автоматично проблемите бяха станали грамадни. Много пъти сме повтаряли, че тялото и душата са неразривно свързани. И в този случай телесното зрение веднага повлия на духовното. Сърцето на апостола се изпълни със страх, а страхът, както добре знаем, е убиец на вярата или най-малкото я блокира. Ап. Петър допусна вълните в сърцето си и заприлича на човека, описан от св. Яков: „който се съмнява прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа.“ (Як.1:6-7) Ето как един неправилно насочен поглед доведе до срив на вярата и пропадане. 

    Основната поука от Петровия неуспех е: действената вяра винаги гледа към Христа!

    Нека си припомним една случка от Стария Завет. Св. пр. Мойсей изпрати десет съгледвачи да разузнаят обещаната от Бога земя. Ето доклада на осем от тях: „ходихме в земята, в която ни изпрати; в нея наистина тече мед и мляко, и ето плодовете й; но народът, който живее в оная земя, е силен, и градовете са укрепени и твърде големи; там видяхме и синовете Енакови; …. ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.“ (Чис. 13:28, 29, 34)

    Но двама бяха на различно мнение – Иисус Навин и Халев. За тях четем, че те „успокояваха народа пред Мойсея, думайки: да идем и да я превземем, защото можем я завладя.“ (Чис.13:31)

    Какви оптимисти, ще си каже някой! Не, братя и сестри, те не бяха оптимисти. Оптимизмът не се корени в Бога, той не очаква от Него нищо, а просто разчита, че обстоятелствата някак от себе си ще се наредят. Той е надежда без основа, дърво без корен. Но двамата съгледвачи имаха корен, и то какъв само! Целият народ Израилев потъна в плач, после се разбунтува и искаше да се връща в египетската земя на робството. И това щеше да стане, ако не бяха двамата герои на вярата: „И Иисус, син Навинов, и Халев, син Иефониев, измежду ония, които бяха обгледали земята, раздраха дрехите си и казаха на всички събрани синове Израилеви: земята, която изходихме, за да я обгледаме, е много, много добра. Ако Господ е милостив към нас, ще ни въведе в тая земя и ще ни я даде - тая земя, дето тече мед и мляко; само не въставайте против Господа и не се бойте от народа на тая земя; защото той ще стане нам за храна: те нямат защита, а с нас е Господ; не се бойте от тях.“ (Чис.14:6-9)

    Ето истинска вяра, не празна надежда, а упование в Божията милост и закрила! Те имаха Божието обещание, че тази земя се дава на Израил. Бог го казва и никакви великани, караконджули, върколаци и демони не могат да провалят Неговата дума.

    Иисус Навин и Халев не бяха слепи. Те също бяха видели великаните, но ги бяха оставили в периферията на своето зрение. Във фокуса на техният духовен взор беше и през цялото време остана Господ Бог на силите.

    Ап. Петър също като тях бе чул ясната Божия воля „Дойди“. И той тръгна по водата в духа на Иисус Навин и Халев. Пропадна не за друго, а защото смени фокуса на своето внимание, не продължи да гледа към Спасителя.

    На църковнославянски има една дума „презри“, от която се е развила думата презрение. В своето първоначално значение обаче тази дума няма негативен смисъл, а просто означава „да виждаме през“. Това трябва да правим и ние днес. Бурите, с които се срещаме ние днес вероятно няма да са морски, те ще бъдат житейски, от най-различен характер, но принципът за преминаване през тях е винаги един и същ – с вяра, която гледа през тях, към Христос!

    Вяра, която стъпва на Неговите обещания, на Неговия характер, и не отстъпва нито милиметър. Такава е била вярата на всички светии, за което четем в посланието към евреите: „Затова и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий.“ (Евр.12 :1-2)

    Централно място в храмовата иконопис заема образът на Христос. От двете страни на царските двери е Неговата икона, отдясно като бебе, отляво в зряла възраст. В новият превод на на Библията, направен от православни богослови, в този пасаж Иисус е наречен „начало и завършек на вярата“. Това е точно така. Светите отци казват, че Христос трябва да расте в нас по начин, подобен на растежа му в пречистата утроба на Богородица. Растежът на Христос е растеж и на вярата. Да гледаме към Христа не означава да насилваме въображението си да рисува картини. Съзерцанието с телесните очи на иконите е отправна точка на нашето молитвено пътуване към Бога. То постепенно и плавно трябва да расте и премине в духовно виждане на Спасителя, в освобождаване от образите и слизане на ума в сърцето чрез постоянстване в умно-сърдечната (Иисусовата) молитва.

Братя и сестри,

    Днес животът е станал много динамичен и сложен. Не знаем кой е приятел и кой враг. Житейските бури приличат повече на водовъртежи. През тях можем да преминем само като хвърлим котва в Христа. Животът и вярата ни да станат Христоцентрични.

    В житията на светиите намираме примери за това как да останем верни на Бога и в такива сложни ситуации. Знаете, че любимият на целия православен свят светец Йоан Златоуст е бил атакуван не само от врагове на Христа, той е бил низвергнат от поста си от църковен събор, от братя във вярата. Поради интриги името му е било охулвано, бил е заточен и умира в заточение. Нека чуем трогателната реч на светителя по повод заточението му: „Силни вълни, жестока буря! Но аз не се боя от потъване, защото стоя на камък. Нека беснее морето! То не може да съкруши камъка. Нека се повдигат вълните! Те не могат да погълнат Иисусовия кораб. Кажете от какво да се боя? От смъртта ли? За мене животът е Христос, а смъртта придобивка (Фил. 1:21). От изгубване на имение ли? Нищо не сме донесли на тоя свят, явно е, че и нищо не можем да изнесем (1Тим.6:7). Не се боя от бедност, не желая богатства, не се боя от смърт и не искам да живея, освен за вашия успех. Аз за туй говоря за сегашното мое положение, възлюбени, за да ви успокоя. Никой не може да ни раздели, не се тревожете от това събитие, покажете ми в едно вашата любов в непоколебимата вяра. Аз имам залог от Господа и не се осланям на моите сили. Имам Неговото Писание и то ми е опора, то ми е крепост, то ми е спокойно пристанище. Нека цялата земя се разбърка, имам Писанието. Него чета аз и словата му са за мене стена и ограда. Кои са тези слова? „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат.28:20). Христос е с мене! От кого да се боя?“

    Чудни думи, славни думи на човек, обикнал с цялото си сърце Иисуса Христа. Човек, който никоя буря не може да отнесе, защото е хвърлил котва на спасителната канара – Христос. Човек, който се осланя не на своите сили, а на Христа. Човек, чиито пример да следваме. Амин!

Свещ. Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

22.08.2021 г.

НЕ УЧАСТВАЙТЕ В ЦИРКА НА САТАНАТА

(ДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

   В днешният евангелски разказ (Мат.17:14-23) четем за един молитвен провал. И бащата, и апостолите се провалиха! Къде беше проблемът? Та нали Бог обича всички Свои творения, и нали Сам Христос изпрати учениците си по селата да изцеряват болести и изгонват демони! А сега се получава неочаквана „засечка“. Дали пък в този случай освобождаването от демоничната власт не е било Божията воля? 

    Отговорът е недвусмислен. Причината не е в Бога, а в самите молители: „О, роде невярващ и развратен“, т.е. в тяхното неверие и развратеност. 

    Вярата е най-скъпоценното нещо. Тя е от сърцето, както казва апостолът: „Със сърце вярва човек и се оправдава“, а Соломон е категоричен: „Повече от всичко що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ 

    Може да оприличим конфузната ситуация с неуспешния екзорсизъм над момъка-лунатик със своеобразен цирк на сатаната. 

    Новолунието е било началото на всеки еврейски месец. Мойсей определил особени жертви, но той не го постановил за празник, и не може да се докаже, че евреите са го празнували някога като задължителен празник; той бил само един весел ден на волно богомолие. Още от Саулово време, евреите прекарвали този ден в домашни веселия. Но врагът на човешкия род не търпи човешката радост, особено когато е молитвена. Затова в същите тези дни той устройвал на това нещастно семейство своеобразен демонски "цирк" - тъжен за бащата, но радостен за бесовете, които хвърляли момчето ту в огън, ту във вода. А бащата с кървящо сърце трябвало да наблюдава тази гледка. 

    И ето надежда - апостолите, пратени от Христос да разтурват демонските "циркове". Те бяха видяли с очите си Христовата власт над стихиите и бесовете. И най-важното - бяха упълномощени от него, облечени с власт. И имаха вече опит: "Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам."  (Лк.10:17) Нямаше причина за такава "засечка", затова Господ, разбирайки за техния неуспех, възкликва "О, роде невярващ и развратен".

     Гузни и с нежелание, но апостолите също се бяха наредили да гледат демонския цирк. А този цирк има двояко действие - радост за бесовете, но сплашване на Божия народ. И тогава, и днес, това е основна тактика на дявола. В началото той се крие, за да не повярват хората, но когато е вече разконспириран, започва да плаши и внушава, че истинската власт е в него, а не в Христос. Като не може да изкорени вярата на тези, които са се отскубнали от лапите му, поне да я парализира. 

   С тази тактика дяволът се стреми да отклони вниманието ни от Бога и го привлече към себе си. Иска да направи нашата вяра само хартиена. И често успява. Ние изповядваме „Вярвам в един Бог Отец Вседържител“, но вярваме ли, че Той действително държи всичко, че нищо не е извън Неговия контрол?! Или и ние сме неволни участници в цирка на сатаната?! Някои християни неволно ръкопляскат на сатаната, като му приписват постоянна намеса в техния живот. Няма изречение, в което да не го споменат - дявола това, дявола онова. Бог остава някаква далечна пасивна сила. Такива хора изглежда виждат само, че дявола е „князът на този свят“, но са забравили, че „ние не сме от този свят“, и че „Бог ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син“. (Кол.1:13) 

    Но вярата  не е въпрос само на правилно знание. Тя е много повече въпрос на молитва, съединена с пост. Трябва ясно да осъзнаем, че всички ние сме род развратен и точно постът изцерява душата. Здрава душа - силна вяра! 

    Постът е начин на живот, при който човек редуцира телесната енергия, за да даде път на духовната, редуцира своята сила, за да даде път на Божията. В плътската борба е важно да си добре нахранен телесно, а в духовната е обратното. Св. ап. Павел беше схванал тази тайна: "Затова се радвам на немощите си, на хулите, скърбите, гоненията, притесненията заради Христос – защото когато съм немощен, тогава съм силен." (2Кор.12:10)

   Постът усилва нашата вяра, защото ни отвързва от упованието на плътта и ни привързва към Бога. 

    Когато човек спре да гледа на Иисус, започва да вижда само с плътските си очи. А плътските очи гледат само цирковете на сатаната. На страха очите са големи, а вярата - малка. Затова плътските християни живеят винаги в страх. Не постят истински, уповават на плътта и неволно се нареждат в цирка на сатаната. Винаги се фиксират върху точното изпълнение на обреда и ритуала, но не за друго, а за да успокоят страховете си, да си създадат сигурност. Но тази сигурност е фалшива. Когато ги връхлети проблем като описания в днешното евангелско четиво, ритуалите и обредите не помагат. Помага вярата! 

                    Братя и сестри,     

    Нека не спираме да четем за великите Божии дела, както в евангелието, така и в житията на светиите. Очите ни ще прогледат и сърцата ни ще се изпълнят с вяра. Защото във всички тези събития виждаме абсолютната власт на Иисус Христос, както над видимото творение, така и над силите адови. 

      Да съединим молитвата си с пост, защото постът ни отвързва от самите нас и ни привързва към Бога, в Когото е силата. "когато съм немощен /по плът/, тогава съм силен /по дух/."

   Нека обръщаме повече внимание на сърцето си, а не толкова на външните форми. Дори когато външните форми и ритуали са отдавна „въцърковени“, нашата вяра все пак не трябва да се изчерпва с тях. Те не са ястието, а чинията. Затова да внимаваме, да не се оприличим на хора, които са седнали на богата трапеза с най-вкусни ястия, но не ядат от тях, а само се прехласват по красивите съдове. 

    Оставам накрая най-важното: да пазим сърцата си от раздвоение, защото само ако Христос е единствен на трона на нашите сърца, вярата ни ще бъде здрава и Той ще върши чудеса в нашия живот. Амин! 

протойерей Красимир Кръстев 

Църква „Св. Троица“ – Плевен

17.08.2025 г.

16.08.2020 г.