ЗА БОЖИЕТО И ЧОВЕШКОТО СЕМЕЙСТВО

Беседа за Въведение Богородично - Ден на християнското семейство

     Със създаването на човечеството Бог е благословил брака между мъжа и жената за продължение на човешкия род. Това е явната цел на брака, но е само половината от истината. За да разберем останалата, по-важната част, е необходимо да погледнем към първообраза, по който е сътворен човека - необхватната за човешкия ум Света Троица. В книгата Битие четем: „След това Бог каза: „Да сътворим човека по Наш образ, по Наше подобие; … И Бог сътвори човека по Свой образ, по Божия образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори.“ (Бит.1:27-28)

Бог е един, но не е затворена монада, Той е един в Троица – Отец, Син и Свети Дух. Прочетения текст представлява един разговор между трите Лица на Божеството, касаещ сътворяването на човека.  В сътворението и във всички Божии дела виждаме, че между трите Лица съществува пълна хармония, единомислие и любов. Те действат винаги заедно, макар всяко Лице по различен начин.

Свикнали сме да говорим за Адам, и въобще за отделния човек, като сътворен по Божия образ и това е вярно. Но също така е вярно, че човешкото семейство е сътворено по образа на Св. Троица. Защото в Св. Троица също имаме баща, майка и дете, едно своеобразно Божие семейство, но със задължителни уточнения. Ако не ги направим, със сигурност ще сме в голяма ерес. Защото в Св. Троица не можем да говорим нито за полов диморфизъм, нито за някакво разделяне на три божества. Никое от Лицата не предхожда другите по време, защото Бог е вечносъществуващият. Именно това - че Синът е съвечен и събезначален на Отца - не схванал безумният Арий...

Проповедниците избягват да нагазват в тези дълбоки води на тринитарното богословие. И това е разумно, самият проповедник може да се надцени и да се удави, а и носи отговорност за хората, които е повел. Но все пак, и на малките деца им дават право да си натопят крачето до глезена във водата. Затова ние само ще се докоснем до океана на Божията тайна, колкото да схванем, че в тази аналогия става въпрос за общение, взаимна любов и смирение в Троицата, които са образец и за човешкото семейство. „Мъж и жена ги сътвори“, за да имат на първо място Божествена любов помежду си. Това е основната истина за семейството. Благословът „Плодете се и множете се“ е следствие на общението и любовта между мъжа и жената.

Единицата не е достатъчна. Числото едно е символ на бедност. Без Ева дори и раят се оказал за Адам недостатъчно блажено място. Той се нуждаел от подобен нему човек, който напълно да хармонира с неговата духовна и телесна природа. Създавайки Ева, Бог поставил началото на съжителството между мъжа и жената. От тогава до ден днешен самецът счита себе си за непълен, не в пълнота човек. И продължава да търси този другополов, който ще му даде завършеност. Тогава човек става щастлив! Затова и мъдрецът възкликва: „Кой ще намери жена добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер” (Пр. 31:10). Само Този, Който е сътворил Ева от реброто на Адем, знае коя жена е точно от твоето ребро. Бог помага на тези, които се надяват на Него: „Къща и имот са наследство от родители, а разумната жена е от Господа” (Пр. 19:14).

Но и това щастие не е пълно. Защото единицата наистина е егоистична, тя няма кого да обича. Двойката е по-добре, но и при нея има проблеми. Орлин Горанов изпя една много нежна песен: „Светът е за двама“. Човек не може да не се развълнува от силата на любовта между влюбените, но точно където е силата, там е и проблема - фиксацията на влюбените един в друг. Всички сме виждали влюбени млади и сме се умилявали от това как сякаш са излезли от реалния заобикалящ ги свят. Всички знаем, че такава фиксация е временна, тя дори може да се обърне на конфронтация. Двойката не е достатъчна! Тя обича, но знаем, че здравата любов винаги дава плод. Здравата любов винаги умножава. Плодът са децата - третият елемент в семейството. Тройката преодолява бедността на единицата, фиксацията и противоборството в двойката. Затова и Бог е Троица, преизобилие на любов.

Не е чудно тогава, че Сам Той забранява болните хомосексуални връзки: „Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия” (Лев. 18:2). Това е извращение на любовта. Нека не забравяме, че Бог унищожи градовете Содом и Гомор именно заради техните извращения.

        Най-голямата радост на тази земя са децата. Народната мъдрост казва: „Ако мислиш за една година напред, посади фиданка, за десет години – посади гора, за сто години – възпитавай и обучавай.”

Децата трябва не просто да се отглеждат (отглеждаме домати, зайци), а да се възпитават. Това изисква ежедневно общуване, пак по образеца на Св. Троица, в която има непрестанно общение на Лицата. Невъзможно е детето да се възпитава чрез телефона или интернет, защото то има огромна нужда от живото присъствие на родителя. Заради липса на контакт много от родителите не познават децата си, а впоследствие се учудват на тяхното поведение.

Необходим е личен пример, защото децата се възпитават с това, което виждат, а не с това, което слушат. И тук пак ще се върна на началото на беседата. „Мъж и жена ги сътвори“, за да имат на първо място Божествена любов помежду си. Това е основната истина за семейството. Благословът „Плодете се и множете се“ е следствие на общението и любовта между мъжа и жената.

Ако между мъжа и жената няма любов, как ще възпитат здраво и щастливо дете? За съжаление, младоженците често не са подготвени за изпитанията на брака. След медения месец настъпват горчивите месеци. Какво значат изразите "вече не ме обича" и "несходство в характерите"?! Това са глупости, за които младото семейство трябва да забрави!

Истината е, че бракът е най-голямото земно благословение, но и най-трудно се усвоява. Защото причината за семейните провали не е тази, че  мъжът не е намерил точно своето ребро и реброто точно своя мъж. Друга е причината. Егоцентризмът! Всеки държи на своето и не отстъпва. Ако преди години разводите се считаха за нещо унизително, сега хората ги приемат за нормални и естествени. Всеки от вече разведените съпрузи си мисли, че следващият(та) ще бъде по-подходящ(ата) за тях, но в повечето случаи се разочароват при всеки следващ партньор. Това е илюзия. Решението е да се справим с нашето его!

След изгонването на първите хора от Едем, брачният живот никога не е бил лесен. В последните десетилетия обаче женската гордост и его сякаш намериха уютен и "законен" пристан в т. нар. еманципация, или освобождаване на жената от властта на мъжа. Какво се крие зад тази вносна дума и защо в крайна сметка, тя обърква взаимоотношенията между мъжа и жената?

Сам Господ Бог чрез св. ап. Павел повелява: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, както на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата и той е спасител на тялото” (Еф. 5:22–23) и „Вие, мъжете, обичайте жените си, както Христос обикна Църквата и предаде себе си за нея” (Еф. 5:25).

Във всяка организация, сдружение или общност има ръководител, който носи най-голямата отговорност. С такава отговорност в семейството, по Божий промисъл е натоварен мъжът. 

        Това не е случайно. Казахме, че човешкото семейство е създадено по образеца на Божието. Отец, Син и Свети Дух – трите лица на Св. Троица са равни и с една божествена същност. Троицата е безначална, но същевременно казваме, че в нея има единоначалие. Отец е наречен безначален, а по отношение на другите Лица – начало или причина. Така, че Синът и Духът имат своето начало в Отца, но това начало е извънвремево, както казват богословите едно безначално начало. Синът вечно се ражда, Духът вечно изхожда от Отца. Аналогично, и при човека има начало, но вече във времето. "Защото не мъжът е от жената, а жената е от мъжа." (1Кор.11:8). Адам и Ева са равни, но Адам е началото, а Ева - от реброто Адамово, тя "изхожда" от него. (Виждате, че католическото "филиокве"- Духът е не само от Отца, но и от Сина - съвсем не е безобидно, защото внася двуначалие и объркване в Троицата)

Тези разсъждения биха били съвсем абстрактни, ако не се явяваха основание за практическите изводи, които прави св. ап. Павел. „Глава на Христос е Бог“ (1Кор.11:3) т.е. Отец. Христос е равен на Отец, но с любов Му се покорява като на Глава. Ние, хората, сме толкова горделиви, че трудно се подчиняваме на началниците си, камо ли пък на тези които са равни на нас. На нас, дълбоко поразените от греха, ни е трудно да схванем как може покорството да носи радост, защото в човешкото семейство, колкото и добро да е то, винаги има някакво разномислие и себелюбие.

В Троицата виждаме, че има покорство от любов. Това е образецът и идеалът за всички нас в човешкото семейство. От това покорство на Сина към Отца като към Глава следва цялата по-надолу верига от покорства. Христос е глава на мъжа, мъжът е глава на жената. Всеки трябва да се подчинява на своята глава така, както Христос даде пример за покорство към Отца. Нищо, че е равен във всичко, Той се подчини във всичко доброволно. Така трябва да е в нашите семейства, ако искаме те да са наистина християнски семейства.

         Повечето проблеми в семейството идват от неразбирането и бунта срещу главенството и покорството. 

          Изискванията в съвременното общество са заставили жената-майка вместо повече години да отглежда и възпитава децата си, да работи. Но работейки, даже в някои случаи повече от мъжа, жената постепенно узурпира главенството в семейството. Успешната жена не желае да се подчини на неудачник. В нея тайно се промъква гордост и започва бунт, борба за семейния трон. Започват скандали не само по сериозни въпроси, но и за съвсем битови неща. Алтернативите пред мъжа са: или да слезе унизен от трона, или да започне война, или да постъпи като зрял християнин. Зрелият християнин е този, който държи своето его на кръста, а Христос на трона. Той е смирен и може да премълчава и претърпява, да се моли и надява на промяна. За съжаление този трети вариант се среща най-рядко.

По-често са другите случаи.

В първия: Унизеният мъж минава "под чехъл" и търси утеха в алкохол и приятели на чашка, или в чужди жени. Както казва/ше едно време/ народа: такива живи да ги оплачеш.

При втория: започват т. нар. семейни войни.

Тези войни могат да стигнат дори до кръв, защото себелюбието пречи да признаем греха, да простим обидата. Няма брак, в който всичко да е по мед и масло, но ако мъжът и жената се смирят и погледнат сериозно на гореспоменатите апостолски заповеди, семейството ще се превърне за тях в школа за усъвършенстване в смирението и любовта. Ще има и конфликти, но ще бъдат с намаляващ интензитет и ще се решават бързо, най-често до вечерта, както съветва св. ап. Павел: „Когато се гневите, не стигайте до грях: слънчевият залез да не ви заварва гневни, и не давайте място на дявола.“ (Еф.4:26-27) Окончателният семеен мир ще настъпи когато и двамата съпрузи разберат, че на семейния трон трябва да седи не някой от тях, а Бог. Мъжът може да седне в него само като се подчини на своята Глава - Христос, и обикне съпругата си така "както Христос обикна Църквата и предаде себе си за нея”.

Възпитанието на децата в християнски дух е велико изкуство.

Някои родители, увлечени в различни грижи, отделят много малко време за децата си. Впоследствие те запълват отсъствието си с най-различни играчки, пари и др. Това е вид търговия, опит да купиш любовта, и последствията винаги са печални. Защото липсва свързване на душите, а също така води до голямо разглезване на детето. То свиква винаги да получава и когато порасне и види, че това е невъзможно, ще потърси пътища да заобиколи закона и получи желаното. Израствайки без общение и надзор, такова дете загрубява духовно и бавно, но сигурно, се превръща в корав престъпник. Затова Писанието съветва: „Който обича сина си, нека по-често го наказва, за да се утешава отпосле с него” (Сир. 30:10). „Глупостта се е привързала към сърцето на момъка, но изправителната пръчка ще я махне от него” (Пр. 22:15).

Родителите трябва да са като земеделците – не само да плевят бурените, но и да подхранват растението. Всекидневно трябва да поощряват децата си в полезните неща. Не бива, особено бащата, да се изявява като феодал, който комплексира децата си при всеки техен неуспех. „Бащи, не дразнете децата си, за да не падат духом” (Кол. 3:21).

Децата, от своя страна трябва да знаят, че родителската благословия за всяко тяхно начинание е много важна. До навършване на пълнолетие родителите са като бог за децата. Бунтът срещу родителя е предобраз на задаващ се бунт срещу Бога. И обратно, послушното на родителите дете ще се превърне в боголюбив и щастлив зрял човек.

    Чрез благословията на родителя-християнин детето получава такава от Самия Бог. Майките, които обикновено са по-емоционалната половинка от човечеството, трябва да внимават в гнева си да не отправят хулни думи и клетви към децата си, защото както благословията, така и клетвите са действителни. Казано е: „Бащина благословия утвърдява домовете на децата: майчината клетва разрушава до основи” (Сир. 3:9).

    Свещеникът е духовен баща на всички в своята енория, затова ще използвам случая да отправя своя отечески благослов към всички вас – родители и деца, да Ви даде Бог любов и смирение, и истинско семейно щастие. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Долна Митрополия

21.11.2024 г.

ВЪВЕДЕНИЕТО В ХРАМА – ВЪВЕДЕНИЕ В ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ

   Днес Църквата празнува въвеждането на Пресвета Дева Мария в Йерусалимския храм. Защо това скромно семейно тържество, случило се преди 2000 години в затънтената римска провинция Юдея е толкова важно за нас, християните, че сме го включили в цикъла от 12-те най-големи празници?

    Като християни ние вярваме, че Господ Иисус Христос „.. се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек“. Затова Той има две природи – божествена и човешка, което изобразяваме със свитите към дланта безименен и малък пръст. Спасителят трябвало да приеме човешка природа не от покварен човек, а от чиста дева. (Под чиста нямаме предвид абсолютна чистота, а само, че живеещото в нея семе на греха не успяло да даде лошия си плод.) Падналото в греха човечеството чакало и копнеело за това повече от 5 хилядолетия. И Бог се смилил. Чул молитвата за чадорождение на двама престарели праведници - Йоаким и Анна, и ги удостоил с великата чест да станат родители и първи възпитатели на тази, от която, както пеем „дървото на живота (Христос) разцъфтя в пещерата от Дева“.

    Родила се Мария, а родителите и не се поколебали да изпълнят обета си – да я посветят в служба Богу.

    В новозаветния апокриф „Протоевангелие на св. ап. Иаков, брат Господен” четем: „Минавали се месеци след месеци, и детето навършило две години. И казал Иоаким: „Да я отведем в храма Господен, за да изпълним обещания обет, за да не ни отхвърли внезапно Господ и нашият дар да не стане неугоден Нему”. И казала Анна: „Да почакаме третата година, за да не започне детето да търси баща или майка”. И казал Иоаким: „Да почакаме”. И ето изпълнили се три години на детето, и казал Иоаким: „Повикайте непорочните дъщери иудейски, и нека да вземат светилници, и да стоят със запалени (светилници), за да не се върне детето назад и да възлюби тя в своето сърце храма Господен. И направили така по пътя към храма Господен. И свещеникът я приел, и я целунал, и дал благословение, казвайки: „Господ ще възвеличи твоето име във всички родове, защото чрез тебе ще яви Господ в последните дни изкуплението на синовете Израилеви”.

    Историята повествува, че малката Мария се затичала, изкачила петнадесетте високи стъпала и влязла в най-вътрешната част на храма, наречена Светая Светих.

    Тук сме длъжни да внесем някои уточнения, за да разберем, защо случилото се всъщност било знаменателно.

    Старозаветният храм бил разделен на три части:

- Двор – просторен двор, където се събирал целият народ, за да принесе своите жертви Богу за сторените грехове;

- Светилище – широка зала в храма, предназначена за молитви;

- Светая Светих – третата част, издигната няколко стъпала по-високо от Светилището и скрита зад плътна завеса. В нея бил поставен обкован със злато сандък, наричан кивот (ковчег) на завета. В кивота били двете каменни плочи, на които не човек, а сам Бог изписал 10-те Божии заповеди и една стомна с манна. Макар че Бог е навсякъде, тези светини в онова време обозначавали за евреите едно специално Божие присъствие.

    Векове наред храмът бил център на духовния живот на Израел. Но когато Израел бил завладян от вавилонците, кивотът изчезнал завинаги. По времето на Дева Мария, въпреки, че основната ценност в Светая Светих липсвала, никой нямал право да пристъпи вътре, освен първосвещеника, и то веднъж в годината. Тогава той влизал, за да принесе жертва за себе си и за греховете на народа, сторени по незнание. (Евр.9:7) Ако не бил духовно чист, не можел да влезе в Светая Светих. Грозяла го смъртна опасност, защото Божията светост е огън, който изгаря греха.

    И ето, виждаме, че за всеобща изненада и удивление малката Мария влязла смело и останала жива. Велико чудо, което било знак за нейната духовна чистота!

    Влизайки в най-светото място на храма, Мария, по Божий промисъл предобразно заела мястото на кивота на завета, вместилището на Божията слава. Казвам „предобразно“, защото това се изпълнило 13 години по-късно, при Христовото Рождество, когато тя се превърнала в нов и жив кивот, вместила Невместимия, както пеем в тропара „Нейната утроба е мислен рай, в който е Божествената градина, като ядем от нея, ще бъдем живи и няма като Адам да умрем.“

    След въвеждането на Мария в храма, Йоаким и Анна я оставили да бъде отгледана и възпитана от светите жени, които живеели в прихрамовите сгради и се грижили за храма. Около петнадесетата й година, по съвета на нейните възпитателки, била сгодена за възрастния вдовец Йосиф, с който заживява без интимни отношения в Назарет. Именно там я посещава Архангелът, носещ Благата вест, че ще роди Спасителя.

    Макар на пръв поглед разказът за Въведение Богородично да е лишен от особен външен блясък, той крие важни поуки за родителите и децата и неслучайно е определен за ден на християнското семейство.

    Великото дело на спасението ние дължим, заедно с всичко друго, и на факта, че едни родители – светите Йоаким и Анна изпълнили своя родителски дълг пред Бога. Те въвели своята дъщеря отрано в храма и положи в нея здравата основа на послушанието към родителите, което по-късно естествено се развило в послушание към небесния родител - Бога. Те ясно били разбрали, че тяхното родителство е сянка на Божието. Неизбежно във всяко семейство идва моментът, когато трябва да се скъса духовната пъпна връв и родителите да връчат своето пораснало дете на Божията бащинска грижа. Но колко голяма е отговорността им до този момент да се въвели детето си в храма, и не само в храма, а и в една дълбока лична връзка с Бога!

    Когато архангел Гавриил благовестява на Дева Мария, че е избрана да стане майка на Спасителя, тя изговаря най-важните думи, казани някога от човек: „Ето аз съм покорна пред Господа. Нека ми бъде според думата ти.“ (Лука 1:38) Тези думи се явяват съгласието на цялото болно човечество да бъде изцерено! Но това покорство, това послушание на Божията воля не се появило в Мария от нищото. То започнало да се гради в нея от зачеването, укрепнало при въведението в храма и се развивало през всички дни на земния и живот.

    Изпитът по покорство на Бога, на който Ева се провали в Едемската градина, Мария издържа успешно и донесе радост за всички хора.

    Преди всичко, нека осъзнаем, че още от бебешкото креватче пътищата пред всеки се разделят на две – на бунта или на послушанието. Дали детето ще израсне добро или лошо – нищо не е предопределено, а всичко е следствие от нашите действия и бездействия като родители. Искате да израсте добро? Вижте как Йоаким и Анна отвели своята дъщеря в храма и я посветили на Бога, как спазили след това обета си! Помислете за тяхната жертва, как оставили в Божиите ръце толкова желаното чадо! И как намерили духовни сили за това?!

    Първо, защото любовта им към Мария не била егоистична. Те я възприемали не като свое притежание, нито пък мислели егоистично как да си подсигурят опора за своите старини. Те виждали малкото момиче като дар от Бога, даден им с конкретна цел и за определен срок. Този срок за престарелите Йоаким и Анна бил кратък. Няколко години след въведението на Мария в храма, те си отишли от този свят. Но за това кратко време Йоаким и Анна вложили цялото си сърце в своята рожба и изпълнили целта, която Бог поставя пред всеки родител – да подготви своето чадо за жив храм, в която да обитава Бог. Предали и разказите за великите Божии дела, но използвали и това, което днес наричаме невербални методи. Какво прочетохме в протоевангелието на Яков? Как чрез светлината на запалените светилници мъдрите праотци Йоаким и Анна запалили в малката Мария любов към истинската нетленна светлина.

    Какъв пример е това за нас днес – да водим децата в храма още от най-ранна възраст, да бъдат огрени от меката светлина на свещите, да бъдат обгърнати от благозвучните църковни песни и да се вглеждат в светите лица от иконите!

    Всяка неделя трябва да бъдем с децата си в Божия храм, но да знаем: децата възприемат не толкова думите, колкото личния пример на своите родители! Затова животът ни извън храма трябва да съответства на нашата вероизповед. Пушим ли, пием ли, клюкарстваме ли, мамим ли, и децата ни ще правят същото, колкото и да ги увещаваме към обратното!

    Особено трябва да внимаваме в нашия говор. Да разказваме на децата за Божиите чудеса и да не допускаме никаква гнила дума. Св. Яков възкликва: „От една и съща уста излизат и благословия, и проклятие. Братя мои, не бива това да бъде така. Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода?“ (Як.3:10-11). Учените са установили, че още в майчината утроба бебетата чуват и подсъзнателно възприемат думите и настроенията на своите родители – било добри или лоши. Ние, вярващите, не сме изненадани от това, защото сме чели доктор Лука, евангелист и педагог, който преди 2000 години описва срещата на непразната Дева Мария със своята родственица Елисавета: „Още в същите дни Мария стана и бързо се запъти към един град в планинската част на Юдея. Там влезе в дома на Захария и поздрави Елисавета. Когато Елисавета чу поздрава на Мария, детето заигра в утробата ѝ, а Елисавета се изпълни със Светия Дух.“ (Лк.1:39-40)

    Преди безбожния комунистически режим в България, родителите водили от най-ранна възраст децата си в храма. Отрано ги научавали на молитва и благоговение пред светините, а с растенето на вярата растял в тях и душевния мир. Днес ние трябва да възстановим това! Децата ни са напред с технологиите, пълнят умовете си, но сърцата им остават празни.

    Празникът Въведение Богородично учи всички родители, че трябва от най-ранна възраст да водим децата в храма и да ги възпитаваме християнски. Не просто да отглеждаме деца (отглеждат се кучета, кокошки и др.), а да възпитаме деца! Деца, които отрано са намерили смисъла на живота, а не затъват в блатото на суетата и пороците. Деца, които живеят чисто и красиво, като украсяват себе си не външнотелесно, а вътредуховно – с добродетели.

    Църквата е училище за това. Семейството е първата църква, а училището е второто семейство, защото има за цел не само да дава знания, но и да продължи и утвърди доброто възпитание, което се дава в дома. Духът на всичко обаче е църковността, няма ли я нея, изпразва се от съдържание както семейството, така и училището. Защото само Църквата ражда хора, които живеят не за себе си, а за Бога и ближния!

    Пред нас, родителите, днес стои голямо предизвикателство – да възпитаме християнско поколение, като в движение попълним пропуските, които имаме поради атеистичното наследство. А да си признаем честно, и сами ние сме били нехайни в това отношение. Затова нека смирим гордия си ум, помнейки Христовите слова: „оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него.“ (Лк.18:16-17) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

21.11.2022 г.

ТЕЛЕВИЗИЯТА – НАРКОТИК ЗА ДУШАТА

 

(НЕДЕЛЯ НА ОТЦИТЕ ОТ СЕДМИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

    Днешната неделя е посветена на отците от 7-ия вселенски събор, провел се през 787 г. сл. Христа и утвърдил иконопочитанието. Църквата мъдро е утвърдила и насочила образността в услуга на човешкото спасение. Когато човек влезе в храма, Църквата му показва вътре икони и сякаш му казва: ти си роден за вечността, за Бога, за общение със светиите. Издължените слаби фигури на светците му напомнят за поста, свещите – за светлината. Кръглият купол, благоуханието на тамяна ... Църквата ни говори чрез всички тези неща и ни показва къде иска да ни отведе. Тя иска да ни отведе в Божието царство и да ни направи свети, Божии хора.

    През 18 век сл. Хр. св. Козма Етолийски пророкува, че в края на човешката история тази визуална проповед на иконите ще има свой дяволски конкурент - телевизията: „Дяволът ще влезе в една кутия и ще вика, и рогата му ще бъдат на керемидите”.

    През 1949 г. светият Божий угодник Лаврентий Черниговски се удостоил с видения на светите Енох и пр. Илия, а след това и с чудно посещение на св. Йоан Богослов. Евангелистът беседвал с него около 7 часа. Разказал му за явяването на Кръста Господен, за Възкресението на мъртвите и за Страшния Съд Христов. Обърнал внимание, че Антихристът ще бъде обучен на всички сатанински хитрости и ще прави лъжливи знамения. Ще го чува и вижда целият свят едновременно. След видението старецът казвал: „Блажен и триблажен е този човек, който не пожелае и не види богомерзкото лице на антихриста. Който го види и чуе богохулната му реч, обещанията му за всички земни блага, той ще се прелъсти и ще тръгне да му се поклони. И заедно с него ще загине и ще гори във вечния огън“. Попитали стареца: „А какво ще стане с всичко това?“ Светият старец отвърнал със сълзи: „На святото място ще стои мерзостта на запустението и ще ни показва скверните прелъстители на света, и те ще лъжат хората, отстъпили от Бога, и ще творят лъжливи чудеса. И след тях ще се яви антихристът и целият свят ще го види в един миг“. Пак го попитали: „На кое свято място (ще стои мерзостта на запустението)? В църквата ли?“ Преподобният отговорил: „Не в църквата, а във всеки дом. В ъгълчето, където стоят и висят сега светите икони, ще стоят съблазнителни прибори за прелъстяване на хората. Много хора ще кажат: „Нужно ни е да гледаме и слушаме новини“. И ето, по новините ще се покаже антихристът. Досещаме се, че светецът е имал предвид обсебващата човека телевизионна техника.

    Телевизиятя, както всички човешки творения, може да се използва за добро, а може и за зло. Тя влияе пряко положително, когато е с християнска насоченост и пряко отрицателно, когато директно пропагандира атеизма и нещата, осъдени в Божия закон: аборта, сексуалната свобода, насилието, кражбите, измамите и пр. Днес няма да коментираме тези два края на телевизионния спектър, а ще разсъждаваме върху обширната сива зона, простираща се между тях.

    Пазарните принципи налагат една формула, която единствено е печеливша за успеха на една телевизия – постоянното рекламиране на живот без грижи. Живот удобен, комфортен и изпълнен със забавления. Точно това липсва на обикновения човек, и затова той жадно го търси, за да се "пренесе" в този розов свят, да избяга от тежката действителност. Но това "бягство" има висока цена.

    На първо място, телевизията краде от най-ценния ресурс – времето. И тъй като не можем да отрежем от времето за работа, сън, храна, чистене и пр., ние режем от времето за молитва и духовни занимания. За членовете на едно семейство времето, прекарано пред телевизора, категорично е мъртво време. Вместо да си помагат, да се допълват в домакинските задължения, те гледат телевизия. Съпругата не приготвя навреме яденето, съпругът не желае да поправи нещо повредено или да пазарува. Те нямат вече време да общуват помежду си и да споделят проблемите или случилото се, да се съветват един друг, да усещат любов и утешение. Трапезата - централното събитие в ежедневието на едно семейство, също страда. Това време на общуване, разговори и благодарност е заместено с хранене пред телевизора. Дори когато цялото семейство присъства, то е концентрирано в дадена емисия. Членовете на семейството само физически са близо, а мисълта им е насочена към света на малкия екран. Не е пълна нито радостта на съпругата, че приготвеното с любов ястие се е харесало на близките й, нито на децата, че са близо до родителите си. Храненето пред телевизора е вид безразличие към другия, причина за раздразнение и скандали.

    Както има наркотици за тялото, така има и наркотици за душата, и телевизията е един от най-мощните такива. Животът в последните десетилетия е станал непоносим със своята динамика, неправда и лицемерие. В телевизията човек сякаш намира жадувания оазис. Но там не го чака жива вода! Човек попада в омагьосан кръг, защото проблемите не се решават, а се изострят пропорционално с времето, прекарано пред екрана. Някак неусетно той заживява повече във виртуалния, отколкото в реалния свят. Телевизията става за него наркотик.

    Друг проблем. Героите от малкия екран преживяват сензационни случки, завладяващи любовни истории и силни емоции. Личният живот на семейството изглежда сив, скучен, изпълнен с проблеми, грижи и липси в сравнение с вълнуващите събития от телевизията. Собственият брачен партньор не издържа конкуренцията на героите от екрана - богати, силни и красиви мъже и жени, които обаче, често пропускаме, са добре гримирани и с ретуширани от видеотехниката дефекти. Автомобилите, забавленията, луксът, които струят от екрана, не са във възможностите на всеки. Но разпаленият апетит по тях става причина за поява на недоволство, неблагодарност, т.е. неевхарстийно отношение към живота и света.

   Развива се индивидуализъм. Акцентът във филмите почти винаги пада върху индивидуализирането на героите – интереси, кариера, авантюри. От тук зрителят научава и усвоява манталитет на егоист. Забравя за любовта към ближните и дори към семейството. Всеки живее с кариерата си, с парите и предпочитанията си, с претенциите, с личното его.

       Променя се ценностната система. Един християнин планирал да си купи телевизор и се заслушал в рекламата на една марка приемници: „Ако искате светът да влезе във вашия дом, купете си от тази марка телевизори“. Пробляснало му, че не просто географския свят, а тази духовна нагласа, която е враждебна на Бога, наричана в Библията „свят“, желае да влезе в неговия дом. Телевизията предоставя всичко, което може да удовлетвори човешкото любопитство (похотта на очите), което води към по-нататъшно телесно разслабване (похотта на плътта), наслаждение, сладострастие и телесни удоволствия. А те пък водят до самодоволство (гордостта житейска), желания за кражби и злоупотреби, и най-тежки грехове.

     Телевизорът е чужд човек, който влиза в домовете на хората и неусетно успява да ги отдалечи един от друг, и от Бога. Филмите често подтикват към прелюбодеяние, към приемане на сексуалните извращения и развода за нормални. Посланието на телевизията е, че не трябва да страдаш и да се опитваш да бъдеш предан и верен, когато можеш да получиш удоволствие другаде и когато целия свят действа по този начин.

    След няколко години пред екрана съпрузите започват да не се познават, да не се разбират. Картините, проникнали в съзнанието им, стават все по-убедителни. Чувстват се все по-прави, искат по-удобен живот, с повече удоволствия и с по-малко усилие. Другият, съпругът или съпругата, който не може да ни предложи такъв живот, бива възприет като недостатъчен. Фантазиите за неосъществените желания, предизвикани от телевизията в съзнанието им, се превръщат в най-големия враг на семейството. Дори и да не се разведат, животът на семейството се превръща в истински кошмар. Упреците, вербалното и физическо насилие стават ежедневие. 

    Процесът на деградиране на човека, прекарващ часове пред телевизора, е достатъчно бавен, за да не се чувства промяната. И това е коварното. Неусетно, но неизбежно телевизорът се превръща в домашен бог. Зрителят приема егоцентричен манталитет, чужд на любовта към Бога и ближния. Пленен от фалшивата илюзия, че общува със своите любимци от екрана, човек прекарва живота си в самота. Гледайки аморални неща, умът се осквернява, а благодатта оскъднява все повече...

   Каква да бъде нашата позиция по отношение на телевизията? Не може ли човек да гледа телевизия избирателно, т.е. само това, което му е от полза?

   За съжаление, трудно е се да подходи избирателно. Въпреки, че има дистанционно управление, човек, включвайки телевизора, сякаш подава сигнал към бесовете и скоро се оказва под тяхна власт. Вместо да погледа, да кажем само новините, човек изпада в някаква странна хипноза и почва да гледа и други програми. Предвиденият половин час набъбва до 4-5 часа. Това е загубено, мъртво време!

    Ако усетите такава слабост, без колебание ви казвам „изхвърлете телевизора през прозореца“, и не ме вълнува дали някой ще ме нарече фанатик. Преподобния старец Паисий забранявал да се гледат даже и новините. Свети Силуан Атонски, починал 1938 г., когато не е имало още телевизия, а е съществувала само пресата, казвал, че този, който иска да се научи да се моли с чиста сърдечна молитва, не трябвало да чете вестници и списания, тъй като те внасят в молитвата разсеяност. „Молещият се човек - казвал свети Силуан - чувства състоянието на света чрез информация, пратена му от Господа”. Какво ли би казал сега, ако живееше в нашата епоха на господство на телевизията?

    В заключение бих казал, ако наистина сме пречупили гръбнака на телевизионния звяр, може да си позволим освен православния ТВ-канал и едни новини (или филмов шедьовър), но винаги трябва да бъдем бдителни. Червената точка – забранено за лица до 12 години – се отнася за нас, християните, независимо от физическата ни възраст. Трябва да станем като децата, за да се сподобим с Божието Царство. Затова нека с детска простота да постъпваме спрямо злото, като го отрежем от корен.

    Защото Спасителят призовава: „ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“ (Мат.18:9)

    Защото и Църквата иска чрез изкуството на иконата да ни отведе в Божието царство и да ни направи свети Божий човеци. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

11.10.2020 г.