КОЙ ПОБЕЖДАВА СВЕТА

Днешните ни разсъждения ще бъдат във връзка с обсъжданата концепция за въвеждане на учебен предмет "Религия и добродетели", при който нежелаещите да изучават Православие да могат да изберат изучаване само на добродетели, без религиозни теми. Нормално е всеки човек да желае победа на доброто. И е нормално, защото тази норма е заложена от Бога във всеки човек, независимо от неговата вяра. Но може ли  истинското добро да се осъществи отделно от православната вяра? В изкуството темата за доброто и злото е най-старата, но не винаги се свързва с Бога. Ше припомня стиховете на поета Недялко Йорданов, върху които размишлявахме в проповедта за светите 14000 младенци, избити от Ирод:

„Когато си беден, когато си слаб,

когато трепериш за късчето хляб,

когато отвсякъде, кой както свари,

препъва те с крак и ти удря шамари –

недей се отчайва, недей се навежда,

не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари

пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига,

кажи си наум кротко думата “стига!”

и вярвай, че пак ще спечели двубоя

със лошите мисли усмивката твоя.

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто!“

Харесвам тези стихове, но осъзнавам, че те се нуждаят от важно уточнение. Без него ние не можем да разграничим светския оптимизъм от християнската надежда. Затова сме длъжни да уточним кой е този човек-победител, в когото побеждава доброто.

Всеки човек, по сътворение има, заложено в сърцето, понятие за добро и зло. Това е съвестта. "Тя, казва старецът Клеопа Илие, е гласът Божий в човека, призоваващ ни само към добро и предпазващ ни от лошото". Съвестта е солидна основа за издигане на крепост.

С правилно християнско възпитание от най-ранна възраст, съвестта става много силна крепост в човека. Когато липсва добро възпитание, тогава просто няма стена, а само основи, които бесовете лесно прескачат. Най-масов е третия вариант -  на сравнително добро, но недостатъчно православно възпитание. Поради оскъдната благодат, която да бъде като хоросан или лепило, в стените има пролуки, през които се вмъкват фалшиви идеологии като комунизма, еволюционизма, джендъризма и пр. "изми"-сатанизми, чрез които дявола опитва да  подкопае разбиранията за добро и зло още в младежка възраст. 

Младежи, които устоят на измамата на идеологиите, дяволът държи под особен надзор. Те са винаги на ръба да разпознаят Божия глас и да пуснат Христос в душата си. Тогава крепостта става непревземаема. Затова дяволът сменя своята тактика и започва да им внушава друго: "Ти си добър човек, не си като този митар и блудник. Бог не е сигурно дали съществува, но и да е така, нима той ще те осъди за това, че си вършил добро? Отдай се на доброто и остави спекулациите за отвъдния свят. Иисус, Аллах, Буда, никой не се е върнал от там да каже коя е истината. Ти се мобилизирай и живей мъдро, като цениш всяка философия и религия, и особено християнските мъдрости като златното правило „прави на другите това, което искаш да правят на тебе“. Любовта е над всичко, и да има Бог, ще посмее ли да те осъди тебе, добрия и праведния?"

Това, братя и сестри, са дяволски внушения! Изкушения за порядъчните хора! Но ако порядъчният човек не се отвори за Христос, в него ще се настани себеправедността, и крепостта окончателно ще падне.

Поетът много точно заявява, че злото в човека е жилаво. Но то е жилаво не само в злотворците, а и в техните жертви. Понасяйки шамари ден след ден, жертвите ослепяват за своите собствени грехове поради сравнението си с греховете на злодейците. Така те започват да се считат за праведни, сравнявайки се не с Христос и светиите, а със злодейците. Това е праведност в собствените очи, а не в Божиите, себеправедност, подобна на тази, с която се гордеел народа Израил. 

Старозаветният Израил бил едно такова Божие дете, възпитано от Бога чрез Закона.(Ис.1:2) Но ето парадокс, вместо да го доведе до Христа, Законът го отделил от Него. Вместо да се държат за Бога, "възпитаните" - израилтяните започнали да се сравняват с "невъзпитаните" - потъналите в идоли езичници. Наличието на непогрешим морален компас като Закона ги карало да гледат надменно на нечистите (езичниците), а фарисеите почнали да презират "тоя народ, който не знае закона, проклет е". (Йн.7:49) И понеже сами не били законоизпълнители, а само слушатели, в тях се настанило усещането за своя "правда". Бог допускал Израил често да понася шамари от презряните езичници, но те не се вразумявали. И колкото и да се умивали обредно, вътрешно си останали нечисти. „И всички ние станахме като нечистите и всяка наша правда – като изцапана дреха; и всички ние увехнахме като лист и нашите злодеяния ни отнасят като вятър.“ (Ис.64:5) Без вяра, която съединява с Бога, "всяка наша правда" е човешки продукт, изцапана дреха.  

За съжаление това се среща и в Църквата - новия Израил. Кръстени хора, но не живеят съединени с Христос. Не се молят, не постят, не се причастяват. Критикуват, говорят за ценности, но сами не са намерили Бисера. Обичат християнството, но не и Христос. Смятат се за добри християни, но без да се огледат в Христос, те винаги ще остават слепи за собствените си греховни петна.

Архиепископ Теофан Полтавски пише в едно свое писмо: „Вие питате: каква е разликата между естествено добрият живот и християнският живот? - Разликата е много голяма. Християнинът живее благодатен живот, а естествено добрият човек - безблагодатен. А какво значение има това обстоятелство е видно от това, че ни спасява Божията благодат, а не добрите дела. Добрите дела, и то извършвани заради Христос и в духа на Неговите заповеди, само ни правят способни за възприемането на Божията благодат. Без благодатта Божия, колкото и добър да бъде човек, не може да се спаси. Много добри дела извършвал стотника Корнилий, но му било открито, че може да се спаси само тогава, когато слезе върху него Св. Дух чрез апостол Петър. Много просто и задълбочено е развита тази мисъл в известната беседа на преп. Серафим с Мотовилов "За придобиването благодатта на Св. Дух". В действителност без благодатта Божия не може да има истински добри дела. Повреденото от греха наше естество може да извършва само несъвършени добри дела.“

На живеещия порядъчно, но безблагодатно, човек Иисус казва: „Не си далече от Божието царство.“ (Мк.12:34), но внимавай да не останеш пред неговите двери. Вратата е Христос, без Него няма спасение! 

Св. Димитрий Ростовски пише: „Както клоните не могат да раждат нищо от себе си без корена, така и ти не можеш нищо добро да пожелаеш или да направиш без Божията благодат. Господ е коренът, ти си клонът. Дотогава можеш да правиш нещо благоугодно, докато ти си с Бога, когато пък се отлъчиш от Бога, тогава падаш във всяко зло.“

Нравственият живот извира от връзката ни с Бога, а не обратно - нравствеността да ни спасява без общение с Бога. В това е парадоксът на "добродетелния" атеист - клонът иска да покаже, че може да роди нещо добро без корена. И ние често го виждаме: беден, слаб и измъчен, но горделив, че не е като богаташа или политика, който безскрупулно се катери нагоре, стъпвайки върху гърбовете на другите. Угнетен, но не се смирява, а гордо се провиква: "Какво е охолство, какво са пари, пред светлата участ да бъдем добри". Смята себе си за добрия и се гордее с естествената си доброта! Ето такава естествена "доброта" отдалечава от Христос. Човек, който уповава само на собствената си човешка сила, за да върши добро, на практика отхвърля необходимостта от Христовата жертва. Защото, ако човек можеше просто да се мобилизира (каквато е идеята на повечето религии) и да стане истински добър, защо тогава трябваше Божият Син да става човек и да умира за нас?! Пътят към победата е друг – единението с Бога! Св. Макарий Велики казва: "Душата може да се противи на греха, но не може без Бога да победи или изкорени злото".

След всичко гореказано, вече ми се струва, че крилатите стихове на Недялко Йорданов не летят към небето, а само подхвръкват над земния прахоляк. Надигат се въпроси, които звучат риторично: Може ли светския добряк "да не се отчайва, да не се навежда и да не губи надежда"?! Може ли да се моли за враговете си, за тези, които "препъват те с крак и ти удрят шамари". Може ли да пролива сълзи за тях, както са превели светите мъченици Христови. Тръгвайки към арената с лъвовете и към гилотината, те плакали не за себе си, а за своите мъчители, които дигали ръка срещу собствените си души...

Не, тази тежест е непосилна за рамене, които не се осеняват с Христовия кръст! Без благодатта Божия не може да има нито истински добри дела, нито истинска правда, която е угодна в Божиите очи. Светският „добряк“ е просто едно дърво без корен. 

В това е и голямата разлика между оптимизма и надеждата. Оптимизмът уповава на малкото човешка сила, останала в падналия човек, а надеждата – на Божията сила, която действа мощно във вярващия. 

Красиво звучат стиховете на Недялко Йорданов (и на много други талантливи поети), но се усеща в тях една голяма липса. Липсва Бог! Без да поменават Божията сила, те си остават един гол оптимизъм без основание. Красиви, но безсилни думи. „Защото Божието царство не се състои в думи, а в сила.“ (1Кор.4:20)

Св. евангелист Йоан Богослов пита риторично: "Кой побеждава света – и отговаря недвусмислено – ако не този, който вярва, че Иисус е Божият Син?" (1Йн.5:5) Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

23.02.2025 г.