Днес Църквата празнува въвеждането на Пресвета Дева Мария в Йерусалимския храм. Защо това скромно семейно тържество, случило се преди 2000 години в затънтената римска провинция Юдея е толкова важно за нас, християните, че сме го включили в цикъла от 12-те най-големи празници?
Като християни ние вярваме, че Господ Иисус Христос „.. се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек“. Затова Той има две природи – божествена и човешка, което изобразяваме със свитите към дланта безименен и малък пръст. Спасителят трябвало да приеме човешка природа не от покварен човек, а от чиста дева. (Под чиста нямаме предвид абсолютна чистота, а само, че живеещото в нея семе на греха не успяло да даде лошия си плод.) Падналото в греха човечеството чакало и копнеело за това повече от 5 хилядолетия. И Бог се смилил. Чул молитвата за чадорождение на двама престарели праведници - Йоаким и Анна, и ги удостоил с великата чест да станат родители и първи възпитатели на тази, от която, както пеем „дървото на живота (Христос) разцъфтя в пещерата от Дева“.
Родила се Мария, а родителите и не се поколебали да изпълнят обета си – да я посветят в служба Богу.
В новозаветния апокриф „Протоевангелие на св. ап. Иаков, брат Господен” четем: „Минавали се месеци след месеци, и детето навършило две години. И казал Иоаким: „Да я отведем в храма Господен, за да изпълним обещания обет, за да не ни отхвърли внезапно Господ и нашият дар да не стане неугоден Нему”. И казала Анна: „Да почакаме третата година, за да не започне детето да търси баща или майка”. И казал Иоаким: „Да почакаме”. И ето изпълнили се три години на детето, и казал Иоаким: „Повикайте непорочните дъщери иудейски, и нека да вземат светилници, и да стоят със запалени (светилници), за да не се върне детето назад и да възлюби тя в своето сърце храма Господен. И направили така по пътя към храма Господен. И свещеникът я приел, и я целунал, и дал благословение, казвайки: „Господ ще възвеличи твоето име във всички родове, защото чрез тебе ще яви Господ в последните дни изкуплението на синовете Израилеви”.
Историята повествува, че малката Мария се затичала, изкачила петнадесетте високи стъпала и влязла в най-вътрешната част на храма, наречена Светая Светих.
Тук сме длъжни да внесем някои уточнения, за да разберем, защо случилото се всъщност било знаменателно.
Старозаветният храм бил разделен на три части:
- Двор – просторен двор, където се събирал целият народ, за да принесе своите жертви Богу за сторените грехове;
- Светилище – широка зала в храма, предназначена за молитви;
- Светая Светих – третата част, издигната няколко стъпала по-високо от Светилището и скрита зад плътна завеса. В нея бил поставен обкован със злато сандък, наричан кивот (ковчег) на завета. В кивота били двете каменни плочи, на които не човек, а сам Бог изписал 10-те Божии заповеди и една стомна с манна. Макар че Бог е навсякъде, тези светини в онова време обозначавали за евреите едно специално Божие присъствие.
Векове наред храмът бил център на духовния живот на Израел. Но когато Израел бил завладян от вавилонците, кивотът изчезнал завинаги. По времето на Дева Мария, въпреки, че основната ценност в Светая Светих липсвала, никой нямал право да пристъпи вътре, освен първосвещеника, и то веднъж в годината. Тогава той влизал, за да принесе жертва за себе си и за греховете на народа, сторени по незнание. (Евр.9:7) Ако не бил духовно чист, не можел да влезе в Светая Светих. Грозяла го смъртна опасност, защото Божията светост е огън, който изгаря греха.
И ето, виждаме, че за всеобща изненада и удивление малката Мария влязла смело и останала жива. Велико чудо, което било знак за нейната духовна чистота!
Влизайки в най-светото място на храма, Мария, по Божий промисъл предобразно заела мястото на кивота на завета, вместилището на Божията слава. Казвам „предобразно“, защото това се изпълнило 13 години по-късно, при Христовото Рождество, когато тя се превърнала в нов и жив кивот, вместила Невместимия, както пеем в тропара „Нейната утроба е мислен рай, в който е Божествената градина, като ядем от нея, ще бъдем живи и няма като Адам да умрем.“
След въвеждането на Мария в храма, Йоаким и Анна я оставили да бъде отгледана и възпитана от светите жени, които живеели в прихрамовите сгради и се грижили за храма. Около петнадесетата й година, по съвета на нейните възпитателки, била сгодена за възрастния вдовец Йосиф, с който заживява без интимни отношения в Назарет. Именно там я посещава Архангелът, носещ Благата вест, че ще роди Спасителя.
Макар на пръв поглед разказът за Въведение Богородично да е лишен от особен външен блясък, той крие важни поуки за родителите и децата и неслучайно е определен за ден на християнското семейство.
Великото дело на спасението ние дължим, заедно с всичко друго, и на факта, че едни родители – светите Йоаким и Анна изпълнили своя родителски дълг пред Бога. Те въвели своята дъщеря отрано в храма и положи в нея здравата основа на послушанието към родителите, което по-късно естествено се развило в послушание към небесния родител - Бога. Те ясно били разбрали, че тяхното родителство е сянка на Божието. Неизбежно във всяко семейство идва моментът, когато трябва да се скъса духовната пъпна връв и родителите да връчат своето пораснало дете на Божията бащинска грижа. Но колко голяма е отговорността им до този момент да се въвели детето си в храма, и не само в храма, а и в една дълбока лична връзка с Бога!
Когато архангел Гавриил благовестява на Дева Мария, че е избрана да стане майка на Спасителя, тя изговаря най-важните думи, казани някога от човек: „Ето аз съм покорна пред Господа. Нека ми бъде според думата ти.“ (Лука 1:38) Тези думи се явяват съгласието на цялото болно човечество да бъде изцерено! Но това покорство, това послушание на Божията воля не се появило в Мария от нищото. То започнало да се гради в нея от зачеването, укрепнало при въведението в храма и се развивало през всички дни на земния и живот.
Изпитът по покорство на Бога, на който Ева се провали в Едемската градина, Мария издържа успешно и донесе радост за всички хора.
Преди всичко, нека осъзнаем, че още от бебешкото креватче пътищата пред всеки се разделят на две – на бунта или на послушанието. Дали детето ще израсне добро или лошо – нищо не е предопределено, а всичко е следствие от нашите действия и бездействия като родители. Искате да израсте добро? Вижте как Йоаким и Анна отвели своята дъщеря в храма и я посветили на Бога, как спазили след това обета си! Помислете за тяхната жертва, как оставили в Божиите ръце толкова желаното чадо! И как намерили духовни сили за това?!
Първо, защото любовта им към Мария не била егоистична. Те я възприемали не като свое притежание, нито пък мислели егоистично как да си подсигурят опора за своите старини. Те виждали малкото момиче като дар от Бога, даден им с конкретна цел и за определен срок. Този срок за престарелите Йоаким и Анна бил кратък. Няколко години след въведението на Мария в храма, те си отишли от този свят. Но за това кратко време Йоаким и Анна вложили цялото си сърце в своята рожба и изпълнили целта, която Бог поставя пред всеки родител – да подготви своето чадо за жив храм, в която да обитава Бог. Предали и разказите за великите Божии дела, но използвали и това, което днес наричаме невербални методи. Какво прочетохме в протоевангелието на Яков? Как чрез светлината на запалените светилници мъдрите праотци Йоаким и Анна запалили в малката Мария любов към истинската нетленна светлина.
Какъв пример е това за нас днес – да водим децата в храма още от най-ранна възраст, да бъдат огрени от меката светлина на свещите, да бъдат обгърнати от благозвучните църковни песни и да се вглеждат в светите лица от иконите!
Всяка неделя трябва да бъдем с децата си в Божия храм, но да знаем: децата възприемат не толкова думите, колкото личния пример на своите родители! Затова животът ни извън храма трябва да съответства на нашата вероизповед. Пушим ли, пием ли, клюкарстваме ли, мамим ли, и децата ни ще правят същото, колкото и да ги увещаваме към обратното!
Особено трябва да внимаваме в нашия говор. Да разказваме на децата за Божиите чудеса и да не допускаме никаква гнила дума. Св. Яков възкликва: „От една и съща уста излизат и благословия, и проклятие. Братя мои, не бива това да бъде така. Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода?“ (Як.3:10-11). Учените са установили, че още в майчината утроба бебетата чуват и подсъзнателно възприемат думите и настроенията на своите родители – било добри или лоши. Ние, вярващите, не сме изненадани от това, защото сме чели доктор Лука, евангелист и педагог, който преди 2000 години описва срещата на непразната Дева Мария със своята родственица Елисавета: „Още в същите дни Мария стана и бързо се запъти към един град в планинската част на Юдея. Там влезе в дома на Захария и поздрави Елисавета. Когато Елисавета чу поздрава на Мария, детето заигра в утробата ѝ, а Елисавета се изпълни със Светия Дух.“ (Лк.1:39-40)
Преди безбожния комунистически режим в България, родителите водили от най-ранна възраст децата си в храма. Отрано ги научавали на молитва и благоговение пред светините, а с растенето на вярата растял в тях и душевния мир. Днес ние трябва да възстановим това! Децата ни са напред с технологиите, пълнят умовете си, но сърцата им остават празни.
Празникът Въведение Богородично учи всички родители, че трябва от най-ранна възраст да водим децата в храма и да ги възпитаваме християнски. Не просто да отглеждаме деца (отглеждат се кучета, кокошки и др.), а да възпитаме деца! Деца, които отрано са намерили смисъла на живота, а не затъват в блатото на суетата и пороците. Деца, които живеят чисто и красиво, като украсяват себе си не външнотелесно, а вътредуховно – с добродетели.
Църквата е училище за това. Семейството е първата църква, а училището е второто семейство, защото има за цел не само да дава знания, но и да продължи и утвърди доброто възпитание, което се дава в дома. Духът на всичко обаче е църковността, няма ли я нея, изпразва се от съдържание както семейството, така и училището. Защото само Църквата ражда хора, които живеят не за себе си, а за Бога и ближния!
Пред нас, родителите, днес стои голямо предизвикателство – да възпитаме християнско поколение, като в движение попълним пропуските, които имаме поради атеистичното наследство. А да си признаем честно, и сами ние сме били нехайни в това отношение. Затова нека смирим гордия си ум, помнейки Христовите слова: „оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него.“ (Лк.18:16-17) Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник
21.11.2022 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар