ГОТОВНОСТ ДА БЛАГОВЕСТИМ МИРА

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПАСХА)

„…и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“

(Еф.6:15)

    Христовото учение включва някои тези, които за ограничения човешки ум изглеждат несъвместими и е трудно да съществуват едновременно. Богословите ги наричат антиномии и настояват, че те трябва да бъдат приети.

    Днес, разсъждавайки върху срещата на Спасителя със самарянката (Йн.4:5-42), ще срещнем една такава антиномия.

    От една страна трябва да очистим себе си, за да може Божията благодат да ни изпълва и да даваме плод. Св. Серафим Саровски акцентира на това с известните си думи: „Радост моя, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят.“  Животът ни трябва да бъде благоухание за Христа, т.е. безсловесно да привлича хора към Него. Както казва Франциск от Асизи: "Проповядвай евангелието по всяко време. Ако е необходимо, използвай и думи."

    От друга страна, трябва да признаем, че в духовния ни живот се редуват успехи и провали. Едва смогнали да се отърсим от поредното си падение и грехът отново запечатва устата ни. Чувстваме се недостойни. Какво да правим тогава? Трябва ли да мълчим до дълбока старост, когато (евентуално) ще надмогнем страстите? Има такива примери в църковната история, но те са свързани все с отшелнически жития. А днешният евангелски разказ ни говори за една жена, чието житие чувстваме близко с нашето. Жена с пет провалени брака, която отгоре на всичко продължава да живее, както днес казваме, „на семейни начала“ с друг мъж. Точно тя, самарянката, която според Преданието се нарича Фотина, се прояви като ревностен благовестител, призовавайки съгражданите си: „дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?“. Ето смущаващ пример, за това как новоповярвала жена, с неукротени още страсти, извърши делото на благовестител и не беше укорена за това от Христа. Напротив, четем, че мнозина самаряни повярваха. Библията предупреждава: „Не ставайте мнозина учители..“, и същевременно насърчава: „горко ми, ако не благовествам“, и облажава: „колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят мир, които благовестят доброто!" (Рим.10:15)

    Благовестителството, най-общо казано, е прогласяване вестта за Иисуса Христа, и то в духа на Никео-Константинополския Символ на вярата. Освен Символа, на всяка литургия се чете и откъс от Евангелието. В „Тълкуване на божествената литургия“ св. Николай Кавасила пише за Малкия Вход: „Издигането на Евангелието изобразява началото на общественото служение на нашия Господ Иисус Христос, когато Той започнал да се явява пред множество народ и да проповядва за Царството Небесно. Евангелието символизира Самия Христос. Следователно сега, когато Христос се явил, вече никой не обръща внимание на думите на пророците, затова песнопенията след Малкия вход са свързани с новия живот, донесен ни от Христа.“

    Ясно е, че от амвона се прогласява постоянно благата вест. Също така е ясно, че има хора, които имат специална дарба от Бога да благовестяват, както св. апостол Филип, един от седемте дякони в апостолската църква. Но това не изчерпва темата. В един по-широк смисъл, всеки християнин е призован да бъде благовестител. Мотото на днешната проповед е един стих от посланието на св. ап. Павел към ефесяните, в който апостолът заповядва: „и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“.

    Забележете, заповядва се на всички християни да вземат всеоръжието Божие, част от което са обувките на благовестието. Всички сме воини Христови, затова и благовестването е заповед към всички християни!

    В това послание апостолът визира обувките на римския войник, които представлявали сандали, прикрепени към краката с кожени каиши. Точният израз е „готовност да благовестите“. На мен това ми напомня казармата. Когато дежуряхме, уставът забраняваше да събуваме кубинките си. Така лягахме в леглата с обувките и при подаден сигнал, за секунди поемахме в указаните направления.

    Да бъдем в готовност да благовестваме е особено важно в инцидентните контакти с непознати хора. Такава беше срещата на Спасителя с тази непозната жена от Самария. Среща в която, ако благата вест не беше споделена, една душа щеше да изсъхва за жива вода. Но, по Божията милост, тази душа бе напоена, след когато чу и прие от най-прекрасните уста благата вест за Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе.“

    От беседата на нашия Господ със св. Фотина може да извлечем някои поуки за нас:

    1. Благовестителят обича хората.

    В началото на евангелския разказ четем: „А трябваше да мине Той през Самария“ На пръв поглед е логично от южната област Юдея да минеш през централната Самария, за да се озовеш в северната Галилея. Но хората по онова време не са следвали този път, ако и да е бил най-пряк. Вместо да минават през Самария, те се спускали от височините на Йерусалим до река Йордан, следвали нейните завои чак до Галилея. Причината за това се кореняла в миналото, когато при асирийското пленение, 10-те северни племена били отведени, а остатък от тях останал в земите и се смесил с други народи. Образувала се общност със смесен етнически характер – самаряните, които били презирани от „чистокръвните“ евреи. Те построили свой храм на хълма Гаризин, но по време на управлението на Антиох Епифан, когато юдеите били преследвани, самаряните препосветили храма си на Зевс, и не ходели на поклонение в Йерусалим. Затова през 128 г. пр. Хр. юдейският цар Йоан Хиркан от Макавеите, разрушил храма и отношенията между двете общности силно се влошили. Юдеите толкова презирали самаряните, че дори не говорели с тях.

    И сега виждаме, че Иисус отново изненадва учениците си, като държи да мине през враждебната Самария. За Добрият Пастир няма пренебрегнати етноси, освен ако самите те Го отхвърлят. Той остави 99-те овци и избра по-рисковият път, за да потърси една изгубена овца, изгубена в дивата и полуезическа Самария. Бидейки напълно човек, Той презря умората, слънцето, глада и жаждата, за да се фокусира върху една погинала душа. Питам се, можем ли и ние да бъдем добри благовестители, ако не сме се калили в пост? Няма ли гласът на плътта да притъпи духовните ни сетива за стенанието на погиналите души?! Засища ли ни духовната храна така, че да забравим за материалната, така, както беше при нашия Господ. Макар и телесно гладен, Иисус беше нахранен духовно и можеше да заяви: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.“ В това Той е ярък пример за нас, как благовестителят трябва да е готов да жертва почивка, спокойствие, сигурност, храна, здраве, заради ближния.

    Господ Иисус ни е пример и в това как водени от любов, да говорим безкомпромисно истината. Той не се поколеба да заяви категорично, че самаряните бъркат при поклонението, защото „спасението е от иудеите“. Същевременно ясно показа на самарянката, че тя живее в грях с човек, който не и е мъж. Каза и го насаме, без да я осъжда. А ние често правим точно обратното – осъждаме пред всички.

    2. Благовестителят не гледа на лице, а на сърце!

    Понякога ние си представяме благовестването като едно приятно парти, на което да се видим с фини, интелигентни и костюмирани хора, с които да поговорим на възвишени теми. Реалността е друга. Ние трябва, по примера на Христа, да насочваме стъпките си към отрудените и обременените. Трябва да обикнем простите и обикновени хора, без значение на техния произход или етнос. Да разрушаваме обществените табута, които се издигат срещу Божието слово, както Иисус разруши табуто мъж да говори насаме с жена, и то от "лош" етнос - самарянка. Ето, циганите днес се явяват такъв презиран етнос и факт е, че Православието не намира път към тях.

    Иисус общуваше свободно с бирници и блудници. Ако днес Той ходеше в плът сред нас, мисля, че щеше да бъде намиран най-често сред наркоманите, затворниците, болните. Защото в повечето случаи това са хора, които са преживели трагедия, паднали са тежко и стенат, както пее една наша рок-група: „Аз изгубих всичко докрай, остана моята душа, помогни да я спася“.

    Благовестителят трябва да е с отворени духовни очи и да вижда кога скърбите са смирили сърцето на събеседника и са го направили готово за семето на Божието слово: „Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят.“ Учениците на Христа смятаха, че самаряните са много далече от Бога, идолопоклонници, изопачили старозаветните книги! Смятаха, че те не са узрели за жетва. Но Иисус им каза: отворете очите си, нивите са вече бели за жетва. Защо? Защото е посято. Пророците от Стария Завет бяха тези сеячи и посятото от тях не е изгубено. Не са необходими „още 4 месеца“, защото продължителността на духовните сезони е различна от земеделските. Изглежда, учениците не бяха вникнали в мъдростта на Еклисиаст: „Който наблюдава вятъра, няма да сее, и който гледа на облаците, няма да жъне. Както не знаеш пътищата на вятъра, нито как се образуват кости в утробата на трудна жена, тъй не можеш да узнаеш и делата на Бога, Който върши всичко. Сутрин сей семето си и вечер не давай почивка на ръката си, защото не знаеш, едното ли, или другото повече ще успее, или едното и другото ще бъдат еднакво добри.“ (Екл.11:4-6)

    Бог работи в тайното на сърцето! Ние сме работници на Неговата нива. Сеячът от известната притча сееше щедро дори на каменисти и трънливи места, защото в крайна сметка, Бог е Този, Който прави нещо да израсте, дори външно да изглежда неблагонадеждно. Той има Свои начини, с които променя почвата! Може би скърбите и презрението, което получиха самаряните, доведоха до тяхното узряване. Неочакваната духовна жажда на самарянката за жива вода също показа на учениците защо трябва да са в готовност за благовестие – защото външната оценка лъже. Показва и на нас. И днес ние се изненадваме, виждайки в храма някои пропаднали хора, предварително „отписани“ от нас, а не намирайки в него такива, които винаги сме смятали за родени с „духовна“ нагласа. Било е посято семе и макар, че паднало на камениста почва, Бог работил в тайно и чрез чука на страданията разчупил камъка!

    3. Благовестителят има ясна цел – благовестието!

    Често благовестителския ни устрем е спиран от любопитен въпрос от рода на: „ако не може да се жени човек за сестра си, за кого се ожени Каин?“. Благовестителят трябва да развие усет кои въпроси са важни и кои не. Посоченият въпрос явно цели да бъде почесан интелектуалния сърбеж на питащия.

    Самарянката зададе два въпроса на Иисус: „как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ (ст.9) и „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме.“ (ст.20) Спасителят не отговори на първия въпрос, защото така се отклоняваше разговора от темата за спасението, а насочи вниманието на самарянката към Божия дар. Вторият въпрос обаче бе важен и Той не го остави без отговор. Такава чувствителност трябва и ние да имаме в благовестническите си разговори. Разговорите на християнска тема могат да се разливат като безбрежен океан, ние обаче трябва да имаме ясна цел – да издигнем и забием знамето на Кръста Христов!

    Нашето знаме е извезано на 1-я и 2-я вселенски събори. Нарича се Символ на вярата. Него трябва да проповядваме! Често войниците укрепват забитото знаме, като струпват в основата му камъни. Тези камъни можем да приемем за образ на аргументите, които подкрепят нашата вяра. Това е нещо правилно и добро. Има цяла богословска дисциплина, която се занимава с това и тя се казва апологетика. Молитвата на св. ап. Павел беше: „И моля се, щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко, за да различавате, що е по-добро, та да бъдете чисти и без препънка в деня Христов“. (Фил.1:9)

    Ранната Църква е полагала изключителни усилия да въведе с катехеза оглашените във вярата. Получените при катахезата знания са били фундамент не само за лично изграждане, но и е трябвало да бъдат благовестени. Днес ние, Христовите воини, трябва да се въоръжаваме с аргументи, да четем, дори целенасочено да запаметяваме, защото сме призовани да възлюбим Бога не само с цялото си сърце, но и с всичкия си ум. Трябва да струпваме аргументите за вярата като камъни, само нека внимаваме, да не се окаже, че накрая има само купчина камъни, а сме пропуснали да забием знамето на благата вест!

Братя и сестри,

    Започнахме с антиномията, че макар и да не е стихнала борбата със страстите в нас, ние сме приканени да обуем нозете си в готовност да благовестим мира на тези, които са около нас. Приоритет е придобиването на мирен дух, но трябва да живеем с отворени духовни очи и за хората около нас. Трябва да бъдат приети и приложени в живота ни едновременно и двете истини – ние сме недостойни за благовестители, но трябва да благовестваме.

    Грешни сме, недостойни сме да отворим устата си за великите Божии дела. Но Бог очаква точно това от нас - като виждаме собствената си нищета, да отидем и без да съдим другите, да благовестим мира.

    Към благовестването трябва да подхождаме като към причастието – със страх Божи, вяра и любов. Благовестието е скъпоценен бисер, достоен за устата на ангелите, но поверен на нас, които живеем в плът. Затова нека подхождаме към него внимателно и благоговейно, като към най-голяма скъпоценност - да го пазим от свинете, които искат да го стъпчат, но на всички останали да го раздаваме щедро и с любов. Нека не се отчайваме ако не виждаме видими резултати, а укрепим нозете си и се вслушаме в думите на св. ап Петър: "Свято почитайте Господ Бог в сърцата си и бъдете винаги готови с кротост и уважение да отговорите на всеки, който иска от вас обяснение за вашата надежда." (1Петр.3:15) Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.05.2019 г.