БЛАГОВЕСТИЕТО – ЛЮБОВ, КОЯТО ПРЕЛИВА

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА САМАРЯНКАТА)

    

    Съществува мнение, че православните християни не са активни благовестители, такива са евангелистите-протестанти и католиците. Дори съм чувал обвинения, че ние егоистично се занимаваме само със себе си, докато хората в света погиват. Днес няма да влизаме в полемика, а ще  опитаме да разсъждаваме върху това, какво е всъщност благовестието и така, с Божия помощ, да видим нещата в истинска светлина.

Благовестието, това е преливането на любовта. Кладенецът на сърцето ти е толкова препълнен, че всички твои думи, жестове и дела преливат и стават за хората около теб като вода, живителна за изсъхналите им души. В днешната Неделя на самарянката ние сякаш обръщаме повече внимание на разликата между водата на тоя свят и водата, която „тече в живот вечен“. Но какво каза Иисус на самарянката? Той обеща нещо повече: вместо кладенец, Той обеща река. В кладенецът трябва да спуснеш ведрото, за да почерпиш вода, а изворът блика, става река и разлива живот.

Св. Йоан Богослов ни представя точно тази градация, от кладенец към извор и накрая - река, като обръща внимание на случилото се на празника Разпъване шатри: „А в последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен.“ (Йн.8:38-39)

На Петдесетница Св. Дух бе даден на вярващите и църковната история свидетелства за такива реки от жива вода. Те заливаха сухите места и пустинята разцъфваше. И понеже винаги се изкушаваме да търсим действието на Духа само в чудеса и забравяме, че Бог не е във вятъра, земетръса и огъня, а в тихия полъх (виж 3Царе 19), затова умишлено ще приведа един пример не за някакви шумни чудеса, а за един тих прилив на Божията благодат.

Веднъж св. Йоан Кронщадски преминавал покрай едни колиби и внезапно чул, че вътре силно плаче малко бебе. Дверите се оказали незаключени и отец Иоан влязъл вътре. Голи одрани стени, печка-кюмбе в ъгъла… На табуретката зад празната маса седяла млада жена и се опитвала да успокои плачещото момченце. Това не и се отдавало много добре: самата тя също била в сълзи.

Виждайки отец Иоан, жената скочила от мястото си и веднага му се поклонила.

— Какво правиш, сестро, седи си, не ставай, — ласкаво се обърнал към нея свещеникът — И не плачи, Бог е милостив!

— Как да не плача, — през сълзи проговорила жената — Мъжът ми изпива всичките пари, а получаваме само копейки. По цял ден пропада по механите, няма с какво да нахраня момченцето…

Отец Иоан извадил от джоба си няколко големи банкноти и ги дал на жената.

— Вземи, сестро, во славу Божию. И се моли, Господ ще те чуе, и ще се опомни мъжът ти.

Тогава той взел от ръцете на жената плачещото бебе и започнал да му говори ласкаво. Малчуганът веднага се успокоил и се смял на глас, дърпайки брадата на отец Иоан. Внезапно вратата се отворила. На прага застанал стопанинът на дома. Той бил силно пиян. Виждайки свещеника, мъжът нетрезво се засмял:

— Що, отче, дадохте ли милостиня? Сега ще ни поучавате за живота?

Отец Иоан вероятно не чул или по-скоро не пожелал да чуе тези обидни слова.

— Колко прекрасен дом имаш! — обърнал се той към пияния мъж — Не ми се иска да си тръгвам. Малко синче - какво щастие! Истински рай!

Простите, казани без капка укор от свещеника слова, отрезвили стопанина. Той заплакал, прегърнал жена си и сина си, и горещо благодарил на отец Иоан. От този момент до края на живота си, този човек никога повече не пил алкохол.

Отец Иоан Кронщадски винаги молил хората да бъдат добри един към друг и често повтарял: „Недостатъците се изправят само с добро, любов, ласка, кротост, смирение и търпение“.

Това, братя и сестри, е православното благовестие. Светецът не тръгнал на планирана проповедническа акция или да раздава брошури. Но не бил и пасивен. Работел върху сърцето си и го превърнал в извор на жива вода. Не си стоял в къщи на топло, а изпълнявал служението, поверено му от Бога. Тоест, бил активен, но не самоцелно, а изпълнявайки възложената му от Бога работа. Не всеки е свещеник или богослов, но всеки има поверена му духовна нива, за която да се грижи. Семейството, колегите от местоработата, съседите – те са нашата нива! Трябва просто да бъдем обути в „готовност да благовестим мира“. Готовността на Кронщадския пастир да благовести се състояла не в някакви предварително подготвени умни слова или (като сектантите) пълни джобове с брошури. Не, не джобовете, а сърцето му било винаги пълно с любов! Живеел с открито и издигнато към Бога сърце. Не бил съвършен, но не изпадал в „дупки“, а винаги внимавал да бъде с чиста съвест. Затова виждаме, че в критичния момент на тази история той реагирал без капка укор на грубите нападки. Струва ми се, че ние тук най-често се проваляме: започваме добре като протягаме ръка към нуждаещ се и подавеме материална помощ или просто добра дума. Но в отплата какво получаваме - подигравка и злоба! И точно тук пресъхва нашия извор! Ставаме осъдителни и груби, допускаме дяволът да забие клин между нашите думи и нашите дела, или да посее съмнение за истинските мотиви за стореното от нас добро. За достоен отговор ни трябва не кладенец, не дори извор, а река от благодат, такава, каквато имал св. Йоан Кронщадски. Имал духовна сила, и я имал в нужния момент!

Псалмопевецът облажава такива хора с думите: „Блажени са онези, чиято сила е в Тебе и сърцата им се издигат към Тебе. Те преминават през долината на плача, превръщат я в извор и ранен дъжд я благославя.“ (Пс.83:6-7) Синодалният превод в случая не е съвсем точен. В него се казва, че „те намират извори в нея“. Новият превод на наши православни богослови обаче казва: „превръщат я в извор“.

Това е истинското благовестие в православен дух! Не като изкуствените "папагалски" заучени слова, за които пророкува Исаия: "Господ каза: „Този народ се доближава до Мене с думи и с устни Ме почита, но държи сърцето си далеч от Мене и благоговението му пред Мене почива на добре научени човешки наредби." (Ис.29:13)

Ако и нашето благоговение към Бога е като на древните иудеи, т.е. само външно, това много скоро ще бъде забелязано. Хората ще започнат да ни отбягват, защото ще бъдем не чист извор, а кална локва. И преди да ги обвиним в нерадение за духовното, нека да се запитаме, коя е тази сила, която може да преобрази душите на грешниците? Разбира се, това не са нашите аргументи, а Божията сила, която стои зад тях и ги изпълва! Ако тя липсва, дори да говорим правилните неща, те ще звънтят на кухо. Правилни, но безсилни слова, защото с едната ръка градим, а с другата рушим.

Има една поговорка: „Делата ти говорят толкова силно, че не мога да чуя какво ми казваш“. Истинското благовестие изиска от нас единство на думи и дела, защото за хората от света „вестителят е вестта“. Много от тях няма да прочетат никое от четирите евангелия, но ще прочетат петото евангелие - нашия живот. И ако те видят покритие на думи и дела, тогава където минава вестителят, ще минава и благата вест. И пустините ще се раззеленяват, и долината на плача ще се превръща в извор. Независимо дали вървим по улицата, дали сме на работното място, дали сме на почивка, в болницата или някъде другаде – благодатта ще прелива и ще върши чудеса.

Това има предвид и преп. Серафим Саровски с бележитите си думи: „Чедо мое, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят“.

Ще завърша с благите наставления на преп. Порфирий Кавсокаливит: „Нека бъдем ревнители. Ревнител е онзи, който от цялата си душа е възлюбил Христа и в Негово име служи на човека. Любов към Бога и към хората – това е неразделна двойка. Страдание, копнеж, сълзи с умиление, а не превзето. Нека всичко да е от сърце! Фанатизмът няма нищо общо с Христа. Бъди истински християнин. Тогава от никого няма да се обиждаш, но любовта ти всичко ще извинява. И спрямо друговереца пак бъди християнин. Тоест, зачитай го независимо от неговата религия, по един благороден начин. Можеш да се погрижиш за един мюсюлманин, когато той е в нужда, да му поговориш, да общуваш с него. Нека съществува уважение към свободата на другия. Както Христос „стои пред вратата и хлопа” без да я напъва, но чака душата сама и свободно да Го приеме, така и ние да стоим пред всяка душа. В мисионерското служение нека действаме по един фин начин, тъй че душите да приемат каквото им предлагаме – слова, книги, без да се съпротивляват. И още нещо: по-малко думи. Думите звучат в ушите и често пъти изнервят другия. Молитвата и животът – те въздействат. Животът затрогва, възражда и изменя другия, докато думите остават безплодни. Най-доброто мисионерство става чрез добрия ни пример, любовта ни, кротостта ни.“

Мисионерското напрежение на католици и протестанти е огромно и рационалните им аргументи могат да подействат на нечий ум, но Христос не стои (само) пред вратите на ума. Той хлопа на сърцето, защото „от него са изворите на живота“ (Пр.4:23) и чрез неговото съживяване става спасението на целия човек. Затова наша първа грижа трябва да бъде чистотата на собственото ни сърце. Брошури, беседи …, те са второстепенни, защото благовестието е преди всичко свързване на сърце със сърце. Припечелвайки Божията благодат, ние ще припечелим и Божията сила, която да изпълва думите и делата ни. Така животът ни ще се превърне в живо пето евангелие. Така ще спасим не само себе си, но и тези, с които Божият промисъл пресича нашия път.  Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

ГОТОВНОСТ ДА БЛАГОВЕСТИМ МИРА

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПАСХА)

„…и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“

(Еф.6:15)

    Христовото учение включва някои тези, които за ограничения човешки ум изглеждат несъвместими и е трудно да съществуват едновременно. Богословите ги наричат антиномии и настояват, че те трябва да бъдат приети.

    Днес, разсъждавайки върху срещата на Спасителя със самарянката (Йн.4:5-42), ще срещнем една такава антиномия.

    От една страна трябва да очистим себе си, за да може Божията благодат да ни изпълва и да даваме плод. Св. Серафим Саровски акцентира на това с известните си думи: „Радост моя, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят.“  Животът ни трябва да бъде благоухание за Христа, т.е. безсловесно да привлича хора към Него. Както казва Франциск от Асизи: "Проповядвай евангелието по всяко време. Ако е необходимо, използвай и думи."

    От друга страна, трябва да признаем, че в духовния ни живот се редуват успехи и провали. Едва смогнали да се отърсим от поредното си падение и грехът отново запечатва устата ни. Чувстваме се недостойни. Какво да правим тогава? Трябва ли да мълчим до дълбока старост, когато (евентуално) ще надмогнем страстите? Има такива примери в църковната история, но те са свързани все с отшелнически жития. А днешният евангелски разказ ни говори за една жена, чието житие чувстваме близко с нашето. Жена с пет провалени брака, която отгоре на всичко продължава да живее, както днес казваме, „на семейни начала“ с друг мъж. Точно тя, самарянката, която според Преданието се нарича Фотина, се прояви като ревностен благовестител, призовавайки съгражданите си: „дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?“. Ето смущаващ пример, за това как новоповярвала жена, с неукротени още страсти, извърши делото на благовестител и не беше укорена за това от Христа. Напротив, четем, че мнозина самаряни повярваха. Библията предупреждава: „Не ставайте мнозина учители..“, и същевременно насърчава: „горко ми, ако не благовествам“, и облажава: „колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят мир, които благовестят доброто!" (Рим.10:15)

    Благовестителството, най-общо казано, е прогласяване вестта за Иисуса Христа, и то в духа на Никео-Константинополския Символ на вярата. Освен Символа, на всяка литургия се чете и откъс от Евангелието. В „Тълкуване на божествената литургия“ св. Николай Кавасила пише за Малкия Вход: „Издигането на Евангелието изобразява началото на общественото служение на нашия Господ Иисус Христос, когато Той започнал да се явява пред множество народ и да проповядва за Царството Небесно. Евангелието символизира Самия Христос. Следователно сега, когато Христос се явил, вече никой не обръща внимание на думите на пророците, затова песнопенията след Малкия вход са свързани с новия живот, донесен ни от Христа.“

    Ясно е, че от амвона се прогласява постоянно благата вест. Също така е ясно, че има хора, които имат специална дарба от Бога да благовестяват, както св. апостол Филип, един от седемте дякони в апостолската църква. Но това не изчерпва темата. В един по-широк смисъл, всеки християнин е призован да бъде благовестител. Мотото на днешната проповед е един стих от посланието на св. ап. Павел към ефесяните, в който апостолът заповядва: „и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“.

    Забележете, заповядва се на всички християни да вземат всеоръжието Божие, част от което са обувките на благовестието. Всички сме воини Христови, затова и благовестването е заповед към всички християни!

    В това послание апостолът визира обувките на римския войник, които представлявали сандали, прикрепени към краката с кожени каиши. Точният израз е „готовност да благовестите“. На мен това ми напомня казармата. Когато дежуряхме, уставът забраняваше да събуваме кубинките си. Така лягахме в леглата с обувките и при подаден сигнал, за секунди поемахме в указаните направления.

    Да бъдем в готовност да благовестваме е особено важно в инцидентните контакти с непознати хора. Такава беше срещата на Спасителя с тази непозната жена от Самария. Среща в която, ако благата вест не беше споделена, една душа щеше да изсъхва за жива вода. Но, по Божията милост, тази душа бе напоена, след когато чу и прие от най-прекрасните уста благата вест за Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе.“

    От беседата на нашия Господ със св. Фотина може да извлечем някои поуки за нас:

    1. Благовестителят обича хората.

    В началото на евангелския разказ четем: „А трябваше да мине Той през Самария“ На пръв поглед е логично от южната област Юдея да минеш през централната Самария, за да се озовеш в северната Галилея. Но хората по онова време не са следвали този път, ако и да е бил най-пряк. Вместо да минават през Самария, те се спускали от височините на Йерусалим до река Йордан, следвали нейните завои чак до Галилея. Причината за това се кореняла в миналото, когато при асирийското пленение, 10-те северни племена били отведени, а остатък от тях останал в земите и се смесил с други народи. Образувала се общност със смесен етнически характер – самаряните, които били презирани от „чистокръвните“ евреи. Те построили свой храм на хълма Гаризин, но по време на управлението на Антиох Епифан, когато юдеите били преследвани, самаряните препосветили храма си на Зевс, и не ходели на поклонение в Йерусалим. Затова през 128 г. пр. Хр. юдейският цар Йоан Хиркан от Макавеите, разрушил храма и отношенията между двете общности силно се влошили. Юдеите толкова презирали самаряните, че дори не говорели с тях.

    И сега виждаме, че Иисус отново изненадва учениците си, като държи да мине през враждебната Самария. За Добрият Пастир няма пренебрегнати етноси, освен ако самите те Го отхвърлят. Той остави 99-те овци и избра по-рисковият път, за да потърси една изгубена овца, изгубена в дивата и полуезическа Самария. Бидейки напълно човек, Той презря умората, слънцето, глада и жаждата, за да се фокусира върху една погинала душа. Питам се, можем ли и ние да бъдем добри благовестители, ако не сме се калили в пост? Няма ли гласът на плътта да притъпи духовните ни сетива за стенанието на погиналите души?! Засища ли ни духовната храна така, че да забравим за материалната, така, както беше при нашия Господ. Макар и телесно гладен, Иисус беше нахранен духовно и можеше да заяви: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.“ В това Той е ярък пример за нас, как благовестителят трябва да е готов да жертва почивка, спокойствие, сигурност, храна, здраве, заради ближния.

    Господ Иисус ни е пример и в това как водени от любов, да говорим безкомпромисно истината. Той не се поколеба да заяви категорично, че самаряните бъркат при поклонението, защото „спасението е от иудеите“. Същевременно ясно показа на самарянката, че тя живее в грях с човек, който не и е мъж. Каза и го насаме, без да я осъжда. А ние често правим точно обратното – осъждаме пред всички.

    2. Благовестителят не гледа на лице, а на сърце!

    Понякога ние си представяме благовестването като едно приятно парти, на което да се видим с фини, интелигентни и костюмирани хора, с които да поговорим на възвишени теми. Реалността е друга. Ние трябва, по примера на Христа, да насочваме стъпките си към отрудените и обременените. Трябва да обикнем простите и обикновени хора, без значение на техния произход или етнос. Да разрушаваме обществените табута, които се издигат срещу Божието слово, както Иисус разруши табуто мъж да говори насаме с жена, и то от "лош" етнос - самарянка. Ето, циганите днес се явяват такъв презиран етнос и факт е, че Православието не намира път към тях.

    Иисус общуваше свободно с бирници и блудници. Ако днес Той ходеше в плът сред нас, мисля, че щеше да бъде намиран най-често сред наркоманите, затворниците, болните. Защото в повечето случаи това са хора, които са преживели трагедия, паднали са тежко и стенат, както пее една наша рок-група: „Аз изгубих всичко докрай, остана моята душа, помогни да я спася“.

    Благовестителят трябва да е с отворени духовни очи и да вижда кога скърбите са смирили сърцето на събеседника и са го направили готово за семето на Божието слово: „Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят.“ Учениците на Христа смятаха, че самаряните са много далече от Бога, идолопоклонници, изопачили старозаветните книги! Смятаха, че те не са узрели за жетва. Но Иисус им каза: отворете очите си, нивите са вече бели за жетва. Защо? Защото е посято. Пророците от Стария Завет бяха тези сеячи и посятото от тях не е изгубено. Не са необходими „още 4 месеца“, защото продължителността на духовните сезони е различна от земеделските. Изглежда, учениците не бяха вникнали в мъдростта на Еклисиаст: „Който наблюдава вятъра, няма да сее, и който гледа на облаците, няма да жъне. Както не знаеш пътищата на вятъра, нито как се образуват кости в утробата на трудна жена, тъй не можеш да узнаеш и делата на Бога, Който върши всичко. Сутрин сей семето си и вечер не давай почивка на ръката си, защото не знаеш, едното ли, или другото повече ще успее, или едното и другото ще бъдат еднакво добри.“ (Екл.11:4-6)

    Бог работи в тайното на сърцето! Ние сме работници на Неговата нива. Сеячът от известната притча сееше щедро дори на каменисти и трънливи места, защото в крайна сметка, Бог е Този, Който прави нещо да израсте, дори външно да изглежда неблагонадеждно. Той има Свои начини, с които променя почвата! Може би скърбите и презрението, което получиха самаряните, доведоха до тяхното узряване. Неочакваната духовна жажда на самарянката за жива вода също показа на учениците защо трябва да са в готовност за благовестие – защото външната оценка лъже. Показва и на нас. И днес ние се изненадваме, виждайки в храма някои пропаднали хора, предварително „отписани“ от нас, а не намирайки в него такива, които винаги сме смятали за родени с „духовна“ нагласа. Било е посято семе и макар, че паднало на камениста почва, Бог работил в тайно и чрез чука на страданията разчупил камъка!

    3. Благовестителят има ясна цел – благовестието!

    Често благовестителския ни устрем е спиран от любопитен въпрос от рода на: „ако не може да се жени човек за сестра си, за кого се ожени Каин?“. Благовестителят трябва да развие усет кои въпроси са важни и кои не. Посоченият въпрос явно цели да бъде почесан интелектуалния сърбеж на питащия.

    Самарянката зададе два въпроса на Иисус: „как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ (ст.9) и „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме.“ (ст.20) Спасителят не отговори на първия въпрос, защото така се отклоняваше разговора от темата за спасението, а насочи вниманието на самарянката към Божия дар. Вторият въпрос обаче бе важен и Той не го остави без отговор. Такава чувствителност трябва и ние да имаме в благовестническите си разговори. Разговорите на християнска тема могат да се разливат като безбрежен океан, ние обаче трябва да имаме ясна цел – да издигнем и забием знамето на Кръста Христов!

    Нашето знаме е извезано на 1-я и 2-я вселенски събори. Нарича се Символ на вярата. Него трябва да проповядваме! Често войниците укрепват забитото знаме, като струпват в основата му камъни. Тези камъни можем да приемем за образ на аргументите, които подкрепят нашата вяра. Това е нещо правилно и добро. Има цяла богословска дисциплина, която се занимава с това и тя се казва апологетика. Молитвата на св. ап. Павел беше: „И моля се, щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко, за да различавате, що е по-добро, та да бъдете чисти и без препънка в деня Христов“. (Фил.1:9)

    Ранната Църква е полагала изключителни усилия да въведе с катехеза оглашените във вярата. Получените при катахезата знания са били фундамент не само за лично изграждане, но и е трябвало да бъдат благовестени. Днес ние, Христовите воини, трябва да се въоръжаваме с аргументи, да четем, дори целенасочено да запаметяваме, защото сме призовани да възлюбим Бога не само с цялото си сърце, но и с всичкия си ум. Трябва да струпваме аргументите за вярата като камъни, само нека внимаваме, да не се окаже, че накрая има само купчина камъни, а сме пропуснали да забием знамето на благата вест!

Братя и сестри,

    Започнахме с антиномията, че макар и да не е стихнала борбата със страстите в нас, ние сме приканени да обуем нозете си в готовност да благовестим мира на тези, които са около нас. Приоритет е придобиването на мирен дух, но трябва да живеем с отворени духовни очи и за хората около нас. Трябва да бъдат приети и приложени в живота ни едновременно и двете истини – ние сме недостойни за благовестители, но трябва да благовестваме.

    Грешни сме, недостойни сме да отворим устата си за великите Божии дела. Но Бог очаква точно това от нас - като виждаме собствената си нищета, да отидем и без да съдим другите, да благовестим мира.

    Към благовестването трябва да подхождаме като към причастието – със страх Божи, вяра и любов. Благовестието е скъпоценен бисер, достоен за устата на ангелите, но поверен на нас, които живеем в плът. Затова нека подхождаме към него внимателно и благоговейно, като към най-голяма скъпоценност - да го пазим от свинете, които искат да го стъпчат, но на всички останали да го раздаваме щедро и с любов. Нека не се отчайваме ако не виждаме видими резултати, а укрепим нозете си и се вслушаме в думите на св. ап Петър: "Свято почитайте Господ Бог в сърцата си и бъдете винаги готови с кротост и уважение да отговорите на всеки, който иска от вас обяснение за вашата надежда." (1Петр.3:15) Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.05.2019 г.