РАДОСТ ОТ НЕБЕТО ЗА СЪРЦЕТО

Вход Господен в Йерусалим

Днес светата Църква ни събира, за да отпразнуваме светлия ден на Входа Господен в Йерусалим – Цветница. Ден, в който народът посреща Христос като Цар – не със страх, а с радост; не по задължение, а с любов.

Но човекът е променлив. Може пламенно да обича, а после лесно да превърне любовта си в гняв. Виждаме го постоянно, а най-ярко в голямото преобръщане на настроенията от възторжения Вход в Йерусалим до скръбния Разпети Петък.

Онзи Вход в Йерусалим бе светъл и пълен с надежда. Бог, Който е носен на херувимите, слезе от величествения Си престоли възседна осле – кротък и благ, не застрашаващ никого. Три години бе обикалял, изцерявал и освобождавал. И народът искаше да бъде с Него – не за да получи, а за да се срещне с този кротък всеотдаен Месия.

Хората сами излязоха да Го посрещнат. Сами откъснаха палмови клонки. Разстилаха дрехите си по пътя – знак на смирение и почит. Възклицаваха: „Осанна!“ – от дълбините на сърцето си. Те даваха от себе си.

А днес?

Днес често идваме в храма като хора, които очакват да получат. Стигнали сме дотам, че дори не искаме да си набавим върбовите клонки сами – този малък жест на участие. Да, преобърнали сме всичко. Даже търсим някой да осигури върбата, ние само да мерим чия клонка е по-зелена. Очакваме благословение, очакваме утеха, очакваме всичко да бъде подготвено за нас. И ако нещо не е както трябва – роптаем.

Но рядко се питаме: какво аз нося? С какво сърце влизам? Готов ли съм да дам място на Христос в живота си?

Превръщаме празника в потребление, а не в среща. Взимаме, но не принасяме. Получаваме, но не благодарим.

А Христос не влиза в Йерусалим, за да бъде „консумиран“.

Той влиза, за да бъде посрещнат.

За да бъде приет.

За да преобрази човешкото сърце.

Но Той може да влезе само там, където има отворена врата, отворено сърце.

Възлюбени, върбовата клонка сама по себе си няма сила, ако не е свързана с вяра. Освещаването не е магия, а призив към живот. Тази клонка е знак, че и ние трябва да бъдем живи – да растем, да се променяме, да даваме плод.

Нека днес не бъдем само получатели, а съучастници в радостта.

Нека не чакаме някой да ни даде вяра, а сами да я потърсим.

Нека не идваме само да вземем благословение, а да принесем сърцата си.

Защото истинската радост не е в това да получиш клонка, а в това да посрещнеш Царя.

И ако тогава народът се радваше, защото Христос идваше при тях, то днес нашата радост трябва да бъде още по-дълбока – защото Той иска да остане в нас. И в светлите дни като Цветница, и в мрачните дни като Разпети Петък. Защото се редуват ден и нощ, но радостта може да бъде постоянна. Това не значи, че няма да има скърби и сълзи, но в скърбите ние не сме сами. С нас е Този, Който остана сам на Кръста, за да може на нашия кръст да имаме Неговото присъствие. То изтрива сълзите ни и ни дава необяснима тиха радост. В скръбни и тежки за Израил дни това научил от опит пророк Авакум: „Дори и смокинята да не цъфне и да няма плод по лозите, дори и беритбата на маслини да пропадне и нивите да не родят храна, дори и да не останат овце в кошарата и рогат добитък в оборите, аз и тогава ще се радвам в Господа и ще се веселя в Бога, Моя спасител. Господ Бог е моята сила! Той ще прави нозете ми като бързи нозе на елен и ще ми помогне да шествам по височините!“ (Ав.3:17-19)

Тази радост не е от този свят. Това е радостта от Божието присъствие. Тя слиза от небето и търси отворено сърце. Господ не търси ръце с клонки, а сърца, които да обитава. И влизайки в него, Той носи радост, както пее св. цар Давид: “Ще ми посочиш пътя на живота. Пълната радост е в Твоето присъствие, при Тебе е вечното блаженство.“ (Пс.15:11)

Затова нека Го посрещнем не само с върбови клонки в ръце, а с едно живо и искрено: „Осанна! Благословен, Който идва в името Господне!“ Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Храм "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

05.04.2026 г.

 

БЛАГОВЕЩЕНИЕ БОГОРОДИЧНО – НАЧАЛОТО НА ВСИЧКИ ПРАЗНИЦИ

 Днес празнуваме Благовещение Богородично – празник, който е в основата на всички християнски празници. Преди около 2000 години по Божия заповед св. архангел Гавриил посети Светата Дева и ѝ извести, че е дошло времето за въплъщението на Словото Божие и тя ще стане Негова майка (Лк.1:26-56).

 Благовещение Богородично е едновременно Господски и Богородичен празник. Господски, защото Господ Иисус бе заченат в утробата на Богородица, и Богородичен – защото Богородица е тази, в която се извърши зачатието и въчовечаването на Бога Слово.

    Пресвета Богородица заема много важно място в Църквата именно защото е лицето, което даде на Словото Божие човешка природа. Но тя даде не само човешка природа, тя даде и цялата си майчина любов - такава любов, с каквато Създателят Бог бе замислил още при сътворението всяко дете да бъде обгръщано. Така личността на Богородица е тясно свързана с личността на Христос. Затова и мариологията е тясно свързана с христологията. Разделянето на Богородица от Христос (дори когато е несъзнателно и с добри мотиви) винаги води до проблеми.

    Протестантите в стремежа си да издигнат "само Христос" не разбират, че когато говорим за Христос, не можем да игнорираме тази, която Му е дала плът, и когато говорим за Пресветата Дева, говорим едновременно за Христос, защото от Него тя черпи благодат и слава. Това става особено ясно в последованието на акатиста, в което се възпява Богородица, но винаги понеже е майка на Христос: „Радвай се, защото си небесен престол, радвай се, защото държиш Държащия всичко“.

    При католиците се наблюдава друго рзделяне. За да засилят почитта към Дева Мария, през 1854 г. те въвеждат догмата за "непорочното зачатие" на самата Богородица (да не се бърка с догмата за девственото зачатие на Господа!). В следствие на това откъсване на Богородица от Христос, те започват еретично да я обявават за „съизкупителка“. 

    В Православието връзката между христологията и мариологията е видима, като почитането на Светата Дева, колкото и да е голямо, винаги остава в догматичните рамки на вселенските събори. Тоест, тя е истинска Богородица, “по-чтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите”, но като част от човешкия род и сама се нуждае от Изкупител. На кръста Христос виси сам, Майка Му е винаги в подножието.

    Има над 50 иконографски типа на Богородични икони и на повечето от тях Божията майка се изобразява със своя Божествен Син. Тези дни ме попитаха: „Каква икона да си купим за вкъщи при положение, че досега не сме имали никаква?“. Отговорих им: „Богородица с Младенеца, защото това е началото на всяко иконопочитание.“ В Стария Завет нямаше иконопочитание, а изобразяването на Бога беше грях. Боговъплъщението отменя втората заповед (забраняваща изображенията), а боговъплъщението стана възможно само чрез Дева Мария. 

    Думата „благовещение“ се състои от две думи – „блага“ и „вест“. Тази „блага вест“ е именно изпълнението на Божието обещание, което Той дава след падението на Адам и Ева, което и се нарича „първо благовещение“. За нашите прародители тази вест е добра, а за изкусителя, приел образа на змия, е лоша: „И ще поставя вражда между тебе и жената, и между твоето потомство и нейното потомство; то ще те поразява в главата, а ти ще го хапеш по петата.“ (Бит.3:15)

    Но докато това „първо благовещение“ е обещание с неуточнен срок на изпълнение, то вестта, донесена от ангела на Дева Мария, стана реалност веднага при нейния отговор: „Нека ми бъде според думата ти.“ 

   Днес всички журналисти и особено новинарите (би трябвало да) имат професионален празник, защото вестта за въплъщението на Словото на Бога е най-голямата новина в човешката история. Има една журналистическа поговорка, че добрата новина не е новина. Това е така за плътските хора и "плътската" журналистика, защото плътта обича пикантното. Плътските хора търсят все по-пиперливото и по-скандалното. Ненаситни са! И понеже плътските хора винаги са повече от духовните, по силата на пазарните принципи, „печеливша“ е именно "плътската" журналистика или поне тази, която вкарва малко жълт цвят. Просто търсенето определя предлагането…

    А благите неща са за благите хора, за онези малцина, за които „Голяма придобивка е човек да бъде благочестив и скромен. Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем от него.“ (1Тим.6:6-7). Това са всички християни, които са приели за своя цел не земните придобивки, а „придобиването на Светия Дух“, според забележителните думи на св. Серафим Саровски: „Цел на християнския живот е придобиването на Светия Дух, а молитвата, постът, бдението и всички други християнски дела, колкото и добри да са сами по себе си, те самите не са целта на християнския живот, макар че са необходимите средства за неговото постигане“.

    Празникът Благовещение винаги се пада през Великия пост, може би за да обърнем внимание, че освен хранителен, трябва да си наложим и информационен пост. Това е ограничение на новините, които допускаме до ума си. Да кажем „не“ на празните и суетни неща, на клюките, на злобните и осъдителни коментари, „Защото онези, които живеят според плътта, за плътското мислят, а които живеят според Духа – за духовното.“ (Рим.8:5)

    Благовещение е добрата новина за изправлението на случилото се в началото на сътворението, в Едемския рай. Там от жена започна падението и неговите плодове, а тук от жена започнаха всички блага. Затова, както отбелязват светите отци, св. Богородица е Новата Ева. Там беше видимият Рай, тук е Църквата. Там бе Адам, тук е Христос. Там е Ева, тук е Мария. Там е змията, тук Гавриил. Там е шепотът на изкусителя, тук поздравът на ангела. Така бе изправена грешката на Адам и Ева.

    Забележително пее светата Църква, прославяйки това велико събитие: „Днес е началото на нашето спасение и откриването на вечната тайна: Синът Божий става Син на Девица и Гавраил благовести благодатта. Затова и ние с него да викнем на Богородица: Радвай се, благодатна, Господ е с тебе.“

    „Радвай се“ е възвестено сега от небето не само на Богородица, но в Нейно лице – и на целия беден човешки род. Както казва митр. Йеротей (Влахос): „Неговата жертва се разпростря върху всички векове, от началото до свършека на света, и върху всички хора от всички времена, които са живели, живеят и ще живеят по цялото пространство на земята. Затова Благовещението се простира не само върху бъдещето, но и върху миналото: то свързва всички времена, обгръща целия свят; в него е средоточието на пътищата на небесното Провидение за човешкия свят и решението на съдбите на човечеството.“

    Изкуплението е за целия беден човешки род, но се възползват от него само тези, които са осъзнали, че суета е всичко в този свят и „явно е, че не можем и нищо да изнесем от него.“ Това са хората, на които този свят не стига, които копнеят за духовното. Такива хора винаги са били малцинство. Това са тези, които намират Бога или по-скоро Бог намира начин да бъде намерен от тях.

    А мнозинството винаги ще търси пикантното, ще търси плътското и ще цъка скептично с език, както си прави от памтивека. 

    „Мнозина казват: „Кой ще ни покаже добрини?“ Господи, нека светлината на Твоето лице просияе над нас! Ти ме зарадва повече, отколкото онези, у които се умножиха жито, вино и елей.“ (Пс.4:7-8)

    За истинския православен християнин има друга радост, по-различна от тази, която носят здравето и материалния просперитет. Мирът с Бога, който води до мир в душата! 

    Общението с Бога носи неземна радост, която е невъзможно да се обясни и за която плътския човек дори не подозира. Затова у всеки истински православен християнин днес думите „Радвай се, благодатна“ предизвикват дълбоко вълнение, истински вътрешен празник. Защото Благовещение не просто е празник на въплъщението на Сина Божий от Приснодевата, но той се простира към всички останали християнски празници. Той е началото на всички празници, на всяко духовно веселие.

    В Благовещението е поставено началото на тайнството Свето Причастие. Питате се защо? Защото, както казват отците, плътта и кръвта на Господа Спасителя са изтъкани като Боголепна одежда от кървите на Приснодевата. Тъй като при Светото Причастие ние се храним със същите кръв и плът, то и Господ ни удостоява да ни нарича Негови братя. Затова и Владичицата ни е Майка, не само мислено, а същностно.

    Чрез Христос Пресвета Богородица е наша обща майка. Нека използваме думата  духовна, но пак да повторим, че духовна не означава само ментална. Тя е мистична и тайнствена наша майка, напълно реална и затова напълно достойна да бъде облажавана във всички родове. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

25.03.2023 г.

ПЕЩЕРА И ХРАМ

    Преди 2000 години Бог похлопа на вратите на Своето творение. Една чиста Дева отвори своята душа и утроба, но повечето нейни съвременници Го отхвърлиха. Св. евангелист Лука пише с болка: „И роди своя първороден Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лк.2:7).

   Когато за светото семейство не се намери място сред хората, тогава неживата природа отвори своите двери чрез една скалиста пещера в покрайнините на Витлеем. Да, човешкото сърце се оказа по-твърдо и по-студено от камъка.

    Прот. Сергий Булгаков казва: „Рождество Христово е дар за цялото човечество, във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това, също както светът не разбра за Неговото раждане от Дева в пещерата. Христос трябва да се роди и в нашия дух. Душата трябва да разпознае в себе си Витлеемската пещера, трябва дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението…“

    "Бог стана човек" – вече 2000 години Църквата прогласява тази блага вест, но това е само първата част от вестта. "Приемете Го, за да станете богове" – така продължава тя. Сторете място на Христос в сърцата си така, както Дева Мария го стори и стана Царица Небесна. Това ни проповядва и символиката, свързана с Христовото Рождество. Човешката душа е като Витлеемската пещера – празна и замъртвяла без Бога. Тя е тъмна и студена без Неговата светлина и топлина. В нея се прокрадват змии и скорпиони, мрачни прилепи търсят да свият гнезда. Страсти и бесове!

    Душата трябва да разпознае всичко това и да отвори входа си за Богомладенеца. Христос трябва да се роди в нея, Неговата светлина и топлина да прогонят мрака и студа. Това е вестта на Рождество Христово. Не са нечетния брой ястия, не са гирляндите и светещите лампички, не са изкуствените елхи, нито сладникавите песни и греяното вино. Това е само някаква украса за идването на Рожденика. А когато Той хлопа, ще отворим ли вратите на сърцето си, ще се роди ли в нас? Това е въпросът!

    Или на сутринта след празника ще си останем само с купищата мръсни чинии, окъсани гирлянди и угаснали лампички. Сърцето ни пак ще е празно и мрачно, пак ще чака следващия празник с поредната коледна украса, за кратка душевна разтуха. И с поредната благотворителна „Българска Коледа“, която да претопли за няколко дни пещерата ... Но най-вече с поредната трапеза, вместо с яслите на Богомладенеца.

    И така пак и пак …, докато пещерата в душите един ден неусетно се превърне в кочина - луксозна, излъскана по всички евростандарти. Но свинете в нея грухтят и искат своето – свинското, животинското. Искат гуляи, искат празнична украса, която да скрие отсъствието на Рожденика. Колко хора са вървели и вървят по този мрачен път без изход…

    Нека чуем малко от автобиографията на един човек, опитал от всички пътеки под Слънцето – цар Соломон: „Намислих в сърце си да насладя плътта си с вино и, докато сърцето ми се води по мъдростта, да се придържам и о глупостта, докле видя, кое е хубаво за синовете човешки, какво би трябвало да правят те под небето през малкото дни на своя живот. Предприех големи работи: съградих си къщи, насадих си лозя, уредих си градини и садини и посадих там всякакви овощни дървета; направих си водоеми за поливане садините, в които растат дърветата; придобих слуги и слугини, имах си и слуги домородни; също и едър и дребен добитък имах повече, нежели всички, които бяха преди мене в Иерусалим; събрах си сребро и злато и скъпоценности от царе и области; доведох си певци и певици и това, що наслаждава синовете човешки – разни свирала. И станах аз велик и богат, повече от всички, които бяха преди мене в Иерусалим; и мъдростта ми си остана с мене. Каквото и да пожелаеха очите ми, не им отказвах, не забранявах на сърцето си никаква веселба, понеже сърцето ми се радваше във всички мои трудове, и това ми беше дял от всички тия трудове. И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!" (Екл.2:2-11)

    И ние днес, братя и сестри, нека постъпим мъдро като Соломон и се озърнем назад. Да погледнем всичките си трудове и радости и да осъзнаем колко суетни и празни са те без Христа. Богатство, слава, власт, удоволствия – никое от тези неща не запълва човешкото сърце. Затова нека не ги складираме в него. Нашата душа не е предназначена за склад, още по-малко за кочина, в която свинете да грухтят радостни от подхвърлените рожкови.

    Истинската рождественска радост е друга. Радостта е самият Рожденик. Той изпълва пещерата на човешкото сърце и то става храм Божий. Защото пещерата е създадена, за да приеме Богомладенеца. Блажени Августин казва: „Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.“ Само Христос е истинската Светлина и Огън и само Той пали в човека истинската радост!

    Накрая, нека отново и по-внимателно прочетем прот. Булгаков: "във всеки човек Христос присъства със Своята тайнствена сила, въпреки че мнозина не знаят това". Всеки човек, още от зачатието си носи Божия образ в себе си. Христос присъства във всеки един човек на тази земя, но скрито, подобно на бебето Иисус, пребиваващо в Мариината утроба 9 месеца - от Благовещение до Рождество Христово. Нашето биологическо раждане не означава автоматично духовно раждане. Тези 9 месеца бременност за някои могат да продължат и 90 години. Какво от това, че сме осъзнали, че сме Божий образ, а не еволюирали маймуни? Какво от това, че сме чули разказа за това как една скална пещера е отворила вратите си за Божия Син?

    Ние оставаме духовно мъртви, ако лично не отворим вратите си за Христа, ако от Божия образ, който имаме като даденост по рождение, не се устремим към уподобяване на Бога. Може да са побелели косите ни и още да не сме започнали истински духовен живот. Това е осъзнал мъдрия Соломон. След като пробвал всички пътеки под Слънцето, той казал: "Белите коси са венец на слава, когато се намират на пътя на правдата" (Пр.16:31) Живуркаме биологически, лутаме се в суетите под Слънцето, но си оставаме мъртви за Бога дотогава, докато в духовно отношение не направим усилия да напуснем утробата и тръгнем по пътя на Божията правда. 

    От самите нас зависи дали ще превърнем пещерата в кочина или в храм! Нека в този светъл час разпознаем душата си като създадена за Божие обиталище. И нека, както казва прот. Булгаков „дивите страсти, които я раздират като зверове, да утихнат и да отстъпят място на кротостта и смирението“.

    Само така отваряме вратата на душите си за Христа – чрез кротост и смирение. Само така прогонваме зверовете от нея – чрез покаяние, не седнали оядени около масата, а коленичили около яслата с Богомладенеца. Проливайки истински сълзи, за да се случи тайната на Рождество Христово и в нашето сърце. И да преживеем истинската радост! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

25.12.2022 г.

ВРЕМЕ ДА ПЛАЧЕШ И ВРЕМЕ ДА СЕ СМЕЕШ

(ДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:….време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш“  (Екл.3:1, 4)

    Тази неделя чрез разказа на св. евангелист Лука (Лк.13:10-17) ставаме свидетели на срещата между нашия Господ Иисус Христос и една душа, болезнено сгърчена в прегърбено тяло. Текстът изрично казва, че болестта на тази жена не беше с естествен произход, а нечист дяволски дух изкривяваше тялото и. 

    Този древен дух беше отпаднал от Бога, той мразеше Създателя, и искаше тези червеи-хората също да Го мразят. Мястото на червеите е в пръстта, а не да повдигат поглед нагоре. Но човекът, дори паднал, остава човек. Св. Василий Велики пише, че човек е твар, получила повеление да стане бог. И затова винаги поглежда нагоре, като Авраама брои небесните звезди, и сякаш търси едно друго отечество – небесното. Днешният евангелски текст е пестелив на подробности и ние трябва като детективи да се хванем за малкото следи, с които разполагаме. А това, което преди всичко прави впечатление, е прегърбеното тяло на жената. Затова ще поставим това тяло в съответния историко-културен контекст, за да получим повече информация за душевния свят на тази жена.

    Позата с приведена глава е особено характерна за хората, които са в молитва, и то покайна молитва. Но в цялата Библия срещаме и благоговейно вдигнати глави. Ето само два случая от настолната книга на молителите, Псалтира. Когато псалмопевецът прославя Бога, той издига очи нагоре: „Кога гледам Твоите небеса - дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?“ (Пс.8:4-5), а също и когато изразява своята надежда: „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде. Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята.“ (Пс.120:1)

    Прегърбената жена бе замръзнала в скръбна покайна поза цели 18 години! Без поглед нагоре значи без надежда, без радостна прослава на Бога – ето така се е чувствала тя до срещата със Спасителя! 

    Защо злият дух на немощ е получил достъп до тялото на тази жена? Не можем да кажем точно, но цялата Библия свидетелства, че основната причина за подобни страдания е допуснат тежък личен грях, още повече, че тя не се е родила в това състояние. Справедливо е да допуснем, че в своята младост е паднала в тежък грях. Фактът, че след 18 години я намираме в храма говори, че е принесла покаяние. Сами ние добре знаем, че след съзнателни грехове вината често остава да тежи върху гърба ни като тежък чувал, понякога и след Изповедта. Продължаваме да обвиняваме и бичуваме себе си още дълго. Отказваме да видим скъпоценната кръв, пролята за нас, а се фокусираме върху тежестта на греха. В основата на това вече не лежи скърбене по Бога, а фокусирано върху „аз-а“ разкаяние, което не носи мирните сълзи на покаянието. 

    И така,  болезнено фокусирана върху  своя грях, тази жена просто е пропуснала е срока, в който трябва да спре да плаче и да подигне поглед нагоре. Вината лежала върху гърба и, а тя не можела, по-скоро не искала да я остави. Тогава дошъл дявола и приковал гръбнака и надолу: Ето, гледай надолу завинаги и винаги помни, че си нищожество, червей. Осемнадесет години в това изпитание! Хроничният и недъг я правел нечиста и всички я избягвали.  Така я намираме, изолирана от хората, потънала в океан от вина. 

    Важни неща за скръбта и радостта има да ни каже мъдрецът – еклисиаст! Има време за скръб, има време и за радост. „Всичко си има време, време има за всяка работа…“ Новият превод на български православни богослови казва: „За всичко идва час,  време има за всяка работа…“, т.е. идеята на Еклисиаста е, че в човешкия живот има различни случаи и състояния, за всяко от тях има време, но има и срок. Колко красиво казва това псалмиста: „защото гневът Му е за миг, благоволението Му за цял живот: вечер настъпва плач, а сутрин - радост.“ (Пс.30:5) Има време, когато трябва да коленичим, да сведем глави и да се каем. Всеки ден, но не по цял ден! Но има и време, когато трябва да застанем прави и да прославим Бога. Нашият богослужебен ред забранява в дните на радост – неделя, светлата седмица и други – да се правят земни поклони. Акатистите пък четем прави. Изглежда благочестиво да си винаги прегърбен, но християнството не е религия на прегърбените. В Христа ние ставаме повече от победители! 

    В книга Неемия се описва едно всенародно покаяние, докато свещениците четат гласно Божия закон: „И четяха разборно от книгите, от закона Божий, и прибавяха тълкуване, и народът разбираше прочетеното. Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете и не плачете, - защото целият народ плачеше, слушайки думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие и да провожда дялове и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, що им казаха.“ (Неем.8:7-12)

    Скръбта по Бога докара покаяние на Израил, но водачите Неемия и Ездра видяха, че сълзите на покаяние са добри, само когато умиват, а не когато удавят. А целия народ се давеше в скръб. Затова те казаха „Стига толкова!“. Да бъдеш унил по време на Господен празник е егоцентрично. Те бяха мъдри водачи, затова прецениха, че срокът за скърбене изтече, и народа трябваше да се весели. Защото радостта е крайната цел на Бога. Той ни е създал за вечна радост и блаженство, а не за скръб. Скърбим, за да стигнем до радостта. Разбира се, за земната радост, както и за скръбта, също има срок. И така ще се редуват, докато дойде Неговото Царство, в което не ще има вече скръб.

    Затова и св. ап. Павел настоява: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“. (Фп.4:4)

    Краят на всеки пост е празник, с подобаващата нему радост. Цяла седмица скърбим и постим, а в неделя трябва да се възрадваме с възкръсналия Господ! Затова в неделя не постим.

     Нека се върнем в онзи съботен ден в синагогата. Някъде в ъгъла прегърбената жена  гледа само надолу, в пръстта. Вижда само сторения от нея преди 18 години грях и вината, своята безспорна вина. 

    Но идва часът на срещата и с Човеколюбеца. Той я повиква при Него и така я вади от изолацията, въвежда я в общение с общността. Св. Николай Велимирович отбелязва: „Както пастирът, когато види своята овца, заплетена в тръните, полумъртва и безгласна, пръв идва при нея! Така и състрадателният Господ, Добрият Пастир, пръв се явил на тази Своя овца, завързана от Сатаната. Той пръв я повикал: жено! Не й казал: ти, саката! нито: уродлива! нито: сянка на живота! нито: грешнице!, а: жено! С тази дума Господ й връща изгубеното достойнство.“ 

Грехът и бе факт, влизането на сатаната в живота и също. Тя бе паднала ниско, но не бе червей, защото истински се бе покаяла. Как мразят демоните покаянието! То повдига грешника от пръстта, дава му дръзновение да гледа нагоре, към небето! Забележете, Иисус я нарече „Авраамова дъщеря", с това Той обяви, че нейното покаяние е прието на небето. Всъщност, то е било прието още при първата сърдечна изповед и принесена според закона жертва за греха, но, както казахме, жената е пропуснала срока да се подигне и продължи живота си като опростена. Осемнадесет години без да се отчайва и озлобява, тя не спря да идва в храма. Търпението и доказа нейната „Авраамова“ вяра!

    „Дъщеря Авраамова” – с това определение Иисус нарушава една традиция. Юдеите са били убедени, че жените не се спасяват сами, а само чрез мъжете. За разлика от тях, Христос вижда в жената пълноценен член на богоизбрания народ. За изцерението на  една болна душа Той разби още една традиция, която нямаше основание в Св. Писание. Така трябва да прави и всеки добър пастир – да руши традициите, които рушат живота на Божиите овци. Дадена му е власт, като самия Спасител, да развързва греховете, да изправя гърбиците.

    Изправи се, бъди свободна! Точно тази дума употребил Иисус – свободна. Защото „…ако Синът Ви освободи, ще бъдете наистина свободни.“ (Йн.8:36) Защото вината е най-голямото робство, но има прошка, има ново начало за тези, които търсят Христа. 

    „И сложи ръцете Си върху нея“. Иисус разби още една традиция – докосна жена, и то нечиста. И не само докосна. Все едно каза „нека твоят грях и немощ паднат върху Мен“. 

    И виждаме тази Авраамова дъщеря, затворник на вината, какво прави – „и тя веднага се изправи и славеше Бога.“ Дойде краят на моето робство. Някой взе товара от гърба ми и мога да се изправя. Мога да погледна към небето и да запея радостна песен.

    Стигнахме до една точка, в която е логично всички да се възрадват. Но в такъв момент винаги се наместват едни особени „герои“. Мрачни и навъсени, загрижени за празника, а не за човека, който трябва да празнува. Съботата, положението на жената, ритуалната нечистота и прочее въпроси (разбира се, модифицирани), все още вълнуват  някои хора. Древните фарисеи и законници днес имат свои последователи. Това са тези, които се фиксират върху външните неща. Виждат само татуираната кожа, но не и сълзата, която се стича по нея, сълза, потекла от допира на душата с Бога. Дразнят се от непокритите женски глави, от женския грим и панталони, от неправилно запалена или поставена свещ, и прочее все външни неща. Някога законниците злоупотребяваха със съботата, днес зачестяват злоупотребите със „старчески“ съвети, извадени от контекста и налагани на другите християни като хомот, като предписание за най-дребния детайл от християнския живот. Вярата на днешния законник е робска. Свободата го плаши, той търси регламентиране на всичко, до най-малка подробност. Както сполучливо казва архиеп. Йоан Шаховски: „Законническата съвест е спокойна, само ако изпълни „предписаното“. Християнската съвест е спокойна само при Божи отговор, дори на най-кратката молитва.“ Скована от страх, законническата вяра не може да израсне до синовна вяра. Така законникът сам остава пленник на външната религиозност, но и не пуска да израснат другите около него.

Братя и сестри,

    Бог срещна тази сгърбена жена в Своя храм. И днес храмът отново е мястото на среща с Бога, за радостни, и за скърбящи. Той е навсякъде, но ни чака там. 

    Добре е жена да покрива главата си при молитва, но много по-важно е в молитвата да разкрие сърцето си пред Бога. И веднага един въпрос: ще се зарадваме ли ние, ако примерно жена с непокрита глава, или с дънки, или татуировки, е докосната изцеряващо от Бога? Или ще гледаме външното?

    Както Спасителят постави ръка на прегърбената жена, така и днес Той поставя Себе Си между зъбите ни, като Храна за вечен живот. Защото иска всяка наша клетка да Го усвои. Защото Той е онзи плод от Дървото на Живота, от Който като ядем, няма да умрем, но ще живеем вечно. Той е нашето Лекарство. Затова нека не се колебаем. Да пристъпим със страх Божи, вяра и любов, чрез пост, покаяние и изповед. Няма други условия за Св. Причастие, останалото е от лукавия, който иска да останем все така приведени и прегърбени като онази Авраамова дъщеря! 

    Ако с години сме мъкнали чувала с вината на гърба си, то време е да го оставим веднъж завинаги при нозете на Христа. Как да го оставим? Като го изповядаме в тайнството на Изповедта. И след изповедта, нека не си го взимаме отново. Защото в това тайнство Бог ни развързва и изправя. Изповяданият грях не трябва да предизвиква повече болка и ужас. Така, както белегът от зараснала рана не боли, а само напомня, така и споменът за сторения грях трябва да извиква само сълзи на благодарност пред необятната Божия милост.

    Св. Серафим Соболев обичал да казва: „Нито една наша молитвена сълза не е напразна“. Всички наши отци са единодушни, че животът ни трябва да е изтъкан от покаяние. С тази проповед  ние не омаловажаваме покаянието, а показваме мястото му в християнския живот – на средство, а не на цел. Целта е обожението!

    Още по-малко пък трябва самоцелно да търсим радост в християнския живот, за което ни предупреждава св. Антоний Велики: „Истинската радост изхожда от Бога и се дарува само на този, който постоянно принуждава себе си в това да отхвърля волята си, и във всичко да изпълнява Божията воля.“ Тоест, за да е богоугодна, радостта ни трябва да е „в Господа“, а не в плътските неща. (Фил.3:1). 

    Православието не прегърбва каещите се, то ги изправя, за да гледат Небето! Имаме път да вървим. Зад гърба ни бързо отлитат миг след миг. Успехи и провали, те са зад нас, и имат стойност само като натрупана мъдрост. Нека ги забравим! От значение е днешният ден. Затова нека послушаме съвета св. ап. Павел: „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса.“ (Фил.3:13-14)  Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

09.12.2018 г.