ОРЪЖИЯТА, С КОИТО ВОЮВАМЕ

 

„Сам аз, Павел, който уж съм бил смирен, когато съм лично сред вас, и дързък спрямо вас, когато съм далече, ви призовавам с Христова кротост и снизхождение и ви моля да не се налага и когато съм при вас, да прибягна към дързостта с онази убеденост, с която възнамерявам да се опълча против някои, които мислят, че ние действаме с човешко мерило. Защото, макар и да живеем в плът, не воюваме от човешки подбуди. Оръжията, с които воюваме, не са човешки, но имат от Бога силата да разрушават крепости. С тях побеждаваме лоши замисли и всяко превъзнасяне, което се надига срещу знанието за Бога, и пленяваме всеки помисъл, за да се покорява на Христос.“ (2Кор.10:1-5)

    Днес ще продължим военната тема, като се фокусираме върху особените оръжия, с които воюваме като християни. Нашата борба не е срещу плът и кръв и съответно оръжията ни не са плътски. Ние не сме някакви талибани, които секат глави и взривяват сгради. Проблемите, с които постоянно се сблъскваме, касаят мисленето - погрешни убеждения, изградени предварително, т.н. предразсъдъци. Нека не се лъжем, става въпрос за дяволски внушения, както по отношение на Бога, така и на Неговите светии и служители. Ден след ден, камък след камък, дявола гради в умовете на хората вавилонски кули, които „се надигат срещу знанието за Бога“. Ап. Павел използва за тях метафората „крепости“. Какво представляват тези крепости? Това са помисли, скрепени с „аргументи“ – силно укрепени мисловни гарнизони, които се противопоставят на Истината. Това са лъжливи възгледи за Бога, човека и спасението, издигнати от гордостта, себелюбието, алчността, завистта и плътските страсти. В църковните среди за такъв човек се казва, че пребивава в "прелест". Според св. Игнатий (Брянчанинов), за всички хора, намиращи се далеч от Бога, прелестта е естествено състояние. Но често в нея изпадат и християни, които не живеят в покаяние и смирение.

    В последните години, с развитието на информационната среда, тези своеобразни крепости в умовете растат с голяма бързина. Телевизии и медии, тайно финансирани от масоните, бълват наукоподобни фалшификати срещу вярата. В социалните мрежи Христовите служители са клеветени, набързо заклеймявани и поставяни под общ знаменател. Дяволската тактика е ясна: Ако не можеш да удариш директно посланието, удари посланика, за да сринеш посланието.

    С подобен проблем се е натъкнал и св. ап. Павел. Твърде непорядъчните и порочни коринтяни са го обвинявали в двуличие и лицемерие, че „уж съм бил смирен, когато съм лично сред вас, и дързък спрямо вас, когато съм далече“. Подозренията в двуличие били крепост в техните умове, която им пречела да приемат апостолското послание.

    Апостолът описва някои аспекти на духовната битка и оръжията, с които тя се води:

    1. Нашата борба не е с методите и мотивите, с които светът воюва – не се човешко мерило, не с човешки подбуди. Земните военни хитрости не са изцяло приложими в духовното воюване. „На война като на война“ – това е поговорка, според която всичко е позволено за постигане на победа – лъжи, манипулации, подлости. Знаем, че много земни крепости са превзети с предателство. За Христовия воин това е недопустимо! Всяка крепост има слаби страни и е логично там да се атакува, но атаката трябва да е винаги открита и честна, а не подмолна. Така и Ап. Павел заявява готовността си да посети коринтяните и да им говори по същия прям начин, по който пише писмата си. Другите апостоли са били критикувани, че взимат пари за служението си. Това също били дяволски внушения и въпреки, че получили аргументиран отговор от ап. Павел, виждаме, че работят и до днес, особено у нас, където завистта национална черта.

    Мотивът на Христовият воин във всичко трябва да бъде един – любов. Благовестването трябва да бъде подбудено от истинска грижа за човека, а не от желание да остроумничим или да привлечем още един свещопалец в храма. Какво като го привлечем? Ще попали свещи месец-два и като не усети любов и приемане, ще си тръгне. Защото крепостите в неговия ум може да са били поразени, но не и напълно ликвидирани. И техните строители – демоните, ще ги издигнат отново от руините. „Остави ги тези лицемери-богомолци, едно говорят, друго вършат; стой си в къщи и си вярвай посвоему“ – ще почнат лукаво да шепнат те, за да върнат повярвалия човек на стария му път.

    2. Оръжията, с които воюваме, не са човешки

    Отличен пример за това е добре познатата история за битката между Давид и Голиат. Филистимецът с гигантски ръст Голиат се присмивал над израилтяните и хулел истинския Бог. Това изпълнило юношата Давид със свещен гняв. Той получил благословението на цар Саул и бойни доспехи: „Саул облече Давид с дрехата си, постави на главата му бронзов шлем и му надяна ризница. Давид запаса меча му върху дрехите си и се опита да ходи, понеже не се беше опитвал да ходи с такова въоръжение. И Давид каза на Саул: „Не мога да ходя с това, понеже не съм свикнал.“ Давид сне всичко това от себе си. И той взе своята тояга в ръката си и си избра пет гладки камъка от потока, и ги постави в овчарската торбичка, която му служеше за паласка. С прашката в ръка той тръгна към филистимеца“. (1Царе17:38-40)

    Щом видял момъка, Голиат се разсмял на неговата дързост. Но Давид не се изплашил, а думите му до ден днешен вдъхновяват със своята смелост: „Тогава Давид отвърна на филистимеца: „Ти идваш срещу мене с меч, дълго копие и късо копие за хвърляне, но аз идвам против тебе в името на Господ Вседържител, Бога на Израилевото войнство. Днес Господ ще те предаде в ръката ми и аз ще те убия и ще отсека главата ти. Тогава ще дам още днес твоя труп и труповете на филистимската войска на небесните птици и на дивите животни и цялата земя ще узнае, че в Израил има Бог. всички, които са се събрали, ще узнаят, че не с меч или копие спасява Господ, защото сражението е на Господа и Той ще ви предаде в ръцете ни.“ (1Царе17:45-47).

    Давид сложил камък в прашката си и като се прицелил, метнал камъка с такава сръчност, че той ударил великана в челото. Голиат се строполил на земята, а враговете се обърнали в бягство.

    Каква смелост, каква вяра, каква победа! Обърнете внимание на великия финал на този двубой: „Така Давид надви с прашка и камък филистимеца; удари го и го уби, без Давид да има меч в ръка. Тогава Давид се затича и застана до филистимеца, взе меча му, изтегли го от ножницата, уби го и отсече главата му.“ (1Царе17:50-51).

    Обичам този стих, но не защото съм кръвожаден, а защото в неговото новозаветно осветление той показва, че трябва да водим битката докрай. След като се свестил, мислите ли, че филистимецът щял благородно да признае поражението си? Не, разбира се! Затова Давид не се поколебал да го обезглави. Така и ние, след като поразим крепостите в умовете на нашите опоненти и те, докоснати от Бога, дойдат в църквата, трябва да продължим борбата за тези души. Да я продължим с много любов, неосъдителност и приемане. Да заличим из основи всяка вражеска крепост, или както напоследък е модерно да казваме „да я изчегъртаме“ от умовете.

    Нека се върнем към началото на историята, за да извлечем една важна поука. Давид отхвърли предложените му от Саул доспехи, които бяха от типа на Голиатовите, но по-малък размер. Защото Саул, макара и израилтянин, си беше плътски човек. Сауловите доспехи бяха неудобни за Давид. Той избра прашка и камъни – едно оръжие, което предизвика смях у противника. Но Давид знаеше, че „не с меч или копие спасява Господ, защото сражението е на Господа“.

    И ние, братя и сестри, като християни сме призовани да отхвърлим светските и плътските оръжия и да вземем пълното Божие снаряжение, за което пише на ефесяните св ап. Павел. Срещу демонските оръжия трябва да издигнем Божиите, както и св. Василий Велики казва: „Лукавите демони имат свои оръжия, противоположни по свойства на оръжията на праведника. Праведникът притежава щит на вярата, а лукавият – щит на неверието. Единият има меч на словото, а другият – меч на безсловесността. Единият се пази с бронята на правдата, другият е покрит с броня на неправдата. Единият е поставил на главата си шлем на спасението, а другият е надянал шлемът на погибелта. Единият е готов за благовестване на мира, а другият – за провъзгласяване на злото.“

    Ако искаме да сме Христови воини, ние трябва да внимаваме над всяка своя дума, жест и дело, да търпим и да се молим за враговете си.

    Да, светът ще се смее на тези оръжия, но така се присмиваше и Голиат...

    Нашето воюване е новозаветно, ние днес не сечем Голиатови глави, но трябва да посичаме лъжите в тези глави. Както казва св. ап. Павел, нашето воюване е добро, то цели не смъртта на противника, а неговото спасение. По-добре ние да страдаме като добри воини, но да отхвърлим изкушението да воюваме по плътски – с интриги, клевети, заплахи, подкупи и пр. Ние знаем добре, че враговете ни не подбират средства, за да ни смажат. Нека ни подиграват, че сме тесногръди, нека ни хулят, че сме изостанали, нека ни утесняват всячески, хорското мнение е без значение за Христовия воин. Както казва Св. Йоан Златоуст: „Ако знаехте колко бързо хората ще ви забравят след смъртта ви, нямаше да се стремите да угодите на никого, освен на Бог в живота си“. Затова нека търсим само одобрението на нашия Военачалник, чието слово ни утешава : „Кой ще обвини Божиите избраници? Никой, тях Бог ги оправдава! Кой ще ни осъди? Никой, защото за нас се застъпва Иисус Христос, Който умря, но и възкръсна, Който е отдясно на Бога. Какво ще ни отлъчи от Божията любов: скръб ли, притеснение или гонение, глад ли или голотия, опасност ли или меч? Както е писано: „Заради Тебе всеки ден ни умъртвяват; гледат на нас като на овце за клане.“ Но над всичко това тържествуваме с победа чрез Онзи, Който ни обикна. Защото аз съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито началства, нито сили, нито настояще, нито бъдеще, нито висините, нито дълбините, нито друго някакво творение ще може да ни отлъчи от Божията любов, която се прояви чрез Иисус Христос, нашия Господ. (Римл.8:33-39)

    3. ... но имат от Бога силата да разрушават крепости.

    И днес ще завърша с това, с което завърших и предната проповед (а мисля, трябва да завършваме винаги, когато говорим за духовната борба): Победата идва само чрез Господа и Неговото оръжие! 

   Юноша срещу гигант, прашка срещу меч - светът уверено залага на Голиат, но победата ще бъде на този, който уповава на живия Бог и воюва с Неговите оръжия, по Неговия начин!

„Едни се надяват на колесници, други – на коне, но ние призоваваме името на Господа, нашия Бог. Те се препънаха и паднаха, а ние станахме и стоим прави. (Пс.20:8-9)

    Не е изключено да паднем, подразбира се от думите на Давид „ние станахме“. Всички падат, но тези, които уповават на плътта, остават да се валят в прахта „…а ние станахме и стоим прави“. Крайната победа ще е за Христовите воини!

    Нека въздаваме слава на Неговото име, защото „над всичко това тържествуваме с победа чрез Онзи, Който ни обикна.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

21.08.2022 г.