ЗА БРАТОУБИЙСТВЕНАТА ВОЙНА

 

    В днешната Втора Неделя от Великия пост ние обикновено поглеждаме към целта на човешкия живот – обожението, за което много е писал и св. Григорий Палама. Обожението е процес на усъвършенстване и все по-пълно единение на човека с Бога. Но този процес понякога е трагично и преждевременно прекъсван от различни събития, които стоят извън индивидуалната човешка воля. Едно такова събитие, което бяхме позабравили, но за съжаление днес е във фокуса на общественото внимание, е войната. Смъртта на война слага край на този процес на обожение.

    Затова и ние днес ще размислим по тази отново актуална тема.

    Православието издига мира като основна християнска ценност. На всяка служба ние се молим за „мира от небето“, „за мира на целия свят“, „за мирни времена“ и т.н.

    Православният християнин е жител на две царства – едно видимо, в което „нямаме корен“, но сме „пришълци“ и „странници“ и едно невидимо, както увещава св. ап. Павел: „… нашето жителство е на небесата, откъдето очакваме и Спасител, нашия Господ Иисус Христос“ (Фил. 3:20)

    Ранният апологет св. ап. Кодрат пише в Послание до Диогнет, че християните „… живеят в собствените си страни, но като пришелци. Като граждани те споделят всичко с останалите и все пак понасят всичко като чужденци. Всяка чужда земя за тях е като тяхна родина и всяко родно място е като земя на чужденци“.

    Божествената цел и изпълнението на историята, нейният край, е идването в пълнота на Царството на нашия Господ Иисус Христос – Царство, за което в Господната молитва всеки ден се молим да дойде.

    Но до идването в пълнота на Небесното Царство ние, православните християни, сме призовани да живеем едновременно в есхатона и в историята.

   Имало е исторически периоди, когато между земното и небесното царство е имало относителна хармония. Такъв пример на – подчертаваме – относителна, частична хармония е била Византия. Но дори и в такива периоди християните са изпитвали напрежение, породено от различната природа и дух на двете царства. В по-голяма част от историята обаче земното и небесното царство са били в сериозен конфликт. Земните царе са налагали нехристиянски закони и са наставали тежки, усилни времена. Напрежението между тези две царства поражда много въпроси, особено когато християните трябва да отдадат „кесаревото кесарю“, като изпълнят воинския си дълг, а войната на кесаря не изглежда справедлива. Въпроси, които дълбаят християнската съвест, като: „Могат ли християните да участват в такава война, и въобще в някаква война? Могат ли да служат с цяло сърце в армията и полицията и да използват сила?“ и редица други.

    Тези въпроси са щателно осветлени от светите отци, а ние ще отбележим само станалото класическо обяснение на проблема за съгласуването на заповедта на Спасителя за любов към врага (Лк.6:27-36), и необходимостта християните да прибягват към силата на оръжието за защита на ближните.

    В „Пространно житие на св. Константин - Кирил”, написано от св. Климент Охридски, намираме мъдрия отговор, който св. равноап. Кирил Философ дал на учените последователи на Мохамед в столицата на сарацините: „Но щом Христос е ваш Бог, защо вие не вършите онова, което той заповядва? В евангелските книги е писано: "Молете се за вашите врагове, правете добро на ония, които ви ненавиждат и ви гонят, и обръщайте бузата си на ония, които ви бият." Вие обаче не постъпвате така, а острите и вие оръжието си против ония, които вършат това срещу вас. На това философът отговори: Когато в закона има две заповеди, кой се явява изпълнител на закона: онзи ли, който спазва само едната заповед, или онзи, който спазва и двете? Те отговориха: Разбира се, че онзи, който спазва и двете." Тогава философът каза: Бог е рекъл: "Молете се за ония, които ви обиждат", но той е рекъл още и това: "Никой не може да покаже на този свят по-голяма любов от тая – да положи душата си за своите приятели." А ние правим това за приятелите си, за да не би заедно с телесното им пленение да бъде пленена и душата им.”

    Затова, въпреки че Православието издига високо мира, то, за учудване на съвременните изнежени млади идеалисти, не е пацифистко. Православието е дълбоко реалистично, защото отчита нашето пребиваване едновременно в две царства – небесното и земното.

    През 1877 г. Русия, разбира се, е имала различни мотиви, когато започва войната с Османската империя, но този мотив, посочен от св. Кирил се явява основен: нашите православни братя вече 5 века са в телесно пленение, в риск е тяхното духовно оцеляване. Затова и нашия народ, и историците (незаразените от русофобия) отличават тази война от повечето други войни, които са се водили с доминиращо неблагочестиви подбуди.

    И до днес на Великия вход на всяка света литургия ние поменаваме блаженопочиналия наш освободител император Александър Николаевич и всички войни, паднали на бойните полета за вярата и освобождението на нашето отечество. Достатъчно ли е обаче това?

    Поне за нас, плевенчани, е крайно недостатъчно. В памет на загиналите руски войни, ние имаме построен в центъра на града храм-паметника „Св. Георги Победоносец“. Но той много кратко е бил храм-паметник. Отдавна е само паметник. В него не се отслужват нито богослужби, нито дори панихиди. Сещаме се за тези обикновени хора, оставили костите си за нашата свобода, само веднъж в годината, на 10 декември. А някой помисля ли въобще, че имената на тези войничета, изписани със златисти букви по стените на храм-паметника викат към нас за панихида, за молитва? Техният живот е бил прекъснат насилствено и вероятно не са успели да принесат плодове на покаяние, да се усъвършенстват духовно, да се обожат. Ние, живите, имаме тази длъжност да се молим за упокоение на техните души, и то много повече от веднъж в годината!

    Да, ние, българите, дължим вечна признателност на нашите братя по вяра, които се сражаваха под знамето на Русия за освобождението ни!

   В същото време не можем безкритично да приемаме всичко, което идва от Изток, дори под благовидни намерения за борба със световното зло, което завладява все повече Запада. Трябва да сме наясно, че земното и небесното царство никога не се припокриват. Амбицията и на най-добронамерения християнски владетел със сила да вкара земното царство в границите на небесното е обречена на неуспех. Винаги ще има хора, които не желаят да бъдат в Църквата. Това е така поради наличието на свободна воля у човека. Всякакви репресии над инакомислещи, дори в името на Христа, са необосновани. При император Константин Велики християнството става позволена религия (и това е добре), при император Теодосий - официална, а при Юстиниан Велики вече има пълно сливане на църковното и народното тяло. При последния нехристиянските философски школи са закрити и всеки враг на Църквата е обявен за враг на империята. Преди да се зарадвате на този растеж, запитайте се: Къде е тук свободата? От какво тогава са искали да се отделят онези хиляди монаси, които са пълнели пустините! Не от задушаващата преградка на държавата ли и от светския дух?

    Това са само някои горчиви уроци от краха на "Втория Рим". А "Трети Рим", неразбрал уроците от "Втория", не ни е нужен. Днес абсолютната теокрация като форма на управление е неприложима в никоя държава, дори и светец да стои начело на нея. Тя е възможна и трябва да се осъществява само в Църквата Христова. 

    Земните владетели са призовани преди всичко да осигуряват мир, за да може всички „… да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота“ (1Тим. 2:2). Дебело подчертавам: мисията на Църквата е Благовестието, а мисията на държавата е Закона! Държавникът трябва да се грижи законите в държавата да са в духа на Декалога и да се спазват. Това са поставените му от Бога граници и той трябва да остане в тях. Ако има и лична вяра и живот, съответни на Евангелието, слава Богу!

    Затова ние трябва да осъдим като неправославно и да отхвърлим всяко учение, което се стреми да замени Царството Божие с което и да е царство от този свят, било Светата Византия или Светата Рус, или което и да е друго земно царство.

    Войната между Русия и Украйна е братоубийствена, защото е война между православни християни. И двете страни едновременно се молят на Христа и двете страни призовават Света Богородица. Затова в тази война нито една от страните не е напълно Авел. И в двете страни има по нещо от Каин.

    На ниво семейство разводът се явява една война. И както при развода рядко има напълно невинни, макар, че вината не е равномерно разпределена, така и в този военен конфликт едната страна е по-права, но не е съвършено права. А както е видно, основният мотив в тази война не е като мотивът при Руско-турската освободителна война.

    Затова, аз мисля, че Църквата не трябва да заема крайна позиция, но да се моли за пострадалите и от двете страни, и за бързо прекратяване на този конфликт. А всеки от нас може и трябва лично за себе си да прецени чия страна е по-права.

    Длъжни сме и друго да преценим. Както добре знаем от 6-та глава на Притчи: „Ето шест неща, които Господ мрази, дори седем, които са отвращение за Него“ и седмият смъртен грях е „онзи, който сее раздор между братя“. Всеки от нас трябва да си даде сметка кой е в основата на днешните раздори. Разбира се, това е дяволът, но той си има и видими слуги и те също могат и трябва да бъдат разпознати, ако и да се крият през океана.

    Като православни християни, ние трябва да се молим за страдащите наши братя и при възможност да покажем на дело братска любов към бежанците от този конфликт, независимо дали става дума за руснаци или украинци!

    На въпроса „Какво трябва да имаме предвид и да правим в настоящата политическа ситуация?“ архимандрит Захариас Захару отговаря така:

    „Не знаем всичко за конфликтите на този свят, нито е необходимо да знаем. Просто се молим със състрадателно сърце за мира на света и за всички. Ние не вземаме страни, защото всяка страна ще носи отговорност за престъпленията, а ние не искаме да споделяме тези престъпления и да бъдем осъдени. Молим ли се за тези, които са повече грешни, отколкото прави, добре, ние изпълняваме заповедта да обичаме дори враговете. Молим ли се за тези, които са повече прави, отколкото грешни, правим добре. Затова не можем да сгрешим, когато се молим Бог да спаси всички и да дари света с мир. Специално за нас, свещениците и монасите, е много важно изобщо да не сме политически, защото ние принасяме жертвата си на Бога, Светата Литургия, за целия свят; а щом сме за едни и против други, жертвата ни се анулира. Мисля, че когато има война, най-доброто не е да бъдеш осъдителен, а да изпитваш състрадание и да се молиш Господ да избави всички от страданията. За да има някаква стойност моята Литургия, никой не трябва да липсва от сърцето ми, когато стоя пред олтара на Бога и Му кажа: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.“

    От началото на войната много православни икони заплакаха и замироточиха. Нека размислим и ние за това: Когато Христос и Дева Мария и светиите плачат, можем ли ние лекомислено и набързо да осъждаме едната страна, а другата да величаем и издигаме едва ли не до месиянска височина. Земното царство винаги си остава земно, единствено Небесното царство е „правда, мир и радост в Светия Дух.“ Това Царство да търсим! Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

20.03.2022 г.