СВЕТЛИНА ЗА ТЪРСЕЩИТЕ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА СЛЕПИЯ)

„Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха мрака повече от светлината, понеже делата им бяха лоши. И всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не се открият делата му, понеже са лоши.” (Ин. 3:19-20).

    Възлюбеният Йоан повече от всички Христови ученици разсъждава по темата за Светлината. Именно отношението към Светлината е решаващият фактор, който ще определи и вечната участ на всеки човек.

    „Светлината дойде на света…“ Имало е време, когато Светлината е била оскъдна. Времето на Стария Завет. Израил е бил една запалена от Бога свещ, а отделни пламъчета са припламвали и сред езическите народи, чрез някои гръцки философи като Платон и Сократ. Малка светлинка – малка отговорност. От езичниците ще се изисква по-малко, а „От всеки, на когото е дадено много, много и ще се иска.“ (Лк.12:48) А, както знаем, дори след изгрева на Слънцето, остават заслони и сенчести места, в които лъчите не проникват веднага.

    В Египет, в дълбока християнска древност един монах дружал с прост и безкнижен селянин. Веднъж селянинът казал на монаха:

- Аз също почитам Бога, Който е създал този свят! Всяка вечер сипвам козе мляко в чинийката и я оставям под палмата. Нощем Бог идва и изпива моето млечице. То му харесва много! Нито веднъж не съм виждал нещо да е останало в чинийката.

    Чувайки тези думи, монахът не могъл да не се разсмее. Той обяснил добродушно и достъпно на своя приятел, че Бог не се нуждае от козе мляко. Селянинът обаче упорито държал на това. И тогава монахът предложил да проследят тайно следващата нощ какво става с чинийката с мляко под палмата. През нощта монахът и селянинът се скрили недалеч оттам и на лунна светлина скоро видели, че към чинийката пристъпва лисиче и изпива цялото мляко. Селянинът бил като поразен от гръм от това откритие.

    - Да – съкрушено си признал той, - сега виждам, че това не е бил Бог!

    Монахът се опитал да утеши селянина и започнал да обяснява, че Бог е Дух, че Той е съвсем различен от нашия свят и т.н.… Но селянинът само стоял пред него с наведена глава, после заплакал и тръгнал към колибата си.

    Монахът също се отправил към килията си. Но когато стигнал до нея, той с изумление видял Ангел, който му преграждал пътя. Монахът паднал на колене, а Ангелът казал:

    - Този прост човек няма нито възпитание, нито мъдрост, нито образованост, за да почита Бога по друг начин. А ти с твоята мъдрост и образованост му отне тази възможност. Ще кажеш, че си разсъждавал правилно? Ала едно нещо не знаеш ти, мъдрецо: Бог, виждайки искреното сърце на този селянин, изпращаше всяка нощ при палмата лисиче, за да го утеши и да приеме неговата жертва.

    Колко различно изглеждат нещата в очите на Бога! Колко голяма е любовта Му към търсещите светлината на истината! 

    Ние, православните християни, имаме пълнотата на истината. Като този образован монах разсъждаваме правилно за Бога. И това е голяма отговорност към тези, които нямат цялата светлина. Да, вярно е, че от тогава минали са 16-17 века и вече всеки е чул за Христа. Никой няма извинение за неверието си в Спасителя. И ние изостряме поглед, в сърцето ни се надига възмущение към всички тези суетливи хора около нас, които невъзмутимо си пият кафето с цигара и по цял ден преливат от пусто в празно. Или пък, обладани от суета, препускат в гонене на вятъра… Със сигурност ще станат подпалка за адовия огън, казваме си тайно ние. И точно когато си го кажем, този огън започва да изгаря нас самите.

    Защо твърдя това? Защото ние, хората, винаги когато съдим, съдим по външните неща. И винаги сме склонни да обобщаваме, да поставяме под общ знаменател. А дори в нашия образован и просветен 21 век има хора, за които светлината още не е изгряла. Забележете, не казвам, че не са чули за светлината, а че не е изгряла за тях. И в Стария Завет много хора бяха чували за светлината, но тя изгря за тях едва когато Словото стана плът. Така е и днес. Всички са чули за Светлината, която дойде на земята преди 2000 години, но всички ли са видели въплътената Светлина, това е друг въпрос? Въплътената светлина сме ние. Ние сме тези, в които Словото трябва да се въплъти, като станем не само негови проповедници, но и изпълнители. Чували сте тази поговорка: Мнозина няма да прочетат четирите евангелия, но ще видят петото евангелие – на твоя живот. Петото евангелие – това е въплътеното в нас Слово. Нашите християнски добродетели – това е евангелието, което могат да видят, да чуят и попипат. (ср. 1Ин. 1:1) А може би след това пето евангелие ще прочетат и другите четири…

    Ако сме пето евангелие, то в нас не трябва да се намира осъждение към никой човек, дори неправославен. Не твърдим, че има друг кораб на спасението, освен Светото Православие, но и заедно с ап. Павел изповядваме: „…не съдете за нищо преждевременно, докато не дойде Господ, Който ще извади наяве тайните на мрака и ще разкрие вътрешните ни помисли. Тогава всеки ще получи похвалата си от Бога“ (1Кор.4:5)

    На отец Дмитрий Смирнов задали следния въпрос: „А например, мюсюлманка, родена в Мека. Там въобще не се допускат хора с друга вяра. Забранено е! Жената живее цял живот у дома, не й се позволява даже в магазин да ходи. Ако иска да отиде, е възможно единствено в присъствието на мъжа си. Кажете ми, как може тя да открие Светлината на Евангелието?” И отец Дмитрий казал така: „При това положение, тя е трябвало в своята вяра, в своя ислям, да търси Светлината Христова”.

    Свещениците, които служат в Мала и Средна Азия, знаят, че когато мюсюлманките имат проблеми с децата си, те отначало използват ислямския метод: четат сури от Корана, за рождение на бебе, за болест, за изгонване на зли духове и т.н. Но това не работи. И тогава скришом идват в Църквата и тайно от своите деспотични мъже, шепнат молитви пред иконата на Божията Майка. Те вярват, че това ще им помогне да изцерят децата си. И свещениците, които служат там, казват на своите енориаши-християни: „Виждате ли тази жена? Тя ще прави всичко неправилно, но в никакъв случай да не сте посмели да й правите забележка или да я осъждате. Самият факт, че тя е излязла от дома си, е чудо! Как е успяла да се отърве от мъжкото съпровождане? Жената е рискувала живота си, идвайки в Църквата, защото това подлежи на смъртно наказание при мюсюлманите. Ето тя идва към Светлината, тя може да дойде само до този предел, а какво ще бъде оттук нататък, ние не знаем”. Това е само един пример как Бог промисля за цялото свое творение и праща лъч светлина дори там, където има заслон и тъмна пещера. И Той ще съди всеки индивидуално, за неговото лично отношение към този лъч светлина!

    Подобен е случаят и със слепороденият, за който четем днес в неделното евангелие. Той не достигнал веднага до спасителната вяра. Когато сред фарисеите настанал раздор по повод чудото с проглеждането му, четем, че те „Отново попитаха прогледналия слепец: „Ти какво казваш за Него, като ти отвори очите?“ Той рече: „Пророк е.“ (Йн.9:17)

    "Пророк е" – доста мюсюлмански звучи тази изповед. И днес има немалко хора в това положение, не само мюсюлмани, но всякакви. Те не са достигнали пълната истина, но са наклонили сърцето си към нея. И Христос несъмнено ще дойде при тях, както дойде някога при слепородения. Нали чухте какво прочетохме: „Иисус чу, че са го изгонили навън, намери го …" Иисус потърси прогледалия телесно, за да му отвори и духовните очи. „А той (прогледалият) рече: „Вярвам, Господи!“ И Му се поклони.“ (Йн.9:38)

    Ето как един презрян човек, за когото казваха „Ти си роден цял в грехове, ти ли ще ни учиш“ осъди образованите и правоверни фарисеи. Тук ще отворя една важна скоба. Ако садукеите от времето на Христа са прототип на съвременните рационалисти-полуатеисти, а самаряните – на сектантите, то фарисеите са прототип на правоверните. Христос не отправя към тях доктринални забележки, а морални, най-вече за начина по който нагаждаха Закона към своите страсти. Затова и предупрежденията към фарисеите са особено актуални към нас, православните християни, които претендираме, че имаме цялата истина. Ние трябва да внимаваме върху себе си, да не се окажем в положението на фарисеите. Нека се убоим да не би Божият съд да се окаже за нас страшен. Или да не ни сполети Божия съд преждевременно, както стана с Ананий и Сапфира. Те бяха от Йерусалимската църква – епицентъра на истината. Голяма отговорност за тях - сам Христос бе прповядвал по улиците им само преди няколко години. Продадоха имота си за Божието дело, но тщеславието надделя в тях и избраха похвала от човеци, а не от Бога. И какво се оказва накрая, че някакви иноверци ще ги изпреварят в Царството Божие! Ще ги изпревари дори онзи неграмотен селянин, който сипвал мляко в паничката си и го давал на Бога...

    Това са парадоксите на Божия съд и ние трябва да бъдем особено внимателни.

    Светът днес силно се е развратил, но все още са верни думите на Блез Паскал: "Има достатъчно светлина за тези, които искат да виждат, и достатъчно мрак за тези, които не искат".

   Преподобни Варсануфий Оптински пише следното: „Сега навсякъде ненавиждат християнството. За тях то е бреме, което им пречи да живеят волно, пречи им свободно да творят грях. Още Гьоте се изказал за християнството така: „Само две неща ненавиждам на този свят: дървениците и християнството!” Вижте каква насмешка, какво кощунство, какво богохулство. А когато той умирал, пищял: „Повече светлина! Светлина!” Страховити слова. Значи, над него вече бил надвиснал адският мрак. Ето така и съвременните човеци ненавиждат християнството и след смъртта си отиват право на адското дъно…”

   Век по-късно, тези думи на преподобния са още по-основателни. Днешното човечество вони на смърт, на сяра. Добре я усещаме тази миризма и въпреки, че имаме право да поставяме диагноза на цялото общество, не ни е позволено да осъждаме никой конкретен човек, освен в случаи като този с Гьоте, когато грешникът си отива от този свят неразкаян, отхвърлил дадената му светлина. Не бива да пращаме никой прибързано на адското дъно. Трябва винаги да помним, че дори в съвременната епоха, която прелива от информация, до всеки човек достига различно количество светлина и всеки ще бъде съден индивидуално. Съден от Бога, не от нас!

    Длъжни сме особено да внимаваме върху себе си. Да не се окажем в положението на фарисеите, които смятаха себе си за виждащи и не търпяха никой да ги поучава.

  „Тогава Иисус каза: „За съд дойдох Аз на този свят, за да прогледнат невиждащите, а виждащите да ослепеят.“ Онези от фарисеите, които бяха с Него, като чуха това, запитаха Го: „Нима и ние сме слепи?“ Иисус им каза: „Ако бяхте слепи, нямаше да имате грях, но сега казвате: „Виждаме“. Затова грехът ви остава.“ (Йн.9:39-41)

    Нека се очистим от гордостта, този фарисейски квас, който надига в нас прелъстителната мисъл „Виждаме" (как ни се услажда!) и ни кара да гледаме на другите отвисоко. Нека помним, че Бог е запалил светлината в нас не за да бъдем съдници на другите, а за да светим с добрите си дела.

    Иисус е Светлината на света! Той живя в плът, светеше и прослави Своя Небесен Отец. Но с плътта си се възнесе при Отца и завеща на всички Свои ученици, които ще живеят някога на земята като живо и въплътено пето евангелие: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред хората светлината ви, че да могат да видят добрите ви дела и да прославят вашия небесен Отец.“ (Мат.5:12, 16) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.05.2023 г.

ЗАБРАВИ СЕБЕ СИ И БОГ ЩЕ СИ СПОМНИ ЗА ТЕБЕ

(За вътрешните ни врагове)

    Протойерей Андрей Чиженко разказва, че в един филм видял една доста смешна, но в същото време и поучителна сцена. Психологът на един психически неуравновесен човек бил заминал някъде и той страдал поради това, че не може да го посети. Този болен човек имал болногледачка и веднъж, когато му било много тежко, тази жена от милосърдие му казала:

    – Нека да поиграем на психолог. За известно време аз ще бъда Ваш психолог.

     И те започнали да играят. Мъжът разказвал всичко, което бил натрупал в душата си. И изведнъж болногледачката му казала:

    – И аз съм имала подобна случка в живота си.

    И започнала да му разказва случката. Мъжът я погледна изненадан и ѝ казал:

    – Какво правиш? Аз трябва да разказвам, а ти да слушаш. Аз!

    Подобен егоизъм може да се наблюдава и в духовния живот на някои православни християни. Особено ярко той се проявява в „битките“ за изява на клира, за първенство по време на освещаването на върбовите клонки, богоявленската вода, козунаците и т. н. Духовният егоизъм може да се наблюдава и по време на изповед, когато човек се стреми по време на празничната Литургия да задържи вниманието на свещеника върху живота си, концентрирайки се не върху греховете си, а върху подробното им преразказване и не обръщайки внимание на това, че още хора чакат за изповед. Това може да се види и в края на богослужението, когато храмът е пълен с хора и някои християни пререждат другите, та първи да получат нафора.

    „Аз съм пръв! Аз трябва! Аз, Аз, Аз.“ Както се шегува един писател, такива хора са приели твърде много „витамин Аз“. Но този „витамин“ съвсем не е здравословен. Предозирането с него говори за погрешно възприемане на живота и неизпълнение на Христовата заповед за любов към Бога и ближния.

    Старецът Ефрем Аризонски казва: „Гордостта и самолюбието - това са тежки, хронически болести. Два страшни недъга, с които е сковано сърцето на всеки човек, на малък и голям, и които всеки ден и всеки час ни причиняват мъки и страдания.“

    Психиатрите напълно потвърждават тези думи на светеца. Повечето душевни болести, особено обсесивно-компулсивните разстройства, са вследствие на тези недъзи-близнаци, егоизма и гордостта. Човекът, в чието сърце те са свили гнездо, поставя себе си, своите нужди, интереси и цели в центъра на всичко. Той смята себе си за специален и че цялата вселена се върти около него.

    Ключов момент за всеки човек е обръщането му към Христос. Тогава той доброволно абдикира от трона на своя живот и кани там Господ Иисус. Но борбата за трона продължава и след обръщането, и тя е ежедневна и жестока. Често плътта и егото успяват, за съжаление, да узурпират трона за по-кратко или по-дълго време. Това бързо се разбира. Такъв човек или се самоотлъчва от Църквата, гледайки с високомерие на хората в нея като на „лузъри“ или ако остане, става участник в гореспоменатите „битки“.

    Но симптоми за егоизъм са и когато един църковен човек постоянно говори за своето служение, непрекъснато занимава другите със своите битки, и смята себе си за обект на постоянните атаки на дявола. Изповядва, че е голям грешник, но тайно в себе си се смята за велик Божий воин. И защо? Защото не е убил, не е прелюбодействал, или защото от ранни години е бил по-спартански възпитан и сега по-лесно пости? Нека такъв човек се вслуша в писмото на преп. Амвросий Оптински: „От примера на светия цар и пророк Давид е видно, че гордостта и самонадеяността са по-вредни от прелюбодейството и убийството. Последните привели пророка към смирение и покаяние, а първите го довели до падение, както той обяснява в един от псалмите, казвайки: „И аз си думах…: няма да се поколебая навеки” (Пс. 29:7). А след своето падение вече говори съвсем друго: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа” (Пс. 21:7)“.

    На такъв, който с уста изповядва, че е грешник, а тайно в сърцето си се вижда като велик подвижник, ще му кажа: Твърде високо мислиш за себе си, човече!

    Без всякакво съмнение, дяволът има стратегия и план как да погуби всяка човешка душа, но да смята някой, че лукавия дух е особено ангажиран с неговата персона значи, че мисли твърде високо за себе си. Нашият основен враг е в самите нас – нашето его. Дяволът няма интерес да се разкрива на хора, които са в плен на егото и плътта. Те и без това не вървят към спасение. Но ако забележи, че някой преодолява тези центростремителните сили, лукавия обръща поглед към него. Такъв е случаят с повечето светии, нека споменем само Йов. За него Сам Бог свидетелства: „А Господ рече на Сатана: „Забеляза ли Моя служител Йов? Няма на земята такъв човек като него: безукорен и справедлив, благоговеещ пред Бога и чужд на всякакво зло.“ (Йов 1:8)

    Йов беше покорил вътрешните си врагове – егото и страстите, и едва тогава дявола дойде със своите изкушения отвън. А ние, малко само да сполучим в нещо, и вече тайно се превъзнасяме и мислено се поставяме до великите Божии воини. Нека първо погледнем навътре и се справим с вътрешните си врагове!

    Макар и свещеникът да не е психиатър, то поради Божията мъдрост, която ни е дарувана в Божието слово, приемете това наставление: Забравете себе си! Това ще Ви държи далече от психиатрите, но то е спасително и за вечните Ви души, защото тогава Бог ще си спомни за Вас. Виждаме това специфично „забравяне за себе си“ при всички просияли светци. Но трябва ясно да обясним в какво се състои то.

    То не е занемаряване на личния духовен живот. Напротив, Спасителят ясно казва: „Аз съм лозата, вие – пръчките; който е съединен с Мене и Аз – с него, той дава много плод, защото без Мене не можете да постигнете нищо.“ (Йн.15:5)

    Това е един от най-важните стихове за християнския живот. Под „съединен с Мене“ не трябва да разбираме единствено молитвата, макар тя да е основния начин. Представете си, че съпругата Ви е била цял ден на работа, връща се и я чакат куп чинии за миене и дрехи за пране. Поглежда жално към съпруга си, а той я замеря с „православно“ поучение: най-важно е молитвата и четенето на духовна литература. Звучи православно, а всъщност говори егоизмът. Много хора (както и аз самия в миналото) имат погрешната представа, че монасите по цял ден се излежават на шарена сянка и четат духовни книжки. Не че не може и това да се види днес, но то е показател, че там дяволът си е свършил добре работата. Истинското монашество е постоянна и жестока борба с егоизма. Бях на Света Гора и не видях никой да се препича на шарена сянка. Напротив, през деня видях сериозен труд, а през нощта – малко сън и много молитва.

    Божието слово говори за съединение (връзка, общение) без да постулира, че това става единствено с молитва и без да слага печат на материалните дела като лоши. Важното е егото да бъде свалено от трона. И така, единението ни с Бога трябва да е единствената наша грижа.

    След това важно уточнение, нека се върнем на наставлението да забравим себе си. Най-висшата степен на това „забравяне“ е когато толкова се потопим в проблемите на ближните, че развием една „свята апатия“ към собственото си спасение. Подчертавам, „свята“, защото нерадивият се вълнува само от себе си и от нещата в този суетен свят, а ние говорим за точно обратното.

    Вижте какъв чудесен пример на „свята апатия“ по отношение на собственото си спасение ни дава св. ап. Павел: „Аз говоря истината в името на Христос, не лъжа и съвестта ми е свидетел чрез Светия Дух: голяма е скръбта ми и непрестанна е мъката на сърцето ми! Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът,“ (Римл. 9:1-3)

    Това е истинска любов към ближните, когато си готов на жертва. И каква жертва само – да си готов да се изложиш на безкрайни адски мъчения за спасението на своите сънародници (които са го мразели като апостол на езичниците).

    Звучи смущаващо и объркващо. Но като повечето християнски истини, и тази има в себе си парадокс: спасяваме се, когато спрем да треперим за нашето спасение, а намерим себе си в живота на другите, на нашите ближни.

    Себеотречението на светците по посочения образец на св. ап. Павел е връх на християнския живот. По пътя към този връх, ние трябва да започнем с много по-простички неща, с които ежедневно да забиваме пирон в ковчега на собствения си егоизъм.

    Преди всичко, скъпи братко и сестро, считай ближния си за по-горен от тебе. Бъди търпелив към този, когото не харесваш и те дразни. Изчаквай човека, стоящ пред тебе за свещи. Не се ядосвай на просяка, който седи пред входа на храма, иска пари и „ухае” на алкохол и пот. Не се гневи на детето, което вдига шум в църквата по време на богослужение. Бъди търпелив и към свещеника си! Той също е човек от плът и кръв, със своите болести, грехове, страсти, семейни проблеми. Борейки се с тях, той в същото време се опитва да служи на Бога и на теб. Имай милост към него и към всеки, който се моли в храма.

    Отхвърли егоизма си! Егоизмът е врата към ада. Принуждавай себе си да служиш на ближния си с дарбите, които Бог ти е дал – пари, знания, умения, физическа сила. Това е вратата към рая! И всеки пирон, забит за потягане на църковен стол, и всяка прекопана от теб леха, и всеки поправен уред на сестра от църквата, и всяка набрана върбова клонка за раздаване от свещениците на Цветница! И всеки почистен от теб свещник, който сега в храма сияе! Това са вратите към рая! Всичко това е твоето богослужение.

    Чувал съм да казват за такива ревностни християни: Църквата му е станала втори дом. Това е добре, братко, но не се възгордявай! Има и по-добре, Църквата да е твой първи дом, а мястото където преспиваш да е твой втори дом. И размисли, за къде ще вложиш повече сили и средства, за първия или за втория ти дом, къде ще дадеш най-доброто?

    Ако живееш само и единствено за себе си, то тогава нищо няма да разбереш от християнството, и въобще от живота. Понякога трябва да чуем тези неща от устата на младенци, както трябва да призная, че много ме развълнува стихотворението на 10-годишната Божидара Ангелова от Бургас:

Реките не пият от водата си.
Дърветата не ядат плодовете си.
Цветята не ухаят за себе си.
Животът за другите е закон на природата.
Всички сме родени, за да си помагаме.
И не е важно колко е трудно.
Животът е прекрасен, когато си щастлив,
но е много по-хубаво,
когато другите са щастливи
благодарение на теб.
Нека всеки ден да си повтаряме:
„Животът е прекрасен!“

    Ще завърша така: Забрави себе си и спасявай ближния си! Предай себе си на Бога! Това е единственият начин Бог да си спомни за тебе в Своето Царство и да те спаси! Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

06.02.2022 г.