ЦЪРКВАТА НЕ Е ЧАКАЛНЯ, А СЕМЕЙСТВО

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

Днес често чуваме – а понякога и сами си казваме: „По-добре да не се сближавам с другите“, „Ще стоя на разстояние, за да не бъда наранен“. „В света човек за човека е вълк, а и в Църквата не винаги знаеш какво се крие под агнешката кожа“.

И затова избираме нещо, което на пръв поглед изглежда разумно: идваме в храма, палим свещ, помолваме се – и си тръгваме, като си повтаряме: „Идвам при Бога, не при хората, от тях удари мога да очаквам“.

Но така, незабелязано, Църквата започва да прилича не на семейство, а на чакалня – хора заедно, но всеки сам. Телесно близо, а вътрешно – далеч.

Ще каже някой: „Отецът преувеличава – нали си говорим, пием кафе след литургията, не е ли това общение?“

Слава Богу, малко над точката на замръзване сме. Но нашето общение често е от типа на чакалнята. И в чакалнята хората разговарят, но само със своите близки. Така и в храма – хора, които години наред се причастяват от една Чаша, понякога дори не си знаят имената. Масите в кафенето може да не са големи, но могат да се съберат – а рядко някой прави първата крачка. Молим се след службата за частни нужди, но кръгът остава затворен. Ако някой приближи, в очите ни се появява знакът „Стоп, частен имот“.

Това са симптомите. Диагнозата е тъжна: отчуждение и индивидуализъм. Направили сме сърцата си непроницаеми за човека до нас, защото ни е страх от рани. И сме приели, че добрият християнин е осъден на самота. Имаме и „железен“ аргумент: Бог е верен, хората – неверни; следователно не се доверявай на никого.

Звучи духовно. Но е дълбоко невярно и обезсмисля самата Евхаристия, за която св. ап. Павел казва: „Хлябът, който разчупваме, не е ли общение с Христовото тяло? Понеже хлябът е един, едно тяло сме и ние, многото“ (1 Кор. 10:16–17).

Коментирайки тези думи, св. Йоан Златоуст пита: „Какво е хлябът? – Тялото Христово. А какво стават причастяващите се? – Тялото Христово: не много тела, а едно тяло.“

Ето защо Причастието не е лично духовно постижение. То е влизане в общо Тяло – общо Тяло с най-прекрасния Христос и с хора, които не винаги ни изглеждат толкова прекрасни, но са прегърнати от Него.

Хлябът става хляб, когато тестото е чисто и добре замесено. Както хлебарят пресява брашното, така и ние, преди да пристъпим към Евхаристията, сме призвани да пресяваме сърцата си – от обиди, раздори и омраза, но и от подозрение, самомнение, гордост, осъждане. Не за да се отстраним от другите, а за да станем способни да се съединим с всички в Христовата любов и да бъдем едно Тяло.

Индивидуалистът често си служи с максимата: „Спасението на давещия се е дело на самия давещ се“, но я разбира криво – не като акцент на личната отговорност, а като оправдание да не подаде ръка. А Христос казва друго: „Ако принасяш дара си на жертвеника и си спомниш, че брат ти има нещо против тебе – иди първо се помири с брат си“ (Мат. 5:23–24). Любовта не е пасивна. Тя прави първата крачка, и всеки трябва да бърза да я направи.

Но някой ще каже: „А ако ме боли? Ако съм бил наранен? Защо да човъркам раната?“

В семейството няма истинска близост без риск от болка. Там, където има любов, има и рани. Въпросът не е дали ще бъдем наранени, а какво правим с раните.

Погледнете Христос и Юда. На Тайната вечеря Господ подава залък на Юда – жест на особена близост и чест. Поднася го, знаейки какво се готви, сякаш без думи го призовава към покаяние. Знае ясно, но умишлено говори неясно за останалите, за да не унижи Юда, защото Бог не затваря сърцето Си за неверните, те затварят себе си за Него. 

В Гетсимания Юда идва с предателска целувка, а Христос му казва: „Приятелю, за какво си дошъл?“ Използваната от евангелиста гръцка дума не означава „близък приятел“, но е силна - говори за човек, с когото си бил в общност. Сякаш Господ казва: „Ти още си от Моите. Аз не се отричам от теб, дори когато ти се отричаш от Мен.“ Това не оправдава предателството, но като не затваря сърцето Си за Юда, Иисус не му затваря вратата към покаянието. Христос остава верен на любовта, дори когато тя не е приета, защото не може да бъде друг, освен Любов.

Същата любов виждаме и у свети Нектарий Егински (†1920 г.). Срещу него е организирана клеветническа кампания с обвинение, че се стреми към патриаршеския престол. И както при Спасителя - не от далечни, а от събратя-духовници. Унижен, отстранен и доведен до крайна бедност, светецът има всички основания да се затвори и да каже: „Ще служа на Бога, но без хора“. Но не го прави. Когато по-късно един от неговите гонители тежко се разболява, светецът се моли за него и изпраща човек да го пита от какво има нужда. Това не е формална прошка, а прошка, която държейки сърцето отворено за ближния, го държи отворено и за благодатта.

Днес в нашите енории виждаме подобна ситуация: хора, които се познават от години, но не си говорят. Стари недоразумения, неизказани подозрения, погледи, които се избягват. За да не бъдем наранени, избираме самотата.

А без общение Църквата престава да бъде семейство и се превръща в чакалня – място за кратък престой, за изчакване, докато от царските двери се появи лъжичката, възприемана като лекарство за лична утеха. А когато търсим в Евхаристията единствено лична утеха, ние изкривяваме нейния смисъл.

Защото да „различаваш Тялото и Кръвта Христови“ означава не само да виждаш в лъжичката Христос, но и лицето на брата си, който е част от Неговото Тяло.

И понеже приемаме Евхаристията криво – като самотници – такива и оставаме: знаем се, но не се познаваме. И не се изправяме, не се молим един за друг така, както се е молил св. Нектарий за своите притеснители.

Прошката не означава, че болката не е реална. Тя означава, че не ѝ позволяваме да управлява отношенията ни. Пътят често започва с нещо малко – с поздрав, с дума, с молитва за човека, когото избягваме.

Малки стъпки, които превръщат чакалнята в семейство. Защото Църквата не е място за събиране, а за съединение.

Бог да ни даде смелостта не да се ограждаме, а да обичаме; да поемем риска на общението и, ако усетим, че брат ни има нещо против нас, да оставим дара си пред жертвеника и да кажем: „Приятелю, простено – прости“.

Защото сме въведени в Църквата чрез Христос, но оставаме в нея единствено чрез прошката. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" – Плевен

СЪРДЕЧНОТО "ПРОСТЕНО – ПРОСТИ"

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

Единението с Бога е върховна цел на човешкия живот. Но пътят към това единение минава през единение с нашите ближни. Не можем да заобиколим човека, за да стигнем до Бога. И причината за това е много проста – всички хора сме чеда Божии по сътворение. Нима е възможно да обичаш Бащата, а да мразиш Неговото дете, твоя духовен брат? Възможно ли е тогава да съединиш злобното си сърце с любящото сърце Божие?

Затова, когато учел Своите ученици да се молят, т.е. да свързват сърцето си с Божието, Господ им обявил следния духовен закон: искаш ли Бог да прости твоите грехове, трябва и ти да простиш греховете на тези, които са съгрешили спрямо тебе.  

Всички знаем това, но се опитваме някак да намерим заобиколен път, да заобиколим сърцето. Забравяме, че сме призовани към „сърдечен“ живот. Единението с Бога винаги е на дълбоко, сърдечно ниво, а не в плитчините на ума. Такова трябва да бъде и общението с нашите ближни - истинско и дълбоко. Такава трябва да е и прошката ни. В Патерика четем следния разказ: „В една обител се подвизавал монах, който, когато изричал в молитвеното си правило Господната молитва “Отче наш“, веднага след като произнасял “прости нам дълговете“, пропускал думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Това направило впечатление на събратята му и те съобщили на игумена. Той отишъл при него и го попитал защо прави така. А монахът чистосърдечно отговорил: “Прости ми отче, но не искам да лъжа Бога. Истината е, че нямам достатъчно сили да простя на всички прегрешенията им, искренo и дълбоко, и затова пропускам тази част от молитвата!“.

Тази искреност на монаха е трогателна и ни кара да се замислим за нашата повърхностност и топлохладност. Това е особено актуално днес, защото времето, в което живеем, е много динамично и не успяваме да се задълбочим в нищо. Искаме бърза храна, бързи решения, нямаме време за дълбока оран на сърцето. Плодните дръвчета обаче искат много грижи, за разлика от плевела на огорчението, който лесно пуска дълбоки корени. Някак небрежно го плевим, някак фолклорно и без сърце изричаме това „простено-прости“. Искаме Бог действително да ни прости, а замисляме ли се, как прощаваме ние на нашите длъжници?

Само на Сирна Неделя и само на Изповед? С половин уста и половин сърце процеждаме през зъби едно „прощавам“. Гледаме да ни допусне свещеника до Причастие, сякаш единението с Бога е някаква магическа формула, а не сливане на нашето сърце с Божието. Опитваме ли се да отхвърлим и забравим, вместо да очистим изцяло сърцето си? Ако е така, това духовна жертва ли е, или психична практика? А след като изречем „простено-прости“, променяме ли отношението си към този, към когото сме ги отправили и държим ли се към него с откровеност и доверие? Или продължаваме „с едно наум“, „с обица на ухото“ и т.н. Това не е изкореняване на плевела, той скоро пак ще израсте.

Началото на истинската прошка е да погледнем на нашия ближен така, както го вижда Бог. Църковното учение е, че всеки човек, колкото и да е паднал, е образ Божии. Образът може да потъмнява, но не се губи. Грешникът трябва да се очисти и с Божията благодат да се уподоби на Бога. В живота няма статичност, ако не се богоуподобяваш, неизбежно помрачаваш Божия образ в себе си. Потенциалът на човека и в двете посоки е наистина огромен. Човек може да пропадне много и като блудния син да се валя в най-мръсната кал. Отдалечаването, за което се говори в притчата, не е географско, а духовно. Ние сме заобиколени от хора, които са на различно духовно разстояние от Бога. Някои са се насочили към далечната страна, други се връщат към дома.  Всеки се движи в някаква посока, а от някои, които се отдалечават, можем да очакваме и тежки удари. Как да гледаме на тях, като на Божии чеда или като на дяволски изчадия?

Да размислим: как посрещна бащата блудния си син? „И още отдалеч баща му го видя и му стана мило; и като се завтече, прегърна го силно и го целуна.“ (Лк.15:20) Можем ли и ние така да го посрещнем? Още отдалече, когато не се е напълно покаял и не се е преоблякъл в чисти дрехи, когато е влязъл в храма нервен и хаплив, защото допреди малко се е борил със свинете за някой рожков. Можем ли в това негово състояние да го видим като Божие чадо и да го прегърнем? Или ще бъдем като по-големия брат - ще се разсърдим и ще напуснем трапезата. Ще обикаляме около църквата, ще критикуваме и негодуваме, ще се огорчаваме и с половин уста и сърце ще прощаваме, защото все пак е Сирна Неделя и традицията така повелява… Но, братко и сестро, има проблем – не си на трапезата, не си в единение, не си в мир с човека, затова не можеш да бъдеш в мир и с Бога.

Всичко тръгва от там, че ние виждаме хората вече формирани и ги възприемаме статично, като неподлежащи на промяна. Забравяме, че само Бог е Този, Който ги познава още от майчината утроба. И само Той знае каква поредица от факти се е превърнала във фактор за формирането на техния характер и личност.

Вероятно Ви се е случвало да видите детска снимка на ваш неприятел. Негова снимка като невинно бебе с розови бузки. Сравняваш я с изкривената физиономия на грешника срещу теб и неволно въздъхващ „ех, какъв е бил, а какъв е станал сега“! Изкривен от греха!

Братя и сестри, всички сме нещо изкривени, колкото и да се усмихваме пред фотоапаратите. Изчезнало е слънцето от лицата ни, благодатта е оскъдняла. Тези, които си върнат детското, които отново засияят, наричаме светци. Изписваме ги на иконите и гледайки образа, мисълта ни се отправя към първообраза, а от първообраза отлита и се прекланя пред архиобраза, по който всички сме сътворени – Христос!

Забелязали ли сте, че няма грозни бебета? Дори да са с неправилни черти, лицата им излъчват чистота. Преподобни Иустин Попович казва: „Във всяко едно дете има много небе, много небесно. Що е това дете? Това е частица от небето на земята.“

Когато гледаме бебешките снимки на неприятните грешници, които ни нараняват, в нас неизбежно изниква въпроса „как това небе се помрачи, как се изкриви душата му?“. И ни идва да въздъхнем като огорчения от народните недъзи Славейков „Жестокостта ми се сломи“. Защото почваме да проглеждаме, че много невидими за нас фактори са формирали тази душа и ако те бяха действали върху нас, не знаем как щяхме ние да изглеждаме. Не знаем и дали бъдещето няма да предложи рокада на местата…

Достоевски казва: “За да простиш, първо трябва да разбереш!“. А ние не знаем нищо за вътрешния свят на другия! Затова за нас "да разберем другия" означава само едно - да напуснем своя малък свят и да се опитаме да се поставим на негово място! Това ни прави хора - способността да отлепим очи от себе си и не само да надникнем, а да заживеем с пулса на неговия вътрешен живот, и понесем поне част от болката, която той носи дълбоко в душата си. Да усетим вибрацията на неговия житейски ритъм и да се потопим в стихията на неговата наранена душа. Защото всички ние сме грешни, дълбоко грешни и носим проклятието на „изгонените от рая“. Всеки със своя недъг, борещ се със своите скрити демони. Какво знаем за другия? Можем ли да да схванем изкушенията, на които е подложен? Може би Бог особено го изпитва в този момент или той плаща наследствени грехове. Нямаме представа за неговата „невидима бран“, затова нека се вгледаме в себе си и си припомним любимата молитва на един от най-великите мистици на Светото Православие, св. Григорий Палама: “Господи, просвети моята тъма!“.

Блажен е този, който успее да види зад изкривената физиономия на неприятеля свой духовен брат, уловен в примките на истинския враг - дявола. „Такъв човек, отбелязва архим. Серафим (Алексиев), ще успее бързо да пропъжда злобата от сърцето си. Той и тук не трови нервите си, и горе ще бъде вечно сред ангелите. Като знаем това, нека и ние, възлюбени, бъдем готови всякога да се помиряваме с враговете си. Да не се извиняваме с това, че другият не искал да се прости с нас. Защото, ако той не иска да ни прости, какво ни пречи ние да му простим? Ако той се самоубива духовно чрез враждата, разумно ли е и ние да си причиняваме същото нещастие?"

Колко често се чуват самооправдания за непростителността: „Как да му простя, когато той не идва при мене? Нека той пръв протегне ръка за помирение! Той ме е обидил, затова той трябва да се извини! Аз ли да ида пръв да искам прошка? Защо ще се унижавам пред него? И аз имам човешко достойнство!“ и пр. и пр.“ „Аз“, „аз“, много „аз“, много гордост, а смирението го няма. Смирението е най-великата добродетел. Единствено за него директно се казва в Библията, че отваря небесните прозорци за благодатта. „Бог се противи на горделивите, а на смирените дарява благодат.“ (Як.4:6). Смирението носи благодат, а благодатта ни съединява с Бога и спасява.

Попитали един старец какво е смирение и той отговорил: "Ако простиш на брат си, който те е наранил, преди той да ти поиска прошка."

Никъде Иисус Христос не е казал да прощаваме само тогава, когато дойдат да ни поискат прошка. Никъде не е определил по-малкият пръв да помоли за извинение. Всеки и всякога е длъжен да прощава на личния си враг и дори ап. Павел обявява своеобразно християнско състезание, като казва: „преваряйте се в почит един към други“ (Римл.12:10). Не ни ли даде пример за това и Христос, Който „умря за нас, още когато бяхме грешни.“?! (Римл.5:8). Така и нашата любов трябва да бъде изпреварваща и да прощаваме на враговете, още докато злобната пяна е на устата им!

Накрая, обърнете внимание, ние не казваме „Прости – простено“, сякаш поставяме прошката на другия като предварително условие за нашата прошка. А казвайки първо „простено“, ние тръгваме към ближния вече простили. Затова нека сега да кажем от сърце „Простено - прости“.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

02.03.2025 г.

ДА ПРОЩАВАШ Е БОЖЕСТВЕНО

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

    Светата Църква е постановила в началото на Великия пост да насочим вниманието си към прошката. Това е основният акцент, който Господ Иисус Христос постави на своите ученици, веднага след като им даде образец на молитва, известната на всички ни молитва „Отче наш“: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат.6:14)

    Среден път няма – или прощаваме всичко на всички и влизаме в Божието царство или затваряме сърцето си и оставаме вън от него!

    „Отче наш“ – това е най-радостното обръщение на света! Бог ни обича с безмерна любов и чрез великата саможертва на Своя Син е станал наш Баща. Но Той не е само „мой“ Отец, Той е „наш“ Отец, Баща на всички хора по цялата земя. На Неговото сърце са близки всички провинили се пред Него. Не само ние сме Му мили, но и онези са Му мили, които ние мразим заради съгрешенията им против нас. Нашето его е толкова голямо, че ние винаги си мислим, че Бог някак си има слабост точно към нас, дали заради нашата вяра или нещо друго, но ни е трудно да приемем, че Той обича еднакво всичките Си деца и еднакво Го боли за тях. Бог желае да събере всички хора в Своя дом – Църквата, около Своята трапеза – Светата Евхаристия.

    Неслучайно Църквата поставя евхаристийното събрание в центъра на духовния живот. Това е най-добрият образ на единението на Бога с човека – трапезата на тайнственото общение в Тялото и Кръвта Христови, в което ние ставаме едно с Христа и едно с нашите ближни, които също се причастяват с Божествените Дарове. Христос в нас и ние в Христа, и всички на една трапеза!

    Това обаче е само възможност, има сериозни пречки за единението ни, и сред най-големите са злобата и непростителността. Затова Господ призовава: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.“ (Мат.5:23)

    Ранните християни носели в църквата хляб и вино, които в светата литургия се претворявали в Тяло и Кръв Христови. Така чрез плода на своят труд те принасяли самите себе си и получавали в отплата истинския живот в претворените материални елементи. Но, ще рече някой, ние днес не носим в храма хляб, просфорите поръчваме от пекарната. Не това е същината на нашия принос, ние трябва да Му принесем сърце съкрушено и смирено. „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс.50:19) Затова нека се съкрушим пред ближния си и да просим прошка. Да се помирим първо с него, за да се помирим и с Бога.

    Светият Александрийски патриарх Йоан Милостиви справедливо наказал един провинил се клирик. Но последният, вместо да се поправя, започнал да се озлобява срещу патриарха. Наложило се да служат двамата съвместно светата литургия. Изправен пред Св. Престол, св. Йоан си спомнил Христовите думи „иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.“, отстъпил малко от Престола, паднал в нозете на подчинения му клирик и поискал прошка. Поразен от смирението на своя началник, клирикът сам паднал по очи пред него и разплакан, поискал прошка. Какъв чудесен пример за това, че любовта не е пасивна. Дори да сме прави, трябва да вземем инициативата и първи да търсим мира.

    Чрез Причастието ние приемаме в себе си самият Бог, затова трябва да се очистим за Него. Трябва сами да осъдим греха в себе си, за да не бъдем осъдени от Бога. Великият пост е такова благодатно време да се вгледаме в себе си. Затова ние постоянно молим Бога за благодатта да прогледнем за собствените си недостатъци и грехове, като зовем с молитвата на св. Ефрем Сирин: “О, Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си!” Действително, дълбоката причина за осъждането на околните е слепотата за собствената ни окаяна греховност. Защо ние осъждаме другите така лесно? Защо ни е толкова трудно да им простим?­ 

    Защото не виждаме, че сами сме много за осъждане!

    Ако такова заслепение ни завари страшния Божий съд, има риск да чуем пророческите думи на псалмопевеца Асаф: „Бог застана в събранието на боговете; всред боговете произнесе съд … Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния; но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе.“ (Пс.81:1, 6-7)

    Тези богове, за които се говори в псалома, са всички кръстени християни. В Светото Кръщение ние сме умити, върнати на поправителен изпит в Едем. Защото нашите прародители трябваше да се богоуподобят и станат богове по благодат, но те паднаха. А сега чрез Христос на нас е дадена възможност да седнем в събранието на боговете. Но това е само възможност! Трябва да издържим изпита, трябва да отхвърлим Каиновата злоба и да възлюбим ближния си както себе си.

    Св. Григорий Нисийски се удивлява как Бог поставя грешният човек на толкова голяма висота, че го уподобява на Себе Си, като му дава право да прощава на ближните си. „Човекът – казва той – вършейки това, което е свойствено на Бога, изглежда сам става като че втори бог, защото прощаването на греховете е Божие свойство. Никой – казано е – не може да прощава грехове, освен един Бог. (Лк.5:2). И ето, сега човекът, грешен, лош, е призван сам да прощава грехове, т.е. да върши Божественото дело!

    Парадоксална е Християнската вяра! Защото ето, грешникът, длъжен да бъде подражател на Бога, сега прощавайки на длъжниците си, получава дръзновение да моли Бога, самият Бог да му подражава в проявяването на любов и снизходителност.

    „Господи – казва като че ли той – каквото направих аз, направи и Ти! Аз простих греховете, не дири от мене сметка и Ти! Аз уважих молбата на просителя, не отхвърляй и ти мене, просещия … Аз оказах милост на ближния си, подражавай и Ти, Господи, на човеколюбието на Твоя раб!“

    Човек може да потръпне пред дълбокия Божий промисъл, четейки разясненията на св. Григорий Нисийски. Какви възвишени намерения има за нас Бог, а с какво нерадение ние се отнасяме към Него! Към каква висота сме призовани – да се очистим от всички грехове и се богоуподобим, като простим на нашите длъжници.

    А вместо това ние предпочитаме да живеем в своята горда непримиримост, да се храним с отровата на враждата и безумната гордост. Нека се ужасим от тези смъртни грехове. Те ни пречат да се смирим и паднем в нозете на ближните си и потърсим прошка. Те свалиха от небето херувимът Денница, те застрашават и нас със същата участ: „но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе.“

    В Киево-Печерския манастир живял един йеромонах на име Тит. Искрена дружба го свързвала с дякона Евагрий. Но дяволът ги скарал, и то тъй, че те не искали нито да се видят, нито да се чуят. Братята напразно ги увещавали да се помирят. По Божий Промисъл презвитерът Тит се разболял зле до смърт. Тогава той започнал горко да плаче за своя грях и пратил да помолят дякона Евагрий да му прости. Дяконът не само не му простил, но с тежки думи го и проклел. Като видели, че Тит агонизира, братята насила докарали Евагрий, за да се помирят. С големи усилия болният се изправил, паднал в нозете на дякона и със сълзи го помолил: „Прости ми, отче!“ Но Евагрий ожесточен отвърнал от него лицето си и казал: „Не ща да се простя с него ни в тукашния, ни в бъдещия живот!“ Щом изрекъл тия думи, той се отскубнал от ръцете на братята и паднал. Братята поискала да го повдигнат, но го намерили мъртъв. А блаженият Тит веднага скочил прав.

    Всички се ужасили от случилото се, а Тит им изповядал какво видял с духовните си очи: „Когато се гневях против брата си, видях как ангелите отстъпват от мене и плачат за гибелта на моята душа, а бесовете се радват на моя гняв. Затова започнах да ви моля да отидете при брата и да измолите неговата прошка. Когато вие го доведохте при мене и аз му се поклоних, то, след като той се отвърна от мене, аз видях един страшен ангел, който с копие удари непростилия, и тутакси той падна мъртъв. А на мене същият ангел подаде ръка и ме изправи, и ето ме здрав“.

    Философът Жан-Пол Сартр е казал: „Ближният е моят ад“. А според учението на светите отци е обратното, или по-точно може да бъде обратното. Бог тъкмо затова допуска ближните ни да грешат против нас, за да ни даде възможност да им прощаваме и с това да се богоуподобяваме и спасяваме. И най-грешният човек може да заличи всичките си грехове, ако прости от сърце всичко на враговете си.

    Братя и сестри, да прощаваш е божествено, а злопаметството и непростителността са път към ада. Затова нека да се събираме винаги в един дух на Светата Трапеза. И без да запазваме „едно наум“, но с детска искреност винаги да казваме: Простено – прости.

свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

17.03.2024 г.