ТРОЙНОТО ВЪЖЕ, КОЕТО НИ СВЪРЗВА С БОГА

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА РАЗСЛАБЕНИЯ)

    В книгата на Еклисиаста можем да срещнем една поговорка, на пръв прочит неблестяща с оригиналност, но в която има скрита дълбочина: „Надвие ли някой единия, ще надделеят двамата насреща му; усуканата тройно връв няма да се скъса лесно.“ (Екл.4:12)

Мъдрецът говори за силата на сплотеността и единението. Бог е Троица - Отец, Син и Свети Дух; семейството е троица - мъж, жена и дете; приятелството; църковното братство, където "двама и трима са събрани в Мое име"... Според експертите тройното въже е оптималния вариант за издръжливост, при което трите нишки взаимно се докосват и оплитат.

Така е и в духовния живот. Всички добродетели можем да сведем до едно триединство: „... вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта.“ (1Кор.13:13). Във всеки човек тези три нишки са различно дебели, изтънели или скъсани. Бог иска те да бъдат вплетени в едно здраво духовно въже. Именно това въже ни свързва с Бога, то е нашата връзка с небето. Чрез него Бог ще ни издърпа от мрачния ров, от тинята на греха.

Днешният евангелски разказ, макар и индиректно, също разкрива тази духовна истина.

За да се стигне до телесното разслабване в този човек, първо в него изтънели и се скъсали тези духовни нишки.

Първо се скъсала нишката на любовта към Бога и ближния. „Който възприема заповедите Ми и ги изпълнява, той е, който Ме обича.“ (Йн.14:21) – казва Спасителят. След като бил изцерен, разслабеният чул Христовите думи: "Не съгрешавай, за да не те сполети нещо по-лошо." Не винаги причина за страданието са лични грехове, но тук случаят е точно такъв. Подтекста на Иисусовите слова е: Причината за това, което те е сполетяло, са тежките грехове в твоята младост. Давам ти втори шанс – старостта си изживей праведно.

Тези 38 години, прекарани в немощ, говорят поне за две неща.

Първо, и най-важно, разкриват всеобщият човешки егоцентризъм и отчуждение, поради които никой не пожелал да помогне на страдалеца.

И второ: характерът на самия разслабен не ще да е бил твърде благ, защото за тези почти четири десетилетия дори близките и роднините му не пожелали да пожертват за него от своето време. Както казваме днес, "труден" човек, от тези, които трябва да обичаш, а е наистина трудно. Краят на историята, когато за "благодарност" отива да докладва на властите, че Иисус го е изцерил, потвърждава това впечатление. Болестта дошла като следствие от греховете му, а греховете са показател за скъсването на тази най-важна нишка от тройното въже – любовта.

С течението на времето се скъсала и втората нишка – надеждата. Колко отчаяние има в думите на разслабения: „нямам си човек да ме спусне в къпалнята“! Той вече не виждал как може да стане изцерението, след като винаги някой го изпреварвал при влизането във водата.

Третата нишка – вярата, била силно изтъняла, почти скъсана при него. Знаем, че Библията говори за два аспекта на вярата.

Единият аспект е вярата като изповедание, като набор от верски истини. За нас, като християни, такъв конспект на вярата представлява Никео-Цариградския Символ, който изповядваме. Вярата на евреите до Христа също имала свой изповеден аспект. Особено ярък бил той при четенето на молитвата „Шема, Израил“, основана на Второзаконие 6:4: "Слушай Израилю: Бог, Нашия Господ, е Един Бог”. Този изповеден аспект на вярата се бил съхранил у разслабеният. Доказателство за това е фактът, че го намираме не в някое идолско капище, а в храма, в къпалнята „Витезда“.

Другият аспект е вярата като упование в Бога. Той касае личното доверие в Бога и е пряко свързан с надеждата, преплита се с тази своеобразна втора нишка. „А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда.“ (Евр.11:1). Така започва ап. Павел прословута си глава за героите на вярата. Хора, чието упование доведе до велики изяви на Божията сила. Точно този аспект на вярата се беше скъсал у разслабения. Беше изчезнала надеждата. Болният вярваше, че има Бог за Израил, но не беше уверен „има ли Бог за него“. Цели 38 години неговата опитност сякаш казваше: Бог те е забравил. Има Бог, но за другите, за тези, които успяват да дотичат първи в раздвижилата се вода.

Но Бог никого не забравя. Той затова дойде в плът - да потърси и спаси погиналото! И направи точно това във Витезда за един човек, който е трудно да обичаш: „Иисус го видя да лежи и понеже знаеше, че боледува от дълго време, попита го: „Искаш ли да оздравееш?“ Струва ми се по-редно болният да търси Лекаря, за Който вече вървеше слух в Израиля. Но разлаблението на този човек не беше само телесно, то беше и душевно. И той лежеше без надежда на своята постелка, а без надежда няма действена вяра. Единственото, което беше в негова полза, бе правилното място – Витезда!

Витезда, братя и сестри, означава „Дом на милост“. Църквата е тази Витезда, тя е мястото за среща с Бога, не само като сграда, а много повече като общност.

Не търсете милост при врачки, екстрасенси и куршумолеячки, а във Витезда! Там виждаме Иисус да ходи. Чуваме Го да се интересува от този забравен болен грешник. И не само да се интересува, но да инициира разговор с него. Господ видя изтънялата нишка на вярата и започна да възстановява скъсаното въже. И започна от там – с възстановяването на надеждата. „Искаш ли да оздравееш?“ Това е словото, което ражда надеждата! Искаш ли наистина промяната? Промяната е възможна!

Това е словото и към всеки един от нас, който като евангелският разслабен лежи отчаян и изоставен на своя самотен одър. Забравен от всички, невидим за всички. Но видим за Бога!

Когато възкръсне надеждата, вярата става действена. От изповедание става упование. От ума слиза в сърцето. И стават чудеса! „Човекът веднага оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи.“ Човекът се довери на парадоксалните Христови слова: „Стани, вдигни постелката си и ходи!“ Той отхвърли самооплакването и постави егото си в нозете на Иисуса. Вдигайки постелката, той покори своя ум на Божия. Затова се сбъдна и в неговия живот тази максима: „Повярвай, и ще видиш славата Божия.“

"А сега остават тези три неща: вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта." (1Кор.13:13)

Вярата и надеждата са важни, но само за да ни доведат до любовта. Ще дойде време, когато вярата и надеждата ще отпаднат, защото ще видим лице в лице. Но любовта никога не отпада. Който пази Божиите заповеди ще пребъдва во веки.

Затова, след пробуждането на вярата и надеждата, на разслабения предстоеше втора среща с Господа, вече в храма. И пак, както винаги, Бог е Този, Който търси: „След това Иисус го намери в храма и му каза: „Ето ти оздравя! Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо.“

Тридесет и осем години са повече от половин човешки живот. Някой ще каже: че има ли нещо по-лошо от това 38 години да си жив труп?

Има! Да възкръснеш при Второто Пришествие, но не за живот, а за осъждане. Цялата вечност да си жив телесно, но мъртъв духовно. Да си без Бога, без Любовта.

Ето, това е, братя и сестри, днешното послание: Да се постараем да усучем тези велики добродетели - вярата, надеждата и любовта, в едно здраво тройно въже, което да не се скъса при дяволските изкушения. Всички беди започват от неспазването на Божиите заповеди. Но Бог знае какво в нас се е скъсало и иска да го възстанови. Затова да не се съмняваме в Божията любов, а да се вслушаме в това, което Сам Иисус ни казва: „Крадецът идва, само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие.“ (Йн.10:10)

Самотни страдалци, няма кой друг да се смили над нас, освен Иисус. Малцина са тези, които напълно са напуснали Витезда, наричаме ги светци. А всички останали, повече или по-малко, сме пациенти на болница Витезда. Били сме изцерени от някакво телесно или духовно разслабление, но си оставаме пациенти, които имат нужда от долекуване. Опитваме се да помогнем на по-тежко страдащия около нас и сме длъжни поне да му носим одъра, защото неговият одър е нашия кръст! Но това все пак си остава помощ от пациент. Отговорността е на всеки, който по някакъв начин е разслабен. Разслабеният трябва да търси първо Лекаря, а не другите разслабени! Никой не е непоклатима канара, освен един Бог!

Господ спасява, а ние, разслабените, трябва да се грижим за тройното въже. Разслабването на някоя от духовните нишки - вярата, надеждата и любовта, неминуемо води до телесно разслабване. Затова да държим здраво тройно усуканото спасително въже, което ни свързва с Бога!

Нека се вслушваме в гласа от амвона, ако и да ни е станало досадно да се говори все за грехове и пазене на заповеди. Защото проповедта често е като втората среща на Иисус с изцерения разслабен. Напомня ни да не грешим повече, за да не страдаме във вечността. Напомня ни, че любовта е най-висшата  добродетел. Да отвърнем на Любовта с любов! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен 

27.05.2024 г.