ТРАПЕЗАТА НА ЕДИНЕНИЕТО

(ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК)

    Един протестантски пастор някога срещнал един православен клирик и му казал:

   - Ние, протестантите, вършим благотворителност, строим старчески домове, социални заведения, зали, болници, организираме концерти за поп и рок музика и привличаме младите, правим екскурзии, много сме активни. Вие, православните клирици, и Православната Църква какво правите?

    Този клирик, вместо да изброи различни пастирски дейности, казал само едно много кратко изречение.

    - Ние, православните, служим Св. Литургия.

    Колко прекрасен, кратък, но изчерпателен отговор! Литургията е сърцето на Православието, а сърцето на литургията е Св. Евхаристия (Св. Причастие). Причастието не е панацея, но е сърцето, което тласка кръв към членовете и дава живот. Живот както на всеки по отделно, така и на тялото Христово – Църквата.

    Причината е, че Причастието ни съединява с Извора на Живота. Нека чуем внимателно думите на един голям съвременен сръбски богослов - еп. Атанасий Йевтич: “Без Литургията няма Православие, няма Църква. Без Литургията няма християнство, няма Нов Завет. Новият Завет е Завет в Кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с Неговия народ чрез божествената Литургия. В Литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, както казва св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас”.

    Няма спасение без единение с Христа и без единение с ближния. Първото единение е с Невидимия Бог, второто – с Неговия видим образ – човека. И двете единения изискват борба, и пред двете има препятствия, и срещу двете има врагове. Първото единение – с Бога, е основа и предпоставка за второто – с ближния. Второто единение е следствие от първото и доказателство за неговото наличие.

    Единението е най-висшата степен на любовта, степен, в която ставаш едно с другия. Когато неговите болки са и твои, и неговите радости са и твои. Второто, изглежда, е по-трудно за нас. Още Иречек забелязва, че най-великият гений на българите е завистта. „За мен - казва той - най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“ За съжаление, и в нашата БПЦ го има това …

    Това двояко единение - с Бога и ближния, е цел на християнския живот и изразява двояката заповед за любов към Бога и ближния. Човек е създаден като йерархично същество, затова, образно казано, трябва да се съедини първо по вертикалата с Извора на Живота, за да може да се разпростре този Живот и по хоризонталата. Любовта към нашия ближен е индикатор за наличие в нас на любов към Бога, както пише и св. евангелист Йоан Богослов: „Който казва: Обичам Бога, а мрази брат си, е лъжец. Лъжец е, защото който не обича брат си, когото е видял, не може да обича Бога, когото не е виждал.“ (1Йн.4:20)

    Църквата е единство на изкупения човешкия род, без значение на етнос, професия, социално положение. В тайнството на Св. Кръщение всички се обличаме в Христа и ставаме царско свещенство на Бога, а в тайнството на ръкоположението някои мъже от царското свещенство получават и благодат да отслужват Светата Литургия и в знак на това обличат расо и одежди. Но на Св. Литургия служенията на благодатното (йерархичното) свещенство и царското (всеобщото) свещенство се вплитат в общо служение с ангелските чинове и така се принасят триединно на Бога. В това триединство всеки се нуждае от другия и го допълва. Така небето и земята, всичко видимо и невидимо, се покланя на своя Творец. Служението е общо, затова и отците казват: „Където се отслужва Евхаристията, там е и Църквата.“

    Думата „литургия“ това и означава - „общо дело“, затова и Православието не може да бъде друго, освен литургично. Св. литургия е оприличена на път. Поемайки по него, ние духовно се издигаме все повече и повече към небето, за да седнем на небесната трапеза и заедно да вкусим от Божиите дарове, които ни носят вечен живот – хлябът и виното, претворени в Тяло и Кръв Христови. Този наш път нагоре не е без другите, а заедно с тях, с нашите ближни, които трябва да приемем с всичките им странности и кривици, и на които трябва да простим всичките им съгрешения.

    На тази обща трапеза преди нас са седнали и ни чакат нашите предци – всички, които някога са живели и са възлюбили Господа Иисуса Христа. Около тази трапеза пък невидимо с нас съслужат светловидните ангели. Така Св. Евхаристия се явява средоточие на живота, на видимия и невидимия свят, в която минало и бъдеще се срещат в едно божествено настояще, в Божието "днес".

    На Проскомидията свещеникът отделя късчета от просфората за живи и покойници, за просияли светии и за още воюващи с греховете. Но освен за тях, отделят се късчета просфора и за честните безплътни сили. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в Св. Потир, в Кръвта Христова. Всичко се събира в Христа. В Неговото Тяло и Кръв ние не само имаме Изкупление, но и общуваме с Бога, с Неговите светии и с Неговите ангели!

    Първите три века след Христа римските императори гонили жестоко християните и когато разбрали, че няма да унищожат вярата им, те, по дяволско внушение, предложили последната си хитрост: „Добре, вярвайте си във вашия Христос, но не се събирайте заедно за литургия“. Добре знаел дявола, че без общо богослужение няма претворяване на хляба и виното, няма Евхаристия. А щом няма Евхаристия, няма единение с Бога. А без единение с Бога няма и единение с ближния. Има само ад. "Какво е адът? – възкликва митрополит Амфилохий (Радович) - Адът е немощ, неспособност да се гледаме един друг лице в лице, да съзерцаваме лицето на ближния." Адът е вечната самота.

    Древните християни не престанали да се събират заедно, дори с риск за живота си. Какъв нечуван парадокс виждаме днес – кръстени християни сами, без гонение, да се отлъчват от светата литургия! Не могат да дадат на Бога един час, една неделя в месеца. Как да наречем това, освен духовно самоубийство!

    Протестантите, дори тези, които са съхранили повече от православното Предание, нямат йерархично свещенство, на което чрез апостолското приемство да е дадена благодат да отслужва това най-велико тайнство – Евхаристията. Затова винаги затъват в безблагодатни, чисто човешки активности. Душевни „християни“, чиито опитности са заключени в душевната сфера.

    Нашият български народ, над 80% от който изповядва Православието, пък не живее в предадената му от отците чиста вяра. Кръстени християни не са и чували за Св. Евхаристия. Народ-самоубиец! В неделя сутрин спи или пие кафе с цигара. Народ от винаги недоволни и мърморещи хора, който е поканен на най-великата трапеза, на пиршество на благодатта, а се рови в гюмовете с духовен боклук. Вместо да е в храма, той е по кафенетата, прелива от пусто в празно и нехае за богатството, с което е надарен – Светата Трапеза!

    Именно тази Света Трапеза е учредена от нашия Господ на Велики Четвъртък! Трапезата на радостта и благодарността, на която „всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, което прави това възможно за нас“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Д. Дъбник

02.05.2024 г.