КОЙ ПОБЕЖДАВА СВЕТА

Днешните ни разсъждения ще бъдат във връзка с обсъжданата концепция за въвеждане на учебен предмет "Религия и добродетели", при който нежелаещите да изучават Православие да могат да изберат изучаване само на добродетели, без религиозни теми. Нормално е всеки човек да желае победа на доброто. И е нормално, защото тази норма е заложена от Бога във всеки човек, независимо от неговата вяра. Но може ли  истинското добро да се осъществи отделно от православната вяра? В изкуството темата за доброто и злото е най-старата, но не винаги се свързва с Бога. Ше припомня стиховете на поета Недялко Йорданов, върху които размишлявахме в проповедта за светите 14000 младенци, избити от Ирод:

„Когато си беден, когато си слаб,

когато трепериш за късчето хляб,

когато отвсякъде, кой както свари,

препъва те с крак и ти удря шамари –

недей се отчайва, недей се навежда,

не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари

пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига,

кажи си наум кротко думата “стига!”

и вярвай, че пак ще спечели двубоя

със лошите мисли усмивката твоя.

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто!“

Харесвам тези стихове, но осъзнавам, че те се нуждаят от важно уточнение. Без него ние не можем да разграничим светския оптимизъм от християнската надежда. Затова сме длъжни да уточним кой е този човек-победител, в когото побеждава доброто.

Всеки човек, по сътворение има, заложено в сърцето, понятие за добро и зло. Това е съвестта. "Тя, казва старецът Клеопа Илие, е гласът Божий в човека, призоваващ ни само към добро и предпазващ ни от лошото". Съвестта е солидна основа за издигане на крепост.

С правилно християнско възпитание от най-ранна възраст, съвестта става много силна крепост в човека. Когато липсва добро възпитание, тогава просто няма стена, а само основи, които бесовете лесно прескачат. Най-масов е третия вариант -  на сравнително добро, но недостатъчно православно възпитание. Поради оскъдната благодат, която да бъде като хоросан или лепило, в стените има пролуки, през които се вмъкват фалшиви идеологии като комунизма, еволюционизма, джендъризма и пр. "изми"-сатанизми, чрез които дявола опитва да  подкопае разбиранията за добро и зло още в младежка възраст. 

Младежи, които устоят на измамата на идеологиите, дяволът държи под особен надзор. Те са винаги на ръба да разпознаят Божия глас и да пуснат Христос в душата си. Тогава крепостта става непревземаема. Затова дяволът сменя своята тактика и започва да им внушава друго: "Ти си добър човек, не си като този митар и блудник. Бог не е сигурно дали съществува, но и да е така, нима той ще те осъди за това, че си вършил добро? Отдай се на доброто и остави спекулациите за отвъдния свят. Иисус, Аллах, Буда, никой не се е върнал от там да каже коя е истината. Ти се мобилизирай и живей мъдро, като цениш всяка философия и религия, и особено християнските мъдрости като златното правило „прави на другите това, което искаш да правят на тебе“. Любовта е над всичко, и да има Бог, ще посмее ли да те осъди тебе, добрия и праведния?"

Това, братя и сестри, са дяволски внушения! Изкушения за порядъчните хора! Но ако порядъчният човек не се отвори за Христос, в него ще се настани себеправедността, и крепостта окончателно ще падне.

Поетът много точно заявява, че злото в човека е жилаво. Но то е жилаво не само в злотворците, а и в техните жертви. Понасяйки шамари ден след ден, жертвите ослепяват за своите собствени грехове поради сравнението си с греховете на злодейците. Така те започват да се считат за праведни, сравнявайки се не с Христос и светиите, а със злодейците. Това е праведност в собствените очи, а не в Божиите, себеправедност, подобна на тази, с която се гордеел народа Израил. 

Старозаветният Израил бил едно такова Божие дете, възпитано от Бога чрез Закона.(Ис.1:2) Но ето парадокс, вместо да го доведе до Христа, Законът го отделил от Него. Вместо да се държат за Бога, "възпитаните" - израилтяните започнали да се сравняват с "невъзпитаните" - потъналите в идоли езичници. Наличието на непогрешим морален компас като Закона ги карало да гледат надменно на нечистите (езичниците), а фарисеите почнали да презират "тоя народ, който не знае закона, проклет е". (Йн.7:49) И понеже сами не били законоизпълнители, а само слушатели, в тях се настанило усещането за своя "правда". Бог допускал Израил често да понася шамари от презряните езичници, но те не се вразумявали. И колкото и да се умивали обредно, вътрешно си останали нечисти. „И всички ние станахме като нечистите и всяка наша правда – като изцапана дреха; и всички ние увехнахме като лист и нашите злодеяния ни отнасят като вятър.“ (Ис.64:5) Без вяра, която съединява с Бога, "всяка наша правда" е човешки продукт, изцапана дреха.  

За съжаление това се среща и в Църквата - новия Израил. Кръстени хора, но не живеят съединени с Христос. Не се молят, не постят, не се причастяват. Критикуват, говорят за ценности, но сами не са намерили Бисера. Обичат християнството, но не и Христос. Смятат се за добри християни, но без да се огледат в Христос, те винаги ще остават слепи за собствените си греховни петна.

Архиепископ Теофан Полтавски пише в едно свое писмо: „Вие питате: каква е разликата между естествено добрият живот и християнският живот? - Разликата е много голяма. Християнинът живее благодатен живот, а естествено добрият човек - безблагодатен. А какво значение има това обстоятелство е видно от това, че ни спасява Божията благодат, а не добрите дела. Добрите дела, и то извършвани заради Христос и в духа на Неговите заповеди, само ни правят способни за възприемането на Божията благодат. Без благодатта Божия, колкото и добър да бъде човек, не може да се спаси. Много добри дела извършвал стотника Корнилий, но му било открито, че може да се спаси само тогава, когато слезе върху него Св. Дух чрез апостол Петър. Много просто и задълбочено е развита тази мисъл в известната беседа на преп. Серафим с Мотовилов "За придобиването благодатта на Св. Дух". В действителност без благодатта Божия не може да има истински добри дела. Повреденото от греха наше естество може да извършва само несъвършени добри дела.“

На живеещия порядъчно, но безблагодатно, човек Иисус казва: „Не си далече от Божието царство.“ (Мк.12:34), но внимавай да не останеш пред неговите двери. Вратата е Христос, без Него няма спасение! 

Св. Димитрий Ростовски пише: „Както клоните не могат да раждат нищо от себе си без корена, така и ти не можеш нищо добро да пожелаеш или да направиш без Божията благодат. Господ е коренът, ти си клонът. Дотогава можеш да правиш нещо благоугодно, докато ти си с Бога, когато пък се отлъчиш от Бога, тогава падаш във всяко зло.“

Нравственият живот извира от връзката ни с Бога, а не обратно - нравствеността да ни спасява без общение с Бога. В това е парадоксът на "добродетелния" атеист - клонът иска да покаже, че може да роди нещо добро без корена. И ние често го виждаме: беден, слаб и измъчен, но горделив, че не е като богаташа или политика, който безскрупулно се катери нагоре, стъпвайки върху гърбовете на другите. Угнетен, но не се смирява, а гордо се провиква: "Какво е охолство, какво са пари, пред светлата участ да бъдем добри". Смята себе си за добрия и се гордее с естествената си доброта! Ето такава естествена "доброта" отдалечава от Христос. Човек, който уповава само на собствената си човешка сила, за да върши добро, на практика отхвърля необходимостта от Христовата жертва. Защото, ако човек можеше просто да се мобилизира (каквато е идеята на повечето религии) и да стане истински добър, защо тогава трябваше Божият Син да става човек и да умира за нас?! Пътят към победата е друг – единението с Бога! Св. Макарий Велики казва: "Душата може да се противи на греха, но не може без Бога да победи или изкорени злото".

След всичко гореказано, вече ми се струва, че крилатите стихове на Недялко Йорданов не летят към небето, а само подхвръкват над земния прахоляк. Надигат се въпроси, които звучат риторично: Може ли светския добряк "да не се отчайва, да не се навежда и да не губи надежда"?! Може ли да се моли за враговете си, за тези, които "препъват те с крак и ти удрят шамари". Може ли да пролива сълзи за тях, както са превели светите мъченици Христови. Тръгвайки към арената с лъвовете и към гилотината, те плакали не за себе си, а за своите мъчители, които дигали ръка срещу собствените си души...

Не, тази тежест е непосилна за рамене, които не се осеняват с Христовия кръст! Без благодатта Божия не може да има нито истински добри дела, нито истинска правда, която е угодна в Божиите очи. Светският „добряк“ е просто едно дърво без корен. 

В това е и голямата разлика между оптимизма и надеждата. Оптимизмът уповава на малкото човешка сила, останала в падналия човек, а надеждата – на Божията сила, която действа мощно във вярващия. 

Красиво звучат стиховете на Недялко Йорданов (и на много други талантливи поети), но се усеща в тях една голяма липса. Липсва Бог! Без да поменават Божията сила, те си остават един гол оптимизъм без основание. Красиви, но безсилни думи. „Защото Божието царство не се състои в думи, а в сила.“ (1Кор.4:20)

Св. евангелист Йоан Богослов пита риторично: "Кой побеждава света – и отговаря недвусмислено – ако не този, който вярва, че Иисус е Божият Син?" (1Йн.5:5) Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

23.02.2025 г.

НАЧАЛОТО НА НОВОТО ТВОРЕНИЕ

 (НЕДЕЛЯ ПРЕДИ БОГОЯВЛЕНИЕ)

„Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий, както е писано у пророците: "ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе." Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му." Иоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове. И излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си. А Иоан носеше дреха от камилска вълна, и кожен пояс на кръста си, и ядеше акриди и див мед. И проповядваше, думайки: след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му; аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий.“ (Мк.1:1-8)

 

Божественото Откровение ни представя Бог като Творец на вселената, Който в седем творчески дни е създал всичко видимо и невидимо. Духът и Словото, по сравнението на св. Ириней Лионски са творили заедно с Отца, като Негови две ръце. Но преди да се разгърне тази творческа дейност има кратко предисловие от два стиха: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата“ (Бит.1:2) 

В днешното неделно четиво прави впечатление, че евангелист Марк започва своя разказ по начин много сходен с този на Мойсей: „Начало на Благовестието на Иисуса Христа, Сина Божий“. Само с една дума - начало, евангелистът насочва за миг погледът ни към ситуацията преди първото творение – пустиня и хаос. Но сега, непосредствено преди появата на Христа - Обновителя на творението,  пустннята е духовна, опустошението е в душите.

В петък ние отбелязахме, че обрязването, на което се подложи Иисус (като всички юдейски деца), се извърши в осмия ден. Осмият ден, т.е. денят следващ седемте творчески дни, според светите отци ознаменува новото творение. В това ново творение отново действа цялата Св. Троица.

Водата, свързана с Духа, е неразделна съставна част от живота. При първото творение движещият се над водата Дух извиква в ума ни образа на гълъба с разперени криле, който сякаш опложда водата и заражда живота в нея. Това е предобраз на Богоявлението на река Йордан и на нашето ново раждане, от „вода и Дух“.

„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит.1:3). Словото Божие, съзидателното Слово, заповядва и сътворява природните стихии от нищо. Образът на нищото е земята без форма и без съдържание (хаос, пустош).

Това е началото на първото творение, а днес ще акцентираме върху началото на новото творение - моментът преди Светлината Христос да засвети в духовния мрак. Да, сега Христос не трябва да твори "от нищото", а да пресътворява, преобразява стария човек в нов. Но духовният мрак, настанил се в сърцето на падналия човек не бе по-малък от първичните хаос и пустош. За няколко хилядолетия човекът, създаден по образ и подобие на Бога, се бе сринал почти до животно. Грехът бе преобърнал душата му от райска градина в безвидна и тъмна пустиня, в която страстите пълзяха като змии и скорпиони.

Човечеството в онзи момент бе стигнало в края на задънена улица. Юдеите, унизени политически, тръпнеха в месианско очакване. Езическите философи и поети като Сократ и Вергилий се бяха изчерпали идейно и предчувстваха раждането на истинската „Светлина за просвета на народите“.

Един от светите отци казва, че Бог е могъл да сътвори цялата вселена без ничия помощ, но не може да промени и най-малкото дете без участието на неговата воля.

Волята на грешника е хаотична и отслабена, напълно съответна на духовната пустиня, която представлява самият той. И въпреки това е ключова, защото може да признае нуждата и пожелае  спасението. Спасителят ублажава бедните (буквално „нищите“) духом не за силна или слаба воля, а защото с тази воля обръщат поглед навътре и признават  духовната си нищета. Който смята себе си за духовно богат, никога няма да усети нуждата от спасение. Такива бяха фарисеите, външно благочестиви, съдещи по външните неща и никога не обръщащи поглед към вътрешната си пустиня.

Затова не е случайно, че именно в пустинята на Юдея проехтява пророческия глас: „пригответе пътя на Господа“, т.е. съдействайте на Твореца за новото творение. Без човешкото усилие, Бог не може да превърне пустинята в градина. Това е дълбокият смисъл на кръщението на Йоан Кръстител – осъзнаване собствената нищета и желание за промяна, казано с една дума – покаяние!

Съществуват многобройни начини на очистване с вода и всички религии имат свой  обред. Човекът, който търси очистване на душата, открива първите белези на чистота винаги чрез изкъпване с вода. Щом водата отмива петна по тялото, тя ще има роля и в освобождаването на душата от греха, тъй като душата и тялото са неразделни в земния живот.

Еврейският обред познава многобройни очиствания с вода, предписани от Моисеевия закон. Пророците приканват грешниците да се очистят от своите слабости чрез умиване на греховете: „Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля.” (Ис. 1:16-18)

В пустинята св. Йоан проповядва покаяние и кръщава с покайно кръщение за опрощаване на греховете. Така той става Предтечата, който предхожда идващия Месия, както и човекът, който подготвя и изправя пътя към Царството небесно.

Иоановото кръщение е необходимо, но недостатъчно: то е само подготовка за едно друго кръщение - християнското. Пророкът насочва хората към Онзи, Който е по-голям от него, Който го следва, но стои високо над него. Идващият Иисус Христос, Той е, Който ще кръщава със Светия Дух! Не Йоановото, а Иисусовото влизане в река Йордан донесе обновление на човешкия род чрез слизането на Светия Дух, във вид на гълъб. Затова не Йоановото, а Християнското кръщение е наречено ново раждане, ново творение. Новият човек се ражда в купела на тайнството Св. Кръщение и израства в благодатта.

Защо тогава, ще попитате Вие, отделяме такова голямо внимание на Йоановото кръщение, като то е напълно заменено от християнското?

Един голям писател е казал: Съвестта е най-великият предговор на Библията. Мнозина отварят Библията, но без да съзнават духовната си нищета, не успяват да видят себе си на нейните страници.  Лесно разпознават като грешник съседа или някой политик, но не и себе си. Колко печално е това, колко много напомня фарисейското мислене.

Смисълът на Йоановото кръщение беше именно в пробуждането на заспалата съвест на неговите съвременници, в обръщане духовния взор навътре. Ако приложим българската, а не юдейската традиция, ние в България вероятно бихме нарекли св. Йоан не Кръстител, а Будител. И нямаше много да сбъркаме.

Братя и сестри,

Живеем в лукави времена. Животът е станал много динамичен и сложен. Ходим замаяни от светещите реклами, натискаме бясно клавишите на компютрите за да градим благоденствени мечти. Много от решенията, които трябва да вземаме, не са в черната или бялата зона (еднозначно лоши или добри), а в сивата. Но няма време за молитва, за чакане на Бога. Няма надежда, няма отмора – това е съвременната пустиня.

И в тази съвременна пустиня се чуват гласове, дори и на християни: трудно е да прилагаме овехтели църковни канони, правила и старчески съвети.

Но, ще попитам, каква е алтернативата? Тръгнем ли по собствени пътеки, неизбежно ще станем жертва на индивидуализма и ще култивираме лукава съвест. За всичко, което не се нрави на плътта (особено с дъх на аскеза) ще намираме оправдание, но дълбоко в сърцето няма да имаме мир, защото съвестта е най-неподкупния и немилостив съдия. За Божия съд въобще не искам да говорим. Накъде тогава да вървим?

Когато сме отчаяни и трудно виждаме изходния път, нека си спомним, че когато видял във видение всички капани на лукавия. св. Антоний Велики също изпаднал в огромно отчаяние. Но на въпроса му: „Кой може да ги преодолее?“, Бог отговорил: Само смирението!

Смирение, на което най-ярка икона е самият Кръстител: „не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му“. Това го казва най-великият сред пророците! Без значение, че Иисус му е братовчед по плът, и именно той - Йоан, а не братовчед му, е велик постник. А ние често гледаме с пренебрежение нецърковните хора и мислим себе си за духовни, защото сме изпостили два дена в седмицата. Нека бягаме от гордостта и да не мислим себе си за духовно богати, защото без Бога всички сме пуста земя.

От Господния Предтеча може да се научим и на скромен живот. Не е задължително да носим дреха от камилска вълна и да ядем акриди и див мед, но не трябва да се хващаме на това лудо хоро, на което този свят настойчиво ни кани. Истинското богатство не е това, към което ни зоват рекламите, а това, което е за вечността. За това свидетелства и св. ап. Павел: „Голяма печалба е да бъде човек благочестив и скромен. Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел.“ (1Тим.6:6-9). Амин!

 

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

03.01.2021 г.