Скритото величие на Рилския светец

(Възвръщане честните мощи на преп. Йоан Рилски Чудотворец)

За най-великия български светец – преподобни Йоан Рилски Чудотворец – знаем, че е извършил много чудеса. Но ако се вгледаме по-внимателно в неговото житие, ще разберем: неговото величие не е в чудесата. Величието му е в това, че е постигнал целта на човешкия живот – да се съедини с Бога.

Чудесата не правят човека свят. Те са дар, който Бог понякога дава, а понякога – не. Светците не са търсили чудеса. Те са търсели Бога. Те не са се стремели „да правят велики неща“, а да станат други хора – хора с чисто сърце.

Такъв е бил и свети Йоан.

Още от младостта си той оставя света – раздава имота си, избира монашески живот и се оттегля в пустинята – първо на Витоша, а после на Рила. Живее в лишения, в пост и молитва, далеч от хората. Но не защото го дразнят. Не защото ги мрази. А за да бъде близо до Бога. Защото разбира, че може да даде на ближните само ако има какво да даде. И именно там, в скрития живот, той намира най-важното – живото общение с Бога. Намира благодат – и тя започва да прелива към другите.

И какво се случва? Хората сами започват да го търсят.

Не защото той ги привлича с обещания или някаква реклама, а защото Бог ги води при него. Болни и страдащи – светецът състрадавал с тях, носел тяхната болка в сърцето си и се молел, сякаш сам страда.

В житието му четем: „Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Като стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:
– Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря! Спътниците вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Замолили го да излекува болния.
– Деца мои – им казал той, – това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!
Те продължили по-усилено да молят светеца. Той се помолил горещо и обхванатия от нечист дух бил освободен.“

Братя и сестри, вижте това смирение. Светецът не казва: „Аз ще ви изцеля, моята молитва“, а казва „Само Бог може.“

Но вижте и още нещо – вторият необходим елемент за чудодейната вяра, за който св. ап. Павел пише: „Вярата действа чрез любов“. Любов – такава, че да почувстваш болката на другия като своя.

И именно в това смирение, съчетано със състрадание, Бог действа чрез него.

Ето тук е първият урок за нас: Бог действа не чрез силните, а чрез смирените и състрадателните.

Друг силен момент от живота му е срещата – макар и не лице в лице – с цар Петър.
Царят, който има власт, богатство и слава, търси отшелника. И когато му изпраща злато, свети Йоан го отказва. Не от презрение, а от духовно разбиране. Защото той добре знае: онова, което помага на един цар, може да погуби един монах. И пише писмо, което си заслужава да цитираме, според житието:
„Тези неща (злато) са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него.“ И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната; да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство. Валяй се под нозете на твоята Майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на Господстващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“ А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.“

Ето вторият урок: не богатството, което имаш или нямаш в този живот, те спасява, а отношението ти към него – какъв ставаш с него или без него.

Цар Петър има злато, но започва да пази в пазвата си друго по-ценно съкровище – думите на живота, написани за него от светец. И сам става светец. Пустинникът Йоан избира друг път, външно по-различен – бедността, тишината и скритостта. За да просияе и стане най-богатият българин на небето. Именно този негов избор става основа на нещо велико – Рилската обител, духовното сърце на България. Йоан не строи с пари. Той строи със святост. И Бог довършва в слава това, което човекът започва в смирение.

Ето как стигаме до най-важното за нас днес.
Ние често търсим:
• успех,
• признание,
• „резултати“ в духовния живот.
Дори във вярата започваме да търсим „чудеса“ – нещо извънредно, нещо силно, нещо, което да ни увери.

Но свети Йоан ни показва друг път:
• не търси чудото – търси Бога;
• не търси преживяването – търси покаянието;
• не търси да изглеждаш духовен – стани такъв в тайна.
Защото когато човек намери Бога, всичко останало идва на мястото си.

Затова и днес, когато почитаме паметта на свети Йоан Рилски, нека не само се възхищаваме от живота и чудесата му.
Нека се запитаме: Къде търся аз Бога?
• В шумното или в тихото?
• В показното или в скритото?
• В това да правя впечатление или в това да се променям?
Защото пътят на светеца не е недостижим. Той започва от едно просто нещо – от обръщането на сърцето към Бога.

И ако тръгнем по този път, макар и с малки стъпки, ще разберем защо Църквата казва: величието на свети Йоан не е в чудесата, а в това, че е станал Божий човек. Амин.

протойерей Красимир Кръстев

СИЛАТА НА ЕДНО СМИРЕНО "ДА"

(Благовещение Господне)

Днес празнуваме светлото тайнство на Благовещение — денят, в който небето се докосва до земята, а вечността влиза във времето. Но влиза не със взлом, влиза в Своето творение, в Своя дом като хлопа на дверите, които Сам създаде. Влиза, след като чува в отговор едно тихо и смирено „да“. В този свят ден Църквата ни открива дълбока истина: Тази, която отвори вратите на Създателя - Пресветата Дева Мария е новата Ева. Нова, но и толкова различна!

В началото на човешката история стои Ева — сътворена чиста, призвана към живот в общение с Бога. Но чрез своето непослушание тя става причина за падението, за разделението между човека и Твореца. Една дума на съмнение и гордост отваря вратата към греха и смъртта.

Но Бог, Който е любов, не оставя творението Си. Той подготвя ново начало. И това начало не идва чрез сила, нито чрез власт, а чрез смирение и послушание. На мястото на Ева се явява Мария.

Когато Архангелът и благовести, тя не се възгордя, не се усъмни, а със страх Божий и доверие изрече това съдбоносно за цялото творение „да“: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.“ В този момент човешката свобода се съгласи с Божията воля. Но колко много стои зад това кратко изречение!

Ева предпочете да бъде господарка, а не рабиня, да мъдрува от своя ум, а не по Божиите слова, не се довери на Бога, не се допита до своя глава – Адам. Там, където Ева каза „не“, Мария каза „да“. Да бъде не по моя ум, не по моя план, а по Божия. Да ми бъдат мир и радост, но и скърби и странствания в чужда страна, и меч, който пробожда сърцето … да ми бъде това, който Господ е отредил. Тази 15-годишна еврейска девойка знаеше от любимите си Свещени Писания каква опозиция от тъмните сили може да очаква, но каза „да“, защото бе възлюбила Бога повече от собствения си комфорт, повече от от себе си.

Светите отци ни учат, че чрез непослушанието на Ева човекът падна, а чрез послушанието на Мария започна нашето спасение. Тя стана врата, през която Бог влезе в света. Тя стана утроба, в която се въплъти Животът.

Но тази истина не е само богословие — тя е призив към всеки от нас. В нашия живот ежедневно се повтаря изборът между Ева и Мария. Между съмнението и доверието. Между самоволието и послушанието към Бога.

Всеки път, когато поставяме себе си над Божията воля, ние вървим по пътя на Ева. Но всеки път, когато смирено казваме: „Господи, нека бъде Твоята воля“, ние следваме Дева Мария.

Благовещение ни учи, че спасението започва не с велики дела, а с едно чисто сърце, готово да приеме Бога. Не е нужно да бъдем съвършени, за да кажем „да“ на Бога — нужно е да бъдем искрени. Едно смирено „да“ има велика сила, защото съединява нашата немощ с Божието всемогъщество.

Братя и сестри,

Нека днес се вгледаме в Пресвета Богородица като в наш образец. Нека се учим от нейната душевна тишина и чистота, от нейната вяра! И нека в сърцата си също дадем място на Христос да се роди. Защото, когато Христос се ражда в човека — тогава започва истинското ново творение и новия живот. Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Храм "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

25.03.2026 г.

СЛЕЗ ОТ СМОКОВНИЦАТА!

(НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ - НА ЗАКХЕЯ)

Днес отново ще се срещнем със Закхей – човек малък по ръст, но не и малък по жажда за спасение. Малък по тяло, но голям по търсене. Грешник по живот, но пример за велико покаяние.

По едно съвпадение, днес честваме и паметта на св. Григорий Богослов, който обръща внимание на неговото духовно извисяване. В своето Слово 39, възхвалявайки покаянието, светителят казва: „Христос не се срамува от митаря, нито отблъсна блудницата, нито презря Закхей, малкия по ръст, но големия по желание за спасение. Той се възкачи, за да види, но бе видян; търсеше, но бе намерен; стоеше високо по място, но слезе ниско по дух, за да бъде въздигнат от Този, Който смирява гордите и възвисява смирените.“

Ето тайната на спасението: човек търси Бога, но Бог пръв намира човека. Закхей се възкачи на смоковницата, за да види Иисус. Но преди още той да види – бе видян така, както Бог вижда всички на тази земя, които търсят истината.

В началото и Закхей, както повечето израилтяни по онова време, възприемаше Иисус като някакъв странстващ мъдрец, може би дори пророк. Но в сърцето на всеки човек, дори най-падналия, има духовна жажда. Защо и той, презираният от всички митар и слуга на римляните, да не излезе и потърси мъдрост, може би дори повече от мъдрост? И той тръгна да търси, тръгна на духовно изкачване по една смоковница …

Търсенето е толкова важно! Милиони ще станат гориво за ада защото не търсят, защото не искат да напуснат уютния си дом (символ на земния комфорт), когато Христос минава по улиците на техния град. А Той минава постоянно … и постоянно зове така, както повика Закхей.

Преди да повика към Христа, Закхей бе повикан от Него по име. Така Бог вика всеки човек на тази земя (без изключение!): когато чрез ръката на звънаря забие църковните камбани, когато заговори чрез устата на свещеник, приятел или колега, когато чрез шилото на болестта те прониже в сърцето…

Закхей стана образ на синергията на човека и Бога: човешкото усилие (качването) + божествения призив („Закхее, слез!“). Закхей стоеше високо по място, но трябваше да слезе ниско по дух. Защото спасението изисква човешкото усилие, но не е във височината, а в смирението.

Мнозина могат да свидетелстват, че и в техния живот е било така. В началото поели да качват нещо, което им изглеждало като духовна височина - някаква мъдрост от Изток (по-рядко от Запад), поезия, изкуство, нещо възвишено и изглеждащо красиво, може би дори богословие … до момента, в който са чули ГЛАСА. Гласът, който казва: „Слез, смири се, за да започнеш истински духовен живот, да получиш истински мир!

Милиони не търсят, а други милиони не искат да слезнат от смоковницата. Ах, тази смоковница, която омайва мнозина! Някои богослови казват, че дървото на знанието от Едемската градина е било точно смоковница. Не знаем със сигурност, но със сигурност на някои им харесва горе - гледаш отвисоко, сравняваш, критикуваш: Иисус и Буда, Иисус и папата, и Лутер, и Левски - българския Месия, според Мерсия (Макдермот) ... Иисус и всичко друго, и всеки друг, само не Иисус и най-големия грешник - мен, самия. Не е проблемът в смоковницата, та нали велики светители като Златоуст, Василий и самият Григорий са усвоили брилянтно всички земни науки! Усвоили, но се смирили и слезли! Проблемът е когато хората мъдруват, но не искат да слезнат от дървото на знанието и да седнат с Него на трапезата на общението. Защото покаянието е движение надолу, а те искат да останат на смоковницата, да трупат знания и да гледат на другите отгоре.

Всъщност, и при двете групи (нетърсещи и неслизащи) причината е една - страхът да не изпуснат сигурните благинки на този свят в "гонене на дивото": материалните благинки на дома и душевните благинки на смоковницата – да гледаш „от високото“. Спасението не е за такива хора; смоковницата изсъхна, заедно с нея ще отидат и те в огъня като сухи клони!

Изводът е: пълната и спасителна синергия между Бога и човека изисква от последния не само качване, а и слизане от смоковницата!

А когато Закхей слезе, Христос не му предяви обвинение, но му подари присъствие: „Днес трябва да бъда у дома ти.“

„И какъв бе плодът? – пита св. Григорий – Не само раздаване на имота, а оправдание; не само промяна на делата, а обновление на сърцето. Защото не златото очиства човека, а изповедта; не загубата на богатството, а придобиването на смирение. Затова и спасението влезе в дома му – не защото Христос намери праведник, а защото сътвори праведен грешника.“

Братя и сестри,

Забележете: Христос не влезе в дома му, защото Закхей вече бе праведен, а Закхей стана праведен, защото Христос влезе в дома му. Плодът на това влизане не бе просто раздаване на имота, а преобразяване на сърцето. Не златото очисти Закхей, а изповедта. Не загубата на богатството му донесе спасение, а придобиването на смирение. Така, започвайки от сърцето, Христос преобърна сребролюбеца в дарител.

Спасението влезна в дома и сърцето на Закхей, както казва св. Григорий: „не защото Христос намери праведник, а защото сътвори праведен грешника“. Нали и ние постоянно за това се молим „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“! (Пс.50:12)

Днес същият зов е отправен към всеки от нас: „Слез!“. Слез от гордостта, от самодоволството, от оправданията. Слез, за да те въздигне благодатта!

Нека не се страхуваме от това слизане. Защото който се смирява, бива въздигнат, а който се кае, бива приет. И ако отворим дома на сърцето си, ще чуем същите думи: „Днес стана спасение на тоя дом.“ Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" - Плевен

25.01.2025 г.

ТОЙ ТОЛКОВА СЕ БОЕШЕ ОТ БОГА, ЧЕ НЕ СЕ УПЛАШИ ОТ НИКОЙ ЧОВЕК

(ДИМИТРОВДЕН)

В Православието спасението е оприличено на стълба - лествица за духовно изкачване към Бога. Тази представа е особено развита в трудовете на свети отци като св. Григорий Нисийски и св. Йоан Лествичник. Но тяхна основа е стълбата на блаженствата, която сам Господ Иисус Христос постави като път към небето. На най-високото стъпало в нея са мъчениците, гонените и хулените заради правдата. До това блаженство достигнал и великомъченикът, на който е посветен нашия храм и чиято памет днес честваме – св. вмчк Димитрий. Но, както добре знаем, никой не може със скок да се качи на най-високото стъпало на една стълба, той може бързо да преминава по отделните стъпала, но задължително трябва да започне от първото стъпало. И нещо друго много важно, стъпвайки на горното, лествичникът не разрушава долното стъпало. (Тогава би се срутила цялата стълба.) Той гради една добродетел върху друга.

    И така, кое е това първо и най-важно стъпало? „Блажени бедните по дух, защото тяхно е царството небесно.“ (Мат.5:3). Кои са бедните, нищите по дух? И кой човек въобще е богат по дух? Никой! След грехопадението всички ние сме оскъдняли духовно, защото сме загубили най-голямото богатство – Бога. Богат е само Бог и този, който има Бога. Думата "Бог" в българския език произлиза от "богат" и предава идеята за изобилие и сила. Едно от имената на Бога в Стария Завет е "Ел-Шадай", което в гръцката Септуагинта често се превежда като "Пантократор" - Вседържител, Всемогъщ. Авраам, Исаак, Яков, Йов бяха много богати със земни блага. Те търсеха Бога и Бог ги обдаряваше прещедро, но и постоянно ги поставяше пред въпроса "Готов ли си да оставиш най-ценното си на тази земя, за да имаш небесното съкровище?" Тези свети личности напълно осъзнаваха, че дължат всичко на Бога и без Него са нищо. Такъв беше и св. вмчк Димитрий - истински смирен! Огромното богатство, което наследи, той счете за плява пред това да остане верен на Христа. Раздаде всичко и избра Бога. Това е смирението, добродетел странна,  парадоксална и дори плашеща мнозина.

Християнството е религия на парадокса, но не за друго, а защото човешкият ум се е откъснал от Божия ум и вижда нещата изкривено. Блажени Августин казва „Ако Бог е на първо място, всичко останало е на своето място“. Докато Адам и Ева били покорни на Бога, умът им виждал нещата правилно. Те дали точни имена на всички твари, чудесата не ги съблазнявали. Не ги съблазнило това, че змията проговорила с човешки език, но това, което чрез нея дяволът ги подлъгал – ще бъдете като Бога. Това е грехът – гордостта да бъдеш господар сам на себе си. Но когато изместили Бога от първото място, всичко в красивия Божи свят се разбъркало. Хаос, болест, смърт. Умът им се залутал в тъмнина. Поколение след поколение навлизане в тъмнината, докато за днешния човек всичко, свързано с божественото, изглежда парадоксално.

Авва Исарий казва: „За вярващия няма въпроси, за невярващия няма отговори“. Когато Божията светлина озари човек, в първия момент той е изненадан. Ако се смири и приеме тази светлина, той проглежда духовно и картината се подрежда. Но ако я отхвърли, затъва в неверие и всичко за него се превръща във въпрос и парадокс. За такъв човек най-висшата добродетел – смирението, е белег за слабост. Смята го за фалш - защо да лъжа, че съм най-лош от всички, като около мен е пълно с по-лоши. Какво толкова съм съгрешил?

Преподобни авва Доротей разказва: „Помня как веднъж разговаряхме за смирението. Един от знатните граждани на града Газа, като слушаше от нас, че колкото повече човек се приближава към Бога, толкова по-грешен чувства себе си, — се учудваше и питаше, как е възможно това и искаше да узнае, какво значат тези думи. Аз му казах: „Именити господине, кажи ми, за какъв се смяташ ти в своя град?” Той отговори: „Смятам се за големец и първенец в града”. Казвам му: „Ами ако отидеш в Кесария, за какъв ще смяташ себе си там?” Той отвърна: „За последен измежду тамошните велможи”. — „Ами, — казвам му пак, — ако отидеш в Антиохия, за какъв ще се смяташ там?” — „Там, — отговори той, — ще се смятам за човек от простолюдието”. — Ами, — казвам, — ако отидеш в Цариград, там пък за какъв ще се смяташ?” И той отговори: „Почти за бедняк”. Тогава му рекох: „Ето така и светците, колкото повече се приближават до Бога, толкова по-грешни чувстват себе си. Авраам, когато видял Господа, нарекъл себе си прах и пепел (Бит.18:7). А Исаия казал: „Окаян и нечист съм аз” (Ис.6:5). Също и Авакум донесъл хляб на Даниила, който бил в ямата с лъвовете и му казал: „Вземи обеда, който Бог ти проводи”; а Даниил отговорил: „Спомнил си Си за мене, Боже” (Дан. 14:37-38). Колко смирено сърце имал той! Той се намирал в яма сред лъвове и останал невредим от тях и то не веднъж, а два пъти. И след всичко това той все пак се учудил и казал: „Спомнил си Си за мене, Боже”. Виждате ли какво е смирението на светците и какви са техните сърца? Дори и когато бивали пращани от Бога на помощ на хората, те по смирение са се отказвали, за да избегнат прославата. Както облеченият в копринена дреха, ако хвърлят върху му нечисти дрипи, бяга, за да не зацапа драгоценното си облекло, така и светците, облечени в добродетел, избягват човешката слава, за да не се осквернят с нея. А ония, които търсят слава, са подобни на гол човек, който иска да намери макар и малка дрипа или нещо друго, за да прикрие срама си: така и необлеченият в добродетел търси човешка слава. И тъй, светците, когато били изпращани от Бога на помощ на хората, по смирение са се отказвали от това. Моисей казал: „Господи, прати другиго, защото аз говоря, тежко и заеквам“ (Изх.4:10). Иеремия пък казал: „О, Господи Боже! не умея да говоря, защото съм още млад” (Иер.1:6). С една дума, всеки от светците придобил това смирение, както казахме, чрез изпълняване на заповедите. Но какво представя това смирение и как се поражда то в душата, — това никой не може да изрази с думи, ако човек не научи това от опит; само от думи това не може да се научи.“

Какъв действително съм аз – добър или лош? Не какъв си мисля, че съм, а какъв обективно съм. Как преценяваме своята телесна красота? Като стоим в тъмна стая или като светнем и се огледаме в огледалото? Разбира се, второто ни дава обективност. Така е и по отношение на духовната красота или грозота. И това е изключително важно, защото няма да се явяваме на конкурс за красота (който не е трагедия да загубим), а на съд, наречен Страшен, на който ще се определят вечни присъди.

Духовното огледало – това е сравнението ни с Бога и Божиите светии. Не се ли сравняваме с тях, значи стоим в тъмнина и сме в заблуда за истинския си духовен образ. Знатният гражданин на Газа считал себе си за големец и първенец в града, но когато започнал да се сравнява с по-знатните от него и дори с царя в Цариград, започнал да осъзнава, че е бедняк. Нашият духовен Цариград е на небето, Колкото повече човек се приближава до него, толкова повече светлината се увеличава и вижда по-ясно петната и дефектите си. И счита себе си за най-голям грешник!

Братя и сестри,

Св. вмчк Димитрий изкачил лествицата и се озовал в Божиите прегръдки по единствено възможния път – пътя на смирението. От ранна възраст той се оттеглял в малката вътрешна стаичка, където благочестивите му родители били поставили Господски и Богородични икони, и кандила. Там с часове се оглеждал в духовното огледало, очиствал душата си и търсел Божията благодат и сила. Украсил се с всички благоуханни качества, от които заслужава да споменем едно подобно на смирението парадоксално и неразбираемо за светския човек – страхът Божий. На гроба на един забележителен религиозен деец е написано: „Тук лежи тялото на един, който никога не се е страхувал от лицето на човек.“

Ние можем да кажем същото и за св. вмчк Димитрий, и дори нещо повече. Неговите мощи не лежат в пръстта, те мироточат като свидетелство, идващо от самата небесна тронна зала, че той стои пред Бога украсен с най-велики добродетели. Затова имаме пълна увереност да кажем "Той толкова се страхуваше от Бога, че не се уплаши от никой човек".

Толкова се страхуваше от Бога, че вместо да преследва християните, както му беше поръчано от императора, той започна открито пред всички да изповядва и слави името на Спасителя.

Толкова се страхуваше от Бога, че когато императорът го увещаваше да се откаже от вярата, когато и го подложи на тежки мъчения, той не се уплаши. Смело стъпи на най-високото стъпало на духовната лествица, удостои се с мъченическа смърт и сега се застъпва за нас, които тук на тази земя се колебаем и неуверено опитваме да стъпим на стъпалото на смирението.

Свещеникът е ограничен, той може само да насочва и приканва, но всеки лично трябва да го направи, както казва и авва Доротей „никой не може да изрази с думи, ако човек не научи това от опит; само от думи това не може да се научи.“

Нека всеки ден отделяме време за молитва и четене на евангелието и житията на светиите. И като забележим лошо в нас, да го коригираме с покаяние. Ние нямаме представа колко са ни загрозили греховете, а най-зле са тези, които се считат за порядъчни хора. "Не съм като този, не съм като онзи…" Нека не се сравняваме с паднали и грешни човеци, винаги ще намираме около нас по-окаяни. На тях ли искаме да се уподобим или на Христос и Неговите светии, един от които ярко свети като "първенец и големец" в небесния Йерусалим - св. вмчк Димитрий. Молитвите му да имаме. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Св. вмчк Димитрий“ – Долна Митрополия

26.10.2025 г.

ТОЛКОВА ГОЛЯМА ВЯРА!

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Днес прочетохме как Господ Иисус Христос похвали вярата на един военнослужещ. Затова ще размислим каква беше тази вяра, която предизвика Господнето възклицание?

    Първото странно е, че човекът бе римлянин, а не, както можем да очакваме, юдеин. 

    Знаем, че римляните се били многобожници и в пантеона на техните богове са попадали божествата на всички завладяни от тях народи. Условно можем да групираме боговете на медицината и изцелението в три групи:

   1. Малки и домашни: Салус (предимно за превенция на заболяванията); Лари, Пенати (за леки здравни проблеми);

    2. По-големи и специализирани: Аполон (най-вече до 3 в. пр. Хр., когато започва да доминира култа към неговия син Асклепий); Асклепий - хората са посещавали неговите храмове (асклепиони), където са спали в свещените помещения (абатони), за да получат изцеление или сънища с лечебни указания; Хигия (дъщеря на Асклепий) – за хигиена и пречистване; Флора – за билкови лечения.

    3. Върховен бог Юпитер (съответстващ на гръцкия Зевс) – защитник от болести на целия народ, т.е. епидемии. Той бил пазител на закона, реда и справедливостта, а неговият култ бил централен в държавната религия.

    Никой от тези богове не бил всемогъщ, всеки отговарял за определена област от живота, а Юпитер бил по-скоро арбитър между тях.

   Римляните са били много внимателни в култовите си практики, за да не предизвикват гнева на "по-малките" божества, докато почитат по-висшите, както и обратното. На Юпитер принасяли бик, на най-малките богове – мляко. Римляните принасяли и обща жертва – на "Dii Immortales" (Безсмъртните богове), за да не обидят никого. За получаване на изцеление започвали молитвите и ритуалите си от най-висшия – Юпитер, и така по веригата надолу. Римските богове били ревниви, затова ако  хората объркали към кого да се обърнат или пък с ритуала си разгневят някого, трябвало да извършат piaculum (умилостивителна жертва), обикновено с овца или вино.

    И така, римляните са вярвали, че боговете работят в йерархия, но всеки има своя сила, роля и воля. Ключът бил в точната диагностика + точният бог. Но трябвало да се принасят постоянни жертви, защото Юпитер не бил единоначалник, а само арбитър между спорещи помежду си и със самия него богове.

    В тази вяра бил възпитан римския стотник. Но евангелист Лука ни разкрива и нещо друго важно за него. Юдейските стареи свидетелствали за стотника пред Иисус, че „той обича народа ни и ни е построил синагогата“ (Лк.7:5). Това е показателно, че в сърцето на стотника се бе извършила важна промяна. Текстът казва твърде малко, за да заключим, че той е преминал радикално от многобожие към еднобожие и Яхве бе заел мястото на единствения и всемогъщ бог. Но със сигурност можем да говорим за разочарование от римските "богове". Делата на стотника говорят ясно -  в сърцето му синагогата бе заменила пантеона на римски божества, създадени от грешните човеци по затъмнения човешки образ и подобие. Тази промяна, разбира се, не била подкрепена с обрязване и видимо преминаване в юдейската религия.

    Предстояла му най-решителната крачка към спасението – да разбере и повярва в Христовите думи „Който е видял Мене, видял е Отца“.

    И стотникът направи тази крачка. Схвана това, в което мнозина юдеи се препънаха. За разлика от фарисеите, в този полуезичник се намираха някои неща, които му помогнаха да види в Иисус Спасителя:

    - Любов към ближния, и то не само към роднините, а към слугата;

    - Смирение. „Не съм достоен да влезеш под покрива ми“ Забележете, това го казва един римлянин, като така поставя себе си по-ниско от презираните некултурни юдеи. Казва го един римски офицер с много по-висок статус от някакъв провинциален юдейски дърводелец;

   - Добродетелност. Вече споменахме, че бе построил синагогата, а самите юдеи казваха за него „той заслужава да му сториш това“. Какъв парадокс, стотникът казва за себе си – недостоен съм, а хората около него – той заслужава! Това явление наблюдаваме в живота на всички светии. Хората ги хвалят и почитат, а те твърдят за себе си – аз съм най-голям грешник;

    - Порядъчност. Използвам тази дума, за да характеризирам едно все по-рядко срещано качество – разбирането и зачитането на реда и хармонията в Божието творение. Юдейската религия е строго монотеистична. Бог е Творец и Вседържител. По-долу са ангелите, хората, животните, растенията, неживата природа. В самия ангелски чин има йерархия на служенията, както и в човешкия чин е налице такава. Тази мисъл е стряскаща и неприемлива за днешния горделив човек, но Божият ред се основава именно на това. Бог е Бог на реда, а дяволът действа в хаоса и безпорядъка. Неслучайно направихме тази разходка в римския пантеон. В езичеството животът е парцелиран, защото грехът е парцелиране и разделяне. Дяволът е този, който разделя и противопоставя. Той и днес е активен в това, да внушава, че Бог не е всемогъщ, че не е справедлив. „Ето, ти страдаш несправедливо, ти опита всичко, но ела при моите слуги – вещери, баячи, куршумолеячи и подобни, и аз ще ти помогна. Бог може и да има власт в някаква абстрактна небесна сфера, но тук, в реалния живот, аз съм господаря.“

    Стотникът отхвърли това мислене. Не принесе жертва на мъртвите римски богове, не се обърна и към магьосници, но потърси Христа - Този, Който безкористно обикаляше Израил и изцеляваше всяка немощ, Този, Който не делеше хората по етнос, възраст, социално положение. Иисус, Който обичаше всички!

    Армията бе формирала в стотника ясно разбиране за власт и единоначалие. Командването на всяко военно формирование се състои от офицери от различни специалности, но винаги има един, който е най-отгоре – командирът! Той може да се вслушва или не в своите заместници по направления, но решението винаги е еднолично негово. Той е командир – единоначалник и цялата власт произтича от него. 

    Това е йерархията! Тя е принцип, който действа независимо от характера на началника. Може да е с лош характер, но щом е законен, трябва всеки по веригата надолу да се подчинява. Ако е слаб управленец и крайният резултат ще е слаб, но тези, които са под него, са длъжни да се подчиняват. По-долните могат да възразят, но не и да наложат своята воля над висшестоящите. 

    Стотникът прекрасно знаеше това. „Нали и аз съм човек, подчинен на по-висока власт; и имам войници, подчинени на мене. На един казвам: ‘Иди’ – и отива, на друг: ‘Ела’ – и идва, а на слугата си: ‘Направи това’, и той го прави.“ (Мат.8:9) Това са думите, които конкретно учудиха Господа, и най-вече, че стотникът отнесе това знание към духовната сфера. Бог е най-отгоре в йерархията. Той е над творението и цялото творение му подчинено, ако и една част да се е разбунтувала. А най-добрата вест е, че освен всемогъщ, Той е и любящ. Това знание бе в основата на вярата на стотника и трябва да бъде и в основата на нашата вяра.

    Стотникът се обръща към Иисус с "Господи" и това показва вярата му, че Иисус е повече от пророк, че има власт не само в едно направление (както са претенциите на римските "богове"), че владее над природата, над бесовете и болестите, владее дори над смъртта. Иисус е много повече от пророк, защото пророкът е слуга, който предава на другите хора волята на господаря си, а Иисус е Този, от Който излиза заповедта - най-висшия, самият Господар! Той е повече от Ходатай, Той е Подател на здравето и живота!

   Всички горепосочени фактори се смесили в едно у стотника, подобно на съставките на силно многокомпонентно лепило. В резултат сърцето му се изпълнило с увереност, че една Иисусова дума е достатъчна и Божиите слуги – ангелите, ще донесат изцерение на неговия слуга.

   В днешния евангелски текст ние виждаме поредното потвърждение на думите на св. ап. Павел "вярата действа чрез любов". Защото страданието на слугата бе изпитание не само за самия него, но и за неговия началник - римския стотник. И стотникът го издържа с отличие – не затвори сърцето си, а се обърна към Този, Който владее над всичко и обича всички – Господ Иисус Христос.

    Братя и сестри, днес ние си мислим, че много сме избягали от римското многобожие, но вярата на стотника ни посрамва. Струва ми се, често дори и църковни хора виждат света парцелиран и Бог като господар само на някакъв малък духовен парцел. В другите парцели властват други богове: Не само "загрижените" за човешкото здраве Аполон и Асклепий, но и Бакхус (виното, веселието), Венера (красотата), Купидон (любовта), Веста (семейното щастие), Минерва (мъдростта, изкуствата и занаятите), Меркурий (бизнеса и търговията)... 

     Да, днес тези идоли тайно властват в сърцата на мнозина и това съвсем не е пресилено! Когато не виждаме Божията ръка във всяко нещо от нашия живот, когато не сме благодарни на Бога, тогава ние въздигаме тези фалшиви божества, дори и да не поменаваме техните имена. Когато не виждаме в излекуването ръката на Яхве-Рафа (Бог, Който изцерява), тогава земният лекар става за нас малък бог, кланяме му се и го величаем, а забравяме, че ако Господ не даде здраве, лекарят е безсилен, колкото и старание да вложи. Независимо дали осъзнава или не, лекарят е само слуга, Подателят на здравето е Бог!

    Римският стотник е вечен пример за силна вяра. Бог да ни даде неговата любов, смирение, добродетелност и прозрение за Божия ред в творението. Върху тези стабилни основи стъпва вярата, която ни спасява, вярата, която върши чудеса. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

06.07.2025 г.

КЛЮЧЪТ ЗА ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО Е В НАС

(СВЕТИ ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ)

    „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него.“ (Мат.4:18-20)

   Всяка година добавяме щрих към образите на първовърховните апостоли Петър и Павел. Днес ще размислим върху тяхното призоваване за Христови ученици. 

    Вижте категоричната реакция на Андрей и Петър на думите на все още непознатия проповедник. Доверили се на свидетелството на св. Йоан Предтеча и на своето сърце. 

    Да изоставиш сигурното – дома, бизнеса, и да тръгнеш да ловиш човеци. Какво значи да ги уловиш, та човека е най-лукавото и хлъзгаво същество? Дори да успееш да го привлечеш с нещо, във всеки момент може да намери причина да те изостави и предаде. Затова много хора днес си казват – искам да работя с машини, а не с хора. Да ловиш хора значи да се откажеш от спокойствието и сигурността. Но значи също да се откажеш от земното заради небесното.

    Това което ни поразява в ап. Петър и всички останали апостоли е бързината и категоричността на техния отговор - „веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“. За какво говори това? Че тези хора бяха възлюбили истината, преди тя да им се открие като личност. Свикнали сме да говорим за тях като за прости рибари, но пропускаме, че в душите им се бе извършила предварителна работа, за която Писанието не споменава. Почвата на техните сърца бе дълбоко разорана. Сами я бяха разорали с размисли за суетността на този свят, за човешкото страдание и болка - нещо, което не виждаме в книжниците и фарисеите. Сърцата им жадуваха за Месия. Затова св. ап. Андрей казва просто „Намерихме Месия“ и брат му Петър откликва. Господ им казва "Вървете след Мене", и те тръгват. Разпознават гласа на Истината, защото са копнели ден след ден за нея, защото търсенето на истината е предтеча на истината. 

    Не е ли валидно същото за ап. Павел. Валидно е, и то с огромна сила! Савел не беше някакъв топлохладен кабинетен мъдрец, а гореше за истината още преди да срещне Христа. Сърцето му бе подготвено „при нозете на Гамалиила“, но огънят го бе накарал да остави спокойствието и да воюва за истината. Разбира се, той не познаваше Истината като личност и не воюваше по духовен начин, но сърцето му гореше от ревност за Истината. И когато по пътя към Дамаск той бе заслепен от Божията светлина и чу глас „Савле, Савле, защо Ме преследваш?“ (Деян.9:4), той не попита „Ти извънземен ли си, от коя планета идваш?“, не попита „Има ли те, Господи“, „А той попита: „Кой си Ти, Господи?“. В него гореше вяра в Бога на Израил, той просто нямаше светлина за Неговото име. Кой си Ти? И когато чу, че това е Иисус, той не каза – добре, вече ще коригирам богословието си и ще вмъкна Иисус в него. А какво попита? „Господи, какво искаш да направя. А Господ му рече: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел стана от земята и макар очите му да бяха отворени, не виждаше никого. И като го водеха за ръка, заведоха го в Дамаск“ (Деян.9:6,8) 

   Ето така решителния и неуморим холерик Савел (буквално „голям“) стана Павел (буквално „малък“). Стана послушен на Бога като малко дете, което водят за ръка.  Срещата с Христа промени ли неговия устрем? Не, просто промени посоката!

    Това е вярата, която толкова ни липсва – вяра осмислена и изстрадана, вяра, която няма да се съблазни, защото съзнава дълбоката си греховност и знае, че никъде другаде няма думи на вечен живот. Вяра, която казва – не мога да живея извън истината, ето ръката ми, води ме където искаш. А ние цял живот си оставаме големи и разумни. Уж сме с отворени очи, а не виждаме нищо. Слепи сме, но вървим смело, отблъсквайки подадената ръка за водителство... 

    Размислете колко различни по темперамент бяха Петър и Павел!

    За св. ап. Петър знаем, че е бил човек откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Сангвиник! Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитвал Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат.16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?! 

    Въобще, Петър беше човек с доста кусури. В едно обаче на можем да го обвиним – в топлохладност! Затова нямаше как любовта му да не победи всички негови човешки слабости. Също като Спасителя да стане смирен "като агне, водено на клане" и като св. ап. Павел послушен като дете! Това ни разкриват думите: "А когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и ще те поведе там, където не искаш.“ А това Той каза, за да посочи с каква смърт Петър щеше да прослави Бога. След тези думи му каза: „Следвай Ме!“ (Йн.21:18-19)

    Днес честваме първовърховните апостоли – колкото различни в темпераментите си, толкова еднакви в горещата си любов към Бога. И в това е голямата им отлика от нас.

    А иначе и те, и всички светии бяха, както казва ап. Яков „подобострастни нам човеци“ – със същата човешка природа, слаби и смъртни, изкушавани. Но това не означава, че са били като нас, що се отнася до начина, по който са откликвали на Божия призив и по дълбочината на вярата, която са имали.

    Отец Божидар Главев отбелязва, че днес в проповедите на повечето съвременни проповедници чуваме следния рефрен: „Светиите са били хора като нас, но са били преобразени от Светия Дух.” И съвсем правилно твърди, че формулата „като нас” днес се използва, за да ни обнадежди, но на практика ни приспива, защото не казва нито дума за реалното предизвикателство на светостта.

   Протестантите въобще пропускат преображението от Духа, но и ние, православните, не вникваме много в този проповеднически рефрен. Защото изниква въпроса: „А като са били същите хора като нас, защо тогава ние не сме като тях? Защо не успяваме не само да станем светии, но дори да се издигнем над нивото на елементарното благочестие?”

    А отговорът е, че преобразяването е от Светия Дух, но ключът е в нашите ръце, или по-скоро в нашето сърце. Христос хлопа, но ние сме тези, които отварят вратата. Понякога с радост и желание, понякога с мъка и борба, важното е да отваряме. Защото колкото повече отваряме за Христос, толкова повече се преобразяваме духовно.

    Затова нека оставим клишетата и да се отзоваваме на всеки повик на благодатта. Светиите са отговорили на благодатта безусловно, без отсрочка, без половинчатост. А ние обикновено се крием зад уговорките: „ще постя, но не фанатично, нали постът е за човека, а не човекът за поста”, „ще се моля, но без да си развалям спокойствието и комфорта”, „ще простя, но няма да забравя”.

    Какво да кажем пък за послушанието към духовния наставник като към послушание на самия Христос? И апостолите можеха да кажат за Иисус „Божий човек е, но е и син на дърводелеца Йосиф. Ще го слушаме за някои неща, за други ще караме по своя ум“. Но не го казаха, макар че бяха хора като нас! 

    Да, разлика в нашата природа и тази на светците няма. Но я има във волята, в решимостта ни да откликваме на Христос. Савел гонеше Църквата, а Иисус го попита "защо Мене гониш", защото Църквата е Тяло Христово. Савел стана Павел, защото разбра тази велика истина и също като ап. Петър отдаде живота си на Църквата. 

    Това, което Църквата казва, го казва самият Христос! Не само чрез Библията говори Христос, а чрез Църквата. Църквата тълкува Библията, ние се покоряваме, Църквата казва: от днес започва пост, ние се покоряваме. Църквата казва: Ванга и Дънов са анатема, ние се покоряваме и не ги цитираме в социалните мрежи. 

   Съзнаваме ли, че когато Църквата говори, Христос хлопа на сърцето? Или се покоряваме избирателно само на това, което е нам разбираемо и угодно?

    Опасявам се, че тук се разминаваме много със светиите. Да, светиите са били хора като нас, но ние не сме като тях. И не защото природата ни е различна, а защото сърцето ни е раздвоено, волята ни е разколебана, а вярата – разредена с човешко мъдруване. Затова сме наспособни за подвиг, за свето волево насилие, макар да знаем добре, че "царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят;" (Мат.11:12)

    Много стаи има в човешката душа и Бог знае всичко, което е в тях. Но няма да влезе без ние да му отворим. Ключът за всяка стая е в нас, а отключването на вратата е нашият подвиг. Колкото повече отключваме на Христос, толкова повече Той ни очиства, вселява се в нас и ни преобразява. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

29.06.2025 г.

ЗА (НЕ)ОЧАКВАНОТО СТРАДАНИЕ

    Днес ще потърсим поуките в една история от 4 век сл. Хр., историята на едно нещастие, което сполетяло един добър младеж от Сирия. Страдание, което изглеждало колкото неочаквано, толкова и несправедливо, но превърнало добрия младеж във велик певец на покаянието - свети Ефрем Сирин.

  Веднъж родителите на Ефрем го изпратили по работа извън града. Увлечен в мечти и размисли, младежът замръкнал на полето. Един овчар го поканил да пренощува при него на открито при стадото му. Ефрем приел. Вечерта овчарят се напил и дълбоко заспал. През нощта дошли вълци и отвлекли няколко овце. На сутринта пристигнали стопаните на стадото и като узнали за загубата, не повярвали, че е имало вълци, но обвинили Ефрем, че той е скроил открадването на овцете. Овчарят, за да не бъде обвинен от стопаните в немарливост, поддържал това обвинение. Закарали Ефрем при съдията. "Точно в това време, разказва св. Ефрем, докараха някого, хванат в прелюбодеяние с една жена, която успяла да избяга. Съдията, като отложи разследването за друг път, нареди да откарат двама ни в затвора. Там сварихме един селянин, затворен за убийство. Но нито доведеният с мене беше прелюбодеец, нито селянинът убиец, както и аз - крадец на овце. Като доказателство по делото на селянина беше докарано мъртвото тяло на убития, по моето дело - овчарят, а по делото на прелюбодееца - мъжът на виновната жена."

    Изминали седем дни в мъчителна неизвестност. Сполетян от такова неочаквано нещастие, Ефрем се самовглъбил и замислил над себе си и Божия промисъл. Дали станалото с него е дело на сляп случай, или то има някакъв смисъл, някаква връзка с неговото минало или пък с неговото бъдеще?

    Заспивайки с тези размисли през осмата нощ, Ефрем видял насън един непознат човек, който му казал: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла; припомни си всичко за каквото си мислил и каквото си правил, и ще разбереш, че както ти, така и тия люде не страдате несправедливо. Но няма да избегнат наказанието и виновните."

    Като се събудил, Ефрем започнал напрегнато да си припомня всичко, каквото бил извършил преди това, и изведнъж се сетил, че не преди много време, минавайки една вечер наблизо край същото онова място, дето нощувал при овчаря, той видял кошара с крави. Пазачът на кравите го нямало там, и поради младежко лекомислие, търсещо да направи някоя пакостна шега, Ефрем изгонил от кошарата една от кравите. Това била кравата на един бедняк; през нощта зверовете я изяли.

    След като му станало ясно за какво го наказва Бог, Ефрем разказал това на останалите. Подбудени от неговия пример, и те започнали да ровят своите постъпки, и да откриват греховете си. Селянинът разказал, че някога видял да се дави един човек в реката и не му помогнал, въпреки че можел. Другият казал, че се присъединил към обвинителите на една жена, оклеветена в прелюбодеяние. Това била една вдовица; нейните братя нарочно я обвинили в това, за да я лишат от бащиното й наследство, част от което дали на този човек, за да свидетелства против нея, по предварително споразумение.

    Като изслушал тия признания, Ефрем започнал силно да се съкрушава и разкайва, защото видял безспорно доказателство за Божия справедлив промисъл. В голямо съкрушение той се молел на Бога да бъде освободен, като дал обет целия си останал живот да посвети на покаяние. След известно време, насън, непознатият му казал: "Утре ще бъдеш освободен." След разпита на следващия ден, овчарят неочаквано направил признание за истинността на случката и така Ефрем бил освободен от затвора, както и останалите, които били задържани несправедливо, чиито лъжесвидетели също признали вината си.

    Същата нощ Ефрем видял насън Непознатия, който го предупредил занапред строго да внимава и да не забравя, защото има едно Око, което всичко вижда и за всичко държи сметка.

   Верен на дадения в затвора обет, Ефрем станал смирен монах, който помнел греховете си, денем и нощем ги оплаквал и се поучавал в Словото Божие.

    Братя и сестри, какви изводи можем да извлечем за себе си от тази история?

    - „Може ли някой да сложи огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?“ (Пр.6:27) - пита риторично мъдрецът. Грехът винаги има последствия, макар, че не винаги можем да ги обозрем, защото те често излизат извън личното ни пространство. Можем да не "изгорим" веднага, а по-късно, когато не очакваме. Но последствията неизбежно ще ни застигнат. Младежкият грях на Ефрем първо "изгорил" бедния собственик на кравата, а след години, както видяхме, "неочаквано" и самият него. Така станало и при неговите съкилийници. Селянинът проявил пасивност, но тя се оказала фатална за един човешки живот. Обвиненият в прелюбодейство не бил инициатор на измамата, той просто се присъединил към заговора. Но се оплел и в лъжесвидетелстване. Никой от тримата не бил дързък убиец, крадец или злодей, но и тримата неочаквано се сблъскали с правосъдието. Позната и днес ситуация за много "добри" хора, "малки" грешници, които се ядосват, че "за кокошка няма прошка, а за милиони няма закони". Длъжни сме да кажем, че Бог не е някакъв дребнав счетоводител, погълнат от мисълта да изравнява всяко лошо дело с наказание. Не всички наши грехове предизвикват Божието дисциплиниране, но щом то вече е налице, значи със сигурност има причина за това. Според преп. Макарий Оптински: „Трябва твърдо да вярваме, че без Божията воля никаква скръб няма да ни се случи, макар и да смятаме хората за причина на скърбите ни, те са само оръдия на Божия промисъл, действащи за делото на спасението ни, и те могат да ни причинят само това, което Бог допусне.“ В разглеждания случай и при тримата обвинени имало едно подценяване на стореното зло, последвано от неговото забравяне. Реална била опасността неглижирането на греха да се превърне в трайна нагласа. Влизането в тези релси води до самодоволство и себеправедност, а крайната гара знаем коя е... Затова Бог допуснал това изпитание, за да изкара тримата от грешния коловоз. Страданието отворило духовните очи на Ефрем и той погледнал на "невинните" младежки лудории по друг начин - като на грехове, които нараняват ближния. 

    - Св. пророк Йеремия поставя тежка диагноза на цялото човечество: "Сърцето е лукаво повече от всичко и порочно – кой може да го разбере?" (Йер.17:9) Скръбта довела Ефрем до по-ясно разбиране дълбочината на греховната повреда на собственото му сърце. Обща черта на всички светци е, че те ясно са съзнавали своята причастност към Йеремиевата диагноза. Затова не се изненадвали от Божиите наказания, а дори се притеснявали, ако останат продължително време без тях, „Защото Господ поправя този, когото обича, и наказва всеки син, когото приема.“ (Евр.12:6) Веднъж, след като свършил божествената служба, св. Йоан Милостиви забелязал, че една жена горчиво плаче в ъгъла на църквата. Той рекъл на дякона си: „Иди, доведи оная жена, да видим защо е тъй опечалена: мъж и ли се е поминал, или децата и са болни, или някое друго нещастие и е пратил Бог.“ Дяконът довел жената при патриарха и тя отговорила: „Как да не плача, владико свети, ето вече три години се изминаха, а никаква скръб не ни е споходила. Бог като че ли ни е забравил съвсем. Никаква болест няма у дома, нито вол ни се е загубил, нито овчица ни е умряла, и моите домашни взеха да живеят безгрижно и нехайно. Боя се да не погинем поради охолния си живот. И затова плача“.

   - Св. Ефрем Сирин ни дава пример за това как да посрещаме неочакваното и (на пръв поглед) незаслужено страдание. Не с гняв или отчаяние, а със смирение, както ни учи Христос: „Аз пък ви казвам: Да не въздавате за стореното зло. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.“ (Мат.5:39) Читателят се пита: Защо дясната буза? Човек обикновено удря с дясната ръка по лявата буза на отсрещния. Иисус би могъл да не уточнява, просто да каже: „Когато те ударят по едната страна…" Но не, Той съвсем конкретно е посочил дясната страна. В Библията дясното е символ на истината и правото, а лявото - на кривото и лъжата. Така, че ударът по дясната буза действително е несправедлив, удрят ни по праведната страна, наказват ни неочаквано за нещо лошо, което не сме извършили, но Иисус добавя „обърни и другата страна", т.е. лявата. Защо? За да си спомним тъмните неща от нашето минало: неуважението към нашите родители, предателството към някой приятел, жестокото отношение към беззащитни хора и животни. Колкото и да сме добри, животът ни е пълен с такива провинения. Стараем се да ги забравим; човекът е майстор в приспиването на своята съвест. Но когато сме изцяло честни със себе си, всичко извършено се завръща в паметта ни. Да не мислим, следователно, за несправедливостта на понесения удар, а обръщайки другата страна, да признаем: "... Ти си прав в Твоята присъда и чист в Своя съд." (Пс.50:6)
    - Дойде ли скръб, трябва да размислим и с Божията помощ да открием причината за нея, за да се покаем и подобрим. В това Бог ни помага, като ни насочва чрез обстоятелствата на допуснатото от Него изпитание. Всеки от тримата бил несправедливо обвинен в престъпление, сходно на това, в което действително участвал в миналото. А при св. Ефрем дори мястото на загубата на овцете била близо до младежкото му провинение с кравата на бедняка. Често и при нас се случва така - чрез спецификата на допуснатата скръб Бог ни подсеща за нещо тъмно от нашето минало. 

   - Превръщането ни в някакви вманиачени мрачни детективи на собствените минали грешки обаче е тактика на лукавия, целяща да отклони погледа ни от Христа и да го залепи за собствената ни персона. Но ние не можем да различим тъмното петно на черен фон; на сив фон пък не е толкова стряскащо. Покайваме се истински и дълбоко, само когато видим греха си на фона на Божията любов. Виждаме грозотата си само когато застанем пред "най-прекрасния от синовете човечески" (Пс.44:3). Пътят на проглеждането и очистването не е психоанализата, а благочестието, търсенето на Божието лице, какъвто бил съвета от видението: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла". Основните "версии" при всяко "разследване" на причините за нашите скърби винаги са няколко. Ще цитираме преп. Макарий Оптински, който съчетава несъчетаемите тези за изследване и непостижимост: "Божият промисъл е непостижим за нас. Защо допуска да си болен? Това, разбира се, е или за наказание, или за изпитание, а може би, и за предпазване от някакви грехопадения и удържане в границите на смирението." Не можем да обхванем Божиите съдби, защото "... сега гледаме смътно, като в огледало, а тогава ще гледаме лице в лице" (1Кор.13:12) За нас е достатъчно да уловим лъчът светлина, процеждащ се през открехнатия небесен прозорец и да видим върху кое наше болно място той пада. 

 - Не трябва да се изненадваме от внезапно връхлетели ни скърби. Св. Ефрем призовава: "Нека имаме примера на плаващите по морето. Когато се надигне вятър и силна буря, те не губят надежда за спасението си, а се борят с вълните с очакване да утихне вълнението. Когато настане спокойно време, те очакват буря и затова са винаги бдителни, така че внезапната поява на вятъра да не ги застигне неподготвени и да не ги обърне в морето. Така и ние трябва да имаме предвид както едното, така и другото. Ако дойде очакваното, това няма да бъде изненада за очакващия го, защото той е подготвен за него. Затова, когато се случи да бъдем в скърби и притеснения, трябва да очакваме облекчаване и помощ от Господа, така че при продължителна скръб да не ни доведе до смърт мисълта, че за нас повече няма надежда за спасение. По същия начин, когато сме радостни, трябва да очакваме скърби, да не би поради излишък от радост, да забравим за сълзите".

   - Дали материална, телесна или душевна, но всеки християнин има своя болка, свое страдание. "Ако пък останете без наказание, което всички са понесли, тогава сте незаконни деца, а не синове." (Евр.12:8) Наказанието, за което говори апостола, има смисъл на възпитание, необходимо за духовното очистване и израстване. Така го възприемал и св. Ефрем Сирин: “Както прясно изработеният съд не е полезен за човека, ако грънчарят не го сложи в огъня, или както младенецът не може да направи нищо в света, ако не израсне, така и душите, които не бъдат подложени на изпитание от лукавите духове чрез различни изкушения и скърби, за свидетелство на своето търпение, са като младенци, недостойни за Царството Небесно”. 

  - Скръбта довела св. Ефрем до по-дълбоко посвещение и в горнилото на изпитанието се родил неговия монашески обет. По-нататъшният му живот и творби се превърнали в апотеоз на покаянието. Ако старозаветното време имало своя "плачещ" пророк Йеремия, то в новозаветен такъв се превърнал св. Ефрем. Св. Григорий Нисийски писал за него: "За Ефрем да плаче било същото, каквото за другите да дишат; ден и нощ по лицето му се леели сълзи, но лицето на Ефрем сияело от това." Така трябва да бъде и при нас - да оплакваме греховете си и с покайни сълзи да поливаме дървото на нашия нов живот, та да даде добър плод. И занапред всеки „строго да внимава и да не забравя, защото има едно Око, което всичко вижда и за всичко държи сметка.“ 

   -  Бог има промисъл за всеки човек. Неговото око вижда всяка болестна клетка на греха в нас. Той знае най-добре какво е добро за нас, кое лекарство е достатъчно силно и колко време трябва да се приема. Целта винаги е една – да оздравеем за вечното Божие Царство. Това Царство е не просто на "добрите, които никого не са убили и не са ощетили", а на светите хора, на изцерените!

   Като имаме пред очите си тази велика цел, нека посрещаме скърбите с повече мъжество и благодарност към Бога. Тази цел напълно заслужава да изтърпим и най-горчивото лекарство. Св. Антоний Велики казва: “Странно е да благодарим на лекарите, които ни дават горчиви и неприятни лекарства за здравето на тялото, а да нямаме благодарност към Бога за трудностите и изпитанията и да не разбираме, че всичко става за наша полза, според както е дадено да стане, и съгласно с Неговия промисъл”.

   Затова нека се доверим на нашия Лекар, да бъдем послушни пациенти в Неговите любящи ръце и с радост да Го прославим! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.01.2025 г.

ВЕЛИЧИЕТО НА РИЛСКИЯ СВЕТЕЦ

 

    Преподобни Йоан Рилски Чудотворец е най-великият български светец, небесен закрилник на целия български народ. Стотици чудеса са станали по неговите молитви, но не в това е неговото величие. Той постигнал зададената от Бога цел на всеки човек – да се освети и съедини със своя Създател. Чудесата не са задължителни за светостта. Понякога Бог ги дава приживе, понякога след смъртта. Светците никога не са търсели чудеса, те винаги са търсели Бога, винаги са искали „да бъдат“, а не „да правят“. Така било и с този велик наш сънародник.

    Преподобни Йоан се родил около 876 г. в село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край реката Струма. Родителите му били благочестиви люде. Отрано те вдъхнали в него вяра и любов към Бога. Когато починали, той раздал на бедни и болни хора своята част от наследеното от тях имущество. В близък манастир постъпил като послушник. След известно време станал монах. Закопнял за тих отшелнически живот, той напуснал манастира и се изкачил на висока и гола планина, предполага се, Витоша. Направил си колиба от сухи вейки и почнал да се подвизава в пост и молитва. Хранел се само с диви растения. В една нощ разбойници го нападнали, набили го и го изгонили от там. След скитане из планината намерил дълбока пещера и се заселил в нея. В тая пещера св. Йоан прекарал 12 години.

    След това той се поселил във великата Рилска пустиня, в хралупата на едно грамадно дърво. Постел, молел се и плачел. Хранел се само с трева. Не виждал никъде човешко лице. Прекарвал със зверовете, които се оказали добри към него. След известно време го открили овчари. Вестта за него бързо се разнесла из околните долини и полета. Много хора от различни места идвали при хралупата, за да видят и чуят тоя пустинник. Някои от тях водели със себе си болни, а преподобният измолвал от Бога за всички здраве.

    Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Като стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:

- Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря!

Спътниците вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Замолили го да излекува болния.

- Деца мои – им казал той, - това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!

Те продължили по-усилено да молят светеца. Той се помолил горещо и обхванатия от нечист дух бил освободен.

    Смиреният Йоан искал да се усамоти тъй, че да скъса изцяло с тая широка известност. Напуснал любимия си дъб и продължил да се изкачва нагоре в планината. Стигнал до грамадна скала, до която видял просторна пещера. Поселил се в пещерата, а на скалата се молел ту изправен, ту на колене. Тук той водел непрекъсната борба с изкушенията на зли духове и с всички природни стихии – ветрове, бури, снегове, виелици.

    И тук великият отшелник не останал скрит от човеците. Слухът за неговите удивителни подвизи стигнал и до благочестивия цар Петър. Царят искал да го види, да го чуе и разговаря с него. Изпратил 9 опитни ловци да го търсят. Те много дни търсели и след като изнемощели от умора и глад, накрая го открили. Светецът имал само един хляб, но ги нагостил щедро и по Божие чудо след като се наситили, останал още половин хляб. Завръщайки се, удивените пратеници известили всичко на царя.

    В житието, написано от св. патриарх Евтимий четем: „Царят прочее се разпали от божествена ревност и облак от радост го обгърна. Бързаше сякаш елен по време на жътва към водни извори, взе със себе си и приближените си и се устремиха към планината. И когато дойдоха до реката, наричана Рила, намериха голяма скала, твърде висока и стръмна, и съвсем непристъпна. И като не можеха да вървят напред, върнаха се. Веднага се изкачиха на друга висока планина, която местните хора бяха свикнали да наричат Книшава, и оттук му показваха планината и скалата, където живееше преподобният. И царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото. И незабавно изпрати двама слуги, които обичаше много, молейки и призовавайки, та да се сподоби с благослов, понеже много страстно желаеше да го види. А слугите, щом получиха поръчението на царя, отидоха там и съобщиха на светеца. Той пък каза, че това е невъзможно. „Обаче, чеда – рече, – кажете на царя: Твоят труд и твоето приношение принесени бяха на Бога сякаш кадило благовонно и приети бяха. Но ти бързо си иди оттук, понеже мястото не е яко, да не би да пострадаш случайно и ти, и хората с тебе. А наше смирение не ще можеш да видиш в тукашния живот, но в бъдещия и до насита ще се гледаме, и на онази неизказана радост ще се насладим, ако отправим оттук [към небето] достойни плодове на покаянието.“ Царят беше много печален и си отиде с много горест и скръб, мислейки, че е загубил нещо велико. И щом стигна в двореца, отново му изпрати за благословение немалко злато, а също и различни плодове, подходящи за монасите. Изпрати и послание със следното съдържание: „Цар Петър до всечестния отец пустинножител Йоан. Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за богатство и суетната слава, а също и страстите не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!“

    Блаженият Йоан склони пред молбата и пред постническите храни, като сломи силата на възвисеността си, но на златото не обърна никакво внимание и му извести така: „Убогият Йоан до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър. Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночестващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито сама водата, за да утоли жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта придобивка. Тези неща са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него." И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната; да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство. Валяй се под нозете на твоята Майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на Господстващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“ А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.“

    Не се срещнали физически двама велики светци. Но се срещнали духовно, и колко много можем да се поучим и от двамата! Единият - живеещ в света и имащ светските власт и блага, се кае и смирява, кланя се на дрипавия отшелник и търси Този, Който е отвъд всяка земна суета. Другият – имайки само и единствено Бога, Го пази ревностно в сърцето от всякакво сребролюбие, плътоугодие, гордост и тщеславие. И не само това, но разтваря сърцето си за царя като мъдър и любящ духовен отец.

    В това е величието на Рилския светец – в неговото смирение, чистота и любов. С тях той се съединил с Бога. А чудесата дошли като свидетелство за постигнатата цел - богоподобието.

    Преподобни Йоан отказал царското злато, а вероятно е бил изкушен да го вложи в съграждането на манастир. Но манастир не се гради по човешки, върху злато, а по Божия начин - върху смирение и любов. И понеже свети Йоан избрал да гради чрез Бога, затова Бог промислил в Рилската пустиня България да се сдобие с най-голямото си духовно гнездо. Мнозина надошли около Божия угодник и пожелали да се отдадат на подвизи като него. Построили малък манастир, пръв игумен на който станал сам преподобният Йоан. Но доброто зърно винаги ражда изобилен плод и през вековете Рилският манастир се възвисил като най-значимото наше духовно средище, съкровищницата на България.

    На 18 август 946 г., на седемдесетгодишна възраст, преподобни Йоан блажено починал. Бил погребан в самата пещера от братята монаси.

    След няколко десетки години Божият угодник се явил на учениците си и поискал от тях да пренесат мощите му в град Средец (София). Като отворили гроба му, те видели нетленно и благоуханно тяло. Прославяйки Бога, с чест те го пренесли в София. Това станало на 19 октомври – ден, в който оттогава се чества тържествено неговата памет.

    Това честваме ние днес и ще се чества винаги, и през цялата вечност, защото са верни думите Соломонови: „Споменът за праведника ще пребъде благословен, а името на нечестивия ще бъде заличено.“ (Пр. 10:7) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

19.10.2024 г.

КАТО СЕ ТЪРПИТЕ ЕДИН ДРУГИ С ЛЮБОВ

(ДЕСЕТА СЕДМИЦА СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

„И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов  и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас.  А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.” (Еф.4:1-7)

Тази неделя искам да обърна Вашето внимание на едно особено словосъчетание, което се среща 58 пъти в апостолските послания и което св. ап. Павел използва и в днешното апостолско четиво. Това са думите „един други”, или един на друг, които са превод на гръцката дума „allelon”. 

Да се изграждаме един  друг, да се окуражаваме един друг, да си прощаваме един на друг, да се приемаме един друг, да се обичаме един друг, да се молим един за друг, да служим един на друг. Това словосъчетание е толкова важно, че сякаш описва целия живот, който Бог очаква да види в Църквата. В днешния апостолски текст св. ап. Павел призовава „да се търпим един друг”.

Словосъчетанието един друг, фигурира и в края на всяка ектения: „Като поменем заедно с всички светии пресветата, пречиста, преблагословена, славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем.“

С това Бог чрез свещеническите уста призовава: Като имаме примера на Пресветата Богородица и светиите, нека отдадем себе си на Бога и на ближния, както е евангелската заповед.

И тук аз съм изкушен да отворя житията на светиите и да давам примери на братска любов, от което те преизобилват. Казвам „изкушен“, не защото примерите са нещо погрешно, напротив, но защото самият св. ап. Павел никога не избързва, а преди да даде практически напътствия, винаги поставя ясно вероучителната истина, върху която гради християнския „праксис“.

В нашия апостолски текст светипавловата  теза е: Чрез едната вяра в единия Господ вие се кръстихте в едно кръщение и съставлявате едно Тяло – Църквата. И понеже сте направени едно, дръжте се като едно, проявете смирение, кротост и великодушие да изтърпите тези ваши братя, които ви дразнят.

Това е смисълът на текста. Какъв реализъм у апостола! Той не призовава вярващите към усмивки, любезности и прегръдки. Апостолът е наясно, че любовта е повече от емоция. В един клуб по интереси (поетичен, музикален, шахматен или др.) не е необходимо особено претърпяване. Там хората са с едни интереси, от една прослойка, там не е и толкова трудно да има взаимна симпатия.

Но Църквата не е клуб по интереси! Тя е духовно семейство!

В плътското, биологично семейството ние не можем да избираме братята и сестрите си. Просто чакаме пред родилното отделение и приемаме нашето братче (сестриче) такова, каквото е. Беличко или по-черничко, с руси косички или с клепнали уши, ревливо или кротко. Каквото е, Ние винаги го приемаме с любов, радваме му се и го обичаме. С него сме братя или сестри, не защото сме го избирали, а защото имаме общ Баща. Така е в биологичното семейство, така е и в духовното – Църквата Христова. Огледайте се около вас, това сме духовното семейство тук, в град Плевен. Харесва ни, или не ни харесва, това сме ние. Трябва да се приемаме един друг така, както приемаме братята и сестрите си по плът. Знаем прекрасно техните недостатъци, но те са си нашите родни братя (сестри) и ние си ги обичаме. Така и Църквата е едно духовно семейство, в което трябва да цари нежност, споделяне и топлина.

Когато говори обаче за функционирането на Тялото Христово, св. ап. Павел отива по-далеч от аналогията със семейството. Той нарича Църквата Тяло на Христа. И нека уточним, той няма предвид, че вселенската църква е тяло, в което примерно Гръцката църква е един орган, Руската е друг, а българската - трети. Когато използва аналогията Църквата - Тяло Христово, ап. Павел говори за евхаристийното събрание, за православните вярващи в кое да е селище, които са събрани на едно място, за да служат св. божествена литургия. Местното евхаристийно събрание има цялата пълнота на Църквата като Тяло Христово. В него са образът на Христа – епископът (или служещият свещеник) и около него образът на апостолите – свещениците и образът на народа – миряните.

Сам св. ап. Павел обяснява прекрасно функционирането на Тялото Христово: „Защото и тялото не се състои от един член, а от много. Ако ногата каже: понеже не съм ръка, не принадлежа към тялото, нима затова тя не е от тялото? И ако ухото каже: понеже не съм око, не принадлежа към тялото, нима затова то не е от тялото? Ако цялото тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото бъде слух, де ще е обонянието? Но сега Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно. И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега - много членове, пък едно тяло. И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други. И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове.” (1Кор. 12:14-27)

Не е необходимо човек да има медицинско образование, за да схване Павловото поучение. Има някои части от тялото - очите, устата, ушите, ръцете, нозете, които са видими и го изразяват. Има и други части, скрити под кожата като мускулите и сухожилията, като костите и ставите, които остават невидими. А има и вътрешни органи, които се виждат само при операция или ехография, като сърцето, мозъка, дробовете, бъбреците.

Сред коринтяните имало незрялост, те давали превес на тези дарби, които изразявали външно Тялото Христово – дарбите за говорене на езици, за проповядване. Стремели се всеки да бъде такъв външен орган. Разбира се, в основата на това лежи гордостта и тщеславието. Затова и св. ап. Павел обръща внимание, че скритите, невидими на пръв поглед органи са много по-важни отколкото тези, които са предмет на външно наблюдение и които предизвикват хорското мнение.

Кое е по-важно, езикът или сърцето, окото или белият дроб? Ясно е, че без сърце и дробове въобще не може да се живее. Така и християнинът може да е мирянин, да е невидим за другите, но със своята верност да пребъдва като молитвен воин в скритата си стаичка и да бъде като сърце или дроб за местната църква. И само Главата на Тялото – Христос, да знае, че той е сърце или дроб!

Има и още нещо важно в тази аналогия, което ни приближава и към смисъла на днешното апостолско четиво. На всеки се е случвало да влезе прашинка в окото. Инстинктивно разтриваме с пръст, натискаме клепача за да причиним сълзене и прашинката излиза. Колко прост пример, а колко неща ни казва. Окото страда и му идват на помощ пръстите на ръката. Те задействат слъзните жлези и секрети и така с общи усилия врагът-прашинката е победена и изхвърлена от тялото. Или една бактериална инфекция: когато в организмът започне размножаване на „лоши” бактерии (патогени), тогава се задействат човешките имунни клетки, активират се автоматично „добри” бактерии и така организмът възстановява необходимия баланс. Искате ли още примери: отворете учебниците по медицина и ще видите не хиляди, а милиони примери. Един орган страда и всичко в тялото страда и се гърчи, Но когато един страда и всички други органи не чакат специална покана, а се стремят да му помогнат, да излекуват болното, за да бъде цялото тяло в хармония.

Бог създаде света да бъде Църква – да функционира като Тяло на Неговия Син, в любов и хармония. Уви, нашите прародители се провалиха. Затова чрез изкупителното дело на Иисус Христос Бог съгражда едно ново общество, в което между неговите членове трябва да цари такова любовно взаимодействие, каквото наблюдаваме в съвместното действие на всички членове на едно физическо тяло.

Болният грешник влиза в това ново общество със старите си рани – егоцентризъм, мнителност, скъперничество, клюкарство, осъдителност, обсебчивост и много други. Тези, които са по-напред в пътя на освещението, трябва да обгърнат духовно новородените с топлина и приемане, но и да бъдат реалисти – това не е лесно! Случва се новите във вярата да отвърнат на нашето добро със зло. Трябва търпение! Погледнете лекарите, те слагат предпазни маски, но не изоставят болните с гноящи и инфектирани рани. Така и в Божията лечебница - Църквата, апостолът приканва: „приемайте се един друг, както и Христос ви прие за слава Божия”. (Рим.15:7) Как ни е приел Христос? Той не е поискал първо да се очистим, а после да дойдем при Него. Напротив, приел ни е като болни и грешни хора и едва в процеса на следването на Христа, Той ни излекува.

Лечението е дълъг и често неприятен за околните процес. Помня от офицерските си години, как тялото на един колега под куртката беше цялото в ужасни рани от псориазис. Подаваха се над яката му и всички избягваха да сядат в автобуса около него. Но имаше един човек, който го търпеше - съпругата му. Всяка вечер тя с търпение го мажеше с мехлем. Така и ние трябва да се търпим „един други с любов”. Именно те, „проблемните хора” са лакмус за нашето смирение и любов, която дълго търпи и е милостива. А вероятно и ние не сме без проблем, и под нашата яка се подава някоя рана!

Както здравият телесен орган инстинктивно, без специална заповед се притича на помощ на болния, така нека и ние, християните, които сме по-здрави, се притичваме на помощ на страдащите и болните членове на Тялото Христово. Но трябва смирение, както съвегва аподтолът:„Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов”.(Гал.6:2)

Игуменът на Печорския манастир, известния св. Теодосий, още приживе бил обичан и уважаван от всички като Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж тръгнал по манастирска работа, замръкнал в княжеския дворец. Държал да се прибере в манастира въпреки настояването на княза да остане. Най-после князът заповядал да приготвят едноместна каляска и един от слугите да го закара, като води коня отред. Вървели известно време и слугата съблазнен от простото облекло на монаха, го помислил за някой най-обикновен калугер и му казал: „Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!“ Свети Теодосий безропотно се съгласил и слязъл да води коня, а слугата като господар се разположил в каляската и скоро заспал. Цяла нощ праведникът теглил каляската, а на сутринта всички, които го срещнали по пътя му се кланяли почтително, защото го познавали. Слугата, виждайки това, се зачудил, защо всички се покланят на монаха. Наближили манастира, а там цялото братство излязло да посрещне своя игумен и му се поклонило до земи. Слугата изпаднал в ужас и страх от видяното, защото очаквал наказание и отмъщение. Но св. Теодосий отишъл при него кротко, хванал го дружелюбно за ръката, завел го в кухнята и заповядал да го нахранят добре…

         Братя и сестри,

             Някой сигурно ще каже: чудесно, но аз нямам нерви да търпя. Апостолът не призовава към здрави нерви, а към „смиреномъдрие, кротост и великодушие”, с които да търпим. Забележете, и в двата горепосочени примери как смирението, т.е. поставянето на ближния по-високо от нас, води до търпение. Води до обличането на слугинска престилка по примера на Христос на Тайната Вечеря. 

         Ще завърша с една светоотеческа мисъл от книгата „Древен патерик”, която показва колко голяма полза за душата си придобиват тези, които обличат слугинската престилка: „Който налива в ръката си елей, за да помаже слабия, сам първо приема от мазнината на елея. Така и онзи, който се моли за брата, преди да принесе нему полза, сам получава полза от охотната проява на своята любов.“ Нека си претърпяваме и се молим, братя, един за друг, за да се излекуваме: защото апостолът ни убеждава, казвайки: „Молете се един за други, за да се изцерите” (Иаков 5:16). Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

08.12.2019 г.