ГОЛЯМОТО ПОКАЯНИЕ НА "МАЛКИЯ" ЧОВЕК

(Неделя 15 подир Въздвижение - на Закхея)

   Световната история е съхранила спомени за големи военни битки, спечелени от гениални пълководци – Александър Велики, Юлий Цезар, Наполеон, Нелсън, Суворов, Кутузов и редица други. Техните имена продължават да отекват през вековете, но звукът от този екот е ограничен само до училищните стаи и тесните академични среди.

    Днес ще се спрем на една друга битка, съвсем различна по характер. Тя не е част от светската история, а от свещената история. В тази странна битка не пострада нито един човек, напротив – имаше само печеливши. Най-големият победител в нея беше един нисък човек – Закхей. Богат материално, но в очите на своите сънародници „малък“ – не само на ръст, но и на патриотизъм, на морал.

    За тази битка няма да има любопитен въпрос в никое телевизионно шоу. Но за нея всяка година слушат хиляди и милиони хора в църквите по цял свят.

    Това е битката за душата на Закхей. Защото има един велик Бог, Който води битка за всяка една душа, независимо колко дълбоко е затънала тя в тинята на греха.

    Затънал беше и митарят Закхей. Ако и да беше се издигнал до „началник на митарите и богат“, в очите на неговите съграждани той си остана „малък“ човек, презиран поради начина на своя възход. Закхей е образ на обикновения човек, който, притиснат от менгемето на живота, не е намерил смелостта на бунтарите Макавеи, а е ползвал друг път за измъкване от „грубите лапи челични“ на този живот (както казва поетът). Начинът е безпринципно слугуване на силните на деня, т. е. римляните, нищо, че са омразни на всички. Бил е митар – алчен и безмилостен към бедните, затварящ очите си за тяхната нужда, запушващ ушите си за техния вопъл. И затова толкова мразен – никой не стъпваше в неговия дом. Но ето Един и то не кой да е, а Благодетелят на Израил, Който от три години обикаляше и изцеряваше всяка немощ и Чието име беше във всяка юдейска къща, му каза: „Закхее, слезе скоро от дървото, защото искам да споделя трапезата с тебе“., т. е. да имаме общение, да бъдем приятели и повече от приятели – да станем като братя с тебе. Каква изненада!

    Благият поглед на Спасителя, насочен към покачилия се на черницата митар, беше само началото на топенето на ледовете. Дали там, на трапезата, Иисус няма да насочи пръста Си към него? Дали този Прозорливец, Който знае всички човешки тайни, няма да го прониже с копието на справедливото Си обвинение?

    Не, явно нищо такова нямаше да се случи. Вечерята вървеше мирно и топло. А в сърцето на Закхей се водеше велика битка. Съвестта, прегоряла като бушон след множество „къси съединения“, изведнъж беше поправена. И започна да говори в него: не всичко в този свят е сиво, има добро и зло, има бяло и черно. И Закхей започна да си спомня черните си дела и хората, които е онеправдал. И най-вече, че Бог го е създал, за да ходи изправен – homo erectus, а той е започнал да пълзи. Да се спасява с пълзене и превиване на гръбнак. Да е сервилен към висшестоящите и строг към тези под него – нищо, че са му сънародници.

    Ние, българите, имаме този Закхеев синдром, изразен с поговорката: „Преклонена главица сабя не я сече“. Ще отворя скоби, за да кажа, че и в църковните ни среди се среща това явление – подмазване и раболепничене, погрешно отъждествявано с „послушание“ и „смирение“. Така някои се катерят по стълбата (не лествицата, а онази на Смирненски), търсейки лична изгода.

    Поетът би казал: „Човекът е роден, за да полети, а не за да пълзи“. А богословът би изразил същото с думите: „Човек е създаден по Божия образ с цел да достигне богоподобие“ или нещо друго мъдро и високо.

    Закхей обаче не беше от този тип поетични натури, а и смутното време не предразполагаше към високи идеали. Животът го беше направил прагматик, каквито сме и ние в 21 в. Имаше и нещо друго, много „българско“ в него, нещо от рода на „това, което го пише в книгите, не расте по нивите“.

    И понеже най-малкият човек срещна най-големия Човек (и Бог) и седнаха като братя на една трапеза, то в малкото митарево сърце се завихри голяма битка.

    Какъв да бъде отговорът му на тази велика и с нищо незаслужена милост, показана му от Христос?

    - Просто „Благодаря за гостуването!“. Или:

    - „Благодаря за гостуването! Аз съм грешен човек“. Или:

    - „Благодаря за гостуването! Аз съм грешен човек. Ще върна всичко откраднато“.

    Евангелският текст не ни разкрива мисловните дилеми на митаря в този час, но няма да сбъркаме, ако кажем, че там някъде отдолу едно лукаво гласче му е нашепвало:

    Избери първия вариант. Какво ще се унижаваш да се признаваш за грешник? Имаш достойнство, никого не си убил, къде по-грешни има от тебе, разни блудници и „вся остальная сволочь“. Е, добре, като толкова държиш да се унижаваш, може и втория вариант. Без да връщаш нищо на никого, нали „дума дупка не прави“?! Помисли за старините си, за потомците си. Искаш ли те да мизерстват? И, в крайна сметка, нали знаеш поговорката „Прекаления светец и Богу не е драг“.

Братя и сестри,

    Едно ключово решение от далечната 49 г. пр. Хр. е придобило символен характер. Римският сенат отказва да продължи пълномощията на Гай Юлий Цезар като проконсул на Галия, което го лишава от правото да командва легионите. Сенаторите възлагат на Помпей задачата да накара Цезар да сложи оръжие. Сутринта на 10 януари 49 г. пр. Хр. половината от верните на Цезар войски се намират на границата на провинция Цизалпийска Галия (южно от Алпите) с Италия. Границата преминава по малката местна река Рубикон. За Цезар е време за вземане на съдбоносно решение. Той трябва или да се подчини на сената и да предаде пълномощията си, или с верните си войски да премине Рубикон и да поеме към сърцето на републиката – Рим, нарушавайки по този начин закона, което се наказва със смърт. В душата на Цезар има борба. Той има популярността, но не по-малко популярен е и Помпей. Легионерите му са натрупали опит в Галската война, но и войските на Помпей са силни. Цезар взема решението да премине Рубикон и да поеме към Рим. Това предопределя не само собствената му съдба, но и следващите събития в историята на Рим, защото Помпей се разколебава от тази радикалност и отстъпва.

    През 33 г. сл. Хр. в юдейския град Йерихон в края на една вечеря един „малък“ човек взе радикално решение, което предопредели собствената му съдба и името му беше записано в свещената история.

    Закхей премина своя личен Рубикон с думите: „Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси; ако пък от някого съм взел нещо чрез измама, ще го върна четворно“ (Лука 19:8).

    Това е истинското покаяние! Голямото покаяние на „малкия“ човек, с което той записа името си не само в Библията, но и в книгата на живота.

    Целта на лукавия дух е да държи хората далече от Бога. Но Бог търси човека, търси и днес всеки един човек така, както тогава потърси Закхей. Той обдарява всяко едно същество на тази земя с изобилната Си любов. Той не дойде да съди, а да спаси. Затова очаква нашия отговор.

    Като види, че някой човек вече не може да бъде удържан в атеизъм, лукавият дух иска да го задържи само на нивото на една повърхностна религиозност – да уважава религията, да пали свещ на голям празник… Много голям процент от българите се намират на такова ниво. И това е трагично, защото е недостатъчно за спасението!

    Ако види, че съвестта на определен човек се е пробудила, лукавият дух иска да го задържи на нивото на „мъртвата“ вяра. Това е вяра, която признава религиозните истини, но не ги живее. Такъв човек изповядва своята греховност, но не подкрепя думите си с дела. Това е опасна самозаблуда, защото освен „ортодоксия“ трябва и „ортопраксия“ (т. е. правилно мислене и правилно действане).

    Нека всички внимателно да чуем: истинското покаяние не е само да съжаляваш за греха, но и да спреш да го вършиш, и да възстановиш нанесените от тебе щети. Това е заповядано още в Стария Завет, в кн. Изход, Глава 22. Ние може да не го знаем, но Закхей го знаеше. Влюбеният в звъна на монетите митар добре знаеше какво казва кн. Изход – крадецът трябва да върне откраднатото двойно! И точно тук идва най-удивителното, което превърна покаянието в победно оръжие.

    Изповедта на митаря не просто посрами лукавия дух на сребролюбието, но като с копие го прониза: „Ще върна не двойно, а четирикратно на тези, които съм ощетил“. Не двойно, а четирикратно! И половината от имота си! Как ви звучи това?

    На мене ми звучи като велика победа! Победа, донесена от смирението и истинското покаяние. Защото крадецът не само престана да бъде крадец, но се превърна в дарител, в благодетел на доскорошните си жертви! Радикалното покаяние предизвика и радикалните думи на Иисус: „Днес стана спасение на този дом!“. Нека не се изненадваме от категоричността на Спасителя. Радикалното посвещение носи радикално обещание. Затова и монашеският етос със своята пълна отдаденост на Бога ще бъде винаги идеал за православния християнин.

    Това са, братя и сестри, чудесата на Божията любов! За тях ние няма да спрем да разказваме. Но нека не бъдем само говорители. Нека подражаваме на Христос в Неговото любящо и благодатно отношение към всички хора. Щом Христос не съди, кои сме ние, та да си позволяваме да съдим човеците?

    Ощетили ли сме някого, законът на покаянието изисква не само да признаем с устата си пред свещеника, но и да възстановим щетата. Да не слушаме лукавия дух, а да бъдем радикални в своето покаяние.

    Нека особено внимателно слушат хората с богатство и власт. В едно драматично обръщение св. ап. Яков се обръща към тях, към всички Закхеевци през вековете: „Ето заплатата, от която сте лишили работниците, които ожънаха нивите ви, вика към небето и виковете на жътварите стигнаха до ушите на Господ Саваот“ (Иак. 5:3). Осъзнавате ли вие, че богатството и властта не ви правят големи в очите на Бога? Осъзнавате ли, че ощетяването на работниците ви е кражба, но и нещо много по-страшно? Това е убийство! Защото то разстройва живота и причинява много трагедии в семействата на тези, които Сам Бог ви е поверил да обгрижвате.

    Стоновете на вашите работници стигнаха до ушите на Господ Саваот. Апостолът неслучайно прави тази алюзия, съпоставяйки неплатената на работниците заплата с кръвта на праведния Авел. Неплатеното е откраднато и то вика към небето, както вика кръвта на убития праведник Авел! Да, вие, богатите, ще застанете на съда редом до убиеца Каин, ако не се покаете на дело, както това стори богатият данъчен началник Закхей!

    Нека следваме примера на неговото покаяние и категорично да изберем страната на Христос! Опасявам се, че нашето покаяние е твърде пресметливо. Иска ни се да придобием небето, но и да не се откажем от земните блага. И затова оставаме на едно топлохладно ниво на „мъртва“ вяра, което радва врага на нашето спасение.

    Наистина, човек е роден за велики дела! Но истински великите дела не са тези, за които шуми светската история. Истински великите дела често са видими само от Бога и небесните сили. Една покайна сълза, една топла дума, „една чаша студена вода в името на ученик“ – тези неща не се записват в историческите хроники. Но за тези дела ще се говори през цялата вечност. Като за голямото покаяние на „малкия“ човек Закхей и на всички други „малки“ хора, които извършиха най-великия подвиг, на който е способен човекът – победиха себе си и записаха името си в книгата на вечния живот! Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен