За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Изследователката на Юнг Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.
Днес ще погледнем към емоционалния тип християнин. При този тип хора чувствата преобладават над логиката. Екстровертните чувстващи се интересуват повече от мира и любовта в отношенията с другите, а интровертните са по-субективни. Те разбират нещата чрез своя вътрешен сърдечен компас. Разбира се, и едните и другите, са способни на задълбочено мислене, но разсъдъкът не е първият подход към заобикалящата ги действителност. При тях чувствата изпреварват анализа и затова първият им въпрос е: обичам или не, привлечен ли съм или отблъснат?
Много често емоционален тип са артисти, музиканти, поети и други хора на изкуството. Това са топли личности. Тяхната силна страна са личните взаимоотношения, общението и себеотдаването. Съчувствителни са към слабите и отхвърлените в обществото, което ги прави отлични работници в социалната сфера и църковната дякония. Добри самаряни!
Като пример на емоционален тип пред нас веднага изниква образът на св. цар Давид. Виждаме го танцуващ пред Божия ковчег, изразяващ спонтанно радостта си от пренасянето на светинята (2Цар.6:14). Като истински емоционален екстроверт той изрази външно своите чувства. И днес, четейки неговите Псалми, ние се стряскаме от свободата, която може да изпитва един вярващ в общението си с Бога. Изливането на чувствата е верният път към духовното здраве, но изливане не пред хората, а пред едничкия Сърцеведец. Чудно ли е тогава, че Бог свидетелства за него „... намерих Давид, сина на Йесей, човек по сърцето Ми, който ще изпълни цялата Ми воля” (Деян.13:22).
Емоционалният тип християни често възприемат външната форма (например Молитвеника) като клетка. Те обичат да чувстват Бога като близък и любящ Баща. Като цяло, молитвеният им живот е според настроението. Когато са в добро настроение, нямат проблем да се впуснат в молитва. За съжаление, настроението е нещо много нестабилно. То постоянно се мени с промяната на обстоятелствата. Както при автомобила запалването на двигателя става трудно при застудяване, така и при емоционалния тип, молитвата трудно пламва при студени духовни ветрове. Добро решение е да се върви по естествения за натурата път, в случая от чувствата към разума. Изпяването на тропар може да разпали загасналия огън в сърцето. А от този разпален огън искрата като по фитил се качва нагоре към ума, просветлява го и отваря нови простори.
Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“
В липсата на баланс между ума и сърцето се коренят повечето проблеми на емоционалните хора. Най-вече тяхното непостоянство, неустановеност и люшкане. Тъй като в сравнение с разума, чувствата са по-нестабилната компонента, облягането на тях разклаща упованието в Бога. Както при двукомпонентното лепило е необходимо смесване, за да подейства, така и при упованието в Бога трябва към чувството да прибавим ум, за да получим отговор от Бога. Умът трябва да бъде фокусиран в Бога и Неговите обещания. Без просветлението на ума, сърцето се лута в тъмнина и колебае. А човек "...който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и разлюлявана от вятъра. Нека такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, тъй като двуличният човек е непостоянен във всичките си начинания." (Як.1:6-7) Когато способността за позитивни чувства в емоционалния човек намалее (поради умора, депресия или друго), Бог започва да му изглежда далечен, а той да се чувства изоставен. В криза такива хора се нуждаят не толкова от анализ на проблема, колкото от съпричастност (прегръдка).
Покаянието на емоционалния човек често е съпроводено със сълзи. Проблем при тях е полагането на системни аскетични усилия, без които грехът ще започне да рецидивира. Това може да отвори врата за униние и фалшива вина от дявола, които да изхабят вярващия, дори да го опустошат.
Често емоционалният тип човек отива на църква с нагласата да преживее нещо положително, нещо ново и вълнуващо. Този глад за емоционални преживявания се засилва от консуматорското настроение на съвременното общество. Наистина, опитността е фундамент на православния живот, но проблемът тук е, че фокусът се измества от Христос към човешката нужда. Затова не трябва да ни учудват хората, които с голям заряд и тръпка започват да посещават храма, но само след няколко месеца спират да идват. Задължително ще се намери някой убиец на тяхната емоция: ако не свещеникът, то клисарят, свещопродавачката или друг. Най-честото решение, което те (погрешно) предприемат е да сменят църквата или да тръгнат по манастирите, където да продължат да колекционират преживявания.
Отците казват, че дявола иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява).
Кое е върховното изкушение за емоционалния тип християнин?
То идва от най-силната му страна – чувствата, и колкото и да е изненадващо, не толкова от омразата, а от любовта. Какво имаме предвид?
Неприязънта, достигаща до омраза, също е характерна реакция за емоционалния човек. Но това е лесно забележима опасност. Когато той е в християнска среда, свещениците, братята и сестрите ще намерят начин за неговото осъзнаване. Да не говорим за изобличенията на собствената му съвест!
Проблемът е във вида любов, която емоционалния човек култивира в себе си. В гръцкия език има три думи, които на български се превеждат като любов. Това са ерос, филия и агапе.
Ерос е любов, която се характеризира с желанието да притежаваш обичания обект, който привлича поради неговите естетически качества, заради това, което той притежава като красота, младост, и пр.
Вторият вид любов е филия. Това е любов между приятели, между баща и син, между синове и дъщери, дори любов към родината. Лицето е обичано за това, което то представлява. Тази любов предполага взаимност, но тя все още не е съвършената, безусловната любов. Майката обича детето си, защото в него вижда себе си. Детето е като средство против смъртта. В синовете продължава да живее част от родителите – те виждат, че оставят нещо след себе си, продължават да живеят в паметта на децата си. Философът Вл. Соловьов казва, че този тип любов лесно може да се превърне във форма на егоизъм, оцветен с духовна гордост. Човек може да пожертва собствения си живот за родината, синовете, човечеството, но не е възможно чрез този вид любов да се преобрази в нов човек.
Третият термин за любов – агапе, на български обичайно се превежда като милосърдие. Агапе означава да желаеш доброто на другия, безкористно да го обичаш като личност, като образ и подобие Божие. Да го обичаш безусловно, защото е, защото съществува. Това е любов дори към неприятелите. Тя е много повече воля, отколкото чувство. Тази любов е екстаз - излизане от самия себе си, откриване на истинския център в другия. Тя е кенозис, т.е. самоопразване, самоограничение, за което най-велик пример даде Господ Иисус Христос, Който възлюби грешния човешки род, остави небето и се пожертва за него.
Придобиването на тази агапе любов е целта на всеки един от четирите психологически типа. Но емоционалният тип трябва особено да внимава, защото естествената му предразположеност към топли чувства не гарантира наличие на агапе любов. Върховното изкушение за него е да остане на по-ниските стъпала – ерос и филия. Да се задоволи със земните ерос и филия, и да не достигне великата цел, поставена пред всеки човек - сърце Христово, пълно с Божията агапе любов.
Братя и сестри, ние трябва да се научим да се приемаме един друг, защото Бог ни е създал различни. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма темперамент, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.
Има вярващи, които не харесват своя темперамент. Те се сравняват с други братя и сестри и завиждат, вместо с благодарност да приемат това, което са. Трябва да помним, че Иисус не промени темперамента на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им!
Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв темперамент. При всеки човек винаги има първична психологическа функция и винаги ще има необходимост от развитие на останалите функции „... докато всички достигнем единството на вярата и на познаването на Сина Божий, до състоянието на съвършен човек, до пълната зрелост на Христовото съвършенство.“ (Еф.4:13). Емоционалният тип човек трябва да развива своите недоразвити разум, интуиция и усещане.
Темпераментът е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че нашият темперамент е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква "Света Троица" - Плевен
Няма коментари:
Публикуване на коментар