(ЗАДУШНИЦА)
Траурните обреди днес са най-често извършваните, съответно и суеверията, свързани с тях са най-разпространени. Има различни причини за това, но една е водеща. Страхът, тази така мощна и рушителна сила!
При другите тайнства и църковни обреди нещата изглеждат на невъцърковения човек някак весели и пожелателни.
Все по-рядко хората съзнателно кръщават децата си. Не гледат на Св. Кръщение като на врата, през която да избягат от геената огнена. Подхождат към тайнството с неправилни мотиви: за здраве, от патриотизъм, защото за предстоящата венчавка се иска кръщелно свидетелство и пр. А често Кръщението е само повод да се съберат роднините на весела трапеза.
На тайнството Св. Венчание се гледа като на мил ритуал, който да внесе колорит в сватбения ден. Мила, но отживяла традиция. Все по-рядко днес младите хора се венчават. Предпочитат да живеят на развратни начала (или както благовидно казват, на „семейни”).
Въобще всичко изглежда някак весело и неангажиращо. Смъртта обаче е страшна, тя трудно може да бъде гримирана; постоянно ни напомня, че всички сме нейни абонати. Смъртта създава шок, стрес и хаос около себе си. В такива критични моменти ритуалите идват на помощ - успокояват и внасят някакъв ред. Но кои ритуали, осветените от Църквата или "преданията" на махленските баби? За съжаление, второто. Има една приказка "както живял, така и умрял". Живял без Бога, умрял без Бога, погребан без Бога.
Защо да е без Бога, ще възрази някой, нали викаме „попа“ да го опее?
Първо, „попа“ много често го викат от кумова срама. Защото „такава е традицията”. Иначе „цяло село ще ги приказва”. Не че вярват в задгробния живот. „Ама – мислят си, – какво ще кажат хората?”
Второ, викат „попа“ да се моли вместо тях, а не с тях. Свещеникът веднага забелязва това по празните погледи. На опелото и панихидите не молитстват, а някои даже не се кръстят, стоят надалече, пушат…
Ако могат да им се отворят духовните сетива в такъв момент щяха да видят страшните демони, които са дошли да вземат душата на покойника и да я завлекат в ада. Щяха да чуят виковете на покойниците: молете се за нас, молете се ….
Ето така си отиват в масовия случай днешните българи – живели без Бога, без изповед, без свето Причастие, без подготовка за вечността. И накрая умрели без Бога, отиват там, откъдето няма връщане, с омърсени от греха души, с тежки пороци, непримирени със съвестта си и с Бога. Ще бъдат ли допуснати тези хора в Царството Христово, в Царството на светостта, чистотата и вечната правда?
Не знаем! И въпреки, че много често с духовните си ноздри долавяме миризмата на сяра, се смиряваме и оставяме съда на Бога. Той знае всичко за всеки, в Него са ключовете на смъртта и ада. Ние знаем само, че със смъртта времето за покаяние е изтекло. Но знаем също, че участта на всеки покойник може да бъде подобрена от някои действия на останалите живи роднини, като дори от преддверието на ада може да бъде преместен в рая. Големият въпрос е: какво трябва да сторят роднините, за да подобрят задгробната участ на починалия и кои усилия са напълно безсмислени?!
Тъй като в масовия случай роднините на покойника сами са далече от Бога, те бързо потъват в царството на суеверията. Това царство няма граници. Страхът постоянно произвежда нови и нови суеверия, нови и нови въпроси към свещеника, един от друг по-странни и невероятни.
Суеверните усилия на роднините на покойника се насочват основно в две направления: 1. За покойника – да се помогне с нещо, да се изпрати по вечния му път и 2. За самите себе си – да се отдалечи злото от самите тях.
Ще посочим някои от по-често срещаните суеверия, добре описани в книгата на йеросхимонах Димитрий и архимандрит Йоан:
1. За "подпомагане" на покойника.
На очите на покойника поставят монети, което идва от древногръцката митология. С тях покойникът трябвало да плати на лодкаря Харон да го преведе през реката Стикс и го отведе в царството на мъртвите. Спира се часовника в дома, отварят се вратите и прозорците за да излезе душата. Прави се пита „пътнина“, която някъде изяждат край покойника. Ръцете и краката на покойника се връзват и остават така до момента на спускането в гроба, когато се освобождават, за да може „да ходи в оня свят“.
Съществува и суеверието, че най-близките роднини на покойника не трябва да носят неговия ковчег, защото по този начин уж изразявали радостта си от смъртта му. Още една заблуда! Носенето на ковчега по-скоро изразява желанието да се послужи още веднъж (поне на тялото) на близкия човек.
В гроба слагат множество предмети „от първа необходимост”, а понякога покойникът бива погребан не само с леглото си, но и с цял гардероб дрехи. Храната, и в отвъдния свят, си остава първа грижа на българина - хладилник с храна и напитки, и телевизор, включени към акумулатор!
По време на панихидите най-напред се разстила на гроба една голяма софра. Всевъзможни ястия и питиета. Като се почне от бонбони, вафли и баници, и се стигне до кюфтета, кебапчета и твърд алкохол. От всичко това се събират парченца храна в чиния и се оставя на гроба, „да има какво да яде мъртвецът”, както казват. После забучват до паметника вилици, лъжици, цигари и всичко, което може да се забучи, и „преливат” с вода, вино, ракия, бира, кока-кола и каквото още му дойде на ум на човек.
Каква грижа само! Отвратително! Покойникът, братя и сестри, няма нужда от такава храна, а от молитви и милостини, извършвани в негова памет, чрез които се опрощават греховете и се облекчава задгробната участ на душата.
Някъде пък забраняват до 40-ия ден от смъртта да се правят ремонти в дома на починалия. И това щеше да е нещо похвално, ако причината беше желанието на роднините да се отдадат на заупокойни молитви. Но не, оказва се, че както и при много други религиозни дела, под благочестивата външна обвивка е стаено суеверие - душата на покойника можела да не хареса ремонтите и да бъде наранена. Безумие! Това е последното, което вълнува душата на покойника. В този период тя има други грижи - как да премине през страшните въздушни митарства.
Съвременните хора трудно възприемат истините на вярата, защото „богът на тоя век им е заслепил умовете” (2Кор.4:4). Не могат да дадат разумно обяснение на безсмислиците, а въпреки това продължават да ги вършат, по силата на навика.
Какво ще се ползва мъртвецът от яденето, което му оставят на гроба? Нищо, разбира се! Тялото, което гние под земята, не се нуждае от ястия, а безсмъртната душа на починалия е нематериална и се храни с Божията благодат.
2. За "предпазване" на останалите живи.
Сред някои хора, които считат себе си за вярващи, битува суеверното схващане, че когато има покойник в къщата, може да се случи нещо лошо на близките му, т.е. може някой от тях да се разболее или да умре. И „за да не стане нещо лошо на живите”, както казват, тези хора вършат всевъзможни безсмислени действия, или направо казано, глупости. Например, вземат парче керемида и през нея забиват пирон в дюшемето под ковчега на покойника. Под прага на входната врата слагат усукани бял и червен конец, а също и малки камъчета. Самият гроб също се огражда с червен конец. Всички огледала в къщата се покриват с кърпи, както и телевизорът, за да не видят уж в тях душата на покойника.
Когато тръгне погребалното шествие, има „вещо лице”, което следи да не би някой да се обърне назад. При спускане на ковчега в гроба, задължително всички (а най-вече роднините) се обръщат с гръб. Някои хвърлят пръст през глава, без да се обръщат, „за да не гледат мъртвеца”. Цялото това ужасяващо езичество има и още по-отвратителни прояви: например, вземат жив петел и му откъсват главата над гроба, преди да спуснат ковчега.
На връщане от гробищата суеверниците в никой случай не минават по същия път, по който са дошли, „за да не им се случи нещастие”. А вече в дома на починалия не дават да се говори за него, а само за живите. Странна е и забраната най-близките опечалени да не се къпят до 9-ия ден от смъртта.
Суеверните нелепости обаче не свършват дотук. Четиридесет дни същите „християни” ходят на гроба с бутилка вода и я разливат около него, а на 40-я ден я строшават, събират стъклата и ги заравят.
А това, което вършат, без да знаят, е остатък от древно езическо поверие, че душите на мъртвите могат да причинят зло на живите, и за да си отиде душата на покойника обратно в нейния си свят, тя трябва да бъде добре нагостена, за да се „откупят” живите. В нашето объркано време, присъстващите християни са дошли уж да се молят за починалия, а в същото време по езически му „прогонват” душата…
Такава е нашата тъжна действителност! И ние, православните християни, сме длъжни да знаем това и да се пазим от всички тези езически безобразия! Ако попитаме такива суеверници: „Кой ви каза да правите всичко това? От кои църковни или свещени книги го научихте, никой няма да отговори. Ще мълчат и ще клатят глава, че „попа“ нещо не ги разбира нещата. И ще продължат да слушат онези „вещи в суеверието лица“, които експлоатират техните вътрешни страхове. И не само страхове, паразитират на гърба на хорската скръб и невежество.
А "попа"? Той нека си пее, кой ли го и слуша?! Той не е „вещо“ лице, все за покаяние говори, а ние не искаме борба и промяна. Искаме да си вървим по нашите си пътища и накрая с някой ритуал да омилостивим страшната невидима сила. Така мислят днес много от „християните” в „християнска” България!
Но ако наистина обичаме нашите покойници, трябва да го покажем и на дело, с молитви и милостиня, с поменаване имената на покойниците на светата литургия. Нека станем вещи в любовта, а не да участваме в безсмислени суеверни „традиции”, от които Бог да пази и нас, и нашите ближни. Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник
22.06.2024 г.
