(НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН)
Първите две притчи се подчиняват на троична структура – първо, изгубване и намиране на нещо; второ, събиране на близки и
приятели за отпразнуване на находката; трето, поука от Христос за приложението
на притчата в живота на обикновените хора - грешниците, каквито сме всички ние.
Същата структура се открива и в третата притча – за
блудния син. И тук има загубен “обект” – неразумният по-малък син. Въпреки че
баща му не тръгва да го търси и връща у дома, както пастирят - овцата и жената
– драхмата, той отдавна го очаква, бърза да го посрещне и е щастлив да го види
отново. Но между първите две и третата притча има и разлики. В двете са
включени по три действащи фигури – пастир, овца, приятели; жена, монета,
приятелки. В третата те са четири – блуден син, баща, слуги, по-стар син. Сърдитото
изказване на старшия син противоречи на радостното чувство, което изпълва трите
притчи. Също е знаменателно, че в третата притча липсва допълнението на Христос
за радост на небесата (ст. 7) или радост пред ангелите Божии (ст. 10). Уместна
ли е радостта, когато е налице сериозен проблем
в отношението на големия брат с Бащата? Разбира се – не.
Образът на по-стария син е въведен нарочно от
Спасителя. Можем да си представим скептичните физиономии на фарисеите и
книжниците, докато са слушали за намирането на изгубената овца и драхмата, които
олицетворяват изгубените грешници. Затова Христос въвежда в тази притча като
тяхно олицетворение сърдещия се по-голям брат. На какво всъщност се сърди той?
По-старият син не се противопоставя на връщането на
брат си и няма нищо против покаянието му, както някои повърхностно тълкуват. За
фарисеите и книжниците повелите на Закона са смисъл на живота. Те не се
противопоставят по принцип срещу покаянието на грешниците, към които естествено
не причисляват себе си. Нека си се връщат към Закона и морала.
Причината, която ги вбесява, е че по-малкият брат от
притчата получава всичко, без да е дал нищо. Онзи, който прахосва парите на
баща си е посрещнат с радост и ликуване; другият, който всеки ден “тегли каиша”
и върши голяма част от работата в имението, изобщо не е забелязан. Единият
получава угоено теле, а за другия няма и заклано козле. Кой е по-ценен –
рошавият, мръсен и мързелив бродяга или трудолюбивият, усърден и послушен
наследник? И това трудолюбие какво всъщност е? Не е ли изпълнението на Божиите
заповеди, благочестивите дела, заповядани от самия Бог? Защо тогава
законоизпълнителят е пренебрегнат!
Идва ред на бащата , който трябва да обясни своята “несправедливост”. От една страна той моли по-възрастния син да разбере покаянието на брат си, а от друга му доказва с какво той е благословен много повече от него. Думите “мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери” оправдават ликуването на бащата. Завръщането у дома е един вид възкръсване, следователно и радостта трябва да е подобаваща. Знаете как се радват хората, когато им се роди дете, знаете и как скърбят когато умре вече отгледано дете. А колко голяма би била радостта ако някой чрез чудо го върне към живота! Бащиното сърце на Бога е било безкрайно наскърбено от напускането на малкия син, защото разлъката с Бога е духовна смърт. Затова и завръщането му е повод за такава голяма радост. Питам се, гледаме ли ние с Божиите очи на нашите роднини и приятели. Скърбим ли за пагубното им неверие или като Каин си казваме: „Пазач ли съм аз на брата си“. Уви, нито скърбим за падението, нито се радваме за изправянето. Уподобили сме се на големия брат.
Но бащата, учудващо, не бърза да съди хладността на
големия си син. Не го обвинява, не се сопва за дързостта да търси сметка на
баща си. Той дори разбира справедливостта на неговото възражение и кротко му
обяснява: “Чедо, ти си винаги с мене и
всичко мое е твое”. По-големият син има всичко, което му е необходимо за
живота и спасението, но за него то не е достатъчно. Проблемът тогава къде е? На
две места, и нито едно от двете не е в бащата. Проблемите са в окото, което не
се засища с гледане и сърцето, което не е благодарно. Ако човек има проблем с
тези два органа, нищо на този свят не може да го задоволи. Обръщението “чедо” изразява
най-съкровените чувства, които бащата изпитва към сина си. Има ли по-голямо
щастие да си ежедневно обект на Божията любов? Самият Бог е наградата на
верните! Блудният син за дълго бе
лишен от тази най-велика радост и доволство – Божията благодат.
Братя и сестри,
Три притчи ни представя в тази 15 глава
св. ев. Лука, за да ни разкрие великата Божия любов. В тях виждаме любовта на
цялата Св. Троица: на Отца /бащата на блудния син/, на Сина /пастиря, търсещ
изгубената овца/ и Св. Дух /жената, намерила изгубената драхма/. Бог-Отец не
напуска небето; за домостроителството на спасението това стори Синът-Добрия
Пастир, а на Петдесетница и Духът слезе от небето, разбира се, без да се
въплъщава. Но има ли човек, който четейки притчата за блудния син, да се усъмни
в любовта и благостта на бащата, който тича към завърналия се блудник, а после
увещава кротко завистливия му брат? Небето
се радва за всеки каещ се грешник. Нека и ние се радваме на безмерната Божия
любов, която ни намери!
Но нека не облажаваме прекалено себе си и нашия
прототип - блудния син. За блудния син пиршеството е момент на радост, но не и
на доживотно щастие. Периодът /по-дълъг или по-кратък/, прекаран в далечна
страна, винаги оставя следа. За това време блудния син е бил отчужден от
любовта на бащата и подкрепата на брата. Ако не е хванал венерическа болест с
разпътния си живот, то вероятно е хванал язва от яденето на рожкови, или
страхова невроза от угнетяващата атмосфера на тази далечна страна. Щом свърши
угощението в чест на неговото завръщане и животът продължи отново, блудният син
ще трябва доста да се лекува, а по-големият му брат, стига да спре със
сърденето, пак ще изпитва радостта от присъствието и общението с Отца – много
повече, отколкото него.
С тази притча св. Лука подчертава, че Бог не отхвърля
съзнателно търсеното благочестие на фарисеите и книжниците, а го цени не по-малко от импулсивното покаяние на очевидните грешници и митари.
В Църквата винаги е имало и винаги ще има хора и като
големия, и като малкия син. Трябва реалистично да погледнем и ние и да признаем,
че живеейки разпътно, далече от Бога, и ние, като блудния син сме придобили
редица лоши навици – духовни болести, които трябва да лекуваме.
Тези, които от малки са израсли в православни
семейства, свикнали са да постят, да се молят, въобще да живеят църковно и да
се трудят за душите си, лесно могат да се отъждествят с по-големия син. Верността
към Бога и ежедневните духовни трудове са небесно съкровище. Но това съкровище
е застрашено от пълно изгубване, затова те трябва много трябва да внимават, да
не станат като фарисеите – външно изрядни, а вътре хладни. Ако не се радват на
всяко ново покаяние и нов човек в Църквата, значи сърцето им блуждае далече от
Бога. Те не са избягали в далечна страна, но не са и в бащиния дом. Стоят близо
до Църквата и не влизат в нея, или по-добре да кажа влизат само телом, а духом
са вън, защото, о, ужас, в нея вече няма такъв ред и благочиние, „както едно
време“. Напълнила се е с нови хора с ужасни дрехи и татуировки – доскорошни
метали, рокери, наркомани. Ако не се радваме на тях, значи сърцето ни е далече
от Бога. Защото Божието сърце прелива от любов към всяко Божие създание,
особено към това, което се завръща към Него. Ако не се радваме на това, значи
духовно блуждаем далече от Бога, ако и телесно да сме в храма. Вижте думата „блуждая“!
Как да не се удивим на творците на българския език, които за да опишат
объркаността и безпътицата използват корена блуд – разврат, отклонение.
Оказва се, че по-малкия син е блуден, а по-големия –
блуждаещ, а коренът и на двете думи е еднакъв. Така, в крайна сметка тази
притча е по-редно да наречем притчата за блудните синове.
Прави впечатление, че притчата има незавършен край.
Ние не знаем как реагира по-старият син на обяснението на баща му – дали се
съгласява накрая с него и се включва в празнуването или продължава да мърмори и
да се противопоставя.
Ако по-големият брат се смири и с благодарност се радва на Божиите благословения, той ще напредне много повече в светостта.
Ако по-малкият блуден син след края на
угощението се заеме сериозно със своето духовно лечение, ако се смири и спре да
осъжда тези „сухи законници“, които го гледат хладно, и той ще напредне много в светостта.
Всичко е заключено в това „ако“ – в нашата свободна
воля. За всички нас, и за блудните малки синове, и за блуждаещите по-големи
техни братя, е оставено едно лекарство – ПОКАЯНИЕТО! Амин.
свещеник Красимир Кръстев
църква "Света Троица" - Плевен
28.02.2021 г.
