ЗАБРАВИ СЕБЕ СИ И БОГ ЩЕ СИ СПОМНИ ЗА ТЕБЕ

(За вътрешните ни врагове)

    Протойерей Андрей Чиженко разказва, че в един филм видял една доста смешна, но в същото време и поучителна сцена. Психологът на един психически неуравновесен човек бил заминал някъде и той страдал поради това, че не може да го посети. Този болен човек имал болногледачка и веднъж, когато му било много тежко, тази жена от милосърдие му казала:

    – Нека да поиграем на психолог. За известно време аз ще бъда Ваш психолог.

     И те започнали да играят. Мъжът разказвал всичко, което бил натрупал в душата си. И изведнъж болногледачката му казала:

    – И аз съм имала подобна случка в живота си.

    И започнала да му разказва случката. Мъжът я погледна изненадан и ѝ казал:

    – Какво правиш? Аз трябва да разказвам, а ти да слушаш. Аз!

    Подобен егоизъм може да се наблюдава и в духовния живот на някои православни християни. Особено ярко той се проявява в „битките“ за изява на клира, за първенство по време на освещаването на върбовите клонки, богоявленската вода, козунаците и т. н. Духовният егоизъм може да се наблюдава и по време на изповед, когато човек се стреми по време на празничната Литургия да задържи вниманието на свещеника върху живота си, концентрирайки се не върху греховете си, а върху подробното им преразказване и не обръщайки внимание на това, че още хора чакат за изповед. Това може да се види и в края на богослужението, когато храмът е пълен с хора и някои християни пререждат другите, та първи да получат нафора.

    „Аз съм пръв! Аз трябва! Аз, Аз, Аз.“ Както се шегува един писател, такива хора са приели твърде много „витамин Аз“. Но този „витамин“ съвсем не е здравословен. Предозирането с него говори за погрешно възприемане на живота и неизпълнение на Христовата заповед за любов към Бога и ближния.

    Старецът Ефрем Аризонски казва: „Гордостта и самолюбието - това са тежки, хронически болести. Два страшни недъга, с които е сковано сърцето на всеки човек, на малък и голям, и които всеки ден и всеки час ни причиняват мъки и страдания.“

    Психиатрите напълно потвърждават тези думи на светеца. Повечето душевни болести, особено обсесивно-компулсивните разстройства, са вследствие на тези недъзи-близнаци, егоизма и гордостта. Човекът, в чието сърце те са свили гнездо, поставя себе си, своите нужди, интереси и цели в центъра на всичко. Той смята себе си за специален и че цялата вселена се върти около него.

    Ключов момент за всеки човек е обръщането му към Христос. Тогава той доброволно абдикира от трона на своя живот и кани там Господ Иисус. Но борбата за трона продължава и след обръщането, и тя е ежедневна и жестока. Често плътта и егото успяват, за съжаление, да узурпират трона за по-кратко или по-дълго време. Това бързо се разбира. Такъв човек или се самоотлъчва от Църквата, гледайки с високомерие на хората в нея като на „лузъри“ или ако остане, става участник в гореспоменатите „битки“.

    Но симптоми за егоизъм са и когато един църковен човек постоянно говори за своето служение, непрекъснато занимава другите със своите битки, и смята себе си за обект на постоянните атаки на дявола. Изповядва, че е голям грешник, но тайно в себе си се смята за велик Божий воин. И защо? Защото не е убил, не е прелюбодействал, или защото от ранни години е бил по-спартански възпитан и сега по-лесно пости? Нека такъв човек се вслуша в писмото на преп. Амвросий Оптински: „От примера на светия цар и пророк Давид е видно, че гордостта и самонадеяността са по-вредни от прелюбодейството и убийството. Последните привели пророка към смирение и покаяние, а първите го довели до падение, както той обяснява в един от псалмите, казвайки: „И аз си думах…: няма да се поколебая навеки” (Пс. 29:7). А след своето падение вече говори съвсем друго: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа” (Пс. 21:7)“.

    На такъв, който с уста изповядва, че е грешник, а тайно в сърцето си се вижда като велик подвижник, ще му кажа: Твърде високо мислиш за себе си, човече!

    Без всякакво съмнение, дяволът има стратегия и план как да погуби всяка човешка душа, но да смята някой, че лукавия дух е особено ангажиран с неговата персона значи, че мисли твърде високо за себе си. Нашият основен враг е в самите нас – нашето его. Дяволът няма интерес да се разкрива на хора, които са в плен на егото и плътта. Те и без това не вървят към спасение. Но ако забележи, че някой преодолява тези центростремителните сили, лукавия обръща поглед към него. Такъв е случаят с повечето светии, нека споменем само Йов. За него Сам Бог свидетелства: „А Господ рече на Сатана: „Забеляза ли Моя служител Йов? Няма на земята такъв човек като него: безукорен и справедлив, благоговеещ пред Бога и чужд на всякакво зло.“ (Йов 1:8)

    Йов беше покорил вътрешните си врагове – егото и страстите, и едва тогава дявола дойде със своите изкушения отвън. А ние, малко само да сполучим в нещо, и вече тайно се превъзнасяме и мислено се поставяме до великите Божии воини. Нека първо погледнем навътре и се справим с вътрешните си врагове!

    Макар и свещеникът да не е психиатър, то поради Божията мъдрост, която ни е дарувана в Божието слово, приемете това наставление: Забравете себе си! Това ще Ви държи далече от психиатрите, но то е спасително и за вечните Ви души, защото тогава Бог ще си спомни за Вас. Виждаме това специфично „забравяне за себе си“ при всички просияли светци. Но трябва ясно да обясним в какво се състои то.

    То не е занемаряване на личния духовен живот. Напротив, Спасителят ясно казва: „Аз съм лозата, вие – пръчките; който е съединен с Мене и Аз – с него, той дава много плод, защото без Мене не можете да постигнете нищо.“ (Йн.15:5)

    Това е един от най-важните стихове за християнския живот. Под „съединен с Мене“ не трябва да разбираме единствено молитвата, макар тя да е основния начин. Представете си, че съпругата Ви е била цял ден на работа, връща се и я чакат куп чинии за миене и дрехи за пране. Поглежда жално към съпруга си, а той я замеря с „православно“ поучение: най-важно е молитвата и четенето на духовна литература. Звучи православно, а всъщност говори егоизмът. Много хора (както и аз самия в миналото) имат погрешната представа, че монасите по цял ден се излежават на шарена сянка и четат духовни книжки. Не че не може и това да се види днес, но то е показател, че там дяволът си е свършил добре работата. Истинското монашество е постоянна и жестока борба с егоизма. Бях на Света Гора и не видях никой да се препича на шарена сянка. Напротив, през деня видях сериозен труд, а през нощта – малко сън и много молитва.

    Божието слово говори за съединение (връзка, общение) без да постулира, че това става единствено с молитва и без да слага печат на материалните дела като лоши. Важното е егото да бъде свалено от трона. И така, единението ни с Бога трябва да е единствената наша грижа.

    След това важно уточнение, нека се върнем на наставлението да забравим себе си. Най-висшата степен на това „забравяне“ е когато толкова се потопим в проблемите на ближните, че развием една „свята апатия“ към собственото си спасение. Подчертавам, „свята“, защото нерадивият се вълнува само от себе си и от нещата в този суетен свят, а ние говорим за точно обратното.

    Вижте какъв чудесен пример на „свята апатия“ по отношение на собственото си спасение ни дава св. ап. Павел: „Аз говоря истината в името на Христос, не лъжа и съвестта ми е свидетел чрез Светия Дух: голяма е скръбта ми и непрестанна е мъката на сърцето ми! Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът,“ (Римл. 9:1-3)

    Това е истинска любов към ближните, когато си готов на жертва. И каква жертва само – да си готов да се изложиш на безкрайни адски мъчения за спасението на своите сънародници (които са го мразели като апостол на езичниците).

    Звучи смущаващо и объркващо. Но като повечето християнски истини, и тази има в себе си парадокс: спасяваме се, когато спрем да треперим за нашето спасение, а намерим себе си в живота на другите, на нашите ближни.

    Себеотречението на светците по посочения образец на св. ап. Павел е връх на християнския живот. По пътя към този връх, ние трябва да започнем с много по-простички неща, с които ежедневно да забиваме пирон в ковчега на собствения си егоизъм.

    Преди всичко, скъпи братко и сестро, считай ближния си за по-горен от тебе. Бъди търпелив към този, когото не харесваш и те дразни. Изчаквай човека, стоящ пред тебе за свещи. Не се ядосвай на просяка, който седи пред входа на храма, иска пари и „ухае” на алкохол и пот. Не се гневи на детето, което вдига шум в църквата по време на богослужение. Бъди търпелив и към свещеника си! Той също е човек от плът и кръв, със своите болести, грехове, страсти, семейни проблеми. Борейки се с тях, той в същото време се опитва да служи на Бога и на теб. Имай милост към него и към всеки, който се моли в храма.

    Отхвърли егоизма си! Егоизмът е врата към ада. Принуждавай себе си да служиш на ближния си с дарбите, които Бог ти е дал – пари, знания, умения, физическа сила. Това е вратата към рая! И всеки пирон, забит за потягане на църковен стол, и всяка прекопана от теб леха, и всеки поправен уред на сестра от църквата, и всяка набрана върбова клонка за раздаване от свещениците на Цветница! И всеки почистен от теб свещник, който сега в храма сияе! Това са вратите към рая! Всичко това е твоето богослужение.

    Чувал съм да казват за такива ревностни християни: Църквата му е станала втори дом. Това е добре, братко, но не се възгордявай! Има и по-добре, Църквата да е твой първи дом, а мястото където преспиваш да е твой втори дом. И размисли, за къде ще вложиш повече сили и средства, за първия или за втория ти дом, къде ще дадеш най-доброто?

    Ако живееш само и единствено за себе си, то тогава нищо няма да разбереш от християнството, и въобще от живота. Понякога трябва да чуем тези неща от устата на младенци, както трябва да призная, че много ме развълнува стихотворението на 10-годишната Божидара Ангелова от Бургас:

Реките не пият от водата си.
Дърветата не ядат плодовете си.
Цветята не ухаят за себе си.
Животът за другите е закон на природата.
Всички сме родени, за да си помагаме.
И не е важно колко е трудно.
Животът е прекрасен, когато си щастлив,
но е много по-хубаво,
когато другите са щастливи
благодарение на теб.
Нека всеки ден да си повтаряме:
„Животът е прекрасен!“

    Ще завърша така: Забрави себе си и спасявай ближния си! Предай себе си на Бога! Това е единственият начин Бог да си спомни за тебе в Своето Царство и да те спаси! Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

06.02.2022 г.