ТОЛКОВА ГОЛЯМА ВЯРА!

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Днес прочетохме как Господ Иисус Христос похвали вярата на един военнослужещ. Затова ще размислим каква беше тази вяра, която предизвика Господнето възклицание?

    Първото странно е, че човекът бе римлянин, а не, както можем да очакваме, юдеин. 

    Знаем, че римляните се били многобожници и в пантеона на техните богове са попадали божествата на всички завладяни от тях народи. Условно можем да групираме боговете на медицината и изцелението в три групи:

   1. Малки и домашни: Салус (предимно за превенция на заболяванията); Лари, Пенати (за леки здравни проблеми);

    2. По-големи и специализирани: Аполон (най-вече до 3 в. пр. Хр., когато започва да доминира култа към неговия син Асклепий); Асклепий - хората са посещавали неговите храмове (асклепиони), където са спали в свещените помещения (абатони), за да получат изцеление или сънища с лечебни указания; Хигия (дъщеря на Асклепий) – за хигиена и пречистване; Флора – за билкови лечения.

    3. Върховен бог Юпитер (съответстващ на гръцкия Зевс) – защитник от болести на целия народ, т.е. епидемии. Той бил пазител на закона, реда и справедливостта, а неговият култ бил централен в държавната религия.

    Никой от тези богове не бил всемогъщ, всеки отговарял за определена област от живота, а Юпитер бил по-скоро арбитър между тях.

   Римляните са били много внимателни в култовите си практики, за да не предизвикват гнева на "по-малките" божества, докато почитат по-висшите, както и обратното. На Юпитер принасяли бик, на най-малките богове – мляко. Римляните принасяли и обща жертва – на "Dii Immortales" (Безсмъртните богове), за да не обидят никого. За получаване на изцеление започвали молитвите и ритуалите си от най-висшия – Юпитер, и така по веригата надолу. Римските богове били ревниви, затова ако  хората объркали към кого да се обърнат или пък с ритуала си разгневят някого, трябвало да извършат piaculum (умилостивителна жертва), обикновено с овца или вино.

    И така, римляните са вярвали, че боговете работят в йерархия, но всеки има своя сила, роля и воля. Ключът бил в точната диагностика + точният бог. Но трябвало да се принасят постоянни жертви, защото Юпитер не бил единоначалник, а само арбитър между спорещи помежду си и със самия него богове.

    В тази вяра бил възпитан римския стотник. Но евангелист Лука ни разкрива и нещо друго важно за него. Юдейските стареи свидетелствали за стотника пред Иисус, че „той обича народа ни и ни е построил синагогата“ (Лк.7:5). Това е показателно, че в сърцето на стотника се бе извършила важна промяна. Текстът казва твърде малко, за да заключим, че той е преминал радикално от многобожие към еднобожие и Яхве бе заел мястото на единствения и всемогъщ бог. Но със сигурност можем да говорим за разочарование от римските "богове". Делата на стотника говорят ясно -  в сърцето му синагогата бе заменила пантеона на римски божества, създадени от грешните човеци по затъмнения човешки образ и подобие. Тази промяна, разбира се, не била подкрепена с обрязване и видимо преминаване в юдейската религия.

    Предстояла му най-решителната крачка към спасението – да разбере и повярва в Христовите думи „Който е видял Мене, видял е Отца“.

    И стотникът направи тази крачка. Схвана това, в което мнозина юдеи се препънаха. За разлика от фарисеите, в този полуезичник се намираха някои неща, които му помогнаха да види в Иисус Спасителя:

    - Любов към ближния, и то не само към роднините, а към слугата;

    - Смирение. „Не съм достоен да влезеш под покрива ми“ Забележете, това го казва един римлянин, като така поставя себе си по-ниско от презираните некултурни юдеи. Казва го един римски офицер с много по-висок статус от някакъв провинциален юдейски дърводелец;

   - Добродетелност. Вече споменахме, че бе построил синагогата, а самите юдеи казваха за него „той заслужава да му сториш това“. Какъв парадокс, стотникът казва за себе си – недостоен съм, а хората около него – той заслужава! Това явление наблюдаваме в живота на всички светии. Хората ги хвалят и почитат, а те твърдят за себе си – аз съм най-голям грешник;

    - Порядъчност. Използвам тази дума, за да характеризирам едно все по-рядко срещано качество – разбирането и зачитането на реда и хармонията в Божието творение. Юдейската религия е строго монотеистична. Бог е Творец и Вседържител. По-долу са ангелите, хората, животните, растенията, неживата природа. В самия ангелски чин има йерархия на служенията, както и в човешкия чин е налице такава. Тази мисъл е стряскаща и неприемлива за днешния горделив човек, но Божият ред се основава именно на това. Бог е Бог на реда, а дяволът действа в хаоса и безпорядъка. Неслучайно направихме тази разходка в римския пантеон. В езичеството животът е парцелиран, защото грехът е парцелиране и разделяне. Дяволът е този, който разделя и противопоставя. Той и днес е активен в това, да внушава, че Бог не е всемогъщ, че не е справедлив. „Ето, ти страдаш несправедливо, ти опита всичко, но ела при моите слуги – вещери, баячи, куршумолеячи и подобни, и аз ще ти помогна. Бог може и да има власт в някаква абстрактна небесна сфера, но тук, в реалния живот, аз съм господаря.“

    Стотникът отхвърли това мислене. Не принесе жертва на мъртвите римски богове, не се обърна и към магьосници, но потърси Христа - Този, Който безкористно обикаляше Израил и изцеляваше всяка немощ, Този, Който не делеше хората по етнос, възраст, социално положение. Иисус, Който обичаше всички!

    Армията бе формирала в стотника ясно разбиране за власт и единоначалие. Командването на всяко военно формирование се състои от офицери от различни специалности, но винаги има един, който е най-отгоре – командирът! Той може да се вслушва или не в своите заместници по направления, но решението винаги е еднолично негово. Той е командир – единоначалник и цялата власт произтича от него. 

    Това е йерархията! Тя е принцип, който действа независимо от характера на началника. Може да е с лош характер, но щом е законен, трябва всеки по веригата надолу да се подчинява. Ако е слаб управленец и крайният резултат ще е слаб, но тези, които са под него, са длъжни да се подчиняват. По-долните могат да възразят, но не и да наложат своята воля над висшестоящите. 

    Стотникът прекрасно знаеше това. „Нали и аз съм човек, подчинен на по-висока власт; и имам войници, подчинени на мене. На един казвам: ‘Иди’ – и отива, на друг: ‘Ела’ – и идва, а на слугата си: ‘Направи това’, и той го прави.“ (Мат.8:9) Това са думите, които конкретно учудиха Господа, и най-вече, че стотникът отнесе това знание към духовната сфера. Бог е най-отгоре в йерархията. Той е над творението и цялото творение му подчинено, ако и една част да се е разбунтувала. А най-добрата вест е, че освен всемогъщ, Той е и любящ. Това знание бе в основата на вярата на стотника и трябва да бъде и в основата на нашата вяра.

    Стотникът се обръща към Иисус с "Господи" и това показва вярата му, че Иисус е повече от пророк, че има власт не само в едно направление (както са претенциите на римските "богове"), че владее над природата, над бесовете и болестите, владее дори над смъртта. Иисус е много повече от пророк, защото пророкът е слуга, който предава на другите хора волята на господаря си, а Иисус е Този, от Който излиза заповедта - най-висшия, самият Господар! Той е повече от Ходатай, Той е Подател на здравето и живота!

   Всички горепосочени фактори се смесили в едно у стотника, подобно на съставките на силно многокомпонентно лепило. В резултат сърцето му се изпълнило с увереност, че една Иисусова дума е достатъчна и Божиите слуги – ангелите, ще донесат изцерение на неговия слуга.

   В днешния евангелски текст ние виждаме поредното потвърждение на думите на св. ап. Павел "вярата действа чрез любов". Защото страданието на слугата бе изпитание не само за самия него, но и за неговия началник - римския стотник. И стотникът го издържа с отличие – не затвори сърцето си, а се обърна към Този, Който владее над всичко и обича всички – Господ Иисус Христос.

    Братя и сестри, днес ние си мислим, че много сме избягали от римското многобожие, но вярата на стотника ни посрамва. Струва ми се, често дори и църковни хора виждат света парцелиран и Бог като господар само на някакъв малък духовен парцел. В другите парцели властват други богове: Не само "загрижените" за човешкото здраве Аполон и Асклепий, но и Бакхус (виното, веселието), Венера (красотата), Купидон (любовта), Веста (семейното щастие), Минерва (мъдростта, изкуствата и занаятите), Меркурий (бизнеса и търговията)... 

     Да, днес тези идоли тайно властват в сърцата на мнозина и това съвсем не е пресилено! Когато не виждаме Божията ръка във всяко нещо от нашия живот, когато не сме благодарни на Бога, тогава ние въздигаме тези фалшиви божества, дори и да не поменаваме техните имена. Когато не виждаме в излекуването ръката на Яхве-Рафа (Бог, Който изцерява), тогава земният лекар става за нас малък бог, кланяме му се и го величаем, а забравяме, че ако Господ не даде здраве, лекарят е безсилен, колкото и старание да вложи. Независимо дали осъзнава или не, лекарят е само слуга, Подателят на здравето е Бог!

    Римският стотник е вечен пример за силна вяра. Бог да ни даде неговата любов, смирение, добродетелност и прозрение за Божия ред в творението. Върху тези стабилни основи стъпва вярата, която ни спасява, вярата, която върши чудеса. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

06.07.2025 г.

ТРОЙНОТО ВЪЖЕ, КОЕТО НИ СВЪРЗВА С БОГА

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА РАЗСЛАБЕНИЯ)

    В книгата на Еклисиаста можем да срещнем една поговорка, на пръв прочит неблестяща с оригиналност, но в която има скрита дълбочина: „Надвие ли някой единия, ще надделеят двамата насреща му; усуканата тройно връв няма да се скъса лесно.“ (Екл.4:12)

Мъдрецът говори за силата на сплотеността и единението. Бог е Троица - Отец, Син и Свети Дух; семейството е троица - мъж, жена и дете; приятелството; църковното братство, където "двама и трима са събрани в Мое име"... Според експертите тройното въже е оптималния вариант за издръжливост, при което трите нишки взаимно се докосват и оплитат.

Така е и в духовния живот. Всички добродетели можем да сведем до едно триединство: „... вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта.“ (1Кор.13:13). Във всеки човек тези три нишки са различно дебели, изтънели или скъсани. Бог иска те да бъдат вплетени в едно здраво духовно въже. Именно това въже ни свързва с Бога, то е нашата връзка с небето. Чрез него Бог ще ни издърпа от мрачния ров, от тинята на греха.

Днешният евангелски разказ, макар и индиректно, също разкрива тази духовна истина.

За да се стигне до телесното разслабване в този човек, първо в него изтънели и се скъсали тези духовни нишки.

Първо се скъсала нишката на любовта към Бога и ближния. „Който възприема заповедите Ми и ги изпълнява, той е, който Ме обича.“ (Йн.14:21) – казва Спасителят. След като бил изцерен, разслабеният чул Христовите думи: "Не съгрешавай, за да не те сполети нещо по-лошо." Не винаги причина за страданието са лични грехове, но тук случаят е точно такъв. Подтекста на Иисусовите слова е: Причината за това, което те е сполетяло, са тежките грехове в твоята младост. Давам ти втори шанс – старостта си изживей праведно.

Тези 38 години, прекарани в немощ, говорят поне за две неща.

Първо, и най-важно, разкриват всеобщият човешки егоцентризъм и отчуждение, поради които никой не пожелал да помогне на страдалеца.

И второ: характерът на самия разслабен не ще да е бил твърде благ, защото за тези почти четири десетилетия дори близките и роднините му не пожелали да пожертват за него от своето време. Както казваме днес, "труден" човек, от тези, които трябва да обичаш, а е наистина трудно. Краят на историята, когато за "благодарност" отива да докладва на властите, че Иисус го е изцерил, потвърждава това впечатление. Болестта дошла като следствие от греховете му, а греховете са показател за скъсването на тази най-важна нишка от тройното въже – любовта.

С течението на времето се скъсала и втората нишка – надеждата. Колко отчаяние има в думите на разслабения: „нямам си човек да ме спусне в къпалнята“! Той вече не виждал как може да стане изцерението, след като винаги някой го изпреварвал при влизането във водата.

Третата нишка – вярата, била силно изтъняла, почти скъсана при него. Знаем, че Библията говори за два аспекта на вярата.

Единият аспект е вярата като изповедание, като набор от верски истини. За нас, като християни, такъв конспект на вярата представлява Никео-Цариградския Символ, който изповядваме. Вярата на евреите до Христа също имала свой изповеден аспект. Особено ярък бил той при четенето на молитвата „Шема, Израил“, основана на Второзаконие 6:4: "Слушай Израилю: Бог, Нашия Господ, е Един Бог”. Този изповеден аспект на вярата се бил съхранил у разслабеният. Доказателство за това е фактът, че го намираме не в някое идолско капище, а в храма, в къпалнята „Витезда“.

Другият аспект е вярата като упование в Бога. Той касае личното доверие в Бога и е пряко свързан с надеждата, преплита се с тази своеобразна втора нишка. „А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда.“ (Евр.11:1). Така започва ап. Павел прословута си глава за героите на вярата. Хора, чието упование доведе до велики изяви на Божията сила. Точно този аспект на вярата се беше скъсал у разслабения. Беше изчезнала надеждата. Болният вярваше, че има Бог за Израил, но не беше уверен „има ли Бог за него“. Цели 38 години неговата опитност сякаш казваше: Бог те е забравил. Има Бог, но за другите, за тези, които успяват да дотичат първи в раздвижилата се вода.

Но Бог никого не забравя. Той затова дойде в плът - да потърси и спаси погиналото! И направи точно това във Витезда за един човек, който е трудно да обичаш: „Иисус го видя да лежи и понеже знаеше, че боледува от дълго време, попита го: „Искаш ли да оздравееш?“ Струва ми се по-редно болният да търси Лекаря, за Който вече вървеше слух в Израиля. Но разлаблението на този човек не беше само телесно, то беше и душевно. И той лежеше без надежда на своята постелка, а без надежда няма действена вяра. Единственото, което беше в негова полза, бе правилното място – Витезда!

Витезда, братя и сестри, означава „Дом на милост“. Църквата е тази Витезда, тя е мястото за среща с Бога, не само като сграда, а много повече като общност.

Не търсете милост при врачки, екстрасенси и куршумолеячки, а във Витезда! Там виждаме Иисус да ходи. Чуваме Го да се интересува от този забравен болен грешник. И не само да се интересува, но да инициира разговор с него. Господ видя изтънялата нишка на вярата и започна да възстановява скъсаното въже. И започна от там – с възстановяването на надеждата. „Искаш ли да оздравееш?“ Това е словото, което ражда надеждата! Искаш ли наистина промяната? Промяната е възможна!

Това е словото и към всеки един от нас, който като евангелският разслабен лежи отчаян и изоставен на своя самотен одър. Забравен от всички, невидим за всички. Но видим за Бога!

Когато възкръсне надеждата, вярата става действена. От изповедание става упование. От ума слиза в сърцето. И стават чудеса! „Човекът веднага оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи.“ Човекът се довери на парадоксалните Христови слова: „Стани, вдигни постелката си и ходи!“ Той отхвърли самооплакването и постави егото си в нозете на Иисуса. Вдигайки постелката, той покори своя ум на Божия. Затова се сбъдна и в неговия живот тази максима: „Повярвай, и ще видиш славата Божия.“

"А сега остават тези три неща: вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта." (1Кор.13:13)

Вярата и надеждата са важни, но само за да ни доведат до любовта. Ще дойде време, когато вярата и надеждата ще отпаднат, защото ще видим лице в лице. Но любовта никога не отпада. Който пази Божиите заповеди ще пребъдва во веки.

Затова, след пробуждането на вярата и надеждата, на разслабения предстоеше втора среща с Господа, вече в храма. И пак, както винаги, Бог е Този, Който търси: „След това Иисус го намери в храма и му каза: „Ето ти оздравя! Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо.“

Тридесет и осем години са повече от половин човешки живот. Някой ще каже: че има ли нещо по-лошо от това 38 години да си жив труп?

Има! Да възкръснеш при Второто Пришествие, но не за живот, а за осъждане. Цялата вечност да си жив телесно, но мъртъв духовно. Да си без Бога, без Любовта.

Ето, това е, братя и сестри, днешното послание: Да се постараем да усучем тези велики добродетели - вярата, надеждата и любовта, в едно здраво тройно въже, което да не се скъса при дяволските изкушения. Всички беди започват от неспазването на Божиите заповеди. Но Бог знае какво в нас се е скъсало и иска да го възстанови. Затова да не се съмняваме в Божията любов, а да се вслушаме в това, което Сам Иисус ни казва: „Крадецът идва, само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие.“ (Йн.10:10)

Самотни страдалци, няма кой друг да се смили над нас, освен Иисус. Малцина са тези, които напълно са напуснали Витезда, наричаме ги светци. А всички останали, повече или по-малко, сме пациенти на болница Витезда. Били сме изцерени от някакво телесно или духовно разслабление, но си оставаме пациенти, които имат нужда от долекуване. Опитваме се да помогнем на по-тежко страдащия около нас и сме длъжни поне да му носим одъра, защото неговият одър е нашия кръст! Но това все пак си остава помощ от пациент. Отговорността е на всеки, който по някакъв начин е разслабен. Разслабеният трябва да търси първо Лекаря, а не другите разслабени! Никой не е непоклатима канара, освен един Бог!

Господ спасява, а ние, разслабените, трябва да се грижим за тройното въже. Разслабването на някоя от духовните нишки - вярата, надеждата и любовта, неминуемо води до телесно разслабване. Затова да държим здраво тройно усуканото спасително въже, което ни свързва с Бога!

Нека се вслушваме в гласа от амвона, ако и да ни е станало досадно да се говори все за грехове и пазене на заповеди. Защото проповедта често е като втората среща на Иисус с изцерения разслабен. Напомня ни да не грешим повече, за да не страдаме във вечността. Напомня ни, че любовта е най-висшата  добродетел. Да отвърнем на Любовта с любов! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен 

27.05.2024 г.