КЛЮЧЪТ ЗА ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО Е В НАС

(СВЕТИ ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ)

    „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него.“ (Мат.4:18-20)

   Всяка година добавяме щрих към образите на първовърховните апостоли Петър и Павел. Днес ще размислим върху тяхното призоваване за Христови ученици. 

    Вижте категоричната реакция на Андрей и Петър на думите на все още непознатия проповедник. Доверили се на свидетелството на св. Йоан Предтеча и на своето сърце. 

    Да изоставиш сигурното – дома, бизнеса, и да тръгнеш да ловиш човеци. Какво значи да ги уловиш, та човека е най-лукавото и хлъзгаво същество? Дори да успееш да го привлечеш с нещо, във всеки момент може да намери причина да те изостави и предаде. Затова много хора днес си казват – искам да работя с машини, а не с хора. Да ловиш хора значи да се откажеш от спокойствието и сигурността. Но значи също да се откажеш от земното заради небесното.

    Това което ни поразява в ап. Петър и всички останали апостоли е бързината и категоричността на техния отговор - „веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“. За какво говори това? Че тези хора бяха възлюбили истината, преди тя да им се открие като личност. Свикнали сме да говорим за тях като за прости рибари, но пропускаме, че в душите им се бе извършила предварителна работа, за която Писанието не споменава. Почвата на техните сърца бе дълбоко разорана. Сами я бяха разорали с размисли за суетността на този свят, за човешкото страдание и болка - нещо, което не виждаме в книжниците и фарисеите. Сърцата им жадуваха за Месия. Затова св. ап. Андрей казва просто „Намерихме Месия“ и брат му Петър откликва. Господ им казва "Вървете след Мене", и те тръгват. Разпознават гласа на Истината, защото са копнели ден след ден за нея, защото търсенето на истината е предтеча на истината. 

    Не е ли валидно същото за ап. Павел. Валидно е, и то с огромна сила! Савел не беше някакъв топлохладен кабинетен мъдрец, а гореше за истината още преди да срещне Христа. Сърцето му бе подготвено „при нозете на Гамалиила“, но огънят го бе накарал да остави спокойствието и да воюва за истината. Разбира се, той не познаваше Истината като личност и не воюваше по духовен начин, но сърцето му гореше от ревност за Истината. И когато по пътя към Дамаск той бе заслепен от Божията светлина и чу глас „Савле, Савле, защо Ме преследваш?“ (Деян.9:4), той не попита „Ти извънземен ли си, от коя планета идваш?“, не попита „Има ли те, Господи“, „А той попита: „Кой си Ти, Господи?“. В него гореше вяра в Бога на Израил, той просто нямаше светлина за Неговото име. Кой си Ти? И когато чу, че това е Иисус, той не каза – добре, вече ще коригирам богословието си и ще вмъкна Иисус в него. А какво попита? „Господи, какво искаш да направя. А Господ му рече: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел стана от земята и макар очите му да бяха отворени, не виждаше никого. И като го водеха за ръка, заведоха го в Дамаск“ (Деян.9:6,8) 

   Ето така решителния и неуморим холерик Савел (буквално „голям“) стана Павел (буквално „малък“). Стана послушен на Бога като малко дете, което водят за ръка.  Срещата с Христа промени ли неговия устрем? Не, просто промени посоката!

    Това е вярата, която толкова ни липсва – вяра осмислена и изстрадана, вяра, която няма да се съблазни, защото съзнава дълбоката си греховност и знае, че никъде другаде няма думи на вечен живот. Вяра, която казва – не мога да живея извън истината, ето ръката ми, води ме където искаш. А ние цял живот си оставаме големи и разумни. Уж сме с отворени очи, а не виждаме нищо. Слепи сме, но вървим смело, отблъсквайки подадената ръка за водителство... 

    Размислете колко различни по темперамент бяха Петър и Павел!

    За св. ап. Петър знаем, че е бил човек откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Сангвиник! Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитвал Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат.16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?! 

    Въобще, Петър беше човек с доста кусури. В едно обаче на можем да го обвиним – в топлохладност! Затова нямаше как любовта му да не победи всички негови човешки слабости. Също като Спасителя да стане смирен "като агне, водено на клане" и като св. ап. Павел послушен като дете! Това ни разкриват думите: "А когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и ще те поведе там, където не искаш.“ А това Той каза, за да посочи с каква смърт Петър щеше да прослави Бога. След тези думи му каза: „Следвай Ме!“ (Йн.21:18-19)

    Днес честваме първовърховните апостоли – колкото различни в темпераментите си, толкова еднакви в горещата си любов към Бога. И в това е голямата им отлика от нас.

    А иначе и те, и всички светии бяха, както казва ап. Яков „подобострастни нам човеци“ – със същата човешка природа, слаби и смъртни, изкушавани. Но това не означава, че са били като нас, що се отнася до начина, по който са откликвали на Божия призив и по дълбочината на вярата, която са имали.

    Отец Божидар Главев отбелязва, че днес в проповедите на повечето съвременни проповедници чуваме следния рефрен: „Светиите са били хора като нас, но са били преобразени от Светия Дух.” И съвсем правилно твърди, че формулата „като нас” днес се използва, за да ни обнадежди, но на практика ни приспива, защото не казва нито дума за реалното предизвикателство на светостта.

   Протестантите въобще пропускат преображението от Духа, но и ние, православните, не вникваме много в този проповеднически рефрен. Защото изниква въпроса: „А като са били същите хора като нас, защо тогава ние не сме като тях? Защо не успяваме не само да станем светии, но дори да се издигнем над нивото на елементарното благочестие?”

    А отговорът е, че преобразяването е от Светия Дух, но ключът е в нашите ръце, или по-скоро в нашето сърце. Христос хлопа, но ние сме тези, които отварят вратата. Понякога с радост и желание, понякога с мъка и борба, важното е да отваряме. Защото колкото повече отваряме за Христос, толкова повече се преобразяваме духовно.

    Затова нека оставим клишетата и да се отзоваваме на всеки повик на благодатта. Светиите са отговорили на благодатта безусловно, без отсрочка, без половинчатост. А ние обикновено се крием зад уговорките: „ще постя, но не фанатично, нали постът е за човека, а не човекът за поста”, „ще се моля, но без да си развалям спокойствието и комфорта”, „ще простя, но няма да забравя”.

    Какво да кажем пък за послушанието към духовния наставник като към послушание на самия Христос? И апостолите можеха да кажат за Иисус „Божий човек е, но е и син на дърводелеца Йосиф. Ще го слушаме за някои неща, за други ще караме по своя ум“. Но не го казаха, макар че бяха хора като нас! 

    Да, разлика в нашата природа и тази на светците няма. Но я има във волята, в решимостта ни да откликваме на Христос. Савел гонеше Църквата, а Иисус го попита "защо Мене гониш", защото Църквата е Тяло Христово. Савел стана Павел, защото разбра тази велика истина и също като ап. Петър отдаде живота си на Църквата. 

    Това, което Църквата казва, го казва самият Христос! Не само чрез Библията говори Христос, а чрез Църквата. Църквата тълкува Библията, ние се покоряваме, Църквата казва: от днес започва пост, ние се покоряваме. Църквата казва: Ванга и Дънов са анатема, ние се покоряваме и не ги цитираме в социалните мрежи. 

   Съзнаваме ли, че когато Църквата говори, Христос хлопа на сърцето? Или се покоряваме избирателно само на това, което е нам разбираемо и угодно?

    Опасявам се, че тук се разминаваме много със светиите. Да, светиите са били хора като нас, но ние не сме като тях. И не защото природата ни е различна, а защото сърцето ни е раздвоено, волята ни е разколебана, а вярата – разредена с човешко мъдруване. Затова сме наспособни за подвиг, за свето волево насилие, макар да знаем добре, че "царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят;" (Мат.11:12)

    Много стаи има в човешката душа и Бог знае всичко, което е в тях. Но няма да влезе без ние да му отворим. Ключът за всяка стая е в нас, а отключването на вратата е нашият подвиг. Колкото повече отключваме на Христос, толкова повече Той ни очиства, вселява се в нас и ни преобразява. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

29.06.2025 г.

ЗА ХРИСТИЯНСКИЯ ПАТРИОТИЗЪМ

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ)

„И Той им каза: „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци.“ (Мат.4:19)

    Днешният евангелски текст ни връща към призоваването на първите апостоли – братята Петър и Андрей и Зеведеевите синове Яков и Йоан - всички по професия рибари. Това е началото на тяхното следване на Христа, на тяхното ученичество. То има ясно указана цел – да станат „ловци на човеци“. Това е обещанието и целта на тяхното "школуване" при Христос - личното им духовно преобразяване, което да се разпростре към хората около тях.

    След три години и половина обучението беше завършено. Виждаме това в чудесния улов от 153 риби в Тивериадското езеро. (Йн.21:1-14) Сто петдесет и три - едно число, което иначе няма как да запомним: нито е кръгло, нито е кратно на някое от известните като „свещени” числа, нито има някаква друга забележителност. Неизброими са опитите през вековете да се даде някакво обяснение на това загадъчно число, но Църквата и досега няма единно тълкуване. Въпреки разномислието по въпроса, убедително звучи отговора, свързващ чудесния улов на апостолите - последния урок на Учителя преди Възнесението, с началото на тяхното ученичество и обещанието да станат "ловци на човеци". Той ни насочва към това, че големите риби са символ не на отделни хора или малки общности, а на големи групи хора – цели народи, които ще бъдат уловени от апостолите в мрежата на Христовото евангелие.

    "Дипломирането“ на апостолите в Христовото училище стана на Тивериадското езеро, но "дипломата" им беше подпечатана на Петдесетница с даването на Светия Дух!

   Реализацията на апостолите като „ловци на човеци“ пък може да проследим по-нататък в историята. Това е просвещението на народите с благата вест, предобраз на което се явява чудесният улов в Тивериадското езеро.

    Днес на земята живеят около 8 милиарда души от хиляди етноси. Но учените са достигнали до извода, че в това етническо разнообразие има формирани около 150-155 нации. Това ни насочва да разглеждаме тези 153 големи риби като оформени нации. Тук сме длъжни да дадем кратко пояснение на понятията народ, етнос и нация.

    Народ – това е родово понятие, т.е. гледат се какви са родителите ти. Човек се ражда част от даден народ и не може да промени това.

    Етнос – гръцката дума означава племе, семейство - общност, определена от бита и  възприятията за света и живота, формирани от най-ранна възраст. Понятието етнос е много сходно (а според някои идентично) с народ, но не изисква непременно кръвна връзка. Фокусът не е върху гените, приети от родителите, а върху  порядките и бита, оформени в детството.

    Нация – това е общност, базирана на минало, език, култура, традиции и вярвания. Хората от една общност са със сходни схващания в социалната, културната и духовната сфера. Принадлежността към дадена нация е въпрос на личен избор, т.е. не зависи от гените и може да преодолее (макар и трудно) възприятията, формирани  в детството.

    С голямо вълнение трябва да отбележим, че българския народ е една от тези 153 риби - нации. Една красива рибка в бяло, зелено и червено, уловена в мрежата на благовестието… Той стана нация, и то нация християнска, благодарение на светите равноапостолни Методий и Кирил и техните ученици, както и на благоверния и равноапостолен цар Борис-Михаил. 

    (Трябва да уточним също, че въпросът за нацията не се покрива с въпроса за националната държава, като последната е само форма на нейната организация. Националните държави, както знаем, възникват в Европа през 17-18 век)

      За съжаление, от началото на 21 век е налице едностранчиво разглеждане на въпроса за любовта към отечеството. Тази любов някои представят като несъвместима с вселенския характер на Църквата и небесното гражданство на християнина. 

    Ние, православните християни, не твърдим, че имаме някаква „двойна родина“, земна и небесна. Безспорно, „Нашето гражданство е на небесата“ (Фп.3:20), но ние имаме конкретен земен живот, в който търсим Божието царство. Ние „падаме и ставаме“ не в някаква метафизична, абстрактна и спекулативна област, а в конкретна реалност, която наричаме свое земно Отечество, заобиколени от сходни нам хора, сходни не само външно, но и душевно-духовно. Не можем да пренебрегнем това.

    Затова днес честваме не просто светиите, просияли по нашите земи. Всички те, освен че са живели в тези земи, са се чувствали част от една общност така, както св. ап. Павел се е чувствал част от еврейския народ. Съвсем неочаквано за всички "широкоскроени" глобалисти, апостолът на езичниците, за който "няма вече юдеин, нито грък" заявява в порив на патриотизъм: „Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът“. (Рим.9:3) Едновременно глобалист и патриот! Днес обаче ни е трудно да съчетаем и двете.    

   През 1937 г. руският православен писател Иван Илин издава в Женева забележителната си книга „Основи на християнската култура”. Ще приведа откъси от главата „За християнския национализъм“, като подчертавам, че навсякъде ще заменя компрометираната (най-вече от нацистите) дума национализъм с патриотизъм.

     „Най-дълбоко единство между хората – казва Илин – възниква на основата на духовното сродство, на сходното душевно-духовно устройство, на сходна любов към единното и общото, на основата на общата съдба, свързваща хората в живота и смъртта, на еднаквото съзерцание, общия език, сродната вяра и съвместна молитва. Това именно представлява националното единство между хората.

    Националното чувство не само не противоречи на християнството, но от него черпи своя висш смисъл и основание; защото то създава единство между хората в дух и любов и привързва сърцата към най-висшето на земята – към даровете на Светия Дух, дарени на всеки народ и по собствен начин претворени от всеки един от тях в историята и в културното творчество.

    Ето защо християнската култура се осъществява на земята именно като национална култура и патриотизмът не подлежи на осъждане, а по-скоро на радостно и творческо възприемане.

    Всеки народ има инстинкт, получен от природата (което означава – и от Бога) и дарове на Духа, изливани в него от Твореца на всичко. Инстинктът и духът у всеки народ съжителстват по различен начин и създават драгоценно своеобразие. Така всеки народ по свой начин встъпва в брак, ражда, боледува и умира; по свой начин мързелува, труди се, стопанисва и отдъхва; по собствен начин скърби, плаче и се отчайва, по свой начин се усмихва, смее се и се радва; по свой начин ходи и танцува; по собствен начин пее и създава музика, по собствен начин говори, декламира, спори и ораторства; по свой начин наблюдава, съзерцава и твори живопис; по свой начин изследва, опознава, разсъждава и доказва; по свой начин мизерства, проявява милосърдие и гостоприемство; по собствен начин строи домове и храмове; по свой начин се моли и проявява героизъм; по свой начин воюва…

    По своему се издига и пада духом; по свой начин се организира. Всеки народ има различно собствено чувство за права и справедливост; различен характер, различна дисциплина; различна представа за нравствен идеал; различна политическа мечта; различен държавнически инстинкт. С други думи: всеки народ има различно и специфично душевно устройство и духовно-творчески акт. И у всеки има специфична национално-зачената, национално-износена и изстрадана култура.

    Така е и в природата и в историята. Също така е и при инстинкта, духа, и цялото културно творчество. По този начин всичко ни е дадено от Бога.

    И това е хубаво. Това е прекрасно. И никога не е осъждано в Писанията. Различни са тревите и цветята в полето. Различни са дърветата, водите и облаците. „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък” (1Кор.15:41). Богата и прекрасна е Божията градина: изобилие на видове, блести с форми, сияе и радва с многообразие. И всеки народ заслужава да съществува, да процъфтява и да слави Бога по-своему. И именно в това си многообразие вече (творението) пее и възнася хвала на Твореца. И трябва да си духовно сляп и глух, за да не го постигнеш.

    Мисълта да угасиш това многообразие на славословието, да изпразниш това богатство на историческата Божия градина, да сведеш всичко до мъртва еднообразна щампа, до „униформа”, до еднаквостта на песъчинките, до безличие след вече просиялото в света духовно различие – подобна мисъл може да роди само болна душа, в злобна, завистлива конвулсия, или в мъртъв и сляп разум. Подобна плоска и пошла, антикултурна и разрушаваща всичко идея би била истинско проявление на безбожието. Абсолютно невъзможно е да почерпиш такава идея от християнството, от Евангелието, от Православието.

    Всеки народ служи на Бога както умее – със своята история, с цялата си култура, с целия си труд и пеене. Един народ служи творчески и разцъфва духовно, а друг – нетворчески и вехне духовно. Има такива народи, които престават да служат и се превръщат в шлака, отпадъци в историята...

    Патриотизмът е уверено и страстно чувство, в същността си предано и драгоценно в творческо отношение:

- че моят народ е получил даровете на Светия Дух;

- че ги е приел с инстинктивния си усет и творчески ги е претворил по своеобразен начин;

- че вследствие на това неговата сила нараства и го призовава към велики и творчески дела;

- че затова на моя народ се полага културна „самостойност”, като залог на величието и независимост в съществуването му като нация и държава.

    И в това свое чувство, истинско и дълбоко, християнинът е прав и не подлежи на осъждане. Това чувство изпълва цялата му душа и оплодява неговата култура.

    Националното чувство е любов към историческия и духовен образ, към творческия акт на своя народ.

    Патриотизмът е вяра в богодаруваната благодатна сила на народа и в неговото призвание...

    Патриотизмът съзерцава своя народ пред Божието лице, съзерцава неговата душа, неговите таланти, неговите недостатъци, неговата историческа проблематика, неговите заплахи и неговите изкушения...

     Ето защо истинският патриотизъм не е тъмна, антихристиянска страст, а е духовен огън, водещ човека към жертвено служение, а народа към духовен разцвет.

    Християнският патриотизъм е възторг от съзерцанието на своя народ в Божия план, в даровете на Неговата благодат, в пътя към Неговото царство.

    Това е благодарение на Бога за тези дарове: но това е и скръб за своя народ, ако той не е на висотата на тези дарове.

    Патриотизмът учи и на смирение – в съзерцание на слабостта и краха на своя народ.

    Патриотизмът отваря очите на човека и за националното своеобразие на другите народи; той учи да не се презират другите народи, да се признават духовните им постижения и тяхното национално чувство; защото и те са съпричастни към даровете Божии и ги претворяват по своему.

   Така осмислен, патриотизмът учи човека, че безнационалността е духовна безпочвеност и безплодие; че интернационализмът е духовна болест и източник на съблазън и че наднационализмът е достъпен единствено на истинския патриот...

     Неоснователно е твърдението, че патриотът „ненавижда и презира другите народи”. Същността на патриотизма съвсем не включва ненавист и презрение; тези чувства могат да се включат във всичко, ако душата на човека е зла и завистлива. Действително има псевдопатриоти, отдаващи се на подобни чувства. Но всичко може да бъде извратено и с всичко може да се злоупотреби…

    Християнският патриотизъм измерва живота и достойнството на своя народ с религиозна мярка: идеята за Бога и Христос, Сина Божий. Този критерий именно изисква от християнския патриот безусловна преданост и безусловна вярност; той също го учи на наднационално съзерцание на човешката вселена и на вселенското братство между хората. Истинската съборност не само не отрича патриотизма, но израства от него и го укрепва, така че истинският патриот да може да встъпи във вселенско братство само като жив представител на своя народ и неговия национален дух.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

18.06.2023 г.