АКО ИМАМ ТАКАВА СИЛНА ВЯРА, ЩОТО И ПЛАНИНИ /ОТ ВИРУСИ/ ДА ПРЕМЕСТВАМ …

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ ОТ ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

    Епидемията от коронавирус е сериозна криза и като всяка криза се явява възможност за осмисляне на нашата вяра, и най-вече прилагането и в нашия живот в специфичните условия на карантина.

   Нека първо тръгнем от това: от кое Църквата може да се откаже или видоизмени, и от кое не може, ако иска да остане Църква?

    Най-общо казано Църквата е събрание на вярващите в Христа, с една много важна подробност, събрание, в което реално и истински присъства Христос. Без Христос това събрание е просто човешка сбирка на единомишленици. Тогава как Христос е в нашите събрания и как ставаме причастни на Нему?

    Светите отци са ясни по този въпрос – чрез Словото и Тайнството. Светата Литургия нагледно потвърждава това. Тя е поредица от духовни възкачвания, започваща още с началния възглас „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух …“. Има два входа – Малкия, след който ние се причастяваме с Христа чрез Неговото слово и Великия, след който става и причастието с Тялото и Кръвта. Степените ни на причастност към най-общо Христа съответстват на имената на входовете, по-малко чрез проповедта и изключително много чрез Евхаристията.

    Не желая да коментираме сектите. Няма да спорим и доколко християнски събрания, които проповядват общовалидни, приемливи за православния слух християнски истини се явяват църква. Само ще кажем, че Евхаристията прави едно християнско събрание в пълнота да бъде Църква. Евхаристията е ключовият критерий!

   За да бъде Христос истински присъстващ в Евхаристията е необходимо апостолска приемственост в учението и в ръкоположението. Католиците имат приемственост, но са прибавили фалшиви учения към вярата. Протестантите не отговарят и на двата критерия.

    Но дори да приемем, че някоя инославна общност е копирала вероизповедта си от нас, то пак стои въпросът доколко техните предстоятели се явяват благодатни, т.е. имащи законното ръкоположение, с което им се дава благодат да служат тайнството. В литургията епископът иконизира Христос, Който на Тайната вечеря „благослови, разчупи и даде“. Без епископ (или оторизиран от него свещеник) няма Евхаристия. Затова и св. Игнатий Богоносец е пределно ясен: „Където е епископът, там трябва да бъде и събранието – така, както където е Христос, там трябва да бъде и съборната Църква“. Видно е, че единствено Православието е Църква в пълнота. Затова и днес категорично можем да заявим, че ако искаме в кризата да останем в пълнота Църква, не трябва да изоставяме Св. Евхаристия. Причаставянето с Божието слово можем (и сме длъжни) да правим и в къщи, но за Евхаристията е необходимо да бъдем в храма. Както казват и древните отци: Сам християнин не е християнин.

    Въпросът с лъжичката, надявам се, е ясен на всички. Той може да бъде много сложен, но само ако го прехвърлим в областта на разума. Така направили на Запад. Под влияние на Аристотеловата логика, те разделили същност от външни белези (акциденции). При установителните думи на месата, според тях, същността на хляба и виното се променя и те стават Тяло и Кръв Христови (терминът е „транссубстанциация“ /пресъществяване/), но външно запазват своите акциденции така, че хлябът да продължи да изглежда хляб и виното – вино. При това положение, според тях, те са податливи на вируси и микроорганизми, т.е. има причина за безпокойство.

    За протестантите най-често хлябът и виното са само символи, така че вирусът спокойно поставя своята "корона" върху тях. точно там. 

    Църквата на Изток винаги е акцентирала на това, че на богослужението ние се въздигаме духом и освен участници в историческия еон, ставаме и участници в есхатона, и така „вкусваме от силите на бъдещия век“. В мисленето на Запада не християните се възкачват литургично, а Христос сякаш слиза отново тайнствено в историческия свят, повикан от католическия свещеник.

    Точният термин за обозначаване на това, което става при православната Евхаристия е претворяване. И хлябът и виното са си напълно хляб и вино, и двете природи на Христос са напълно в тях. При това нямаме ново слизане на Христа в този паднал свят, а наше, човешко възкачване, влизане в есхатона. Хлябът и виното, чрез приношението си на Бога („Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко“) стават част от бъдещия век, в който няма болести и вируси.

    Човек не може да се зарази от Бога! Затова дори и в слюнката на предния причастник да има вирус, той бива унищожен от Божествения огън, който е в Божествената Кръв. А лъжичката постоянно загребва от този свят Огън и затова винаги се очиства. Такава проста вяра трябва да има всеки от нас!

    Настоящата криза повдига и други въпроси: целуването на иконите, църковната утвар и ръцете на свещениците. Смятам, че за времето на епидемията трябва да се лишим от тези благочестиви практики. Тука някои твърде ревностни, но не по разум (от вежливост така обозначаваме „православните“ фанатици) братя и сестри биха възкликнали: това вече е пълна дехристиянизация и разцърковяване.

    Длъжни сме първо да потърсим насоки в областта на богословието.

    Какво е иконата? Според решението на Седмия вселенски събор „честта, въздавана на иконата, се отнася към нейния първообраз, и онзи, който се покланя на иконата, се покланя на личността, изобразена на нея". Защо възникнали тогава проблемите с иконоборците?

   Отново поради ревност, съчетана с невежество. Мнозина ревностни невежи придавали значение главно на външната обредност, и като се покланяли на иконите, не отправяли мисълта си към личността, изобразена на тях, а считали, че изобразените лица са неотделими от иконите. Оттук се развило суеверие, граничещо с идолопоклонство. Имало и съвсем груби изопачавания на почитта към иконите: например при кръщаване на деца някои избирали за кръстници икони вместо живи хора; духовници извършвали Тайнството Евхаристия върху икони вместо върху осветен престол; слагали в св. Причастие боя, настъргана от икони и вършели много други подобни неща. Иконоборчеството било реакция в обратната посока. Също толкова невежа.

    Разбира се, иконата не е само парче изрисувано дърво, тя е обект на Божествените енергии и като такава е обект на нашето почитание. Но образът си остава образ, а първообразът – първообраз. И факт е, че именно в Евхаристията, макар и невидимо за нашите очи, присъства Първообразът - самият пречист наш Господ Иисус Христос. Изводът ни е, че и през тази карантина ние не трябва да прекратяваме отслужването на Св. Евхаристия, но за целуването на образи като иконите и свещеническите ръце нямаме гаранции, че е безопасно.

    В Православието свещеникът не е наместник на Христос, а само Го иконизира в събранието, така, че по ръката му теоретично може да има вируси.

    Самото събиране на много хора вече е предпоставка за разпространение на вируси. Защото, както е вярно, че човек не може да се зарази от Бога, така е и безспорно, че човек от човека може, дори и в рамките на храмовото пространство. Примери много, както в миналото, така и в настоящата ситуация (Румъния, Гърция, дори Атон). Затова е разумно ограничаване броя на участниците в литургията.

    Прот. Павел Великанов разказва за учудването си, когато бил на алпинистки поход: „Аз се удивих от това, че инструкторът винаги вървеше най-отзад. “Защо?” – в недоумение попитах аз. Той на шега отговори: “Добрият инструктор се ориентира по най-слабия, а лошият – по най-пъргавия…” Може би и този злобен вирус да е изпратен на всички ни с такава цел – да проверим себе си за това доколко сме способни изобщо да приемем в полезрението си този същия “слабак”, който плете крака на края на опашката и само разваля показателите на групата? Нашият църковен “слабак” или, ако трябва да използвам евангелската терминология – “ближен”, това е този същият човек, който се смущава да целува кивотите с иконите, смущава се от блъскането за нафора в храма, от причастяването с една лъжица“ и т.н. можем да разширим още доста този списък.

    Тук е налице един друг поглед, от страна не на вярата, а от страна на любовта. И този поглед е особено актуален в днешната 4 седмица от Великия Пост, посветена на св. Йоан Лествичник. Защото ние всички сме участници в един своеобразен алпинистки поход, всички сме катерачи по една такава стълбица, чиито горен край е небето. Там, на най-високото 30 стъпало е Любовта, т.е. самият Бог. Всеки един от нас обаче е на различно стъпало, и това винаги е създавало проблеми, проблеми, породени от човешката гордост и желание да се сравняваме с някой ближен, а не да гледаме към целта – Самият Христос.

    Може, - продължава прот. Великанов – както обикновено да го погледнем от канарата на своята вяра и снизходително да му помахаме: виж, брат, недей да ни тормозиш там, а се изкачи по-бързо до нас! А може да направим и обратното: да се спуснем към него и, без да се товарим с неговите тежести, просто да бъдем до него, като го поддържаме и го вдъхновяваме. Най-важният тест, който днес ни предлага ситуацията с коронавируса, е много прост: дали евангелският ближен е реалност в моя живот, или – нищо повече от красива и напълно абстрактна идея? Нали цялото коварство на новия вирус е в това, че в течение на две седмици заболяването протича безсимптомно, и до провеждането на клинично изследване никой не може да бъде уверен, че не е преносител на тази зараза. Какво означава това? Означава, че моята небрежност по отношение на предпазните мерки може да стане за човека от енорията – на първо място за възрастния – решаваща, смъртоносна. Работата не е там дали аз ще се заразя в храма, защото това е въпрос на моята вяра и моите отношения с Бога. Въпросът е как ще мога по-нататък да живея със съвестта си, ако изведнъж се изясни, че именно аз съм станал източник за инфектиране на други? И ако това – не дай Боже – има летален изход?“

    Днес аз не призовавам към преразглеждане на традиции. Съдържанието и формата не трябва да се противопоставят. Формите, под които са кристализирали верските истини в Църквата, не са случайни и не могат с лека ръка да се променят. Но те не са и абсолюти, които не могат да се отменят или променят за определен период, какъвто е настоящата карантина. Ако ние се боим да се докоснем до тази, както я нарича прот. Великанов „порцеланова кукла на традицията“ от страх, че тя ще се разпадне пред очите ни, то това само още веднъж ще потвърди, че за нас Преданието е мъртва кукла, а съвсем не е “Живото Тяло на Живия Христос”!

    Ще остане ли нещо от Православието, ако се приберат аналойните икони, престанат да се целуват ръце на свещеника, спрат да помазват с осветен елей, а Причастието са дава на всекиго в ръка, както са правели в ранната църква? Или за нас преди всичко е безкрайно скъп нашият човешки, крепко установен в съзнанието обряд; даже с риск да загубим живи хора?

Братя и сестри,

    Не за храмовите светини умира Христос. Даже не за самия храм като такъв. Той умира за тези живи хора, които сега стоят в храмовете.

    Опасявам се, че мнозина гледат на кризата само като на изпитание на нашата вяра. Освен на вярата, тя е и изпитание на нашата любов. И добре ни напомня днес св. Йоан в своята Лествица: „Онзи, който обича Господа, по-рано е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото.“

    Затова не заради себе си, а заради моя ближен аз няма да целувам светите икони и ръката на свещеника. Макар, че лично съм убеден, че чрез лъжичката не се пренася вирус, аз ще изчаквам търпеливо свещеникът да я дезинфекцира в спирт и няма да негодувам от маловерието на ближния си. Ще стоя в храма там, където има свободно пространство, също заради моя ближен.     А ако се появят най-незначителните признаци на простуда – кашлица, хрема – дори да знам, че не е от коронавирус, ще си остана вкъщи, за да не давам повод на тези, чиято вяра не е толкова силна, колкото моята.

    И като правя така, аз със сигурност ще изкача още няколко стъпала по Лествицата на съвършенството. Защото „ако имам такава силна вяра, щото и планини /от вируси/ да премествам, а любов нямам, нищо не съм.“ (1Кор.13:2)

    Тя, Любовта, стои на царски престол най-горе на Лествицата. Нека накрая погледнем нагоре, към нея и завършим с думите, с които завършва своето бележито произведение св. Йоан: „Любовта е подателка на пророчеството; любовта е причинителка на чудотворенията; любовта е бездна на озаренията; любовта е извор на сърдечния огън, който колкото повече струи в сърцето, толкова повече разпалва в него жажда. Любовта е утвърждение на Ангелите, вечно преуспяване. Кажи ни, Ти, най-прекрасна от добродетелите, къде пасеш твоите овци, къде и пладнуваш (Песен 1:6)? Просвети ни, напой ни, упъти ни, ръководи ни; защото ние жадуваме да дойдем при Тебе. Ти властваш над всички. Ти нарани моята душа и моето сърце не може да изтърпи Твоя пламък..."  Амин!

свещ. Красимир Кръстев

църква "Св. Троица" - Плевен

29.03.2020 г.