КОЙ ПОБЕЖДАВА СВЕТА

Днешните ни разсъждения ще бъдат във връзка с обсъжданата концепция за въвеждане на учебен предмет "Религия и добродетели", при който нежелаещите да изучават Православие да могат да изберат изучаване само на добродетели, без религиозни теми. Нормално е всеки човек да желае победа на доброто. И е нормално, защото тази норма е заложена от Бога във всеки човек, независимо от неговата вяра. Но може ли  истинското добро да се осъществи отделно от православната вяра? В изкуството темата за доброто и злото е най-старата, но не винаги се свързва с Бога. Ше припомня стиховете на поета Недялко Йорданов, върху които размишлявахме в проповедта за светите 14000 младенци, избити от Ирод:

„Когато си беден, когато си слаб,

когато трепериш за късчето хляб,

когато отвсякъде, кой както свари,

препъва те с крак и ти удря шамари –

недей се отчайва, недей се навежда,

не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари

пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига,

кажи си наум кротко думата “стига!”

и вярвай, че пак ще спечели двубоя

със лошите мисли усмивката твоя.

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто!“

Харесвам тези стихове, но осъзнавам, че те се нуждаят от важно уточнение. Без него ние не можем да разграничим светския оптимизъм от християнската надежда. Затова сме длъжни да уточним кой е този човек-победител, в когото побеждава доброто.

Всеки човек, по сътворение има, заложено в сърцето, понятие за добро и зло. Това е съвестта. "Тя, казва старецът Клеопа Илие, е гласът Божий в човека, призоваващ ни само към добро и предпазващ ни от лошото". Съвестта е солидна основа за издигане на крепост.

С правилно християнско възпитание от най-ранна възраст, съвестта става много силна крепост в човека. Когато липсва добро възпитание, тогава просто няма стена, а само основи, които бесовете лесно прескачат. Най-масов е третия вариант -  на сравнително добро, но недостатъчно православно възпитание. Поради оскъдната благодат, която да бъде като хоросан или лепило, в стените има пролуки, през които се вмъкват фалшиви идеологии като комунизма, еволюционизма, джендъризма и пр. "изми"-сатанизми, чрез които дявола опитва да  подкопае разбиранията за добро и зло още в младежка възраст. 

Младежи, които устоят на измамата на идеологиите, дяволът държи под особен надзор. Те са винаги на ръба да разпознаят Божия глас и да пуснат Христос в душата си. Тогава крепостта става непревземаема. Затова дяволът сменя своята тактика и започва да им внушава друго: "Ти си добър човек, не си като този митар и блудник. Бог не е сигурно дали съществува, но и да е така, нима той ще те осъди за това, че си вършил добро? Отдай се на доброто и остави спекулациите за отвъдния свят. Иисус, Аллах, Буда, никой не се е върнал от там да каже коя е истината. Ти се мобилизирай и живей мъдро, като цениш всяка философия и религия, и особено християнските мъдрости като златното правило „прави на другите това, което искаш да правят на тебе“. Любовта е над всичко, и да има Бог, ще посмее ли да те осъди тебе, добрия и праведния?"

Това, братя и сестри, са дяволски внушения! Изкушения за порядъчните хора! Но ако порядъчният човек не се отвори за Христос, в него ще се настани себеправедността, и крепостта окончателно ще падне.

Поетът много точно заявява, че злото в човека е жилаво. Но то е жилаво не само в злотворците, а и в техните жертви. Понасяйки шамари ден след ден, жертвите ослепяват за своите собствени грехове поради сравнението си с греховете на злодейците. Така те започват да се считат за праведни, сравнявайки се не с Христос и светиите, а със злодейците. Това е праведност в собствените очи, а не в Божиите, себеправедност, подобна на тази, с която се гордеел народа Израил. 

Старозаветният Израил бил едно такова Божие дете, възпитано от Бога чрез Закона.(Ис.1:2) Но ето парадокс, вместо да го доведе до Христа, Законът го отделил от Него. Вместо да се държат за Бога, "възпитаните" - израилтяните започнали да се сравняват с "невъзпитаните" - потъналите в идоли езичници. Наличието на непогрешим морален компас като Закона ги карало да гледат надменно на нечистите (езичниците), а фарисеите почнали да презират "тоя народ, който не знае закона, проклет е". (Йн.7:49) И понеже сами не били законоизпълнители, а само слушатели, в тях се настанило усещането за своя "правда". Бог допускал Израил често да понася шамари от презряните езичници, но те не се вразумявали. И колкото и да се умивали обредно, вътрешно си останали нечисти. „И всички ние станахме като нечистите и всяка наша правда – като изцапана дреха; и всички ние увехнахме като лист и нашите злодеяния ни отнасят като вятър.“ (Ис.64:5) Без вяра, която съединява с Бога, "всяка наша правда" е човешки продукт, изцапана дреха.  

За съжаление това се среща и в Църквата - новия Израил. Кръстени хора, но не живеят съединени с Христос. Не се молят, не постят, не се причастяват. Критикуват, говорят за ценности, но сами не са намерили Бисера. Обичат християнството, но не и Христос. Смятат се за добри християни, но без да се огледат в Христос, те винаги ще остават слепи за собствените си греховни петна.

Архиепископ Теофан Полтавски пише в едно свое писмо: „Вие питате: каква е разликата между естествено добрият живот и християнският живот? - Разликата е много голяма. Християнинът живее благодатен живот, а естествено добрият човек - безблагодатен. А какво значение има това обстоятелство е видно от това, че ни спасява Божията благодат, а не добрите дела. Добрите дела, и то извършвани заради Христос и в духа на Неговите заповеди, само ни правят способни за възприемането на Божията благодат. Без благодатта Божия, колкото и добър да бъде човек, не може да се спаси. Много добри дела извършвал стотника Корнилий, но му било открито, че може да се спаси само тогава, когато слезе върху него Св. Дух чрез апостол Петър. Много просто и задълбочено е развита тази мисъл в известната беседа на преп. Серафим с Мотовилов "За придобиването благодатта на Св. Дух". В действителност без благодатта Божия не може да има истински добри дела. Повреденото от греха наше естество може да извършва само несъвършени добри дела.“

На живеещия порядъчно, но безблагодатно, човек Иисус казва: „Не си далече от Божието царство.“ (Мк.12:34), но внимавай да не останеш пред неговите двери. Вратата е Христос, без Него няма спасение! 

Св. Димитрий Ростовски пише: „Както клоните не могат да раждат нищо от себе си без корена, така и ти не можеш нищо добро да пожелаеш или да направиш без Божията благодат. Господ е коренът, ти си клонът. Дотогава можеш да правиш нещо благоугодно, докато ти си с Бога, когато пък се отлъчиш от Бога, тогава падаш във всяко зло.“

Нравственият живот извира от връзката ни с Бога, а не обратно - нравствеността да ни спасява без общение с Бога. В това е парадоксът на "добродетелния" атеист - клонът иска да покаже, че може да роди нещо добро без корена. И ние често го виждаме: беден, слаб и измъчен, но горделив, че не е като богаташа или политика, който безскрупулно се катери нагоре, стъпвайки върху гърбовете на другите. Угнетен, но не се смирява, а гордо се провиква: "Какво е охолство, какво са пари, пред светлата участ да бъдем добри". Смята себе си за добрия и се гордее с естествената си доброта! Ето такава естествена "доброта" отдалечава от Христос. Човек, който уповава само на собствената си човешка сила, за да върши добро, на практика отхвърля необходимостта от Христовата жертва. Защото, ако човек можеше просто да се мобилизира (каквато е идеята на повечето религии) и да стане истински добър, защо тогава трябваше Божият Син да става човек и да умира за нас?! Пътят към победата е друг – единението с Бога! Св. Макарий Велики казва: "Душата може да се противи на греха, но не може без Бога да победи или изкорени злото".

След всичко гореказано, вече ми се струва, че крилатите стихове на Недялко Йорданов не летят към небето, а само подхвръкват над земния прахоляк. Надигат се въпроси, които звучат риторично: Може ли светския добряк "да не се отчайва, да не се навежда и да не губи надежда"?! Може ли да се моли за враговете си, за тези, които "препъват те с крак и ти удрят шамари". Може ли да пролива сълзи за тях, както са превели светите мъченици Христови. Тръгвайки към арената с лъвовете и към гилотината, те плакали не за себе си, а за своите мъчители, които дигали ръка срещу собствените си души...

Не, тази тежест е непосилна за рамене, които не се осеняват с Христовия кръст! Без благодатта Божия не може да има нито истински добри дела, нито истинска правда, която е угодна в Божиите очи. Светският „добряк“ е просто едно дърво без корен. 

В това е и голямата разлика между оптимизма и надеждата. Оптимизмът уповава на малкото човешка сила, останала в падналия човек, а надеждата – на Божията сила, която действа мощно във вярващия. 

Красиво звучат стиховете на Недялко Йорданов (и на много други талантливи поети), но се усеща в тях една голяма липса. Липсва Бог! Без да поменават Божията сила, те си остават един гол оптимизъм без основание. Красиви, но безсилни думи. „Защото Божието царство не се състои в думи, а в сила.“ (1Кор.4:20)

Св. евангелист Йоан Богослов пита риторично: "Кой побеждава света – и отговаря недвусмислено – ако не този, който вярва, че Иисус е Божият Син?" (1Йн.5:5) Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

23.02.2025 г.

БЛАГОВЕСТИЕТО – ЛЮБОВ, КОЯТО ПРЕЛИВА

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА САМАРЯНКАТА)

    

    Съществува мнение, че православните християни не са активни благовестители, такива са евангелистите-протестанти и католиците. Дори съм чувал обвинения, че ние егоистично се занимаваме само със себе си, докато хората в света погиват. Днес няма да влизаме в полемика, а ще  опитаме да разсъждаваме върху това, какво е всъщност благовестието и така, с Божия помощ, да видим нещата в истинска светлина.

Благовестието, това е преливането на любовта. Кладенецът на сърцето ти е толкова препълнен, че всички твои думи, жестове и дела преливат и стават за хората около теб като вода, живителна за изсъхналите им души. В днешната Неделя на самарянката ние сякаш обръщаме повече внимание на разликата между водата на тоя свят и водата, която „тече в живот вечен“. Но какво каза Иисус на самарянката? Той обеща нещо повече: вместо кладенец, Той обеща река. В кладенецът трябва да спуснеш ведрото, за да почерпиш вода, а изворът блика, става река и разлива живот.

Св. Йоан Богослов ни представя точно тази градация, от кладенец към извор и накрая - река, като обръща внимание на случилото се на празника Разпъване шатри: „А в последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен.“ (Йн.8:38-39)

На Петдесетница Св. Дух бе даден на вярващите и църковната история свидетелства за такива реки от жива вода. Те заливаха сухите места и пустинята разцъфваше. И понеже винаги се изкушаваме да търсим действието на Духа само в чудеса и забравяме, че Бог не е във вятъра, земетръса и огъня, а в тихия полъх (виж 3Царе 19), затова умишлено ще приведа един пример не за някакви шумни чудеса, а за един тих прилив на Божията благодат.

Веднъж св. Йоан Кронщадски преминавал покрай едни колиби и внезапно чул, че вътре силно плаче малко бебе. Дверите се оказали незаключени и отец Иоан влязъл вътре. Голи одрани стени, печка-кюмбе в ъгъла… На табуретката зад празната маса седяла млада жена и се опитвала да успокои плачещото момченце. Това не и се отдавало много добре: самата тя също била в сълзи.

Виждайки отец Иоан, жената скочила от мястото си и веднага му се поклонила.

— Какво правиш, сестро, седи си, не ставай, — ласкаво се обърнал към нея свещеникът — И не плачи, Бог е милостив!

— Как да не плача, — през сълзи проговорила жената — Мъжът ми изпива всичките пари, а получаваме само копейки. По цял ден пропада по механите, няма с какво да нахраня момченцето…

Отец Иоан извадил от джоба си няколко големи банкноти и ги дал на жената.

— Вземи, сестро, во славу Божию. И се моли, Господ ще те чуе, и ще се опомни мъжът ти.

Тогава той взел от ръцете на жената плачещото бебе и започнал да му говори ласкаво. Малчуганът веднага се успокоил и се смял на глас, дърпайки брадата на отец Иоан. Внезапно вратата се отворила. На прага застанал стопанинът на дома. Той бил силно пиян. Виждайки свещеника, мъжът нетрезво се засмял:

— Що, отче, дадохте ли милостиня? Сега ще ни поучавате за живота?

Отец Иоан вероятно не чул или по-скоро не пожелал да чуе тези обидни слова.

— Колко прекрасен дом имаш! — обърнал се той към пияния мъж — Не ми се иска да си тръгвам. Малко синче - какво щастие! Истински рай!

Простите, казани без капка укор от свещеника слова, отрезвили стопанина. Той заплакал, прегърнал жена си и сина си, и горещо благодарил на отец Иоан. От този момент до края на живота си, този човек никога повече не пил алкохол.

Отец Иоан Кронщадски винаги молил хората да бъдат добри един към друг и често повтарял: „Недостатъците се изправят само с добро, любов, ласка, кротост, смирение и търпение“.

Това, братя и сестри, е православното благовестие. Светецът не тръгнал на планирана проповедническа акция или да раздава брошури. Но не бил и пасивен. Работел върху сърцето си и го превърнал в извор на жива вода. Не си стоял в къщи на топло, а изпълнявал служението, поверено му от Бога. Тоест, бил активен, но не самоцелно, а изпълнявайки възложената му от Бога работа. Не всеки е свещеник или богослов, но всеки има поверена му духовна нива, за която да се грижи. Семейството, колегите от местоработата, съседите – те са нашата нива! Трябва просто да бъдем обути в „готовност да благовестим мира“. Готовността на Кронщадския пастир да благовести се състояла не в някакви предварително подготвени умни слова или (като сектантите) пълни джобове с брошури. Не, не джобовете, а сърцето му било винаги пълно с любов! Живеел с открито и издигнато към Бога сърце. Не бил съвършен, но не изпадал в „дупки“, а винаги внимавал да бъде с чиста съвест. Затова виждаме, че в критичния момент на тази история той реагирал без капка укор на грубите нападки. Струва ми се, че ние тук най-често се проваляме: започваме добре като протягаме ръка към нуждаещ се и подавеме материална помощ или просто добра дума. Но в отплата какво получаваме - подигравка и злоба! И точно тук пресъхва нашия извор! Ставаме осъдителни и груби, допускаме дяволът да забие клин между нашите думи и нашите дела, или да посее съмнение за истинските мотиви за стореното от нас добро. За достоен отговор ни трябва не кладенец, не дори извор, а река от благодат, такава, каквато имал св. Йоан Кронщадски. Имал духовна сила, и я имал в нужния момент!

Псалмопевецът облажава такива хора с думите: „Блажени са онези, чиято сила е в Тебе и сърцата им се издигат към Тебе. Те преминават през долината на плача, превръщат я в извор и ранен дъжд я благославя.“ (Пс.83:6-7) Синодалният превод в случая не е съвсем точен. В него се казва, че „те намират извори в нея“. Новият превод на наши православни богослови обаче казва: „превръщат я в извор“.

Това е истинското благовестие в православен дух! Не като изкуствените "папагалски" заучени слова, за които пророкува Исаия: "Господ каза: „Този народ се доближава до Мене с думи и с устни Ме почита, но държи сърцето си далеч от Мене и благоговението му пред Мене почива на добре научени човешки наредби." (Ис.29:13)

Ако и нашето благоговение към Бога е като на древните иудеи, т.е. само външно, това много скоро ще бъде забелязано. Хората ще започнат да ни отбягват, защото ще бъдем не чист извор, а кална локва. И преди да ги обвиним в нерадение за духовното, нека да се запитаме, коя е тази сила, която може да преобрази душите на грешниците? Разбира се, това не са нашите аргументи, а Божията сила, която стои зад тях и ги изпълва! Ако тя липсва, дори да говорим правилните неща, те ще звънтят на кухо. Правилни, но безсилни слова, защото с едната ръка градим, а с другата рушим.

Има една поговорка: „Делата ти говорят толкова силно, че не мога да чуя какво ми казваш“. Истинското благовестие изиска от нас единство на думи и дела, защото за хората от света „вестителят е вестта“. Много от тях няма да прочетат никое от четирите евангелия, но ще прочетат петото евангелие - нашия живот. И ако те видят покритие на думи и дела, тогава където минава вестителят, ще минава и благата вест. И пустините ще се раззеленяват, и долината на плача ще се превръща в извор. Независимо дали вървим по улицата, дали сме на работното място, дали сме на почивка, в болницата или някъде другаде – благодатта ще прелива и ще върши чудеса.

Това има предвид и преп. Серафим Саровски с бележитите си думи: „Чедо мое, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят“.

Ще завърша с благите наставления на преп. Порфирий Кавсокаливит: „Нека бъдем ревнители. Ревнител е онзи, който от цялата си душа е възлюбил Христа и в Негово име служи на човека. Любов към Бога и към хората – това е неразделна двойка. Страдание, копнеж, сълзи с умиление, а не превзето. Нека всичко да е от сърце! Фанатизмът няма нищо общо с Христа. Бъди истински християнин. Тогава от никого няма да се обиждаш, но любовта ти всичко ще извинява. И спрямо друговереца пак бъди християнин. Тоест, зачитай го независимо от неговата религия, по един благороден начин. Можеш да се погрижиш за един мюсюлманин, когато той е в нужда, да му поговориш, да общуваш с него. Нека съществува уважение към свободата на другия. Както Христос „стои пред вратата и хлопа” без да я напъва, но чака душата сама и свободно да Го приеме, така и ние да стоим пред всяка душа. В мисионерското служение нека действаме по един фин начин, тъй че душите да приемат каквото им предлагаме – слова, книги, без да се съпротивляват. И още нещо: по-малко думи. Думите звучат в ушите и често пъти изнервят другия. Молитвата и животът – те въздействат. Животът затрогва, възражда и изменя другия, докато думите остават безплодни. Най-доброто мисионерство става чрез добрия ни пример, любовта ни, кротостта ни.“

Мисионерското напрежение на католици и протестанти е огромно и рационалните им аргументи могат да подействат на нечий ум, но Христос не стои (само) пред вратите на ума. Той хлопа на сърцето, защото „от него са изворите на живота“ (Пр.4:23) и чрез неговото съживяване става спасението на целия човек. Затова наша първа грижа трябва да бъде чистотата на собственото ни сърце. Брошури, беседи …, те са второстепенни, защото благовестието е преди всичко свързване на сърце със сърце. Припечелвайки Божията благодат, ние ще припечелим и Божията сила, която да изпълва думите и делата ни. Така животът ни ще се превърне в живо пето евангелие. Така ще спасим не само себе си, но и тези, с които Божият промисъл пресича нашия път.  Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

НЕПРОСТИТЕЛНОСТТА - ДУХОВЕН ИНФАРКТ

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

    На 9 февруари чествахме паметта на свети мъченик Никифор Антиохийски, който бил посечен за вярата през 257 г. сл. Хр.

    Никифор бил мирянин, който живеел в град Антиохия и бил свързан в тясно приятелство с един свещеник на име Саприкий. Така живеели няколко години, но духът на злобата смутил мира помежду им; те се скарали и между тях възникнала страшна вражда. След време Никифор разбрал колко е грешна и неугодна Богу такава вражда и пожелал да се помири със Саприкий. Той обаче не искал и да чуе. Никифор го молил със сълзи, падал в нозете му, но той се отдалечавал без да го погледне.

    Настанало тежко гонение против християните. Саприкий бил хванат пръв и отведен на съд, където той потвърдил християнската си вяра. Мъчили го жестоко, но той запазил вярата си не се отрекъл от Христа. Осъдили го на смърт и повели към лобното място. Изведнъж шествието било спряно от Никифор. Той коленичил пред нозете на Саприкий и молил със сълзи да му прости преди смъртта си! Но молбите му не били чути.

    Когато дошли на определеното за екзекуцията място, Никифор трети път казал на Саприкий: „Моля те, мъчениче Христов, прости ми, ако аз, като човек, съм съгрешил пред тебе. Писано е: Искайте и ще ви се даде, аз искам от тебе прощение".

    Но и тук Саприкий останал неумолим и със своето жестокосърдие прогневил Господа. Праведния Съдия отнел от него благодатната сила, която го укрепвала сред мъченията, сърцето му станало жестоко, а той изпълнен с малодушие и страх от смъртта. Когато видял меча, той веднага се отрекъл от Христа и извикал високо: „Не ме убивайте! Ще направя всичко, каквото заповядват царете: ще се поклоня на боговете и ще им принеса жертва."

    Тия думи ужасили Никифор и той извикал: "Какво правиш, опомни се, не се отричай от Господа, не изгубвай небесния венец. Господ ще ти даде вечен живот за временната смърт, която ще приемеш за Неговото име !"

    Но Саприкий затворил сърцето си за гласа на любовта... Тогава Никифор се обърнал към войниците и извикал: „Мене със смърт накажете! Аз съм християнин!"

    Един войник доложил на управителя и той наредил да освободят Саприкий, а на Никифор да отсекат главата. Никифор радостно склонил глава под меча.

Братя и сестри,

    Забележете, че в тази история не се казва кой е бил прав и кой виновен за възникналата вражда между свещеника и мирянина. Възможно е това да е бил всеки от двамата, а най-вероятно и двамата са имали вина. Житието мълчи за това, може би Бог е укрил тези подробности (които от нашата земна гледна точка ни се струват много важни), за да изведе на преден план съществените поуки.

    Преди всичко, силата принадлежи на Господа! Всеки наш успех дължим на благодатната Божия сила и ако Бог я отнеме от нас, ние рухваме така, както рухнал Саприкий. Но всъщност не Бог я отнема, а ние сме тези, които прогонваме благодатта. Както нездравословния живот води до натрупване на холестерол в кръвоносните съдове и кръвта трудно циркулира, така и нежеланието да простим стеснява канала, по който протича благодатта към нас. И така ден след ден, до деня, в който внезапно се откъсва тромб и запушва някоя от коронарните артерии, които кръвоснабдяват сърцето. Следва инфаркт. Това се получило и при Саприкий, но в духовно отношение – духовен инфаркт, последван от отричане от Христа, което е духовна смърт. За съжаление духовният инфаркт в следствие на непростителност е една от най-честите причини за духовна смърт сред християните от всички векове.

    Нищо не запушва канала на Божията благодат така, както нежеланието да простим. Колко много загубил Саприкий! Всичките си свещенически трудове, пости, молитви и грижи за паството. Накрая изгубил и душата си!

    На Сирна Неделя в храма чуваме Христовите думи: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат. 6:14-15). Искаме ли Бог да ни прости? Въпросът е риторичен, защото всеки нормален човек желае да му бъде простено.

    Искал това и Саприкий. Като свещеник той търсел да има Бога в живота си и затова се посветил да Му служи в едно време, когато това носело проблеми. Понасянето на мъченията е доказателство за това, че той се стремял да бъде верен на Бога. Но свещеник Саприкий допуснал страшна грешка, грешка, която мнозина допускат. За това пише още св. Йоан Богослов: „Ако някой каже: „Обичам Бога“, а мрази брат си, той е лъжец. Защото този, който не обича своя брат, когото е видял, как може да обича Бога, Когото не е видял? А ние имаме тази заповед от Него: който обича Бога, трябва да обича също своя брат..“ (1Йн.4:20-21)

    Ако истински обичаш Бога, тогава и за твоя брат трябва да има място в сърцето ти. Както казва свети Ефрем Сирин: Ако ти си се примирил с брата си тук долу, ти си се примирил и с Бога там горе. Ако приемеш брата си с пълна прошка, възприемаш в себе си Господа."

    Не е ли и Св. Причастие точно това – сядаш на една маса с Христос, но и с всички светии. А св. ап. Павел отива дори по-далече: „Чашата на благословението, която благославяме при богослужението, не е ли общение с Христовата кръв? Хлябът, който разчупваме, не е ли общение с Христовото тяло? Понеже хлябът е един, едно тяло сме и ние, многото, защото всички се причастяваме от единия хляб.“ (1Кор.11:16-17)

    В Павловото богословие Тялото Христово е както тялото на Спасителя, така и Църквата! Тази тайна е голяма, но запомнете това, не е случайна тази двойна символика! Христос и Църквата са едно! В този смисъл да разпознаваш тялото Христово означава не само да вярваш, че в потира е истинското тяло и кръв на Спасителя, но и да виждаш с духовните си очи във всеки кръстен християнин член на Тялото Христово. Затова тези, които пристъпват към Светите Дарове, трябва да изпитат себе си дали са спазили заповедите от двата скрижала - не само по отношение на Бога, но и по отношение на ближния. Не можеш достойно да пристъпиш към причастие, ако имаш вражда със своя ближен. Разпознаваш тялото Христово, ако разпознаваш ближния си като член на това тяло. Защото съединявайки се с Христа, ти се съединяваш и с членовете на Неговото Тяло – Църквата. Затова е задължително преди причастие да простим на тези, които са ни наскърбили.

    Да простиш означава да вложиш другия в сърцето си. Светите отци ни казват: видял си твоя брат, видял си твоя Бог.

    Какво бихте казали за някого, който влезе в храма и заплюе иконата на Христос? – пита Сисанийския и Сиатистки митрополит Павел.

    И отговаря: Постъпката му би ви ужасила. Нека тук си припомним, че ние, хората, сме живи икони и храмове на Бога. Всеки от нас е храм на Бога и Светият Дух живее в нас. Ако този, който заплюва една икона от дърво, е нечестив и богохулник, тогава какъв е този, който заплюва живата икона на Бога? Ако този, който руши един каменен храм, е нечестив и богохулник, тогава какъв е този, който осквернява живия храм?

    Ето, от този ъгъл искам и ние да погледнем нещата днес.

    В началото и Никифор бил несмислен и упорствал в спора. Но житието казва: „След време Никифор разбрал колко е грешна и неугодна Богу такава вражда и пожелал да се помири със Саприкия.“

    А Саприкий, макар и облечен в благодатта на свещенството, останал глух за молбите на Никифор. И сляп да види в него една жива икона на Бога.

    Да просветли Господ всеки от нас да осъзнае колко безумно нещо е непростителността. Ако сме запушили с нея канала на благодатта, да осъзнаем, че това състояние застрашава духовния ни живот. Затова нека не отлагаме очистването си от плаките на непростителността и от сърце да кажем на брата си: „Простено, прости!“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

26.02.2023 г.

ЖИВАТА И МЪРТВАТА ВОДА

(Пета Неделя след Пасха - на Самарянката)

    Днес ще се спрем на срещата на Господ Иисус Христос с една жена от Самария (Йн.4:5-42), една обикновена жена, чиято душа жадувала за истина и любов. Както знаем от историята, самаряните вместо в Йерусалим, се покланяли в храма, който съградили на хълма Гаризин. Но в Гаризин тази самарянка не открила истината, а в петте си брака не открила любовта. Истината и Любовта тя неочаквано открила в покрайнините на  града, в който живеела. Както напуканата от сушата почва жадува за живителна влага, така изсъхналата и душа била напоена с благодатна вода, с „правда, мир и радост в Светия Дух“.

    В един обикновен зноен ден тази самарянска жена, според Преданието наричаща се  Фотина, се отправила с празна стомна до кладенеца в покрайнините на самарийския град Сихар. Там тя провела най-необикновената беседа с един обикновен на външен вид юдеин – Господ Иисус Христос.

    Разговорът започва от нещо съвсем земно, съвсем естествено като утоляването на жаждата, която човешкото тяло изпитва. Но Бог, Който е създал човека, знае най-добре, че венецът на Неговото творение освен телесни нужди, има и духовни такива. Затова Спасителят насочва мисълта на жената към духовното, към водата, която утолява духовна жажда у човека. 

    У нас отминаха годините на грубия, войнстващ атеизъм. Днес не е модерно да си атеист, но все още се намират хора, които възприемат човешка душа за някаква еманация на материята. Говорят за душа и духовност, но дефакто са прикрити марксисти, защото Карл Маркс твърди: „В света няма нищо, освен организирана движеща се материя“. Сериозната наука е опровергала това. През миналия век А. Айнщайн доказа обратното на Маркс, а именно, че материята е форма на изява на енергията, т.е. не материята, а енергията е първична. Но когато една истина е неудобна, силата на аргументите бива заглушена с аргументите на силата. Никой обаче не може да заглуши аргументите на човешкото сърце, което крещи: Аз съм повече от материя, душата ми изсъхва за духовна вода!

   Комунизмът, както и всяка друга идеология, не може да даде истинско духовно удовлетворение. Както казва Тертулиан: „Човешката душа по природа е християнка“, т.е. тя е устроена от Бога за Бога. Затова дори по време на атеистичния режим в България духовните търсения си пробиваха път и душите жадно поглъщаха всяка капка вода. Социалистическият режим трябваше да предложи нещо за утоляване на душевната жажда и затова поощряваше творците. 

    Всеки, който е чел поетите от онази епоха, не може да не е забелязал жаждата им за вечност и огромното отчаяние, което обхваща най-искрените от тях при сблъсъка с атеистичната действителност. Тези творци искат да станат вечни чрез своето творчество. Талантливата Петя Дубарова пише:

„Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.“

    Вечният живот за тези творци беше само символичен. Художници, композитори, архитекти, строители - много са хората, които и тогава, и днес се надяват чрез своите гениални творби да се увековечат. Но това е фалшиво упование. Гениалните им творби могат да се превърнат в "пристан зелен" за жадния човек, но това е само земен пристан. Това не е вода, която извира за вечен живот, това е земна, душевна мъдрост и самите творци, надявайки се на гения си, всъщност бягат от истинския вечен живот. Защото творбите могат да продължат да живеят известно време след смъртта, но въпросът е дали самият творец ще победи смъртта? Именно това тревожи мъдрия Соломон: „Мъдрецът има на главата си очи, глупецът броди из тъмата, но аз разбрах – една съдба постига всички тях. И аз размислих в сърцето си: щом и мен съдбата на глупеца ще постигне, защо съм станал толкова премъдър? Затуй си казах пак в сърцето – и това е суета. Защото, както за глупеца, така и за мъдреца споменът не трае вечно, и двамата ще ги забравят напълно бъдещите дни. Уви, мъдрецът не умира ли тъй, както и глупецът?“ (Екл.2:14-16)

    Ние, православните християни, не се задоволяваме със символична вечност, ние жадуваме за истински вечен живот! Човешката душа е сътворена вечна и копнее за вечност. Затова следваме този вътрешен глас, който ни кара да търсим нашето изгубено праотечество: „Той вложи вечността в сърцето на човека, макар и човек да не вниква отначало докрай в онова, което Бог извършва.“ (Екл.3:11) 

    Има една дълбока мъдрост: Започваш истински да живеещ, когато намериш за какво да умреш. Св. Фотина завършила мъченически своя земен път., като изпълнила със съдържание името си, което означава "Просветителка". Тази най-обикновена жена намерила истинската Светлина и станала светлина за другите! Тя нямала никаква гениална дарба, но намерила за какво (или по-скоро за Кого) да умре.

    Младата наша поетеса, която цитирахме, пък имала огромна дарба, но следвайки „на времето светлия ход“ не открила за какво да живее. Дълбоко чувствителната и душа потънала в отчаяние и тя сама сложила край на живота си. Какъв контраст! Едната следвала духа на времето и потънала, а другата му се противопоставила, и като маяк разпръсква до днес светлина.

    В разговора си със самарянката Иисус прави аналогия между телесната жажда и духовната жажда. Водата е живот. Знаем обаче, че вода, която не тече, започва да се замърсява, както казваме „да блатясва“. Такава вода вече не носи живот, а болест и смърт. Това е така, защото такава вода е откъсната от своя извор. Тя не се обновява. Затова и хората не наливат повече от една-две стомни от нея. "Който пие от нея, пак ще ожаднее" - казва Спасителят за тази земна вода, която не утолява жаждата за вечност и поради това не е пресилено да наречем мъртва вода. 

    В онзи зноен ден самарянката тръгна с една стомна, но Иисус и обеща друго: „водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“, т.е. Той обеща не просто вода, а жива вода и не просто водоизточник, а извор, който е в самата нея. Това е голямата разлика между живата вода и мъртвата вода. Едната има срок на годност, а другата е непрекъснато течаща – изворна, и затова винаги носи живот. И, което е удивително и повторено от Спасителя, този извор е в човешкото сърце: „който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода“ (Йоан 7:37).

    Живата вода, това е символ на Светия Дух и на Божественото учение на Господа Иисуса. Всъщност те са едно. Словата на Господа са изречени чрез Духа. Духът и Словото са неделими. Затова ние прославяме едната, свята, неразделна и животворяща Троица. Бог е Изворът, Духът вечно извира, т.е. изхожда от Отца, а във времето се изпраща на света от Сина. Ако едни слова не извират от Бога, те не са жива вода, дори да претендират, че утоляват духовната жажда.

    Но има и друга вода, която освен че е мъртва е и силно отровна. Тя започна де се предлага преди 1989 г., но особено силно се разпространи след тази дата. Наистина, отпушен бе чистия Извор на светата Православана вяра, но заедно с него и всякаква езотерична литература, и окултни практики.  Влезте в която и да е светска книжарница и вижте колко книги за езотерика и самоусъвършенстване, и почти никаква християнска. Колко много учения, които претендират че гасят духовната жажда, но оставят човек духовно жаден! Това не е жива вода, това е блато, застояла вода, изкуствено ароматизирана с красиви слова. 

    Когато си наливаме вода да пием, ние първо поглеждаме дали е чиста. Даже поднасяме чашата към светлината, за да преценим по-добре. И днес ние сме длъжни, заради духовното ни здраве, да поднесем водата, с която насищаме душите си, към Божита светлина и да се запитаме: Всичко ли, което приемаме, е жива вода? Чиста ли е тя? Извира ли за вечен живот?

  Теософията, дъновизмът и всички езотерични учения от древността до наши дни (днес популярни като „ню ейдж“) гъделичкат ума, галят човешкото его, но не решават големия проблем – не премахват преградата между човека и Бога. Обещават себереализация, разгръщане на някакви скрити човешки възможности. Това са сатанински хитрости, отровна вода!

   Как да намерим живата вода? Можем да се поучим от една самарянка с лоша репутация:

    - „Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.“

    - „Иди повикай мъжа си и дойди тука.“

    - „Нямам мъж.“

    - „Петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж.“

    Искаш тази жива вода, – казва и Господ – но има една пречка пред тебе! Пречка, която Петър Дънов и Елена Блаватска няма да ти покажат как да преодолееш! Грехът е тази пречка, като бент, който е затлачил притока на жива вода към сърцата ни. Само Христос е Този, Който го разрушава и чрез Който се дава живата вода!

    Първото нещо, което трябва да има човек, за да стигне до живата вода е да чувства жажда за нея, както беше при самарянката: „Господине, дай ми тая вода" (ст.15). Фотина беше отвратена от мъртвата вода, която светът и предлагаше.

    Второ. Търсене. „Казва Му жената: Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос" (ст.25). От целия разговор е видно, че самарянката очаквала Дарителя на живата вода и се интересувала от Неговото идване.

    Трето. Честност. „Дойдете и вижте един човек, Който ми каза всичко, що съм направила. Да не би Той да е Христос?" (ст.29) Самарянката първо признала греха си пред Христа, а после Го изповядала и пред хората. Те отдавана шушукали за нейния пропаднал живот. Но тя вече не мислела за техните криви усмивки. Тя намерила мир като река, намерила безценния бисер и изоставила всички земни съкровища. И най-вече, изоставила мъртвата вода.

   Четвърто. Решителност. „Тогава жената остави стомната си и отиде в града“ (ст.28), отиде за да проповядва Христа.

Братя и сестри,

    Колко много има да ни каже тази изоставена стомна, колко силно проповядва тя днес. Тази стомна бе пълна с вода, която не насища, пълна бе с вода, която след два дни ще се превърне в жабуняк. Тази стомна остана там, до кладенеца с вода, която не насища. Тази оставена стомна днес ни изобличава, като ни пита:

    Остави ли лъжовните учения на този свят?

    Остави ли мъдростта, което не извира от Бога, а от човека?

    Остави ли водата, която този свят ти предлага, или се опитваш да пиеш от двете?

   Идваш в неделя, слушаш Божиите слова и се молиш, а от понеделник пак четеш хороскопите, разгръщаш зодиите, даваш ухо на врачките, цитираш Дънов, търсиш вътрешен йога-баланс?

    Или пък си погълнат от политическите новини?

   Кой ще ти даде жива вода? Евросъюзът или Русия? Или патриотизмът ще утоли духовната ти жажда?

    Само Господ Иисус Христос утолява жаждата в човешкото сърце!

   Един философ мъдро е казал: "Всичко, което не е вечно, е непоносимо". Дори да не е отровна водата, която даваме на душите ни да пият, все пак да се запитаме извира ли тя за вечен живот или е една непоносима блатясала земна вода?!  

   Добре е да си политически ориентиран, добре е да се наслаждаваш на изкуството, но упованието в тези неща е мъртва вода. Трябва да обичаме родината си, но да не забравяме, че решението на човешките проблеми не е политическо.

    Нека вземем за пример св. Фотина – самарянката, чиято мъченическа смърт доказа, че наистина е намерила вода, която извира за вечен живот. Намерила Някой, за Когото да умре, затова живяла истински. Намерила Извора на живата вода и сама се превърнала в извор за своите съвременници. Житието на св. Фотина разказва, че тя отхвърлила всяко предложение да замени живата вода с мъртвата вода на този свят. След ужасни изтезания била хвърлена в кладенец.

    Какъв знаменателен край! При кладенец някога тя получила от Христа първата глътка "жива вода". И пак кладенец й послужил като врата, през която тя преминала във вечния живот!

    Бог да ни даде духовната жажда на св. Фотина и вода, който блика за вечен живот. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

22.05.2022 г.

ЗА ДА БЪДЕ БОГ ВСИЧКО У ВСИЧКИ

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

„Ако пък някои от клоните са се откършили, а ти, бидейки дива маслина, си се присадил на тяхно място и си станал съучастник на корена и на маслинения сок, то не се хвали пред клоните. Ако пък се хвалиш, знай, че не ти държиш корена, а коренът - тебе. Но ще речеш: откършиха се клоните, за да се аз присадя. Добре. Те поради неверие се откършиха, а ти чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх. Защото, ако Бог не е пощадил природните клони, гледай да не би и тебе да не пощади“. (Римл.11:17-21)

       Великият пост е благодатно време да издигнем умовете си над дребнотемието и битовите неволи, и да се фокусираме върху най-важните въпроси на нашето съществуване. Един такъв въпрос се явява този за  целта на човешкия живот. Според отците на Църквата тази цел е „обо­же­нието“. Св. Дионисий Ареопагит пише: „На­шето спа­се­ние е въз­мо­ж­но само ч­рез обо­же­ние. А обо­же­нието е, доколкото е въз­мо­ж­но, упо­добяване на Бо­га и съеди­не­ние с Него“.  Уподобяване и съединение с Бога – защо точно това? Защото единението с другия – с Бога и с ближния – не е нищо друго освен съвършена любов. Толкова пълно се отъждествявам с него, другия, че вече неговите мисли, чувства и решения стават и мои. „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене.“  (Гал.2:20) Оставаме две личности, но толкова пълно свързани, че добиваме ум Христов, чувства Христови и избираме не нашата, а Неговата воля да бъде. И най-важното – избираме напълно свободно и съзнателно да сме съединени.

Образец на всяко единение, независимо дали говорим за брака, приятелството, отечеството или Църквата, се явява единството на лицата от Св. Троица. В първосвещеническа молитва в Гетсиманската градина Иисус се моли: „И не само за тях (12-те ученици) се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ (Йн17:20-21)

Призивът за единство е призив за любов, защото единението е съвършената степен на любовта. Между лицата в Св. Троица има пълно единомислие и общение на любов. Ако ние, християните, в отношенията помежду си преодолеем всяка разлика, основана на възраст, пол, етнос, образование, професия, ако успеем да погледнем на другия като на по-горен от нас, тогава какъв ще бъде резултатът, според Христовата молитва? Тогава светът наистина ще приеме Светата Троица! Виждаме това приложено в апостолската църква: „А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата. И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха.“ (Деян.2:44-47)

Основа и начало на всяко единение е единението ни с Бога. Извечният Божий план бил творението да се едини с Твореца. Единствено човекът – венецът на творението, притежавал свободна воля. Затова Бог въвежда човека в света като свещеник на цялото видимо творение. Той един­ст­вен от всички живи същества е спо­со­бен да възхвалява сло­ве­с­но Бо­га и да Го бла­го­сла­в­я. Цялото ми­ро­зда­ние му се връчва като дар, за който той трябва да принася „хвалебна жер­т­ва“ и който трябва да връща обратно на Бога като „Твое от Тво­ето“. В тази не­пре­късваща ев­ха­ри­стийна (бла­го­дар­ст­вена) жер­т­ва на човека е смисълът на неговото битие, а също и най-голямото му бла­жен­ст­во. Не­бето, зе­мята, мо­рето, по­лята и го­рите, пти­ците и зве­ровете – всички безсловесни творения сякаш делегират това пър­во­све­щени­че­с­ко слу­же­ние на човека, за да възхваляват с устата му Бо­га.

Грехопадението не отменило единението с Бога като цел, но направило наложително Изкуплението. Така да се каже, прибавило го към първоначалния Божий план. Тоест, за да се съединим с Бога, вече трябва и да се изцелим. Защото вследствие от Грехопадението се по­вре­дили всички дялове на ду­хов­но-те­лес­ния състав у човека: духът, вме­сто да се стреми към Бо­га, станал ду­шеве­н, стра­сте­н; ду­шата паднала под властта на телесните инстинкти; тя­лото загубило първоначалната си лекота и се превърнало в те­жка гре­хов­на плът.

Не само самият човек, но и целият заобикалящ го свят се променил поради неговото  гре­хо­па­де­ние. Из­на­чал­ната хармония ме­ж­ду при­ро­дата и човека била нарушена.   Стихиите вече могли да му бъдат вра­ж­деб­ни, бу­рите, зе­ме­тре­се­нията, на­вод­не­нията мо­гли да го по­гу­бят. Зе­м­ята вече нямало да ражда всичко от само себе си: той трябвало да я обработва „с пот на челото“, а тя да му ражда „тръ­не и бодили“. Животните също станали врагове на човека. Цялото творение паднало под „робството на тлението“ и заедно с човека „чака ос­во­бо­ж­де­ние“ от това робство, защото се е покорило не до­б­ро­вол­но, а по ви­на на човека. Затова в настоящето време човекът е, ако можем така да се изразим, в центъра на вселенското внимание.

Днес ще се запитаме: По какъв начин става съединяването с Христос?

Нека в самото начало кажем – това (както и всичко, свързано с Божеството) е само частично разбираемо за нас, една тайна. Затова свещените писатели използват образи и символи. Св. апостол Павел говори за нашето съединение с Бога, като използва образа на присаждането на клонка от дива маслина към ствола на питомна маслина. Нека първо уточним образите. Коренът е Христос, живителния маслинов сок – благодатта, питомното, т.е. специално обгрижвано от Градинаря маслиново стебло, е Израил. Дивата маслина са езичниците. Дивата маслина може външно да изглежда силна, но всъщност е слабо, умиращо в безплодност растение, именно защото не расте върху добрия корен. Тук е и парадоксът, че при здрав корен, природното стебло /Израил/ отказа да даде добри плодове. Приеха Христа една много малка група евреи, които можем да приемем за начатък на стебло, но не и стебло. Предзнаейки това, Бог реши да присади дивата маслина /езичниците/ към Себе Си (или по-скоро към апостолите – този малък начатък) и така заедно, евреи и езичници, да образуват цялото дърво – тази маслина, която е символ на Църквата. Но в нашия фокус днес няма да бъде присаждането на различните етноси, а на конкретния човек към Христа.

Какво представлява всеки човек без Христа – една залиняла клонка от диво неплодно дърво. За да ни спаси, Градинарят отрязва тази клонка от дивото дърво, т.е. прави една рана. Ако клонката би могла да мисли като човек – в първия момент би я обхванал ужас, защото изведнъж тя осъзнава, че губи връзката дори с този нищожен  живот, които и е давало дивото дърво. Често, когато призовем някой човек към по-задълбочен християнски живот, той се дръпва изплашен: добре говориш за богоуподобяване и свобода от греха, но нима искаш да ме откъснеш от средата ми, от навиците, които ми носят наслада. Промяната винаги носи известен страх, но неизмеримо по-големи благословения.

Но има едно много важно предварително действие, което прави Градинарят: за да присади тази дива клонка, той първо изрязва здравото дърво, и това изрязване стана на Голгота. Там Христос – този здрав и силен корен и ствол (който можеше да си расте и без да бъде нараняван) беше наранен, беше Му образувана една рана, към която трябваше да бъде привързана болната дива клонка. Както казва митр. Антоний Сурожски: „Нашето съединение с Христа е същото, като съединението на тази клонка с дървото – извършва се рана в рана. Смъртта Христова изцелява нашата смъртност. Христос се приобщава дори с нашата богооставеност: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк 15:34).“ На кръста Той беше оставен заради нас. Там Той изпи чашата на истинската агония, мъка и страх от разделянето.

Примерът с присадената клонка тук достига своя предел, защото човекът е много по-сложен от растението. Човек има свободна воля. В присадената клонка живителните сокове започват да протичат веднага по дървесното лико и проникват до последното листенце. Как бихме искали това да става и при нас така автоматично. Но, поради свободната воля, в нас има нещо, една тапа, която се стреми да запуши пътя на живителните сокове. Затова говори целият Нов Завет, а св. апостол Павел я назовава - „плътта“. Плътта е тапата, която спира достъпа на живителната благодат на Светия Дух до нашето естество, до последното листенце, за да дадем плод от добри дела.

    Св. апостол Павел използва и образа на кръщението, като потапяне в смъртта Христова, за да се издигнем в Неговия живот (Рим. 6:3-11). Моментът на присаждането на дивата клонка към питомната тук е Светото Кръщение. Влизаме в купела и оставаме там старото естество. Кръщелните води стават смърт за него. Излизаме от купела новородени и тръгваме в нов живот. Обикалянето около купела символизира именно този нов път, по който трябва да поеме кръстения.

А ако не тръгнем в нов живот? Ако продължим да живеем по старому, както често и става. Телесно сме излезли от купела, сложили сме една хубава софра за приятели и гости, но на небето няма радост. Защото духовно не сме излезли от кръщелните води. Небето ще се радва едва когато тръгнем по пътя на покаянието и вярата. Забележете, че същите води, които потопиха на дъното Стария свят, издигнаха Ноевия ковчег нависоко. Св. ап. Петър пише за това: „…в дните на Ноя, при строението на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата; образът на тая вода - кръщението (което не е отмахване плътската нечистота, а обещаване Богу добра съвест) спасява сега и нас чрез възкресението на Иисуса Христа,“ (1Петр.3:20-21) И Ной, и неговите хулители бяха кръстени (букв. потопени) в една и съща вода, но важна е личната вяра - да я имаме при кръщението (ако сме възрастни кръщелници) или да я прибавим (ако сме  кръстени като младенци). Вярата вкара Ной и семейството му в спасителния ковчег, неверието превърна кръщелните води в смъртоносни за неговите хулители. И днес няма спасение без да влезем в Църквата – истинския кораб на спасението, и живеем в нея с вяра.

Братя и сестри,

Цялата наша борба в този земен живот е борба за единение. Ако не се единим с Бога, в крайна сметка ще се единим с Неговия противник. Греховността не трябва да се разбира само в нравствен смисъл, т.е. във вид на греховни постъпки, мисли, чувства; греховността, това е нашата отделеност от Бога. Да бъдеш грешник значи  да не бъдеш по никакъв начин включен в Божествения живот. Цялото човечество е паднало в това и малцина са, които се присаждат отново към този живот. До Пришествието Господне и явяването на новото творение, дори ние, които сме присадени към животворното дърво – Христос, сме в състояние на частична изолираност от Бога. И в резултат ние сме разделени, разкъсани и вътре в себе си, т.е. в нас има постоянна борба между едни мисли и други, между собствените ни убеждения и желания, между волята, ума, сърцето, плътта. Ние сме в безредие, и само в Бога ще получим пълна хармония.  

По такъв начин можем да обобщим, че в света има три образа на човека: падналият човек, който не само не знае Христа, но и не се стреми да Го узнае. За него в Стария Завет се казва, че Бог погледнал на хората и казал: те станаха плът, т.е. нищо духовно не е останало в тях. (Бит 6:3). Съществува съвършеният Човек  – Христос, а помежду им сме ние – присадени към Бога, но в процес на оживяване, а не просто оживели с единично и едностранно Божие действие.

В тайнството на Св. Евхаристия, ние опитно познаваме съвършената Христова човечност. Но тъй като Христос е не само съвършен Човек, но и съвършен Бог, „понеже в Него телесно обитава цялата пълнота на Божеството“ (Кол.2:9), ние се и богоуподобяваме, обожваме. Защото приобщавайки се към Христа по човечество, ние неизбежно се приобщаваме и към Неговата Божественост. Така Христос ни приобщава към Себе Си рана към рана, смърт към нашата смъртност, и Неговият живот се влива в нашата смъртност и постепенно ни превръща в тази изцерена чрез Неговите рани твар, за която пророкува св. пр. Исаия, която ще възкръсне в последния ден и ще живее вовеки.

Но има нещо повече. В причастието със Светите Тайни под вид на хляб и вино, не само ние получаваме приобщаване с Тялото и Кръвта Христови. Божеството на Христос прониква в самият хляб и в самото вино, и те стават Тяло и Кръв по приобщаването си с Божествеността на Самия Христос, въплътеният Син Божий. И в този смисъл не само ние се приобщаваме с Божествения живот, но и творението: хлябът, виното (а в другите тайнства – водата, в която се кръщаваме, мирото с което се помазваме и т.н.) вече влизат в тайната на бъдещия век, „Когато – казва св. ап. Павел – пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1Кор.15:28). В евхаристийното общение Бог и творението се съединяват, пронизват се един друг, стават неразлъчни, но без да се сливат, както учи Халкидонския догмат. Така в това общение на любов, което вечно съществува между Лицата на Троицата, се включва и цялото творение.

Бог, вселената и между тях, като свещеник, стои човекът. Стоим всички ние – помазани в Св. Кръщение  за царско свещенство, и нека добре помним станалото с Израил – народът, който първи беше призван да бъде народ от свещеници: „Те поради неверие се откършиха, а ти чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх“.

Затова, като знаем, че сме във фокуса на вселенското внимание, нека с вяра се държим у Корена – Христос, нека пием соковете на Неговата благодат и изпълнени със страх Божий свещенодействаме, като: „Тези Твои дарове, от всичко което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

07.04.2019 г.

СКОК КЪМ НЕБЕТО

(НЕДЕЛЯ ДВАНАДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Днешният евангелски текст (Мат.19:6-26) поставя на нашето внимание срещата на един богат човек с Господа. Историята, поне в началото, изглежда  стандартна. Един материално задоволен човек търси нещо повече от материалното и получава отговор да пази Божиите заповеди. Всичко сякаш е ясно, но само на пръв поглед, докато не започнем да задаваме въпроси, което е характерно за нас, хората. В известен смисъл, Бог затова и дойде, за да събуди нашата питаща човешка същност, както казва и проф. Асен Златаров: "Човекът е същество, което поставя въпроси пред тайните на всемира". И ние днес ще задаваме.

Първи въпрос: Ако човек се спасява с пазене на заповедите, защо беше необходима Христовата жертва? Имаме Мойсеевия закон, необходими са просто малко повече усилия при неговото пазене. Проповедта на нашия Спасител, многократно повтаряна и от Неговите апостоли, не насочва към закона. Тя е ясна: „Покайте се, вярвайте и ще влезете в Царството Божие“. Сега обаче неочаквано Иисус не говори за покаяние и вяра, а изисква пазене на заповедите!

Когато възникнат въпроси по отношение тълкуването на евангелията, най-естествено е да се обърнем към техните авторитетни тълкуватели – апостолите и светите отци, като не напускаме историко-културният контекст на тяхното написване. Контекстът на днешния евангелски текст не е свързан със западните спорове за оправдание  чрез "вяра плюс дела по закона" или "вяра плюс добри дела".  Въпросът в днешното слово е за целта на закона.

В Римл.3:20 св. ап. Павел прави извода: „защото чрез делата на закона няма да се оправдае пред Него нито една плът; понеже чрез закона се познава грехът.“ Това не се отнася само към обрязването, съботата и другите ритуали, защото по-нататък апостолът дава пример с десетата заповед: „Какво, прочее, ще кажем? Нима законът е грях? Съвсем не. Ала аз узнах греха не инак, освен чрез закона, защото и похотта не бих познал, ако законът не казваше: "не похотствувай". (Римл.7:7)

Може да сравним Мойсеевия закон с термометър. Той показва, че човек е болен, но не може да го лекува. Термометърът на закона ни насочва към Лекаря, който е Христос.

И пак въпрос: Трябва ли християните да изпълняват закона в неговите десет заповеди (обредния е отхвърлен на апостолския събор), или ролята му е само на „термометър“?

Проблемът не е в закона. Св. ап. Павел утвърждава, че „законът е свет, и заповедта - света, справедлива и добра.“ (Римл.7:12) Законът беше даден, за да се изпълнява и „не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани.“ (Римл.2:13),  Но летвата, която поставяше закона беше толкова висока, че никой човек не можеше със свои сили да я прескочи. Нека кажем така: летвата на закона е поставена за овчарски скок (около 6 м.), обаче на състезателите не е даден прът за скачане. Можеш да скочиш 6 метра, само ако имаш прът. Именно той ти помага срещу „гравитацията“ на плътта. Този прът е символ на Божията благодат, която идва след Христовата жертва и Петдесетница.

И така, старозаветният човек бил в трудна ситуация. Добросъвестните хора тълкували разширително закона, като винаги разширявали в посока нагоре към небето, или (ако щете) навътре към сърцето.  Тогава законът се издигал високо, където му е мястото. Всички праведници постъпвали така. Те окайвали своята немощ и копнеели за Месия – Господ, Който ще излее Божията сила над народа Си и ще ги направи съвършени законоизпълнители. Но имало доста хора, които правили обратното – тълкували закона стеснително, и то снижавайки го в посока към буквата. Макар и да сътворили стотици казуси, тълкуванията на книжниците и фарисеите всъщност снижавали неговите изисквания и ги свеждали само до буквалното изпълнение. Скритата им цел била да свалят летвата ниско и да може без Божията помощ да покриват изискванията, т.е. да участват в състезание на обикновен висок скок (където летвата е много по-ниско). Те не искали да зависят от благодатта, която сравнихме с пръта при овчарския скок. Трагичният резултат бил себеправедност и неосъзнаване дълбоката поквара на човешкото сърце. Така вместо смирение, в сърцата им се загнездвала гордост от това, че изпълняват тези занижени изисквания.  

Когато Христос започна своята проповед, Той се зае точно с това – да изобличи фалшивите човешки предания и да върне правилното тълкуване – разширителното, което насочва закона към човешките помисли, към сърцето. „Слушали сте, че бе казано на древните: "не прелюбодействувай". Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.“  (Мат.5:27-28).  Колко различен  е този подход от фарисейският. Само напомням за прелюбодейката, хваната от тях и доведена при Христа, за да бъде убита с камъни. Както са забелязали тълкувателите, мъжът прелюбодеец отсъства в евангелския разказ. Той е изчезнал през някоя от „вратичките“ на закона, отворени от фарисейските предания.

 И така, пред нашия Господ се явява един богат човек, напълно уверен, че е изпълнил всички заповеди на закона. Това е човек, който не съзнава дълбочината на своята греховност и висотата на Божия закон. Той не търси помощ от Месия, а красиви думи от мъдър Учител. Затова и нарича Иисуса „Учителю благи“. Само Бог е благ, отвръща му Иисус, в такъв случай за тебе аз Бог ли съм или човешки учител? Ако съм само второто, то не ме наричай „благ“, но ако разпознаваш благостта ми, признай ме за Господ, Месията Израилев. Тъй като младежът замълчава, Иисус го насочва към заповедите. Целта Му е да покаже на този богат мъж, че се нуждае от Господ, а не от мъдър Учител. Нуждае се не от красиви думи, а от сила, за да бъде истински законоизпълнител, за да спре да мами себе си. И в наши дни се намират хора, които разсъждават така – „не съм убил, не съм откраднал, не съм изневерил.“ Те не са готови да чуят евангелието, защото не усещат нуждата си от него. Има една чудесна мисъл: „Съвестта е най-великия предговор на Библията“. Ниската морална летва приспива съвестта, но не носи дълбок мир, както при разглеждания богат момък. Такива себеправедни хора не съзнават, че са поразани от общата болест - покварата на греха. 

Затова нека се поучим от Самия Христос – при среща с такива хора първо да обърнем внимание на висотата на Божиите заповеди. Преди да представим евангелието, да покажем колко нашироко и дълбоко в сърцата ни се простират изискванията на Божия закон. Нашият Господ направи това, като предяви изискване към богаташа: „…ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене.“

Това е истинската висота, за които ти трябва много благодат. Това са 6 метра на овчарски скок, недостижими без прът.

Богатият младеж беше морален човек. И беше много горд с това. Но беше ли възлюбил съвършено ближния си? Можеш ли да тънеш в богатство и да твърдиш, че обичаш ближния си? Да обикнеш съвършено ближния си, означава да раздадеш богатството си. Но можеш ли да го сториш, да се откажеш от удобствата и да заживееш като скитник?

Ако не можеш, смири се и проси Божията благодат!

Трябва да подчертаем и друго. Богатството не е грях само по себе си. Не от всички богати хора Христос иска да раздадат напълно богатството си, но от всички желае да не се привързват към материалните блага. За да обикнеш ближния си, трябва сърцето ти да е отвързано от богатството и от всичко в този свят. Трябва сърцето ти да е привързано към Бога! Това казва и първата Божия заповед, най-важната: Да нямаш други богове, освен Мене! Ако си привързан към златото, твой бог е златния телец, ако си привързан към храната, твой бог е коремът и т.н..

Ето, че богатият младеж бе изобличен за своето идолопоклонство. Вероятно той беше очистил дома си от всякакви статуи и изображения на езически богове, но в сърцето му царуваше златния телец. Затова не бе готов да последва Иисуса.  

Днешното евангелско четиво завършва с песимизма на апостолите, че такова съвършено изпълнение на закона е невъзможно и никой няма да се спаси. Иисус заявява, че невъзможното за човека, т.е. с човешки сили, е възможно за Бога, т.е. с Божията благодат. Но разговорът не свършва дотук, докъдето е днешното евангелско четиво. И аз сега ще дочета текста, който доизяснява загадъчните думи на Христа. „Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена; и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. А мнозина първи ще бъдат последни, и последни - първи.“ (Мат.19:27-30) Апостолите разбираха колко невъзможно е със свои сили да изпълнят съвършено закона. Затова  оставиха всичко земно и се прилепиха към Христа. Ето как последните, които осъзнаваха греховната си немощ станаха първи, а хората като богатия младеж, които се смятаха за законоизпълнители – станаха последни. Ако и ние последваме апостолския пример, и ние ще получим изобилно благодат и чрез нея ще станем изпълнители на закона.  Като скачачи на висок скок, с пръта на Божията благодат ще покрием Божиите стандарти, зададени още в Едемската градина. Да, ние християните, не сме вече под закон, а под благодат. Но не защото закона е грешен, а защото съчетали се с Христа, ние получаваме толкова изобилна благодат, че високият Божии закон вече става изпълним за нас и така отпада като някакво предизвикателство. Ние не принадлежим на Мойсей, а на Христос.

.

Братя и сестри,

Днес, надявам се, разбрахме, защо нашият Господ Иисус не заговори със себеправедния богат младеж директно за покаяние и вяра. Това стана индиректно. В неговия случай, Самият Лекар използва закона като термометър, за да покаже на една болна душа, че здравето и е само привидно. И така да я насочи към Себе Си за изцеление. Нека следваме този пример.

Първата заповед гласи „Да нямаш други богове, освен Мене“. Иисус е истинския Бог, затова изисква да оставим всичко останало, т.е. да отвържем сърцата си от всичко земно и да Го следваме. Само така ще получим благодатта, силата да изпълняваме съвършено Божиите заповеди. Може да сме богати материално като евангелския младеж или пък да не сме, но и в двата случая да имаме фалшивото самочувствие, че сме добри духовни хора, които покриват всички нравствени стандарти. И когато питаме за спасението може би очакваме похвала, но ето, Господ ни изненадва: "Има нещо, което не ти достига. За да бъдеш съвършен, отвържи сърцето си от всеки скрит идол и Ме постави на първо място в живота си. Тогава ще излея благодатта Си и ще станеш като скачачите на овчарски скок, ще се протягаш все по-нагоре и по-нагоре, към небето."

Ден след ден, докато осъзнаем, че всъщност с това скачане към небето ние се разпъваме на кръст и като апостола изповядаме "съразпнах се с Христа". Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

19.08.2018 г.