БОЖИЕТО ПОСЕЩЕНИЕ

   Вниманието на всички ни днес е насочено към политическите събития, но Великият пост ни задължава да отлепим очи от тях. Това не означава да заживеем в някакъв абстрактен свят. Когато Църквата ни зове да обърнем поглед навътре, това не е бягство от действителността. Напротив, това е влизане в епицентъра на събитията. Защото нашето духовно очистване и усърдна молитва могат да сторят много повече от непрестанното ровене и „бръмчене“ в социалните мрежи.

    Нека спрем телевизорите и компютрите и отворим Библията и духовните книги! Една такава добра и дълбока книга, която всеки християнин трябва да прочете, е „Братя Карамазови“. В нея Фьодор Достоевски проследява съдбата на четирима братя – Дмитрий, Иван, Алексей и извънбрачният Павел Смердяков. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от починалата си майка, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му – Фьодор, го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в красивата и дяволита Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството.

    Неспокоен и гневлив, Дмитрий Карамазов е търсеща душа. Но се оказва, че нито изкуството, нито красотата, нито любовта са в състояние да го изтръгнат от неговото объркано и подвластно на подлия егоизъм и жестоко сладострастие съществуване. Белег на все по-дълбокото пропадане на Дмитрий е измамното му отношение към “годеницата” Катерина Ивановна и в същото време страстното му увлечение към Грушенка. Крайната степен на неговото духовно и нравствено падение се явява идеята за отцеубийството, което, да напомним, в крайна сметка, извършва не той, а незаконният син Павел Смердяков.

    Ще обърнем внимание и на една, на пръв поглед незначителна случка в бурното житие на Митя, която обаче по-нататък има провиденческо значение.

    По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на малкия Илюша. Дмитрий го пребива и унизява, като го влачи за брадата. На тази сцена стават свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко му се подиграват в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.

   Безнадеждното съществуване на Дмитрий продължава почти до самия повествователен край. Ние нямаме за цел да правим литературен анализ на творбата. Разсъждаваме върху нея, защото това са разсъждения върху реалния живот, а не върху литературни фантазии. В братята Карамазови можем да съзрем различни страни от сложната личност на самия Достоевски. Писателят опитно е преживял докосването на Божията ръка, която се е протегнала към него. Бил е осъден на смърт, но присъдата му е била заменена с наказание в Сибирска каторга. Там Достоевски познава от личен опит Божията ръка, която се протяга от небето дори до низините на човешкото съществуване. Бележита е изповедта на писателя след излизането му каторгата: „Аз единствено в каторгата познах себе си и Бога. Сега съм уверен, че колкото човек се нуждае от щастие в живота си, в такава степен се нуждае и от нещастие, защото той и своето щастие не разбира".

    За Митя Карамазов тази протегната към него Божия ръка се оказа съновидението му “за плачещото дéте”. Ето този знаменателен епизод:

    “Сънува някакъв странен сън, някак не съвсем на място и не навреме. Уж пътува някъде в степта, там, дето беше служил отдавна, още по-рано, кара го един селянин в каруца с два коня в кишаво време. Само че на Митя му е студено, началото на ноември е, сняг вали на едри мокри парцали и щом падне на земята, веднага се стопява. И живо кара селякът, славно размахва камшика; той е с руса дълга брада и не много стар, около петдесет години ще да има, и е облечен със сив селски кафтан. И ето наблизо село, виждат се къщурките, от черни по-черни, а наполовината изгорели – стърчат само обгорелите греди. А накрай селото наизлезли край пътя жени, много жени, цяла върволица, изпити и лицата им някакви кафеникави. Ето особено една от края, такава кокалеста и висока, изглежда на четиридесет години, но може да е само на двадесет, лицето й дълго, мършаво, а в ръцете й плаче детенце, и гърдите й са сигурно изсъхнали, няма нито капка мляко. И плаче, плаче детенцето и протяга ръчички, голички, със свити юмручета, съвсем посинели от студа.

– Защо плачат? За какво плачат? – пита Митя, когато каруцата препуска край тях.

– Дéтето – отговаря каруцарят, – дéтето плаче. – И Митя се учудва, че е казал по селски “дéтето”, а не детето. И му харесва, че селянинът е казал “дéтето”: като че ли повече жал има в това.

–- Ама защо плаче? – продължава да пита Митя като глупак. – Защо му са голи ръчичките, защо не го увият?

– Измръзнало е дéтето, дрешките му изстинали, та не го топлят.

– Но защо така? Защо? – не спира глупавият Митя.

– Ами сиромаси хора, изгорели, хлебец няма да ядат, за изгорялото място просят.

– Не, не! – сякаш все още не разбира Митя. – Ти ми кажи: защо стоят тези изгорели майки, защо са бедни хората, защо е бедно дéтето, защо е гола степта, защо те не се прегръщат, не се целуват, защо не пеят радостни песни, защо са тъй почернели от черна беда, защо не хранят дéтето?

И чувства в себе си, че макар и да пита безумно и без смисъл, но непременно му се иска именно така да пита и именно така трябва да пита. И чувства още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче, че му се иска да направи за всички нещо такова, че дéтето да не плаче повече, да не плаче и черната изсъхнала майка на дéтето, да не вижда вече никакви сълзи у никого от тази минута нататък и да направи това веднага, веднага, без да отлага и въпреки всичко, с всичката неудържимост карамазовска”.

    Този мрачен сън е странен и “не съвсем на място”, но именно след него Митя вече не е същият. Той осъзнава, че това е Божие посещение. Бог не го изобличава директно за неговия грях, защото „дéтето“ от съня не е персонализирано; лицето му остава неясно за Митя. Но чрез това откровение Бог му дава огледало, в което да се огледа. Дмитрий трябва да познае себе си в това „огледало“ и да признае собствената си грозота. И той го прави. В началото вижда само грозотата на детското страдание. И упорито търси причината. "Защо е мъката? Защо е бедността? Защо е студенината? - редят се въпросите и безмилостно ровят в най-страшната човешка рана - детското отрадание. Няма страна в света, в която чуе ли се за престъпление спрямо дете, да не се надига свещен гняв. 

    Такава гневна вълна бе готова да залее и сърцето на Митя. И тук Достоевски гениално ни изненадва: "И чувства още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче". Не гняв, а умиление! През целия си живот беше гледал навън, към другите, а вътре в себе си бе трупал гняв. Но сега идва нещо ново, "никога досега неизпитвано" - умиление. Причината беше само една - Дмитрий Карамазов за първи път насочи огледалото към себе си, а не към другите. През целия си живот беше търсил причината за страданието в другите, в социалната система или в държавата  А сега Дмитрий вижда себе си и своя истински грях. Той не е свързан обаче със сребролюбивите карамазовски изкушения, нито със сладострастното му увлечение по Грушенка, дори не е свързан с мисълта за отцеубийството, а точна с тази, на пръв поглед незначителна и отдавна забравена случка – с предизвиканите от жестокия Митя сълзи на Илюшенка, на страдащото за баща си дете. Митя вижда в това непознато, измръзнало и плачещо „дéте“ Илюша Снегирьов и разбира, че е наранил невинната му душа. Самият той е част от порочния кръг на греха, защото е увредил едно крехко човешко същество, обрекъл го е да расте духовно измръзнало и гладно за любов.

    След това съновидение Дмитрий заявява: “Господа, всички сме жестоки, всички сме изверги, всички караме хората да плачат, майки и кърмачета караме да плачат, но от всички – нека така се реши сега, – от всички аз съм най-подлата гадина”.

    Дмитрий, както изглежда, достига до душевния си предел, до дъното. Но за него то се оказва опорната точка, от която започна възвисяването. Карамазов разбира нещо изключително важно. Откриваме го в неговата изповед: “Никога, никога нямаше да се въздигна от само себе си!”. Той разбира, че само Бог може да изцери тежката му духовна болест и лекарството за него ще е горчиво. Нарича се страдание!

    “Всеки ден от моя живот – изповядва героят – аз се биех в гърдите и обещавах да се поправя и всеки ден вършех все същите гадости”. Но беше достатъчно едно Божествено откровение чрез този спомен за предизвиканите детски сълзи, за да оживее съвестта и Митя да заяви: “искам да пострадам и чрез страдание ще се пречистя!”. От този момент “хищният” тип герой поема по пътя на страданието, което ще го очисти от “карамазовщината” и ще го доведе до истинското спасително смирение, дори до „кенозиса“, т.е. себеотречението по примера на Христа. 

Братя и сестри,

    Вижте какво истинско покаяние, какъв неочакван и стремителен духовен възход! Погледнете само какво осъзнаване на човешката болест, наречена грях! Грехът е истинска пандемия, защото „всички сме жестоки, изверги“.

    Достигали ли сме и ние до това велико откровение, че „от всички аз съм най-подлата гадина”? Изповядаме с устата си „Блажени нищите по дух“, и в същото време продължаваме да „ядем“ другите. „…Защо по-добре не понесете неправдата? Защо не предпочетете да сте ощетени?“ (1Кор.6:7) – пита апостол Павел по отношение споровете за житейските неща. Вместо да сме „хищници“, нека доброволно се превърнем в храна. Защото нашият велик пример – Христос, се смири до смърт и стана за нас Храна за вечен живот, храна, която приемаме в Светата Евхаристия.

    Силни бяха плътските страсти в Дмитрий. Гняв, блуд, сребролюбие. Но имаше един много по-голям подводен камък – студеното безчувствено сърце, леденият егоцентризъм. На повърхността имаше други неща – плътски и некрасиви, но той си ги знаеше. А под повърхността Дмитрий успя да прогледа едва когато получи откровение от Бога. Това е именно Божието посещение, за което ние се молим постоянно, и на богослужения и по молитвеника!

    Но да погледнем какво става с нас. Редим се седмица след седмица за изповед пред свещеника. Вглеждаме се в етикетите и откриваме страшния си грях в следите от мляко, които съдържа продукта, консумиран от нас по време на пост. Или нещо наистина по-тежко – кражба, ръкоблудство или друго злодеяние, което гледаме да скрием сред трънливия „букет“ от други грехове. Нека не ги крием, трябва тези неща да се изповядват, защото са грехове. Но нека всеки се запита: това ли е големият подводен камък, който смущава моя живот и живота на хората около мен?

    Този голям подводен камък често е скрит за нас. Хората около нас по-добре го виждат, намекват и понякога събират смелост да ни го кажат. Но ние не считаме това за Божие посещение и подминаваме. Свещеникът проповядва, но ние си казваме, ето, това се отнася за този брат или онази сестра, но не и за мене. И продължава като "глупавия Митя" да питаме "Защо". Защо се случва това с мен или с другите? Защо е това страдание? Питаме, насочваме стрелите си към "лошите", към дявола ... навсякъде, само не и към себе си. Звучи отчайващо, как тогава ще се поправим без осъзнаване?

    Но Бог не се отказва, Той не спира да ни търси. Мъдрият син на Варахиил, Елиуй съветва Йов така: „Но Бог говори веднъж и два пъти – но на това не се обръща внимание. Насън, в нощно видение, когато хората потъват в дълбок сън и когато дремят в леглото, тогава Той отваря ухото на човека и на даденото от Него наставление полага печат, за да отклони човека от някое дело и да премахне от него гордостта, за да спаси душата му от пропаст и живота му от смъртоносно оръжие.“ (Йов33:14-18)

    Виденията и сънищата много повече приковават нашето внимание и ни карат да се замислим дали Бог не ни посещава. Наистина, много често сънищата са плод на човешкото подсъзнание или дори на дявола. Тези неща трябва да бъдат изпитани и проверени. Достоевски добре е разбрал, че когато е от Бога, откровението остава място за човешката свобода. Бог ни помага да се очистим, но иска да види и нашата воля. Затова ние трябва сами да се познаем в това откровение като в огледало, и да се смирим, както го стори Митя Карамазов.

    Повтаряме, виденията и сънищата от Бога са рядкост. Те са по-скоро крайно средство, поради нашата духовна невъзприемчивост, както отбелязва Елиуй: „Бог говори … но не се обръща внимание“.

    Много по-често Божието посещение идва тихо. Тих беше Божият глас в Едем: Адаме, къде си? Тих беше и Божият глас пред онази юдейска пещера: Илия, къде си? Бурен вятър, земетръс и огън преминаха пред скрилия се в пещерата пророк. Но Бог не беше в тях. Бог проговори на пророка при тихия повей на ветреца.

    Тих е и Божият глас към нас. Колко пъти и ние усещаме сърцата си докоснати и умилени, смекчени от нещо – песен, картина, проповед, звездно небе, протегната просешка ръка или друго. Цялата вселена е пълна със славата Божия, но и със следите от човешката неблагодарност. Всичко това трябва да ни води към покаяние. Защото всичко това е Божията ръка, която се протяга нежно към нас да ни докосне.

    И в Библията, и в литургията един от най-честите призиви е „Внимавайте (Вонмем)!“ Затова нека да разпознаем и "хванем" това скъпоценно посещение от Бога така, както го "хвана" героят на Достоевски. Каква милост е, че Бог ни дава още един Великопостен период! Четиридесет дни в „пустинята“ на поста, през които да се вгледаме в душите си и открием истинските, а не мнимите си грехове. Божието посещение разкрива неща, скрити по-дълбоко в нас, грехове, за които няма да прочетем на етикетите на храните, като егоизъм, студенина, убийствена гордост…

    А когато усетим Божието докосване, да не отлагаме покаянието, защото многократно се казва в Писанието: днес е спасителния ден. Както и ап. Павел пише:

    "Внимавайте, братя, да не би някой сред вас да има лукаво безверно сърце, че да отстъпи от живия Бог, но се наставлявайте един друг всеки ден, докато все още казвате „днес“, за да не би някой от вас да прояви упорство, подмамен от греха. Ние сме участници в делото на Христос, само ако твърдо запазим първоначалната си убеденост докрай, докогато ще се казва: „Днес, когато чуете Неговия глас, не упорствайте в сърцата си, както при размириците.“ А кои се противиха, като Го чуха? Не бяха ли всички онези, които излязоха от Египет начело с Мойсей? Против кого Бог негодува четиридесет години? Не беше ли против онези, които съгрешиха и чиито кости останаха в пустинята? И на кои се закле, че няма да влязат в мястото, обещано от Него за отдих, освен на непокорните? И виждаме, че те не можаха да влязат в страната поради неверието си.“ (Евр.3:12-19) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

12.03.2022 г.