"УМРЯЛО КУЧЕ" НА ЦАРСКАТА ТРАПЕЗА

  Днес, според църковното календарче трябва да отслужим молебен за децата с увреждания. Самото споменаване на тази комбинация - деца и увреждания - внася огромна тъга в душите ни. Но преди да се помолим, днес искам да погледнем на тях в истинска светлина, т.е. както ги вижда Бог.

    „След това Давид попита: „Не е ли останал още някой от Сауловия дом? Аз бих проявил към него милост заради Йонатан.“ В Сауловия дом имаше един служител на име Сива. Повикаха го при Давид и царят го попита: „Ти ли си Сива?“ Той отговори: „Аз, твоят служител, съм този.“ Царят продължи: „Не остана ли още някой от Сауловия дом? Бих проявил към него Божия милост.“ Сива отговори: „Има още един Йонатанов син, който е куц.“ И царят го попита: „Къде е той?“ Сива отговори: „Ето той е в къщата на Махир, син на Амиел, в Лодевар.“ Тогава цар Давид изпрати пратеници, за да го вземат от къщата на Махир, Амиеловия син, от Лодевар. И Мемфивостей, син на Йонатан, Саулов син, дойде при Давид, падна по лице и се поклони. Давид каза: „Мемфивостее!“ Той отговори: „Ето ме, аз съм твоят служител.“ Давид продължи: „Не бой се! Аз ще окажа милост към тебе заради баща ти Йонатан и ще ти върна всичките земи на дядо ти Саул, и ти винаги ще ядеш хляб на моята трапеза.“ А той му се поклони с думите: „Какво е твоят служител, та погледна милостно на такова мъртво куче като мене?“ Тогава царят повика Сауловия слуга Сива и му нареди: „Всичко, което принадлежеше на Саул и на целия му дом, дадох на сина на твоя господар. Ти ще му обработваш земите – ти, твоите синове и твоите слуги, и ще донасяш доходите, за да има синът на господаря ти хляб за прехрана. А Мемфивостей, синът на господаря ти, винаги ще яде на моята трапеза.“ А Сива имаше петнадесет синове и двадесет слуги. Сива отговори на царя: „Служителят ти ще изпълни всичко, което моят господар, царят, заповядва на своя служител.“ Мемфивостей ядеше на Давидовата трапеза като един от царските синове. А Мемфивостей имаше малък син на име Миха. Всички, които живееха в къщата на Сива, бяха служители на Мемфивостей. Така Мемфивостей живееше в Йерусалим, понеже винаги ядеше на царската трапеза. Той беше куц с двата си крака. (2Царе9:1-13)

    Това е историята на един сакат човек – Мемфивостей. Той имаше колоритни предшественици в своя род – негово хем благословение, хем проклятие.

    Негов дядо беше Саул, първият цар Израилев, който почна добре царуването си, но толкова се отклони впоследствие от Бога, че започна да се допитва до мъртвите и си навлече Божието проклятие.

    Баща му – Сауловият син Йонатан, беше съвсем различен, кротък и с еднакъв дух като Давид. Дотолкова, че четем следното: „Когато Давид завърши разговора със Саул, душата на Йонатан се привърза към душата на Давид и Йонатан го обикна като себе си. В онзи ден Саул задържа Давид и не го остави да се върне в дома на баща си. А понеже го обикна като себе си, Йонатан сключи съюз с Давид. Тогава Йонатан сне горната си дреха, която носеше, и я даде на Давид, също – снаряжението си, меча си, лъка си и пояса си.“ (1Царе18:1-4)

     Този завет бе допълнително актуализиран и за Йонатановото потомство. (1Царе20:14-17)

    Животът и на двамата – Саул и Йонатан, свърши в един и същи ден, на бойното поле, но делата им продължиха, по един особен начин, да живеят и след тях.

    Това са т.н. благословения и проклятия, за които основно се говори във Втор.28 глава, но не са обект на днешните разсъждения. Само ще ги оприличим на една невидима ръка от миналото, която в първия случай ни пази и повдига, а във втория сякаш ни спъва и дърпа надолу в най-неочаквани за нас моменти. Причината и за двете се явява послушанието, съответно непослушанието на Бога, показоно от нашите предци по плът. Ефектът от тежките грехове се наблюдава и в следващите поколения: „Аз съм Господ, Бог твой. Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят, и Който показва милост до хилядно коляно към ония, които Ме обичат и пазят Моите заповеди“ – казва Бог Израилев на Моисей, когато му дава десетте заповеди“ (Изх. 20:5-6). Дебело трябва да подчертаем, че наказанието за греховете на родителите не касае вечната участ на децата, а се отнася до земните условия и контекст, в който те ще живеят.

    Така е и в нашата история: „Сауловият син Йонатан имаше син, който беше недъгав в краката. Той беше на пет години, когато от Йезреел дойде вест за Саул и Йонатан. Кърмачката му, като го взела, побягнала. Както бягала бързо, той паднал и окуцял. Името му беше Мемфивостей.“ (2Царе4:4)

    Причината за страданието на Мемфивостей не се коренеше в него самия. Той беше само на 5 години, когато, по Божие допущение, се случи с него този инцидент. В следствие на него този Саулов потомък израсна не само телесно увреден, но и с наранена душа. Изпитваше страх и омраза към Давид. Страхуваше се за живота си, защото в онези времена царят винаги изтребваше потомците на предната династия. И за всичко лошо винеше Давид.

    Но св. цар Давид не питаеше лоши чувства към Мемфивостей. Неслучайно Господ Иисус е наречен в Библията Син Давидов. Давид е на само по плът предшественик на Иисус Христос, но се явява и негов прототип.

    Заветът между Давид и Сауловият син Йонатан също е прототип, макар и частично, на Новия Завет. Този завет беше завет на приятелство и почиваше на любовта помежду им. Като белег на завета Йонатан съблече мантията си и облече с нея Давид, даде му още и меча, лъка и пояса си. С този жест той му каза: “Всичко мое е твое, твоите неприятели са и мои неприятели.”

    Ето така чрез Саул дойде проклятието, а чрез Йонатан върху този род дойде благословението.

    Хората са увреждания не са рядкост около нас. Родовите проклятия, наложени поради тежки грехове на нашите предци по плът, са само една от причините за тях. От съвременната медицина знаем, че уврежданията се предават и по генетичен път. В един по-широк смисъл всичкото зло идва от Адамовия грях. В крайна сметка никой не е напълно здрав и не е душеспасително да седнем да гадаем върху Божиите съдби. Достатъчно е да знаем, че всеки от нас, независимо дали поради генетична предразположеност или поради проклятие, страда от последствията на греха. Независимо от причината за страданието, едно нещо трябва дебело да подчертаем: това страдание е по плът, временно, то ни лишава от земно щастие, но не касае вечността. Напротив, както св. Игнатий Брянчанинов пише: „Одърът на болестта често става място на богопознание и самопознание. Страданията на тялото често биват причина за духовни наслади, и одърът на болестта се оросява със сълзи на покаяние и сълзи на радост.“

    Ако не правим разлика между щастието /което е земна категория/ и блаженството /което е небесна категория/, ние никога няма да разберем Божията правда. А тя казва: „Онзи, който съгрешава, той ще умре! Синът не носи вината на баща си, нито бащата носи вината на сина си. Праведността на праведния ще бъде вменена единствено на него, а беззаконието ще тегне върху беззаконника“. (Йез.18:20) Ако не схванем, че тези думи касаят вечната участ, Бог ще изглежда за нас несправедлив, защото винаги е имало и има хора с увреждания, които са нещастни поради грехове на родителите.

    Но нещастният може да стане блажен, защото страданието изтънява преградата между него и Бога. Такъв страдалец по-лесно чува гласа на Бога, който го търси, както и в днешната библейска история четем тези вълнуващи думи: „И царят /Давид/ му каза: Где е той? А Сива рече на царя: Ето, той е в къщата на Махира, Амииловия син, в Лодавар.“

    Давид, вместо да издири и убие всеки от Сауловия род, показа защо Сам Бог го нарече „човек по Моето сърце“. Той потърси презрения, куц, нещастен и забравен от всички Мемфивостей. Този окаяник живееше в една пустош - Лодавар. Името „Лодавар” означава „няма паша”.

    Хей Царю, – чудим се ние – не трябва ли да пируваш с богатите, не трябва ли да водиш високи дискусии с мъдрите, да се наслаждаваш на красотите на този свят?

    Чуди се и Мемфивостей. Освен с почуда сърцето му е пълно с гняв и страх. Така, със свито сърце и куци крака той се явява, или по-точно е донесен пред цар Давид, без да чака нищо добро за себе си.

    Но човекът по Божието сърце отговаря: „Не бой се! Аз ще окажа милост към тебе заради баща ти Йонатан и ще ти върна всичките земи на дядо ти Саул, и ти винаги ще ядеш хляб на моята трапеза. На моята царска трапеза няма да седнат някои богаташи, мъдреци и красавици, но ти винаги ще имаш място.“

    Не е ли това Божията любов, която се простира и над враговете?!

    Затова и Мемфивостей прегъна някак куците си крака и се поклони на св. цар Давид с думите: „Какво е твоят служител, та погледна милостно на такова мъртво куче като мене?“

    Мъртво куче! Вижте какво смирение бе изработило в този човек страданието! Аз съм куче – нечисто създание, и то мъртво, премазано през краката и неподвижно.

Братя и сестри,

    Аз чувствам в тези думи на Мемфивостей смирение, но и изцерение. Велико изцерение на душата на един човек. „Царят не само не ме мрази, но толкова ме обича и цени, че ще бъда вече винаги на неговата трапеза, на царската трапеза.“

    Ето и при нас днес, едни ясно се виждат в образа на Мемфивостей, защото телесния недъг им го казва. Други, с по-малко недъзи, се колебаят да се припознаят. Не се колебайте, във всеки от нас има нещо болно и недъгаво. Ние трябва да изтърпим нашите телесни недъзи на тая земя.

    Призовавам Ви, нека като Давид показваме Божията любов към всички хора с увреждания и да не забравяме да освежаваме душите им, които стенат и се гърчат в повредените тела.

    Трябва да се откажем от идеята за задължителното земно щастие. Защото има нещо по-велико – вечното блаженство. Този свят за нас е Лодавир – място, което не предлага духовна храна. Христос ни кани да Му се поклоним в новия Йерусалим - Църквата. Както Давид изпрати слугата си Сива, така и Бог провожда днес своите слуги, за да призове всеки един човек на тази земя, независимо дали живее щастливо в земно благословение или пъшка под ярема на земно проклятие. Кани ни на Своята света трапеза, да се причастим с Неговите дарове за изцерение на душата и тялото. Какво са трапезите, които този свят ни предлага, щом Бог ни кани на Своята?! „Всичко считам за смет, само Христа да придобия!“ (Фил.3:8) Тази трапеза си заслужава цялото наше търпение, както казва и преп. Исаия Отшелник: „Ако почувстваш, че душата се смущава от болестта, й кажи: тази болест не е ли по-лека от геената, в която ще паднеш, ако не бъдеш твърд и постоянен в търпението?“

    Всички ние, на които е дарувано здраве, сме пратеници на Царя на царете. Той ни праща там, в панелния блок, на високия етаж, където в своя Лодавир е пленник един съвременен Мемфивостей. Ще го хванещ ли под мишниците, за да го доведеш на царската трапеза в неделя? Или ще кажеш като Каин: "Пазач ли съм аз на брата си?"

    Нима всеки от нас не е по някакъв начин Мемфивостей? И знаеш ли какво те чака в бъдеще, дали няма да станеш Мемфивостей?

    А ето и изкушение за всички, които по някакъв начин (телесно или духовно) страдат и стискат зъби: ако си помислим, че  причината за Божието благоволение към нас е в нашето търпение, смирение или нещо друго, тотално ще сбъркаме. Бог не ни дължи нищо, освен наказание за греха. Така и Давид пожали Мемфивостей не заради друго, а заради завета си с Йонатан!

    Както Давид пожали Мемфивостей заради завета си с Йонатан и пожела „да му покаже милост”, така и Бог днес ни приема поради завета в Христовата кръв и ни кани да седнем на Неговата трапеза. Страданието не изкупва, но води към Изкупителя. Ние можем само да преклоним глава пред необятната Божия любов и да кажем: „Царю на царете, аз съм само едно умряло куче. Благодаря ти, че ме приемаш на тази света евхаристийна трапеза не заради друго, а заради Новия Завет в Твоята кръв. 

    Аз съзнавам своето недостойнство, Виждам себе си като умряло куче и не разбирам какво правя на тази света трапеза? Не виждаш ли, Господи, че куцам духовно и телесно? 

   Не е ли това въпросът, който си поставихме в началото: „Как гледа Бог на човека с увреждания?" 

    И Божието слово ни дава отговора: „като един от царските синове.“ Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

24.10.2021 г.

КАТО СЕ ТЪРПИТЕ ЕДИН ДРУГИ С ЛЮБОВ

(ДЕСЕТА СЕДМИЦА СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

„И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов  и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас.  А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.” (Еф.4:1-7)

Тази неделя искам да обърна Вашето внимание на едно особено словосъчетание, което се среща 58 пъти в апостолските послания и което св. ап. Павел използва и в днешното апостолско четиво. Това са думите „един други”, или един на друг, които са превод на гръцката дума „allelon”. 

Да се изграждаме един  друг, да се окуражаваме един друг, да си прощаваме един на друг, да се приемаме един друг, да се обичаме един друг, да се молим един за друг, да служим един на друг. Това словосъчетание е толкова важно, че сякаш описва целия живот, който Бог очаква да види в Църквата. В днешния апостолски текст св. ап. Павел призовава „да се търпим един друг”.

Словосъчетанието един друг, фигурира и в края на всяка ектения: „Като поменем заедно с всички светии пресветата, пречиста, преблагословена, славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем.“

С това Бог чрез свещеническите уста призовава: Като имаме примера на Пресветата Богородица и светиите, нека отдадем себе си на Бога и на ближния, както е евангелската заповед.

И тук аз съм изкушен да отворя житията на светиите и да давам примери на братска любов, от което те преизобилват. Казвам „изкушен“, не защото примерите са нещо погрешно, напротив, но защото самият св. ап. Павел никога не избързва, а преди да даде практически напътствия, винаги поставя ясно вероучителната истина, върху която гради християнския „праксис“.

В нашия апостолски текст светипавловата  теза е: Чрез едната вяра в единия Господ вие се кръстихте в едно кръщение и съставлявате едно Тяло – Църквата. И понеже сте направени едно, дръжте се като едно, проявете смирение, кротост и великодушие да изтърпите тези ваши братя, които ви дразнят.

Това е смисълът на текста. Какъв реализъм у апостола! Той не призовава вярващите към усмивки, любезности и прегръдки. Апостолът е наясно, че любовта е повече от емоция. В един клуб по интереси (поетичен, музикален, шахматен или др.) не е необходимо особено претърпяване. Там хората са с едни интереси, от една прослойка, там не е и толкова трудно да има взаимна симпатия.

Но Църквата не е клуб по интереси! Тя е духовно семейство!

В плътското, биологично семейството ние не можем да избираме братята и сестрите си. Просто чакаме пред родилното отделение и приемаме нашето братче (сестриче) такова, каквото е. Беличко или по-черничко, с руси косички или с клепнали уши, ревливо или кротко. Каквото е, Ние винаги го приемаме с любов, радваме му се и го обичаме. С него сме братя или сестри, не защото сме го избирали, а защото имаме общ Баща. Така е в биологичното семейство, така е и в духовното – Църквата Христова. Огледайте се около вас, това сме духовното семейство тук, в град Плевен. Харесва ни, или не ни харесва, това сме ние. Трябва да се приемаме един друг така, както приемаме братята и сестрите си по плът. Знаем прекрасно техните недостатъци, но те са си нашите родни братя (сестри) и ние си ги обичаме. Така и Църквата е едно духовно семейство, в което трябва да цари нежност, споделяне и топлина.

Когато говори обаче за функционирането на Тялото Христово, св. ап. Павел отива по-далеч от аналогията със семейството. Той нарича Църквата Тяло на Христа. И нека уточним, той няма предвид, че вселенската църква е тяло, в което примерно Гръцката църква е един орган, Руската е друг, а българската - трети. Когато използва аналогията Църквата - Тяло Христово, ап. Павел говори за евхаристийното събрание, за православните вярващи в кое да е селище, които са събрани на едно място, за да служат св. божествена литургия. Местното евхаристийно събрание има цялата пълнота на Църквата като Тяло Христово. В него са образът на Христа – епископът (или служещият свещеник) и около него образът на апостолите – свещениците и образът на народа – миряните.

Сам св. ап. Павел обяснява прекрасно функционирането на Тялото Христово: „Защото и тялото не се състои от един член, а от много. Ако ногата каже: понеже не съм ръка, не принадлежа към тялото, нима затова тя не е от тялото? И ако ухото каже: понеже не съм око, не принадлежа към тялото, нима затова то не е от тялото? Ако цялото тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото бъде слух, де ще е обонянието? Но сега Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно. И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега - много членове, пък едно тяло. И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други. И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове.” (1Кор. 12:14-27)

Не е необходимо човек да има медицинско образование, за да схване Павловото поучение. Има някои части от тялото - очите, устата, ушите, ръцете, нозете, които са видими и го изразяват. Има и други части, скрити под кожата като мускулите и сухожилията, като костите и ставите, които остават невидими. А има и вътрешни органи, които се виждат само при операция или ехография, като сърцето, мозъка, дробовете, бъбреците.

Сред коринтяните имало незрялост, те давали превес на тези дарби, които изразявали външно Тялото Христово – дарбите за говорене на езици, за проповядване. Стремели се всеки да бъде такъв външен орган. Разбира се, в основата на това лежи гордостта и тщеславието. Затова и св. ап. Павел обръща внимание, че скритите, невидими на пръв поглед органи са много по-важни отколкото тези, които са предмет на външно наблюдение и които предизвикват хорското мнение.

Кое е по-важно, езикът или сърцето, окото или белият дроб? Ясно е, че без сърце и дробове въобще не може да се живее. Така и християнинът може да е мирянин, да е невидим за другите, но със своята верност да пребъдва като молитвен воин в скритата си стаичка и да бъде като сърце или дроб за местната църква. И само Главата на Тялото – Христос, да знае, че той е сърце или дроб!

Има и още нещо важно в тази аналогия, което ни приближава и към смисъла на днешното апостолско четиво. На всеки се е случвало да влезе прашинка в окото. Инстинктивно разтриваме с пръст, натискаме клепача за да причиним сълзене и прашинката излиза. Колко прост пример, а колко неща ни казва. Окото страда и му идват на помощ пръстите на ръката. Те задействат слъзните жлези и секрети и така с общи усилия врагът-прашинката е победена и изхвърлена от тялото. Или една бактериална инфекция: когато в организмът започне размножаване на „лоши” бактерии (патогени), тогава се задействат човешките имунни клетки, активират се автоматично „добри” бактерии и така организмът възстановява необходимия баланс. Искате ли още примери: отворете учебниците по медицина и ще видите не хиляди, а милиони примери. Един орган страда и всичко в тялото страда и се гърчи, Но когато един страда и всички други органи не чакат специална покана, а се стремят да му помогнат, да излекуват болното, за да бъде цялото тяло в хармония.

Бог създаде света да бъде Църква – да функционира като Тяло на Неговия Син, в любов и хармония. Уви, нашите прародители се провалиха. Затова чрез изкупителното дело на Иисус Христос Бог съгражда едно ново общество, в което между неговите членове трябва да цари такова любовно взаимодействие, каквото наблюдаваме в съвместното действие на всички членове на едно физическо тяло.

Болният грешник влиза в това ново общество със старите си рани – егоцентризъм, мнителност, скъперничество, клюкарство, осъдителност, обсебчивост и много други. Тези, които са по-напред в пътя на освещението, трябва да обгърнат духовно новородените с топлина и приемане, но и да бъдат реалисти – това не е лесно! Случва се новите във вярата да отвърнат на нашето добро със зло. Трябва търпение! Погледнете лекарите, те слагат предпазни маски, но не изоставят болните с гноящи и инфектирани рани. Така и в Божията лечебница - Църквата, апостолът приканва: „приемайте се един друг, както и Христос ви прие за слава Божия”. (Рим.15:7) Как ни е приел Христос? Той не е поискал първо да се очистим, а после да дойдем при Него. Напротив, приел ни е като болни и грешни хора и едва в процеса на следването на Христа, Той ни излекува.

Лечението е дълъг и често неприятен за околните процес. Помня от офицерските си години, как тялото на един колега под куртката беше цялото в ужасни рани от псориазис. Подаваха се над яката му и всички избягваха да сядат в автобуса около него. Но имаше един човек, който го търпеше - съпругата му. Всяка вечер тя с търпение го мажеше с мехлем. Така и ние трябва да се търпим „един други с любов”. Именно те, „проблемните хора” са лакмус за нашето смирение и любов, която дълго търпи и е милостива. А вероятно и ние не сме без проблем, и под нашата яка се подава някоя рана!

Както здравият телесен орган инстинктивно, без специална заповед се притича на помощ на болния, така нека и ние, християните, които сме по-здрави, се притичваме на помощ на страдащите и болните членове на Тялото Христово. Но трябва смирение, както съвегва аподтолът:„Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов”.(Гал.6:2)

Игуменът на Печорския манастир, известния св. Теодосий, още приживе бил обичан и уважаван от всички като Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж тръгнал по манастирска работа, замръкнал в княжеския дворец. Държал да се прибере в манастира въпреки настояването на княза да остане. Най-после князът заповядал да приготвят едноместна каляска и един от слугите да го закара, като води коня отред. Вървели известно време и слугата съблазнен от простото облекло на монаха, го помислил за някой най-обикновен калугер и му казал: „Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!“ Свети Теодосий безропотно се съгласил и слязъл да води коня, а слугата като господар се разположил в каляската и скоро заспал. Цяла нощ праведникът теглил каляската, а на сутринта всички, които го срещнали по пътя му се кланяли почтително, защото го познавали. Слугата, виждайки това, се зачудил, защо всички се покланят на монаха. Наближили манастира, а там цялото братство излязло да посрещне своя игумен и му се поклонило до земи. Слугата изпаднал в ужас и страх от видяното, защото очаквал наказание и отмъщение. Но св. Теодосий отишъл при него кротко, хванал го дружелюбно за ръката, завел го в кухнята и заповядал да го нахранят добре…

         Братя и сестри,

             Някой сигурно ще каже: чудесно, но аз нямам нерви да търпя. Апостолът не призовава към здрави нерви, а към „смиреномъдрие, кротост и великодушие”, с които да търпим. Забележете, и в двата горепосочени примери как смирението, т.е. поставянето на ближния по-високо от нас, води до търпение. Води до обличането на слугинска престилка по примера на Христос на Тайната Вечеря. 

         Ще завърша с една светоотеческа мисъл от книгата „Древен патерик”, която показва колко голяма полза за душата си придобиват тези, които обличат слугинската престилка: „Който налива в ръката си елей, за да помаже слабия, сам първо приема от мазнината на елея. Така и онзи, който се моли за брата, преди да принесе нему полза, сам получава полза от охотната проява на своята любов.“ Нека си претърпяваме и се молим, братя, един за друг, за да се излекуваме: защото апостолът ни убеждава, казвайки: „Молете се един за други, за да се изцерите” (Иаков 5:16). Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

08.12.2019 г.