СЛЯПА СЪДБА ИЛИ ОКО, НАДЗИРАВАЩО ВСИЧКИ

   Много често съвременните хора взаимно си пожелават късмет. Под думата „късмет” се разбират всевъзможни неща: печалба от тотото, случайна среща с добър човек, намерен предмет, който ни носи радост, гол в последната минута доказващ, че „Господ е българин“ и т.н. В българския тълковен речник думата „късмет” е директно обяснена като „щастлива случайност”, „съдба", щастие”.

    Такова мнение за съдбата – като за някаква своенравна сила, безразборно милостива към едни и жестока към други, безразлична към правда, мъдрост и благост – има езически характер и е заимствана от езичниците. Преклонението пред късмета се свързва с древното езическо божество Молох. Молох, или "Късмет", е бил бога на щастието при римляните, шумерите и картагенците. Идолите на Молох представлявали гигантска статуя на човек с глава на бик, отлята от мед и сребро и возена на колесница на две колела. От задната страна тя имала медна фурна, а пред него - меден казан; отзад в статуята хвърляли дърва, докато се нагрее, а жреците на Молох носели големи наточени брадви с които разсичали жертвите. Каква жертва е приемал бога на Късмета? Само малки бебетата! Жреците идвали в селото, бутайки колесницата на Късмета с тигана нажежен до червено и викали, пляскайки с ръце: "Който иска късмет, нека принесе жертва на Късмета!". И чувайки, безумните жени се надумвали една друга и предавали бебетата си в ръцете на идолските жреци, „за здраве и късмет“. А жреците нарязвали бебетата на парчета и ги поставяли в казана на Молох, за да се опекат. По 40-50 деца наведнъж били поставяли в казана. Тази отвратителна практика е забранена в тората: „Не принасяй в жертва на Молох от децата си и не скверни името на своя Бог. Аз съм Господ.“ (Лев.18:21)

    Гърци и римляни са вярвали, че съдбата е някакво особено божество, което има власт не само над хората, но и над самите богове. А при мохамеданите вярата в съдбата е дошла до крайна нелепост. Техният Аллах сам върши и добри, и лоши дела, сам въвежда хората в заблуждение: един човек направлява към добро, а друг – към зло. Всичко зависи от него, а хората са само нещастни оръдия в неговите ръце. Само че ако човек няма свободата да разполага със себе си и прави това, което му е предопределено, тогава не човекът е виновен за злото и греха, а Бог. Калвинизмът, с неговия акцент на Божия суверенитет и отсъствието на свободна човешка воля, кара някои богослови да поставят протестантството по-близо до исляма, отколкото до историческото християнство.

    В Евангелието ясно е казано, че Бог промисля дори за живота на малките врабчета, а да не говорим за нас, хората: „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни.” (Мат. 10:29-31).

    Следователно за всеки човек, считащ себе си за християнин, вярата в сляпата съдба и щастливите случайности е недопустима. Такава вяра в „късмета” е тежка заблуда, вид суеверие, липса на правилна догматическа вяра.

    В житието на св. Ефрем Сирин срещаме една много нагледна илюстрация на това, че няма щастливи или нещастни случайности, а има един свръхмъдър, всеобхватен Божий Промисъл. „В младостта си – пише св. Ефрем в своите „Изповеди” – когато аз още живеех в света, врагът ме нападна и едва не ме убеди в това, че всичко, което се случва с нас е случайно.” Но ето как Божият Промисъл явно вразумил колебаещия се Ефрем. Веднъж по волята на родителите си той се отправил към града, но закъснял и останал да нощува в гората заедно с един овчар. През нощта вълци нападнали стадото и разкъсали овцете. Когато овчарят разказал за това на стопаните на стадото, те не повярвали и обвинили Ефрем в това, че той самият бил довел крадци, които скришом откраднали овцете. Ефрем бил изправен пред съдията. Оттук нататък следва разказът на светеца: „Аз се оправдавах, – казва той, – разказвайки, как беше работата, но никой не ми повярва. След това в съдилището доведоха някакъв човек, който бил хванат в прелюбодеяние с жена, която обаче избягала и се скрила. Съдията отложи разследването на делото, а нас двамата ни изпрати в затвора. Там намерихме един земеделец, доведен тук за убийство. Но както доведеният с мене не беше прелюбодеец, така и земеделецът не беше убиец, а и аз не бях похитител на овцете. Междувременно, под охрана бяха взети следните свидетелства и свидетели: по делото на земеделеца – мъртвото тяло, по моето дело – овчаря, и по делото на прелюбодееца – мъжа на виновната жена. Прекарвайки там седем дни, на осмия ден виждам насън, че някой ми говори: „Бъди благочестив и ще разбереш Промисъла. Прехвърли наум за какво си мислил и какво си правил, и по себе си ще узнаеш, че хората около теб страдат справедливо; но няма да избегнат наказание и останалите виновни”. И тъй, пробуждайки се, започнах да размишлявам за виденията и изследвайки простъпката си, намерих, че когато друг път съм бил в това селище, на полето посред нощ, със зли намерения изгоних от ограждението кравата на един беден странник. Тя изнемощя от студ и от това, че беше непразна; настигна я там звяр и я разкъса. Веднага след като разказах своя сън на затворените с мене и вината си, те, възбудени от моя пример, започнаха да разказват: селянинът видял човек, който потъвал в реката и макар че можел да му помогне, не му помогнал. А градският жител разказа, че се присъединил към обвинителите на една жена, оклеветена като прелюбодейка. „А жената – казваше той, – беше вдовица. Братята ѝ, обвинявайки я чрез тази клевета, я лишиха от бащино наследство, давайки част от наследството и на мене, според условието”. При тези разкази аз започнах да изпадам в съкрушение, защото в това, което ставаше с нас, имаше някакво явно въздаяние. И ако бих бил сам, то може би щях да си кажа, че всичко, което се е случило с мене, е по човешка случайност. Но ние и тримата бяхме постигнати от еднаква участ. И не само това, но ето че имаше и някой четвърти, отмъстител, който нито аз, нито моите съкилийници бяхме виждали някога (така, както им описах външния вид на този, който ми се бе явил). Заспивам друг път, и виждам същият да ми казва: „Утре ще видите и тези, заради които търпите обида, и освобождението от хвърлената върху вас клевета.”

    И действително, на другия ден пред градоначалника били представени Ефрем, двамата му другари от тъмницата, и още пет души, обвиняеми за различни престъпления. От тези нови петима, двама били братя на гореспоменатата оклеветена вдовица, които били затворени заради някои нови престъпления, действително извършени от тях.

    В навечерието на деня, в който на всички им предстояло да се представят в съда, Ефрем отново имал съновидение и видял говорещия, който казал: „На следващия ден ще бъдеш освободен, а други ще отидат на справедлив съд; бъди вярващ и възвестявай Промисъла Божий”.

    Действително, на другия ден съдията разгледал делата на обвиняемите, отчел показанията на новите задържани и признал за невинни обвинените по грешка или злонамереност. Истинските виновници били предадени на наказание. След това Ефрем пак видял предишния мъж, който му казал: „Върни се там, където живееш и се покай за неправдата. Бъди убеден, че има Око, надзираващо всички.”

    От този чуден разказ се вижда ясно, че няма „липса на късмет” или някаква друга случайност, а Бог допуска някои неприятни събития в живота ни, за да осъзнаем нуждата от промяна в поведението си и да се обърнем изцяло към Него.

    Или както казва отново св. Ефрем Сирин: „Дали е изпратена война, раздор, глад, болест или смърт, или нещо друго, което ни се струва скръбно, всичко това се праща на земята за изправление, за да се устремят хората към целомъдрие и благочестие, защото всяко поколение има нужда от вразумително посещение от Господа.”

    Според учението на Православната Църква, Господ определя съдбата на всеки човек (в сегашния и бъдещия живот) НЕ безусловно, а на основание на Своето виждане (как се държи) и предвиждане (как би се държал) за този човек по време на земния му живот. Бог знае и вижда минало, настояще и бъдеще, без ни най-малко да отнема човешката възможност за свободен избор. Бог знае какво ще направим, а не го предопределя.

    Но вярата в сляпата съдба вместо във всевиждащия Бог е някак по-желателна за хората, които обичат тъмнината. Не им се нрави това, че Бог е личност и ще доведе всички на съд. Затова предпочитат да вярват, че Бог е само някаква сила, че съдбата на всеки човек е безусловна, че са предопределени всички обстоятелства в живота му и дори всички негови бъдещи постъпки и действия. Вярват, че всичко непременно ще се случи, независимо от волята на самия човек: колкото и човек да се старае, той не може да промени нищо от съдбата си.

    Тази неправилна вяра е закрепена и с пословици: „от съдбата си не можеш да избягаш”, „така му е писано” и пр. Могат да се чуят дори и църковни хора, които искат свещеника да се помоли за техен или на роднина късмет.

    Получава се също, че някои хора оправдават тежките си пороци, позовавайки се на Божията воля. Например някой пияница, в отговор на вразумлението на доброжелателни към него хора, казва: „Радвам ли се аз, че правя така? Сам виждам, че пропадам. Но аз зная, че моята участ е толкова горчива, защото Господ ме е наказал с тази проклета страст към алкохола. Болно ми е и на мен самия, но нищо не може да се направи”.

Братя и сестри,

    Вие добре знаете, че на мястото на алкохола в този пример може да поставим всеки друг порок – цигари, интернет, чревоугодие и пр. Не казвайте „не ми се дава благодат да се преборя“, защото така бягате от отговорност и отивате към фатализъм, което е форма на прекланяне пред съдбата. Благодатта ни е дадена със светото миропомазание, просто трябва по-силно да намразим греха. В миговете на изкушение да извикаме към Бога, да потърсим Неговата сила, а не да се предаваме. И Духът ще победи плътта!

  Нека добре запомним: "Късмет" – това е име на бяс. Бъдете просветени, пожелавайте си един на друг благополучие и търсете Божията помощ, а не беса! Как може да изповядвате: „Господ е мой пастир, от нищо няма да се нуждая.“ (Пс.22:1) и в същото време да играете тото, бинго или каквото и да е от този род? Това, което жертвате в тези „игри на късмета“, наистина не е вашето невинно бебе, но вие го хвърляте пак в нажежената пещ на идола, наречен Молох. А най-вече хвърляте там вечните си души! Защото така показвате „мъртва“ вяра – с устата изповядвате, че Бог се грижи за вас, а на дело търчите при Молох.

    Наистина, без волята Божия и косъм от главата ни не пада. „Стъпките на човека се насочват от Господа” (Пр. 20:24), но Той употребява Своята власт без да нарушава човешката свобода, без да отнема човешката воля.

    Нека се подвизаваме, като бъдем уверени, че всичко, което става в нашия живот е допуснато от Бога за наше вразумление!

  Да, случва се, че и благочестиви хора страдат от обиди и човешки несправедливости, нямат успех в своите дела и предприятия, а нечестивите благоденстват и успяват във всичко. Не действа ли Бог в този случай подобно на сляпата съдба, без да различава достойните от недостойните?

    За нас, в настоящия ни живот, много неща са неразбираеми в отношението на Бога към хората, в устройването на тяхната съдба. Сега делата Божии са пред нашия взор като през мътно огледало, но когато видим Бога лице в лице, тогава всичко ще ни стане ясно (1Кор.13:12). Но е несъмнено, че щастието на нечестивите е нетрайно, а успехите им – скоропреходни. Господ няма да ги остави без наказание, ако не в този живот, то в бъдещия ще им въздаде по делата. По същия начин, нека не се съмняваме, и благочестивите хора ще наследят толкова по-голяма награда, с колкото по-голямо смирение и преданост на Божията воля са понесли житейските несгоди, с които Господ ги е изпитвал за укрепване на вярата и любовта към Него.

    Ще завършим се едно увещание на стареца Йоан Крестянкин: „Божият Промисъл вижда всички. И Бог управлява света, само Бог и никой друг... Ние с вас трябва твърдо да знаем, че Бог е любов и благо и че всичко ни се изпраща от Него за наша полза. А самия начин, по който Господ прави това, не бива да изследваме, не бива да униваме и да роптаем, когато не можем да разберем какво става. Именно в такива обстоятелства човек извършва подвига на вярата и се увенчава със спасение.“

    Нека винаги помним историята на св. Ефрем Сирин и Божиите думи, казани му чрез този странен мъж от виденията: „Върни се там, където живееш и се покай за неправдата. Бъди убеден, че има Око, надзираващо всички.” Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

12.12.2021 г.

СТРАДАНИЕТО – БОГ ЗНАЕ ЗАЩО!

(НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА СВЕТИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

  Днешният евангелски текст (Мк.8:34-9:1) говори за нашия собствен кръст. Винаги, когато споменем думата кръст, пред нас изникват плеяда въпроси, свързани със страданието. Те са се появили още след онова греховно посягане към забранения плод в Едемската градина и до ден днешен вълнуват човешките умове. Най-известният страдалец в човешката история – Йов, възкликва: „Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги: като цвете изниква и улита; като сянка бяга и се не спира.“ (Йов14:1-2) Неговите обвинители твърдят същото: „човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре.“ (Йов14:1-2)  Страданието е общата участ на всички човеци, но изглежда това е единствената точка на съгласие, както в историята за Йов, така и сред тълкувателите на въпроса за човешкото страдание.   

       Наскоро прочетох една съвременна история на страдание, написана в почти телеграфен стил. Една жена изгубила детето си. На гроба, върху кръста, изтерзаната от мъка жена написала само една дума: „ЗАЩО“. Но случила се нова трагедия. След няколко години, починало още едно от децата на тази жена. На новия гроб, върху кръста, жената отново написала нещо. Но този път надписът бил друг: „БОГ ЗНАЕ ЗАЩО“. 

       Към много размисъл ни навежда тази история, въпреки, че е по библейски пестелива на подробности. Преди всичко, да уточним, че още светите отци са аргументирали обстойно тезата, че Бог не е виновник за злото, нито Го желае. Първопричина за злото е човешкият грях, а въпросът, който вълнува (и причинява такава душевна мъка) по-скоро е: Защо Бог допуска страданието точно на Неговите чада? Защото наличието на кръст и християнско погребение говорят за това, че опечалената жена не е била невярваща. Преогорченото и сърце не намира друг начин освен за комуникация с Бога, освен лепенето на бележки на гробищния кръст. Вероятно тя е била една морална, както казват „умерено религиозна“ жена, която е била убедена, че Бог възнаграждава тези, които пазят заповедите Му и наказва негодниците. Но тогава дошло страданието. Децата на негодниците се радвали на живота, а нейното дете лежало в гроба. И въпроси, безброй въпроси, които нямат лесен отговор... 

       И аз днес нито мога, нито имам за цел да отговоря. По-скоро ще опитам да дам някои посоки за размисъл, имайки за основа мисълта на преподобни Макарий Оптински. Той казва: „Божият промисъл е непостижим за нас - защо допуска да си болен, това, разбира се, е или за наказание, или за изпитание, а може би, и за предпазване от някакви грехопадения и удържане в границите на смирението.“

           1. Наказание. 

        Когато болестта или страданието е резултат от лична вина, сякаш нещата изглеждат логични. В Библията има много примери за това. Двамата разбойници на кръста са доказателство, както за това докъде води греха, така и за това, че наказанието може да бъде прието или като израз на Божията любов, която наказва тези, които обича (както подходи благоразумния разбойник), или да затвърди цялата поредица от бунтовни избори, които грешникът е правил през живота си (както стори богохулстващия разбойник).

         Протойерей Игор Гагарин разказва: Преди няколко години причастих един мъж, умиращ от цироза на черния дроб. Той още нямаше петдесет, преди болестта много пиеше. В такива случаи причината за болестта е очевидна. И той призна, че сам е виновен, сам е довел себе си до смъртоносна болест, покая се, причасти се и скоро след това мирно отиде при Господа. А ако не беше имал цироза, може би щеше да преживее още няколко години, но да продължи да пие и да завърши живота си някъде на улицата, без покаяние. Безусловно, той сам се беше докарал до тази болест, но тя стана благо за него.

       При всички случаи болестта, страданието е повод за осмисляне на собствения живот, анализ, търсене на грешки и, най-важното, за покаяние. За това прекрасно говори св. ап. Яков: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (Иак. 1:2-4). 
           За вярващия в Бога болестта от проклятие се превръща в благословение. Затова старецът Ефрем Филотейски казва: „Болестите и скърбите са най-важните лекарства, дарувани ни от Божия промисъл, чрез които Бог се старае да ни приближи до Себе Си и да преумножи нашата добродетел." 

         Да твърдим обаче, че всяка болест е изпратена на човека за негови конкретни грехове, е невярно и елементарно. Как тогава да се обяснят болестите на преподобните Амвросий Оптински, Серафим Саровски, и на много други светии?

        Ако всички праведници бяха здрави и силни, а грешниците – болни и хилави, то всеки човек със здрав разум, без много да мисли, би се присъединил към вярващите. А в живота, както знаем, много често далеч не е така.

           2. Изпитание. 

         Няма християнин, чиято вяра да не бъде подложена на проверка. Житията на мъчениците свидетелстват за радостта, с която те са посрещали мъченията. „Затова радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения, та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос“ (1Петр.1:6-7). 

Причината за скръбта при изпитанията обикновено не е личен грях. Това не значи, че има безгрешни. За Йов самият Бог свидетелства на сатана: „Обърна ли внимание върху Моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото.“ (Йов1:8).

Йов беше праведен, но праведността му трябваше да бъде изпитана, и то в горнилото на най-тежки изпитания. Какъв беше крайният резултат, след като всички обвинения към Йов се оказаха безпочвени. Много повече материални благословения, и най-вече духовни. Нека чуем самият Йов: „Отговори Иов на Господа и рече: зная, че Ти всичко можеш, и че намерението Ти не може да бъде спряно. Кой е този, който помрачава Провидението, без да разбира нещо? Тъй, аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех. Послушай ме, виках аз, и ще говоря, и каквото Те питам, обясни ми. Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат; затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел.“ (Йов42:1-6).

         „Слушал бях за Тебе, а сега очите ми Те виждат“ – какво богопознание донесе страданието! Четем книга след книга за Бога, трупаме знания, но всичко е книжно и мъртво, знание без познание. Едва страданието, в което оставаш гол пред Бога, ти носи нещо – опитно богопознание. Едва когато губиш всичко, печелиш всичко, защото намираш Бога.

Да се върнем на тази съвременна наследница на Йов, чиято скръб заби върху гробищния кръст въпроса „ЗАЩО“. Готови сме сякаш да оприличим тази жена на Йововата съпруга, която в огорчението си каза: „Похули Бога и умри“. Но ето, човек е динамично същество. Каква промяна в нея! Няколко години след загубата, когато умира второто и дете, отговорът и е съвсем различен: „БОГ ЗНАЕ ЗАЩО“.  Това вече наподобява отговора на библейския праведник: „Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?“ (Йов2:10)  Какво е изживяла в душата си тази жена ние не знаем. Блъскали са се вселени, летяли са искри. Накрая всичко е утихнало до толкова, че вторият кръст получава такъв велик отговор: „БОГ ЗНАЕ ЗАЩО“.  Ние не знаем. Животът и смъртта са в Неговата власт. В тези трагични думи усещаме дълбоко смирение пред Божия промисъл, усещаме, че тази душа е приела горчивата съставка на живота като част от чашата, която трябва да изпием. И както отровата, приемана в малки дози, изгражда имунитет, така и тук усещаме една нова духовна сила, сила, която липсва у живеещите „сладък“ живот. Също като при Йов, срещата с Бога в горнилото на страданието носи както богопознание, така и себепознание. Въпреки, че формално беше невинен, Йов най-после осъзна, че дълбоко в душата си е болен грешник. Затова спря да настоява на своята праведност. Пред светия Бог може да застанем само в покаяние: „аз се отричам (от моята праведност),  и разкайвам в прах и пепел."

       За ония, които въпреки всичко се измъчват от смущението, че невинно страдат, великият Оптински праведник, преподобни Амвросий дава чудно наставление. Тълкувайки думите на Спасителя: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата." (Мат. 5:39), той разсъждава: Обикновено човек удря с дясната ръка, тъй че плесницата пада на лявата страна на ударения. А Христос казва: Ако някой ти удари плесница по дясната страна... Могъл ли е Той, Всезнаещият, да не съобрази тия характерни подробности? Разбира се, не! И ако Той все пак е казал: Ако някой ти удари плесница по дясната страна, значи: ако някой те наскърбява тогава, когато ти си прав, невинен, обърни му и другата, т.е. обърни лявата си страна - спомни си за своите неправди и грехове - и ще стихне възмущението ти, че несправедливо страдаш.

         3. Предпазване от грехопадения и удържане в границите на смирението.

       Най-известният случай на такова допускане от Бога на болест, с цел удържане в границите на смирението, е прословутият „трън в плътта“ на св. ап. Павел. Вероятно става въпрос за очно заболяване, което е толкова неприятно за един човек на словото! Но апостолът трябвало да бъде повече човек на Бога, отколкото на книгите. И св. ап. Павел приел болестта си с благодарност като кръст, който да го предпазва от най-опасната духовна болест – гордостта. Не, че бил болен от нея, но бил предразположен.

Братя и сестри,

         Когато погледнем към собствения си кръст, нека не бързаме да роптаем гневно „ЗАЩО“, а да прочетем добре какво вече е написано на табелата – грешник, справедливо осъден.

         Нека погледнем и Христовият кръст. Там пише друго: „Този е юдейският Цар.“ А ние знаем по-добре от Пилат, че Иисус е и Царят на вселената, пред когото се покланят хиляди по хиляди ангели, архангели и небесни чинове. Но къде е тогава Неговата корона, къде са дворците и свитата Му? Вместо това Той избра кръста! Спасителят се оприличи във всичко на нас и заради нас стана „човек на скърби и навикнал на печал“ (Ис.53:3)  

           Бог дойде в този свят, не за да го избави от страданията. Чрез Своя Кръст Той избавя света от първопричината на страданията – от властта на греха над човека, от властта на смъртта над човешкия род.  

          Можем да сравним кръста с хирургически скалпел. Хирургът не желае да причинява болка на пациента, но за да му върне здравето, това е наложително. Кръстът също е операция, но на душата. На болната душа! Бог съвсем не се удоволства да гледа човешкото страдание, но то е наложително.

        Днешният евангелски текст поставя като спасителен път следването на Христа. А пътят на Христос е кръстен! Нашето кръстоносене не е самоцел, нито Божия прищявка. Единението ни с Христа изисква да присъединим своя кръст към Неговия. Божият замисъл за нас може много да се отличава от собствения ни замисъл за себе си, от нашите житейски планове. Ако човек се покори на Божия замисъл и тръгне по пътя, който Господ е приготвил за него, той ще понесе своя кръст. Ще го носи с търпение, мълвейки като многострадалния Йов: „Господ даде Господ отне, да бъде благословено името Господне.“ И в това страдание ще намери както Бога, така и себе си. И тогава дори няма да е нужно да определя защо точно са го връхлетели тези страдания. Впрочем, старогръцката дума за изкушение и изпитание е една. Тълкувателите са тези, които отнасят изкушенията към неправедните, а изпитанията – към праведните. Животът не търпи подобна схоластика. Какво значение има защо идва страданието? Дали като наказание, или за изпитание, дали за предпазване от някакви грехопадения, дали за удържане в смирение или нещо друго? Няма значение, защото „БОГ ЗНАЕ ЗАЩО“! А за мен, човека, единственото важно е да бъда винаги – в радости и скърби, със своя Създател!

          Освен тези „външни“ страдания, по думите на св. Теофан Затворник, има и „вътрешен“ кръст. Това е борбата със страстите, която християнинът трябва да води чрез средствата на аскезата. Преподобният Партений Киевски, усърден аскет и молитвеник, бил смутен поради това, че в неговия живот нямало страдания. И веднъж дори попитал митрополит Филарет (Дроздов) дали ще се спаси. Нали никой не го преследва, не го гони, даже напротив, всички го обичат! Светителят отговорил: какви скърби и гонения още са ти необходими, след като самият ти толкова гониш и отесняваш себе си?

          Ето, братя и сестри, добър пример за следване! 

          Ето как можем да станем хирурзи на себе си и с малки ежедневни операции да избегнем болезнените Лекарски намеси.  Да, ако ние сами стриктно спазваме пости, молитви, бдения и утесняваме плътта си, това ще се зачете за наш кръст. Не ще имаме нужда от друг.

       Ако сами осъдим греха в себе си тук, в този живот, не ще има нужда от Божия съд. Или по-точно казано: Ще се явим на него оправдани. За такъв човек апостолът казва „на съд не дохожда, а преминал от смърт в живот“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

16.09.2018 г.